О хора, що след нас сте се родили, не ни презирайте със думи зли. Ако към нас добро сте проявили – над вас самите Бог ще се смили!
Висим шестима, виждате нали; плътта на всекиго била е драга, но ето я – вони и се разлага, и всяка кост на пепел се руши. Ала не ни оплювайте веднага. Молете се за нашите души!*
МОЛЕТЕ СЕ ЗА НАШИТЕ ДУШИ
О вие, дето целите сте в рани
и сълзите ви слънцето суши,
спомнете си, че дълго ще ни няма –
Молете се за нашите души!
Животът е миг толкова чудесен,
но и човек безкрайно да греши,
с по-възрастен да си учтив е лесно –
Молете се за нашите души!
И ние бяхме дръзки и сърдити,
но с времето гневът ни се сниши;
затуй докато гледат ви очите –
Молете се за нашите души!
Ветрецът докато косите роши
и Любовта преградите руши,
нещата, значи, хич не са ви лоши –
Молете се за нашите души!
Успехи, почести… суетна радост
щом мярата човешка надвиши,
помнете, дълго няма да сте млади –
Молете се за нашите души!
На възгорделия се за награда
Съдбата костите му ще строши,
та прошка нам за всяка злост и гадост –
Молете се за нашите души!
Лежат без дъх и просякът и царят
и червей глозга черепа плешив,
а Времето едва око притваря –
Молете се за нашите души!
Какъвто и да си е маловажно,
кой си – подире друг ще го реши;
на младия обесник тук ще кажа –
Моли се и за нашите души!
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 22 sep. 2019
–––
* Франсоа Вийон (1431-1474), из "Балада на обесените". Бел.м., tisss.
– Не виждам за последния четвърт век демокрация по-унизявано съсловие от даскалите у нас . От майка ми (1925-1988) съм слушал за респекта към учителя у някогашните поколения българчета в условията на Царство България.
– И аз.
– За учителя им по математика ми е разправяла колко силно била изненадана, че го вижда как във вехти домашни дрехи копае на двора си в Пазарджик.
– Аз също съм имала респект.
– Сега масово се подиграват на учителите, ама то вече не са и учители в онзи трепетен смисъл на думата личности със самочувствие, ами плахи поомачкани хорица, които страхливо се озъртат откъде ще им долети някоя неприятност.
– Мани! Гадно е.
– Последната й учебна година в пазарджишката девическа гимназия бъдещата ми майка печели голямата награда от училищна томбола: както ми каза, виенски тип холова гарнитура с извити крачета и розова дамаска на цветя, от диванче с четири стола и маса.
– Еха-а!
– Студент във втори курс, бях се заел да възстановя тази хубосия: разглобих столовете и дивана на части и се заех да изцикля горния слой застаряла боя – работа трудоемка, та ми отне около два месеца време. Мечтаех си столовете да боядисам в снежнобяло, да станат като порцелан, както и да обновя прокъсаната дамаска. И ги подредих с мерак в работилничката на баща ми долу, в избата под етажа на нашите в стария пловдивски квартал Мараша, и си стояха около година до следващата ми лятна ваканция, че да се захвана с боядисването, лепенето и сглобяването на тази виенска мебел. И представи си, баща ми (1922-1983), който изпод вежди следеше тези мои занимания, използвал старателно обработените части за подпалки, изгорил всичко, което с мерак бях подготвил. Вареният бук е труден за обработване, розовеещ като моминско бедро, с извивките, характерни за виенската мебел. И досега ме е яд, като си спомня.
– То си е за яд. И от какъв зор ги изгорил?
