ПИЕДЕСТАЛ НА ЖЕНСКАТА ХУБОСТ

ПИЕДЕСТАЛ НА ЖЕНСКАТА ХУБОСТ

       Как цъфти плътта ми по-уханна,
       ти откак пред мене се вести;
       виж, вървя по-стройна, по-желана,
       а ти чакаш само: кой си ти?...*

       22.05.2001. 

  

  Хармоничното голо женско тяло е празник за очите, а и за душата, именно заради сексуалното изкушение. Етичното издига яки крепостни стени, зад които мъжете се изпълваме с енергия; наричат я страст или животински нагон, ала в нея могло би да има и естетично затаяване. Хубостта в изявените й женствени форми облагородява порива, поставя му юзди със златен обков, опитва да укроти мъжкото начало у нас.

       Хем кършете, хем ломете,

       а по-много миришете! –

съветва народният гений в песента:

       У Недини слънце грее, 

       то не било ясно слънце,

       най ми била сама Неда...

  Любувайте се, юнаци, но това любуване да носи отблясък на преклонение пред божественото. Сексуалната вакханалия съчетава в прегръдка бога и животното у нас. Прегръщайки жената, прегръщайки тръпнеща женска плът, сатирът, фавнът, дивият козел от свитата на Дионис чува могъщите мелодии на природата. Той вече не е стопанин, а освободен от задръжките си първичен човек. И точно в тези лудо препускащи мигове настава истинското сражение, ечи тръбен зов, веят се знамена, времето изгубва смисъла си. И аз не знам по-интензивно живеене от сексуалната прегръдка между двама влюбени. Каква тръпка е то за изкуството и философията!

  В подтекста на великите постижения на духа и цивилизацията винаги е притаен изящният образ на хубава знойна млада жена. И си мисля, не самото обладаване, а пътечката към коитуса е Върховното блаженство. Който разбира, строи пиедестал на жената-богиня, не сплита овча кошара, не кове клетка за своята любима. Желаеш да й се насладиш? Ами че не я унижавай, не я притискай алчно, не й мачкай душата. Позволи й да ти се появи пред сетивата в цялата си хубост на свободния й порив.

  Възможно е не точно ти да си ощастливеният да я целуваш и галиш, но защо ти е робиня! Ако едничко тялото й е при теб, пак ще си сам, дори много по-самотен; пък нали затова се стремиш към нея – за да вплетете телата, но и душите си, за мигове макар, в едно едничко цялостно изживяване за вас двамата! Какво общо има това с приятелството! Не е приятелство то, ами обяздване на необяздено досега животно: всъщност, обяздвате се двамата; ти вземаш нещо от нея, а тя взема от тебе своето, както дива вълчица с плячка между зъбите се отдалечава сред буйни зелени треви и внезапно разцъфтели храсти. Не мога да си представя любовта без свободата.

  А Ревността? Може би тя е форма на страха, че някой по-добре от теб ще направи щастливо твоето момиче, по-високо ще го изстреля в божествения космос. Ала кое момиче сред пластмасовите кукли, които на стада се движат по улиците или седят бленуващи по луксозните заведения на света, наистина си заслужава усилията да го имаш, което значи да му позволиш то да те притежава, да ти се качи на главата?

      26.05.2001. 

    

  В компанията на двама съседи: Монката, 66-годишен, и Гошо Въргов, 62-годишен, в кварталното кръчме "Диксън". Пием бира ние с Монката, а Гошо, понеже го свива язвата, пие неговата си мешена мастика с гроздова ракия за илач: да го отпуснели болките, както казва. Черпя за 24 май, за Празника. Нали съм даскал! А приказките ни се въртят все около болестите и смъртта, та им се сопвам по някое време: Я да сменим плочата! Що да не побъбрим за любовта, а? И Гошо Въргов, който ходи да пази нощем складовете на някакъв бизнесмен с жълто около човката, на някаква двайсетинагодишна мутра, забравил болките си, захваща Гошо следната история... Отиват при него и колегата късно една нощ двама мъжкари с две млади жени: единият – циганин, другият – момче българче, много срамежлив. А двете жени – хубави, изписани, както се изрази, "Да се чудиш къде тръгнали с тези двама среднощ в покрайнините на Пловдив". Мангото се обърнал към Гошо и колегата пазач: "Батка, да имате свободна стая?" Жените си кротували настрани. Колегата на Гошо рекъл: "Идете в моята барачка". Младото момче българче взело да се колебае, как така четиримата ще се наврат в едно стайче любов да правят, а мангото повел по-пухкавата хубавелка някъде в тъмното. Другата дръпнала нашия срамежливец: "Хайде и ние! Не ща да висим, какво се чудиш?" Поели и те в тъмното. Двамата нощни пазачи останали да мятат заровете на табла.

  Питам Гошо, а той отговаря: "Бе, не бяха проститутки. Проститутката от сто метра я познавам. Нормални жени си бяха тия двете, а за пет лева се навили да легнат с ония завалии. Ами това бяха луксозни мацки! Предполагам, мъжете им са паралии. Чудя им се: за пет лева цели два часа се затвориха с тия завалии любов да правят. Представяш ли си какъв секс е било. Два часа са това!" На Монката очите лъщят: "Да бях на твое място, щях условие да им поставя. Така де, що да не погледате поне онези как ги разсъбличат, галят, натискат?" А Гошо махва ядно: "Хайде, бе! Такива работи за гледане ли са? То си е тяхна работа. Мен ако питаш, чудя им се на тия двете. Хем хубавици, гледани жени, а пък и изглеждаха интелигентни. Как тъй са паднали толкова ниско, та особено по-пълничката – с оня сополив манго склонила да легне".

  Слушам ги тези възрастни приятели как говорят, гледам ги как се оживиха и май забравиха за болестите, лекарите, илачите, страховете, а като тръгнахме да се прибираме, Гошо рече: "Знаеш ли, вече не ме кълца язвата**. Отпусна ме, бе! От ракията ме отпусна пущината". По-късно, докато си правя вечеря, оглеждам ситуацията като на филмова лента, и както я възпроизвеждам, май по-ясно виждам премълчаното, неизреченото. Мразовита, мъглива мартенска нощ. Мижаво свети лампата в стаята на пазачите, дето са се сврели в мъглата четирима случайни любовници. Какво е това? Любов ли! Щом има пазарене, пари щом играят, значи не е любов. Но какъв пир на дивата похот и страстта ще да е било! И това става оргия, точно защото обстоятелства насочват към необикновеното, извънредното и опасното, което изостря животинското в нашите сетива. Докато върви по утъпканите пътечки на общоприетото, човек, макар само подсъзнателно, остава в цивилизацията, длъжен се чувства да се съобразява с кое-що, да се самоограничава. Но в мизерно там някое място по-далече от уютните, затоплени, луксозно обзаведени домове, онези две Евини щерки сами приели да играят роля на жертва – да бъдат похитени по всякакъв начин, зависими от капризите на двама непознати. Парите, скъпият накит са отключващият фактор, рамка на взаимоотношението самец-самка, ловец-дивеч. Отвъд тази рамка, и по-точно казано – в сърцевината й, остава да властва оголеният сексуален нагон, първичният инстинкт.

  Въпросът: в състояние ли е жената в позиция на жертва да изживее фазите на възбуда, желание, опиянение, страст, сласт, екстаз, самозабрава? Вземам случая във възможно най-абстрактната му форма, мисля си: а може би този код – да бъде възприемана за стръв и жертва, е заложен в женската психика? Тя приема играта с идея, че нещо печели в крайна сметка. Онези нищожни пет лева са цена за услугата може би? Или – да изглежда, че тя е обладаваната!? Но резултатът вероятно я удовлетворява при такъв вид взаимоотношения.

  Какво ли толкова се е случило! Мъжът ще си излее семето, т.е. ще стигне до мига, когато ще се насити, и ще я остави да отнесе спомена за неговото тяло, душа, а и плячката, която е отскубнала (пет лева). По-детайлно погледнато, интересува ме дали тя си тръгва сексуално удовлетворена, или след като не е имало чувства, участвала е професионално за печелене на власт, влияние, лукс – при други компании в обществото? Човек се среща с другия човек на различни нива – приятелство, общи интереси, плътско привличане, делова връзка, харесване в най-неангажиращ вид. Не смятам, че разказаният по-горе сюжет е елементарна парично-стокова обмяна. Откривам забулени в мъглата неясни очертания на нещо, заложено у всекиго от нас. Подходът на жената е различен от мъжкия ни подход към секса, като част от магията на любовта. Женското има склонността да ни се представя за жертва, точно когато тръгва да ловува. Да изкушава, да излъчва, да придърпва към себе си, гъвкаво да увлича мъжа там, дето може би е премислила вече, това е Евината стихия.

  Проституиращата е начин да разберем подтекста при женското отношение към нещата от живота. Комплексът на Месалина – вечно търсещата самка, е заложен у почти всяко момиче и усилията на цивилизацията са впрегнати да подтиснат, или поне вкарат в някакви приемливи рамки този непресъхващ, избликващ страхотен инстинкт към ловуването. Затова ли върховният бог на днешната ни цивилизация всъщност носи мъжки черти – защото единствено в духа мъжът може да се състезава с Природата, майка на всички нас?

  Като градим пиедестал на изкусителното женско тяло, ние мъжете всъщност хитруваме, примамваме своето момиче с ласкателни внушения: о божествена моя, качи се на това място, което съм построил в твоя чест, Кралице на моето сърце, само не си пожелавай друг, защото другите мъже по-зле ще ти служат, по-зле ще въздигат до Небесата химни в твоя чест! Отскубнала се веднъж от омайващите му настоявания, тя ще си потърси ново светилище, където ще продължи да принася в жертва женствеността си с плътта, докато излъчва флуиди, опияняващи мъжете. Ала уседнали, успокоени, свикнали делнично да възприемаме своето момиче, ние забравяме, че винаги някъде, па макар и накрая на града, макар в мизерен коптор, твоята благоверна е в състояние да възкачи за свой жрец някой сополив манго. И като се прибере после при теб, няма да знаеш какво й се е случило, но тя вече няма да е същата – защото ще си е източила оръжията за предизвикателния необятен хоризонт на женските авантюри, заплетени интриги и завоевателни безпощадни набези.