– Усещах озадачения му поглед на мебелист със самочувствието на майстор, а според мен, просто му е липсвало вероятно вече умението да мечтае. Имам си и други случаи, когато ме е спирал или е мърморел, като не е успял да ме възпре. Три неща ми идват на ум. Първото – имах идея да си обзаведа ателие над третия етаж, под покрива на къщата. Бях се вече уговорил за талашитени плоскости и пр. подробности около преграждането на една трета от тавана, която си беше по право собственост на нашите. И ми забрани... Втори случай – в антренцето току зад входната ни врата към етажа бях намерил и налепих върху бетона мраморни плочи – розови, синкави, млечнобели, т.нар. римска мозайка. Мълчеше си той, а когато захванах да стържа с шмиргелов камък на ръка всеки ден площ колкото е една мъжка носна кърпа, пак се разръмжа и всичко тъй си остана недоработено. Трети случай – в моята стая, където вече заживяхме с жена ми и двете ни щерки, свалих двойните прозорци, изрязах по две от летвите, отнесох ги на стъклар и стъкларят им монтира цели, по-големи стъкла. Стаята ни светна. Мълча си баща ми, а след година, гледам, захванал се да прави същото в тяхната всекидневна.
Затова, като казвам, че – колкото и кощунствено да изглежда, след смъртта му имах усещането, че бетонен похлупак се отмести и видях небето над главата си. Та това е по повод умението и склонността у човека да мечтае. За да купят етажа от триетажната масивна къща насред Мараша, майка ми пък е причина, и той й се дразнеше, но пред нейната женска стихия все пак отстъпи.
– Малеее, не го знаех! Затова трудно позволявам да ме убедят или разубедят.
– Дойде Борис Дявола (1901-1972) от Пазарджик с една раздрънкана симсонка, в груби залъскани, изтумбени на коленете панталони и кирлива ватенка на гърба и майка ми го води да види къщата, и Дъртия (както му викаха щерките му) им даде три хиляди лева да добавят към техните около хиляда и петстотин, с лишения сбирани, та купиха първия етаж от собственицата Петра Крумова, като баща ми се задължи за хиляда лева да й ремонтира и обнови мебелите на втория етаж. За Крумови на втория етаж и Джонгови на третия етаж ние бяхме бедни и прости хора, присадили се между тях, и те ни гледаха почти със снизхождение, извисоко, като хора от сой, от две известни в града адвокатски фамилии. Запрян Джонгов, в знак на кой го знае какво разположение към мен, ми разправи веднъж как стоял коляно до коляно с Никола Петков, като депутат в Народното събрание, даже ме кани да му гостувам в неговото родно село Пъдарско; а починалият съпруг на Петра, от която нашите купиха първия етаж, се оказа не само пловдивски адвокат от близкото минало, но и авторът Васил Крумов, издал сборник автентични разкази за живота в Родопите.
Баща ми беше и против моето учене в София; пак майка ми е причината да не ме спре. А по онова време той вече работеше в столицата – в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ си имаше бюрце и стол, където приемаше рекламациите от софиянци за купените стоки, произведени в мебелните заводи на някогашна България. И отърчал да види резултатите от приемните изпити, па се прибира грейнал в Пловдив и се хвалил на майка ми и на колегите, че ей на! – синът му е сред приетите да учат в Университета, докато издокарани дами и господа, явно заможни хора, кършели ръце, ронели сълзи, че рожбите им не били класирани.
По онова време приятели му бяха актьорите Тодор Колев (1939-2013) и Наум Шопов (1931-2012), писателят Димитър Остоич (1928-2010), хора от артистичните среди на онази София. Зодия Рак беше баща ми, какво повече да кажа! Когато се дипломирах в Софийския университет, години наред ми натякваше: "И защо ти е било това учене! Кешки да те бях направил един мебелист, златен занаят е да си мебелист". Едва шестгодишен съм бил, когато тепърва се захвана да ме въвежда в тънкостите на занаята: показваше ми как да полировам с бала памук, напоена с шеллак. Сега мебелите ги правят на конвейер, по онова време си беше наистина работа за майстор, всеки детайл на ръка се правеше: от плоскостите, които по-късно замениха с талашит, до лепенето с туткал на листовете фурнир от разни видове екзотична дървесина: махагон, абанос, палисандър, липа, череша, ясен, орех, дъб.