  Тъжен и скучен, тягостен е животът на нашето момиче, с което сме в брачни или някакъв вид установени взаимоотношения. Можем ли да го разберем, да се погледнем отстрани? Ако не се обновява възхитата, тръпката ни към нея, това личи по жената – тя губи пластичността, косите стават чупливи, вече не те желае, става заядлива, напрегната от неясни и за нея енергии. И огромният й проблем в случая си ти, скъпи, забравилият колко много й дължиш. Да бях обичал момичетата, с които съм бил, да бях обичал както са очаквали да ги обичам – ни едно вероятно не би ме напуснало. Че кое момиче ще побегне от любовта! Но и винаги се е намирал Друг, който да ги приеме по-възторжено, по-романтично, по-изненадващо, изобщо, по-различно. Трябва глупачка да е момичето, да приеме, че скучният всезнайко, самовлюбеният никаквец до нея й е на сърце. Срещал съм и закъсали момичета, на които кой знае защо никой не обръщаше внимание; но и те имаха своята чудесна гордост, държаха да ги приемат за принцеси, да ги ухажват, и най-малкото – дискретно да им подават сигнали, че са силно желани.

  Момиче, което държи на себе си, няма да ти позволи да се размазваш като мекотело от чувства. Момичетата, общо взето, мечтаят да бъдат изкушавани като ловджийки; кой предпочита дивечът сам да му се навира в прегръдките! Гледам отстрани как изящно замятат тънките си копринени мрежи, любувам се на умението им хем да са независими като котките, хем да ни изкушават – отначало полекичка, постепенно все по-яростно, все по-откровено, докато в ушите на набелязания за отстрел заблъска Голямата тръпка на копнежа му по жена. Учудвало ме е как момичето, успява да разпознае истинския мъжа сред куп кухи аполоновци. Често се е оказвало, че избраният за отстрел екземпляр е неособено привлекателният мъж, който с нищо особено не блести. Младата жена обаче е наясно – сред обсаждащите я не й е нужен някой ръб, комуто да одере скалпа и да си го окачи на колана до отстреляните вече пауни, зайци, фазани. Тя търси онзи, който като че ли съвсем не отдава значение на женски предизвикателства – стръв, достойна за женското любопитство, и ще прави опити да извади безразличния от черупката му, ще се усмихва гальовно, ще се отърка около него, сладичко ще чурулика и ще се мотае наоколо. Увлече ли се по нея обаче, тя мъничко и полекичка ще се отдалечава, сякаш ще го побутва по чело: Ей, хубавецо! Не бързай, мили! Толкова лесно няма да ме постигнеш. Отчаян, озадачен, той спира преследването, вкопава се на място и... тогава започва любовната Евина авантюра. Тя вече знае: той е налапал стръвта, вече страда, бленува, не мисли за друго, освен за нея. Може би ще му позволи да я докосне, и увлечен, опротивял и на себе си от плътските си мераци, ще го отведе до Едемските градини, които не е и сънувал. И всичко напомня опитомяване на дивото мъжко животно за впрегатен добитък. А кой е звероукротителят не всякога е ясно. Вгледайте се пак в благопристойните бракове и връзки между заможен мъж и интелигентна млада дама! 

  Ако нещо ме е облагодетелствало в този род нежни авантюри, това ще да е вроденото ми нехайство. Ако нещо някога ще ми е попречило, това ще да е когато са ме усещали, че ги вземам твърде дълбоко. Силно увлеченият самец плаши, тя интуитивно усеща, че той й наднича в личната свобода; обратно – уравновесеният е предизвикателство за нея, че може да му се облегне като на дънер, може да се подслони при него, да го боготвори и ласкае. Обаче и дънерът е до време! От стария пън става прекрасен ориентировъчен знак, кота, репер! Мятайки се в живота си на жена като пъстърва в пенлив поток, ако невинаги тя е наясно със себе си, наясно е с дънера. Мисля си: ако ви нямаше вас, момичета, млади духом жизнени и страстни жени, отдавна да ни е опротивял животът с всичките му шарланени сериали на войнстващата посредственост! Нe знам по-могъща тръпка от авантюра, в която действащ мотив е любовта с умна, интелигентна жена, която държи на цената си.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited by 4 avg. 2019

____

* Фрагмент от Райнер Мария Рилке (1875-1926) –

един от най-изящните творци на европейската поезия от края на XIX и началото на XX в.; из "Жертва" (1905-1906), превод: Николай Лилиев.
** Оказа се не язва, а рак болестта, тя го вкара в гроба месец по-късно. Бел.м., tisss.

ВЪПРЕКИ

ВЪПРЕКИ

Когато с трясък, клетви, ненавист, презрение
една скъпа врата рязко хлопне пред мен и
ми смачка самочувствието вродено на зодия Лъв,
до сълзи унижен, пребит, изранен до кръв,
усещал съм неизменно
през низ от съмнения
острите кълнове на тревата зелена.

Тревата, приятели, току-що косена,
шепне към свлеклия се сам на колене: 
– Хей, животът от днес по-силно тупти,
разтворил пред теб три нови врати!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 4 avg. 2014 – еdited by 4 avg. 2019

ДЪНОВ И АЛЕКО

ДЪНОВ И АЛЕКО

  Двамата са, кажи-речи, почти връстници: Петър Дънов е роден на 11 юли 1864 г.; Алеко Константинов – на 1 януари 1863 г. В семейните хроники от страна на бащата Иваница (при Алеко) съществува легенда, че родът генетично води потеклото си пряко от рода на Цар Иван-Шишман (1350-1395). Не знам до каква степен е логично предчувствието ми, че в суровата зима на 1877-1878 година не точно заради уюта Всерусийкият Император Александър ІІ в самото начало на военната си кампания срещу могъщата, разпростряла се върху три континента Османска империя, за късо време макар, се установява именно в дома на потомствения Български царски род.

  Алеко – характер игрив, ефирно лек, печален в иронията и самоиронията; Дънов – масивен, тромав, настоятелен, тържествен, назидателстващ. И двамата са на "ти" с най-първите ни персони в държавата: Алеко – със семейството Петко и Екатерина Каравелови, знае го и Захарий Стоянов, та в качеството си на могъщ нов властник възгорделият се някогашен овчар му изпраща визитката си с мило послание: като чиновник в Правосъдното ни ведомство, Алеко да бастиса опозиционен вестник; Дънов пък е душеприказчик на Цар Борис ІІІ (монархът е кръгло тридесет години по-млад) до смъртта на монарха (28 август 1943 г.). Едва 34-годишен, Алеко загива от заблуден куршум, според друга версия – от разрив на сърцето поради уплаха от стрелба по файтона им; Дънов доживява осемдесетата си година като корифей*, и като че ли съвсем естествено заобиколен от боготворящи го ученици и почитатели.

  Каквито и да са, двамата са рожби на България, от онези личности, за които доста се е приказвало, доста спорило и чиито лични послания продължават да отекват в общественото ни съзнание. Двамата бележити българи показват двата подхода при общуване: първият – шеговит, игрив, едва ли не фриволен, вторият – назидателен, показен, лъстив. В стила на Дънов днес в политическия театър на отърсващата се от болшевизма и всезнайството нация се изявява някогашният старши асистент в катедра "Политическа икономия" към т.нар. Център по идеологически дисциплини за висшия състав на БКП Иван Костов (1949).

  Да съпоставим личността на Дънов (основно заради претенциите му) с личността на всеобщо признат авторитет в родната история – Патриарх Евтимий Търновски, трагичен последен велик син на Българския ни род от сгромолясващата се в руини и кървава ритуална сеч Средновековна християнска България. И какво виждаме! В своето мълчаливо смирение Евтимий никъде не вири глава по-горе от народа, той съзнава силата на множеството, обединено от манталитет, легенди, митове, обичаи, народни вярвания и ритуали върху древна езическа основа; и без предвзетост, без биене в гърди, без сочене себе си с пръст, за българите е естественият ни духовен пастир: подобрява преводите на доста християнски текстове, допълва и доразвива посланията от епохата на Княз Борис и Цар Симеон, от Първото Българско царство; целокупната си дейност подчинява на най-парещите проблеми пред Държавата ни, без да излиза извън лоното на канона и нацията.

Патриарх Евтимий Търновски (ок.1325-1403)

  Държи се като пръв между равни; колкото и тълпата да го въздига, как не открих у него ни склонност към показност и самовъзвеличаване, нито капчица желание да се прави на важен в общественото пространство. Той е така мечтаният от всяка нация Обединител, вписва се в църковната йерархия, строг и благороден – смирението го прави великолепен. А тъй ли е при Беинса Дуно? Доколкото го разбирам, жизнената енергия у този необикновен човек всецяло е посветена на скритото, тайнственото, окултното**; усещам как силно настоява да е трансцендентен***, да бъде приеман като Разум над мнозинството, като специално посветен от Висша сила да тълкува философските проблеми на живота и света. Цар Борис III, както и значителна част от т.нар. кастова, изживяваща се като цвета на нацията интелигенция от смутното онова време са в плен на Дънов, мои съвременници са под негово влияние и сега.

  Мистичното, достъпно за избраниците, е стихия у Петър Дънов. А ползата? Какво опиянение от собствената реч, Боже мой! Подходът му към евангелските текстове – колко показен! Учителя не толкова обяснява, тълкува, колкото внушава на тълпата преимуществата у едного, у себе си. Ако патриархът Евтимий Търновски вълнува чрез осанката си на смирено вярващ, Дънов настоява да бъде приеман с вълнение. Евтимий мога да го виждам и отстрани, като участ, подчинена на човеколюбието и българщината; докато очите на Дънов сякаш ме фиксират магнетично както очите на фокусник, който всеки миг, докато ме омайва с гробовен глас, може да измъкне из широките си ръкави я гълъб, я бяло зайче, я висша мисъл, казана му от бога.

  Още един жест към паметта на този забележителен човек – поставям го редом до апостол Павел, първостроителя на Христовата невеста (определение на Фридрих Ницше за черквата). И ап. Павел, като патриах Евтимий Търновски, изглежда много по-човешки, притеснен от грижите, от житейските тегоби; в посланията му долавям немощта на старческата плът, но и обречеността у искрено тъжния, угрижения (без да ми гърми в ушите за апостолството си), моето отечество България да пребъде и подир собствената му смърт, и подир властта на безскрупулните самозванци. 