През лятната ваканция между трети и четвърти курс в СУ-то яко занемарения им кенеф, който усмърдяваше квартала, превърнах във фаянсова тоалетна с душ и мивка, с възможност да се къпят. От родителите си пожелах само да ми осигурят пари, за да си набавя материали за градежа и за ходене по майстори – на струг да изработят по моя поръчка профили и железни тръби, които вкопах в тухлените стени на пет помещения – общо двайсет и пет метра водопроводни тръби от бойлера в кухничката до някогашния миризлив кенеф. Рушнах едната от стените и я изградих наново, за да разширя стария гириз. Само тогава баща ми дума не изрече.
Това не ми пречи обаче да го ценя и обичам, защото много неща от него съм наследил. Докато беше жив, хич не се разбирахме, все едно на различни езици говорим, и негова беше приказката "Син да му беше на Насо Гащара, нямаше толкова да му мязаш!" Атанас е третият от петимата харманлийски братя, който гонил с метална тръба петима милиционери, отишли да го арестуват баш в годините на голямата кървава месомелачка след Девети септември (1944) и после едва не го усмъртили от бой в пловдивската милиция, потрошили го, но не го убили.
– Невероятно!
– Наследеното материално е нищо, но са ми особено ценни нравът му на мъж мълчалив, вдаден в работата си. Наоколо ми се набиваха в очи самохвалковци, пияндета, белотаджии, а като него друг такъв май и досега не съм срещал.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 18 sep. 2017 – edited by 18 sep. 2019
Илюстрации:
1961 г., с баща ми дърводелеца на курорт през лятото в Китен (горе);
1942 г., баща ми(по средата), калфа в мебелната работилница на Ончо, арменец от Пловдив.
___
* Послеслов към стихотворението "Учителят по мечти" от сб. "Кардиф", самиздат 1998 г. Бел.м., tisss.
Ела тук, където светът свършва, житата и булевардите свършват и човек може да си говори с Небето като хлапе, което люлее крачета съвсем в крайчеца на Вселената.
Ако желаеш да се видим, сложи пъстрата памучна рокля и червените стари сандали, разпусни коси, тъй че вятърът да ги разреше и ела.
Ела в края на света,
по тъничката пътечка в тревите ела, прекоси разрушения мост от войните помежду ни и влез, моля те, влез, без да почукаш, в сърцето, което винаги е отворено единствено за теб.
Понеделник е. Господи, какъв понеделник, а никой не се сеща за сеньор полковника, вятърните мелници на телевизиите мелят, обаче никой не бръсне полковника!
Полковникът получи напоследък медали – златни, бронзови, сребърни, и понеже е храбър, пратил е хиляди на героична смърт за Отечеството, в Пантеона на Славата името му е издълбано с плискаща млада кръв, пробойни от куршум, парчета от мина, снаряд, самолетни бомби, обаче днес вече не бръснат полковника.
И това е пропуск неприятен, понеже полковниците също се травмират, пенсионирани, дълбоко се депресират, изпускат се в гащите и се осират... Тъй че имат нужда от женски ласки, не само от "ура"-то на хилядните войнишки маси, струва си да се поменуват по-често с Отечеството и с неговите защитници полковниците достойни.
Какво да кажем на милото старче обаче, което седи в тоалетната като върху трон, закичено с тенекиените си ордени и медали,
с признателността на Правителството,
лично на г-н Посланика отвъд Океана, освен че днес е понеделник,
и ни предстои още една спокойна седмица, слънчева една такава, тиха, спокойна седмица
без следи от химически бразди по небето,
без самовзривяващи се борци за демокрация и понеже светът на обикновените предпочита
малко по-романтични неща... например – бурна любов скришом на горска поляна, от благосклонното септемврийско слънце огряна
Двама се срещат незаконно и тайно;
двама – значи, мъж и млада жена...
но има ли обществото вина,
че скритото между нас е всезнайно!
За ужас на приятели, врагове и роднини,
тези срещи продължават вече години –
несъобразени с моралната чистота,
с дъждовете и пустинните бури,
движението на планетите и онези щури
предсказания за близкия край на света.
Независимо от кандидат-президентската
достойна кампания в Щатите,
независимо от самоотвержените
главорези в Близкия Изток,
от напиращите да нахълтат
мюсюлмани в приятелска Европа,
независимо от глад, недоимък
мор по добитъка,
суша,
потоп,
.jpg)
.jpg)
.jpg)