Апостол Павел (ок.10-ок.67 след Хр.), маслена живопис на Рембранд

  Дънов чистосърдечно сякаш се стреми да ме приобщи към Иисус, но зад благата му реч гърми, фанатично отеква Аз-аз-аз! Аз, Беинса Дуно. Не коментирам доколко наивни, доколко лишени от логически основания за що-годе просветения човек са коментарите му, онези така превъзнасяни негови беседи. За тези беседи легенди и досега се носят! Нали за да разбера състава на океанската вода, не ми се налага да излоча океана... Та да надникнем във фрагмент само от беседите на Петър Дънов:

  "...Следователно, и ония същества, които живеят на Марс, ни влияят чрез своите мисли през пространството, като образуват едно течение, и ние, когато дойдем под това течение, ставаме войнствени. (И това се говори, изкушавам се вм. говори да употребя думата "плямпа", на 22 март 1915 г. – бел.м., tisss) Сега всички хора са под влиянието на Марс; ще се бият, докато туй влияние извърши своята цел, за която то съществува в света. Не мислете, че Учението на Христа е учение на мира; то е на мира, но – наруши ли се това равновесие, ще има война; а само чрез войната може да се възстанови след време нарушеното равновесие. И ние знаем този закон от практическия живот: жената, когато иска да извади масло от млякото, бие го в бутилката. И войната в света ще престане само когато се добие масло.

  Сега, защо воюват хората? Христос казва: "Аз искам масло; като се намажете, ще станете по-мекички, защото сега сте твърди и груби". Сега се бие маслото, и като ви намаже Христос, вие ще станете по-нежни. Че това е тъй, показва и притчата за ония глупави девици, които забравили да вземат масло за светилниците си и останали вън. За да влезеш в Царството Божие, непременно трябва да имаш масло. Това е учението на Духа. Аз говоря в алегоричен смисъл."

Петър Дънов, за последователите си Учителя или Беинсá Дунó

  Алегоричен-неалегоричен, това си е проповед в разгара на онзи барутен вихър, който в продължение на шест-седем години (от 1912 до 1918 г.) изпепели и помете всичките ни национални копнежи за Целокупно Царство България. От този именно вихър се пръкна Великият Октомври с откровенията на марксизма в болшевишка версия, който ни люлее и до днес поне четири или пет поколения българи, както и част от останалите източноевропейци, от осемдесет-деветдесет години насам.

  Къде е Алеко? При нашите неволи и греховните наши страсти български. Къде е Патриарх Евтимий? При трагедията на своя мил народ в сблъсъка на българите с варварите и нашественика, дошъл да ни унижава, от стопани да ни прави на слуги. Къде е апостол Павел? При градежа на черквата Христова, загрижен за вярата и за любовта. А къде е Учителя Дънов? При висшето откровение: медиум (посредник) между бога и кесаря. Какъв разкош! Само дето католишки папи не са го галили по челото.

  Ала мен какво ми бъркат Дънов и дъновистите! Всеки да вярва в каквото си ще! Само си мисля, хич не е случайно, дето преди тези Петър-Дънови "Беседи" четох отпечатаната в 1974 г. нейде на Запад книга за човека, въобразил си, че е Господ Бог – "Калки" на Гор Видал****. Между другото, педерастията, шизофренията, както и аутизма, и други специфично психични отклонения, са дали низ изящни творци в сферата на изкуството може би поради факта че в екстрени случаи интуитивността, характерна за травестита и педераста, а оттам и артистичното, като да нараства. Та романът "Калки", който за елитния западен сноб е бестселър, мен, може би понеже съм обикновен българин, ми се видя постна и рядко скучновата книга. С голям зор я дочетох, и най-вече за да видя как философ Made in USA извежда сюжетни нишки, илюстриращи личната му хипотеза. Отговорът на Видал, казано простичко, гласи: Самолюбието, надхвърлило определени граници, както невидима ракова клетка – поради необуздано хищничество, е в състояние да погълне всичко, което му се яви пред погледа. В случая Петър Дънов любопитно ми е смирението дали и как може да изкристализира в пренебрежение не само към християнските първоизточници, с които Беинса Дуно жонглира, без да му трепне окото, но и към последователите и учениците му, на които не пропуска пак и пак да се кълне в любов.

  Чудно, толкова години след смъртта на Дънов, още се носят легенди за високата му начетеност, за близостта му до човека от народа. Днешните му поклонници дали съзират неумението у този неслучаен българин да се приобщи към саможертвата на Иисус? Разбира се, Дънов е магнетична личност! За да увлечеш толкова свят в иначе отличната идея за природосъобразен подход към физическото материално тяло, като сочиш как физиологичното се съчетава и е зависимо от душата и духа, и да покажеш нещо по-горно от вродения у нас естествен стремеж към благополучие, никак не е малко, особено в онези дивни байганьовски конвулсии на първичното и все още оформящо се наше обществено съзнание от епохата на Георги-Стаматовия "Вестовой Димо", трагичния Гюро Михайлов, плюс шпорестите, нагли, самоуверени фукльовци в униформа, изживяващи се като каймака на цивилизасиона у нас.

  Че бил тщеславен, самовлюбен, фалшив? Кой съм, да оспорвам делото му! Нима и това сега – моето, не е вид тщеславие, да го обсъждам post factum, след като част от човечеството, включително Айнщайн (1879-1955), го е приело за мъдрец? Да, де! Но ми се налага да го изрека все пак. Не толкова аз, а баща ми у мен, моята среда на простосмъртни българи, помнещи униженията откъм "вечно крачещите в първите редички най-достойни партайци" и отново унижавани от крачещи пак в най-първите редички лъже-демократи и защитници на европейските духовни ценности в днешна България, не го приема за истински този Образ на възгорделия се. Това безплътно, но така свидно за мен множество мълчаливци под гробищния троскот, гърми у мен – че да окупираш съзнанието на човека е по-противно от тиранията над плътта. 

  Колко ли изкусително е да тласнеш омагьосаните доверчиви, надъхани, замаяни тълпи, ентусиазирано вперили се в осанката ти на вечерял с Бога светец! Колко му е да ги пратиш, обречени да погинат в касапницата на войните с онази шрапнелена и бодливо-теленна романтика на минните заграждения, фугасните бомби и атаките на нож и със смъртоносен газ, сред връхлитащите вълни от холера, чума, коремен тиф по фронтовете, по хлъзгавите, тънещи в кал и кървава слуз, кучешки студ или адски пек брадясали, изтощени от глад българи в окопите, само понеже някакъв си "Христос" според личните ти разговори с Бог (?!), ни намирал за твърди и груби, та решил да ни направи малко по-мекички. Това ми стига, за да съм нащрек.

Алеко Константинов (1863-1897)

  "Полека... лампата..." – чувам печалния присмехулник Алеко и... слънчице пеква, плувва облаче ле бяло по коприненото Българско небе. Толкова хубаво си, мило мое Отечество! Нима не е висше прозрение, че сме истински... тук и сега, и точно защото сме грапави и нехармонични, и точно защото сме не достатъчно удобни за логаритмуване, за манипулация от поредния супер-велик медиум – така любима за обезверения ум версия на средновековния фанатизъм и отвратителната ненавист, сечиво за някой нов Дуче, Фюрер, Баща на народите, Велик кормчия, Зидар (масон) на Вселената, Вожд на флората и фауната, самозван лидер на човешкия ни род?!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 7 mart 1999 – edited by 3 avg. 2019

Илюстрацията най-долу:
1943 г. Най-романтичният на Балканите булевард Руски, чийто лампи се зареждаха със светилна газ. Вдясно е 21-годишният Кирил, петият от братята Бояджиеви. 

__
* От гр. koryphaios "вожд": 1. В древногръцката драма - ръководител на хор. 2. прен. Главатар, водач, първенец в политика, наука, изкуство.
** От лат. ocultus "таен": Необясним чрез опита и положителните науки; тайнствен... Окултизъм - мистично учение за тайнствени сили в природата, които уж са достъпни само за избраници (теософия, магьосничество).
*** От лат. transcendens, entis "излизащ навън": фил. Който е извън пределите на опита, съзнанието и познанието. Вж. Речник на чуждите думи, изд. 1978. 

**** Гор Видал (1925-2012) – американски писател, автор на романи, пиеси, есета. Бел.м., tisss.

ФИЛОСОФ-ПСИХОЛОГ МОЛИ И ПРЕПОРЪЧВА

ФИЛОСОФ-ПСИХОЛОГ МОЛИ И ПРЕПОРЪЧВА

I.

Благородна човешка инициатива в помощ 

на философа и писателя Ангел Грънчаров

  I. Благородна човешка инициатива в помощ на философа-психолог

Приятели, искам да ви помоля да помогнем на един човек, учител и писател, който в момента е в тежко положение: загуби съдебното дело срещу уволнението си от работа и съдът го осъди да плаща съдебни разноски в размер на голяма сума пари, а пък тя се увеличи още повече защото го дадоха на частен съдебен изпълнител. Става дума за г-н Ангел Грънчаров. Нека да проявим своята човешка и гражданска съпричастност по следния начин – като си купим поне една негова книга (хартиено издание). Заглавията на книгите му можете да намерите в неговия блог.

Протест на Ангел Грънчаров

  Здравейте читатели на блога. Пиша тази статия с молба да помогнем на учителя по философия Ангел Грънчаров, който започва протеста си на площад Джумая Джамия. Нека който е свободен, да помогне на човека в неговия протест. Пояснявам, протестът ще бъде мирен, няма да се крещи.

II. Реклама на философа-психолог

  Ако сте тревожен, чувствате се изолиран, имате проблем и не виждате изход, ако търсите промяна, по-добро качество на живот, обадете Му се!

III. Философски дискусии

Диалог № 1

  Анонимен: – Съжалявам, отдавна не ползвам печка и подпалки не са ми нужни. А тези бълвочи (философските опуси) на Грънчаров за друго и не стават. Нека се поучи от други, но това е мисия невъзможна. Де толкова интелект! 30.06.19 г., 14:17

  Философът: – Другарко, ама Вий много сте строга, ма. И най-вече не Ви ли писна да изгаряте вътрешно от толкова тъпата си завист?! Пишете, ма другарко, напишете нещо, издайте го, за да мирясате най-сетне. Но като си немате талантец, немате и никаква надежда нещо да напишете... освен доноси де. 30.06.19 г., 20:10

Диалог № 2

  Анонимен: – Грънчаров, след официалното и окончателно решение на ВКС (Висш касационен съд) тази пролет, нито е уместно, нито е морално, нито пък е етично да се представяш за учител и философ. Редно е да се представяш като нощен пазач, бивш учител и любител-философ. 1.08.19 г., 19:58

  Философът (Отговор 1): – Мила, но малоумна и злобна другарко, учител не се става с решение на ВКС, нито човек престава да е учител с решение на ВКС; очевидно са Ви твърде много объркани понятията, явно и не знаете как се става учител. Учител, примерно, може да се стане – както е при Вашия случай, в рабфака, ама тогава се става менте-учител, таман като Вас. Как се става философ явно също така не Ви е ясно, но това никак не е чудно, щото Вие хал-хабер си нямате що е това философия, ала по своя си обичай се изказвате. Аз, примерно, другарко, в момента не просто съм учител, но съм и Ваш, другарко, учител, а Вие от доста време сте моя ученичка. Вярно, доста тъпичка сте, инатлива сте, извратена сте, но въпреки това, аз всеки ден Ви уча на някои неща, ерго, съм Ви учител. Сега разбрахте ли докъде я докарахте с инатенето си? Давам Ви правото от злоба да се ухапете някъде, но внимавайте да не откъснете месо. И друг път много внимавайте когато дърдорите тъпотии, требе да се мисли, другарко, да, требе! 1.08.19 г., 20:21

  Философът (Отговор 2): – Благодаря за тъй сърдечните пожелания, другарко! Простете, а мерзската си душа на море ще заведете ли? Опитайте да измиете злобата и завистта от душата си в морската вода, да видим дали тази мръсотия може да се измие поне малко... 1.08.19 г., 21:00

Диалог № 3

  Анонимен: – За последно да ти дам пример истински и всеотдаен Учител какво представлява и как му се отблагодарява обществото, и да сравниш този пример със себе си. Музикален педагог от Русе стана първия учител, отличен с държавна парична сума пожизнено. Парламентът одобри предложението на Правителството г-жа Стоянка Настева да получава всеки месец по 500 (петстотин) лв. за високата си професионална и всеотдайна педагогическа дейност. Стоянка Настева отдава 30 години от живота си на работата като музикален педагог в детските градини в Русе. Изучава народното творчество, издирва произведения, подходящи за деца, и ги използва за обучение и възпитание. Учителската й дейност и иновативните й идеи носят няколко награди. Г-жа Настева е носител на ордена "Св. Св. Кирил и Методий" – II степен, на "Наградата Русе" за образование. Бившите й колеги се гордеят с нея. Наградата, която ще получава от Правителството по предложение на Инициативен комитет от Русе, я прави изключително щастлива. В образователното министерство обмислят да въведат подобно отличие и за други вече пенсионирани учители със заслуги в образованието... 1.08.19 г., 22:15

  Анонимен: – Относно поредната ти конгениална идея, този път за Дом-паметника на връх Бузлуджа да стане училище по физика. Поне знаеш колко усилия са нужни да мотивираш, да убедиш един едничък ученик веднъж да отиде до другия край на града, а какво остава някой да ходи на 50-60-100 км. от града, където живее или учи: с какъв транспорт, за чия сметка, колко време ще му отнеме едно такова пътуване зиме, когато горе натрупа пет метра сняг, как ще се осигури и поддържа достъпът и електроснабдяването, отново: за чия сметка, на каква цена? Как ли си ги измисляш такива потресаващи щуротии не мога да си обясня! Хайде, спирам вече, че утре ме чака път, опитай да си използваш кратуната за мислене поне веднъж в живота, ей така, за разнообразие, не само да пазиш равновесие и да я подстригваш. Хайде, със здраве! 1.08.19 г., 22:22

  Анонимен: – Лоша идея. Инфантилна, ама яко! 1.08.19 г., 22:40

  Философът: – Другарко, ама доста сте ми обидена, че милион пъти Ви изобличих в тъпотия, и сега се мъчите да ми отмъстите по не по-малко тъп начин. За мислене не говорете именно Вие! щото това е то субстанция, с която Вие нямате нищо общо. Говорете за завист, за злоба, за идиотизъм – неща, които са Ви родствени и близки. 1.08.19 г., 22:40

Диалог № 4

  Анонимен: – Едно нещо да уточните, моля! Дали ние пишем в блога ви, щото сме мръсници, или сме мръсници, щото пишем в блога ви? Това не схващам. 1.08.19 г., 8:56

  Анонимен: – Грънчаров, нали щеше да се отказваш! За какво връщане плещиш? Това куче (пес в двора на фирмата, където философът е нает за пазач) вземете да го подстрижете в тия жеги, иначе няма как да се чувства добре и да е здраво. Ама за да се сетиш да го подстрижеш, трябва да си човек с адекватен житейски опит, а не изкукуригал философ, дето в живота си не е виждал нещо по-далеч от прашната си лавица с книги, които и без друго никой не чете, и когато го изринат от държавната хранилка, започва да вие на умряло! 1.08.19 г., 13:01

  Философът (Отговор 1): – Ууу па, другарко, колко сте зла! От колко години не сте правила секс, та се озлобихте толкоз? От безсексие се полудява, това поне чувала ли сте го? Ама откъде ли ще сте го чула, като не сте чела моите книги, в които пише всичко нужно за живота? Другарко, зафанете да ми четете книгите – може пък и да поумнеете ненадейно. А от злобата ще се излекувате, стига да прочетете поне пет мои книги. 1.08.19 г., 14:22

  Философът (Отговор 2): – Другарко Петя Терзийска, защо да съм Ви лъгал? (Става дума за предаване по Пловдивската обществена телевизия, което философът води веднъж седмично.). По-леко употребявайте думата "лъжа" по мой адрес – аз никога не лъжа. 1.08.19 г., 14:24

  Анонимен: – Ако бяхте подарил ваша книга на този младеж (който се бил обесил тия дни) и я беше прочел, вероятно да се е самоубил по-рано. 1.08.19 г., 17:18

  Философът: – Висококултурна другарко, завършила вишо у рабфака, а че нима е толкова вредно да се четат философски книги, ма! Затова ли по време на учението си у рабфака не прочетохте ни една книга? И ето сега докъде я докарахте. Станахте тъпунгерка и злобарка от класа. 1.08.19 г., 18:04

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 2 avg. 2019

Задължителното гласуване срещу митинговата демокрация

Задължителното гласуване 
vs. митинговата демокрация

По повод дискусия в Интернет-форум от 2 август 2013 г.

  Цитат: ...Когато изборите не са задължителни – колкото по-малка е била избирателната активност, толкова по-нелегитимна е държавната власт.

  Уязвима ли е основата, върху която градите тезата си? Да не гласува, когато не е убеден в ефективността на изборния модел, за гражданина също може да е въпрос на личен избор. Само че този път това вече е вот срещу тоталната манипулация под бойкия абсолютно фалшив за географските ни ширини лозунг "За честни избори!" 

  Протестните шествия в момента са несъгласие със системата за избор на народно представителство, несъгласие и с модела, чрез който са формирани партиите у нас след "славния за партийците" Десети ноември 1989 г. Няколко хиляди (или стотина) души висят и скандират всеки ден пред Парламента и пред Правителството, но този род протестни шествия са само върхът на айсберга, на народното брожение. Взрете се в миналото у мнозинството кресливи фронтмени и анализатори на демокрацията по митингите в България и по телевизионните студия, и си отговорете: тези ли са достойните личности? 

  Повече по досегашния начин вече не може да продължава – да, това е смисълът. Задължителен или не, обаче, вотът си остава вот. А да излезеш от играта, в която предварително си обречен винаги да губиш, засега може и да е най-полезният ход при днешното положение на нещата в държавата, но това ли е пътят да се отървем от мъртвата хватка на алчното невежество, лъжата и лицемерието? Бъдете здрав! 

 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 2 avg. 2019

- Ушевите слухтят дори и когато си сам в кенефа (горе);
- Рай на безхаберието и политическите тарикати (долу).

Илюстрациите са на чеха Йозеф Лада (1887-1957).

Години има оттогаз,
бледнее бялото чело,
но все по-скъпа ми е таз,
която ми постла легло.* 

Мария Магдалена в пещерата, картина от Жул Джоузеф Лефевр**

НА ТАЗ, КОЯТО МИ ПОСТЛА ЛЕГЛО

На таз, която ми постла легло 
и утеши ме в тъмен час, 
макар без знатно потекло, 
направи да съм рицар аз... 

Лекуваше ми раните с очи,
изпълнена с копнеж и свян,
над мен тя бдеше с образ чист,
от гняв когато бях пиян.

С коси обвивайки ме, Боже мой, 
целувайки ме с нежна страст, 
макар – пехота, бита в бой, 
се чувствах като рицар аз.

Превземах нейните гърди, корем, 
премрежил поглед, луд, в захлас, 
гласът й чувах покрай мен, 
и по-щастлив не съм бил аз. 

Когато в утрото на път поех 
към нови дни, аз с дързък глас, 
във вечна вярност й се клех 
и после с други лягах аз. 

Как лъгах я! О, как щурях 
опиянен от сласт и мраз, 
но само с нея, знам, че бях 
въздигнат като рицар аз.

Към друга жалост оттогаз
не съм изпитвал съкрушен,
но любовта й в тежък час
усещам как кърви у мен.

Понякога ме хваща бяс,
че друг я гали призори,
ала виновен съм си аз,
че образът й ме гори!

Обречена на друг била,
проклинам си сам участта,
но друга не събуди в мен
мъжа за подвизи роден.
 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 2 fev. 2011 – edited by 1 avg. 2019

___
* Робърт Бърнс (1759-1796), из "Девойката, която ми постла легло".

** Картина на Жул Джоузеф Лефевр от Залата на френското изкуство (кр. XVIII-нач. XIX в.) в Зимния дворец на Ермитажа, Бел.м., tisss.