Леко плажно четиво – Швейк, пинчера и поручик Лукаш

Леко плажно четиво – Швейк, пинчера и поручик Лукаш

КАТАСТРОФАТА

Полковник Фридрих Краус, наследил и прозвището фон Цилергут по името на някакво село в околностите на Залцбург, което било изплюскано от предците му още в осемнадесетото столетие, беше достопочтен дръвник. Когато разказваше нещо, той винаги говореше само позитивни неща. При това той питаше дали всички разбират елементарните му изрази. "Значи, прозорец, господа, нали? Знаете ли какво е това прозорец?" Или: "Път, от двете страни на който има шкарпи, се нарича шосе. Да, господа. Знаете ли какво е това шкарпа? Шкарпата е изкоп, върху който работят много хора. Тя е вдлъбнатина. Да. Работи се с търнокопи. Знаете ли какво е това търнокоп?"

Страдаше от манията да обяснява всичко и правеше това с такъв ентусиазъм, сякаш беше изобретател, който разказва за своето изобретение: "Книгата, господа, представлява от себе си множество различно нарязани листове хартия с различен формат, които са напечатани и събрани на едно, свързани и стуткалени. Да. Знаете ли, господа, какво е туткал? Туткалът е лепило."

Той беше така безобразие щур, че офицерите го избикаляха отдалече, за да не бъдат принудени да чуят от него, че тротоарът оформя уличното платно за движение на превозни средства и представлява издигната покрита с плочки ивица пред фасадата на къщите. А фасадата на една къща е оная част, която се вижда от улицата или от тротоара. Задните части на къщата не могат да се видят от тротоара, в което можем да се убедим незабавно, ако застанем на платното на улицата.

Той беше винаги готов да продемонстрира тая любопитна особеност. За щастие обаче при една такава демонстрация го прегази кола… От тоя миг той се видиоти още повече. Спираше офицерите и се впускаше в безкрайно дълги разговори за различните видове омлет, за слънцето, термометрите, поничките, прозорците и пощенските марки. Наистина забележително беше как тоя идиот в сравнително къс срок можа да напредне толкова много и как се намираха влиятелни хора, като дивизионния генерал, които го крепяха. Последният му държеше палци въпреки съвършената некадърност на полковника като военен. На маневри той правеше чудеса с полка си. Никога не пристигаше навреме на определеното място, при картечна стрелба от страна на противника, водеше полка си в походна колона, а преди години на едни императорски маневри в Южна Чехия стигна дотам, че се загуби заедно с полка си. Той се озова с полка си чак в Моравия, дето скитосваха още няколко дни, след като маневрите бяха свършили и войниците от другите полкове си почиваха вече в казармите. Но и това му се размина. Приятелските му връзки с дивизионния генерал и с други не по-малко смахнати военни сановници на стара Австрия му носеха различни отличия и ордени, които го ласкаеха извънредно много. Така той минаваше за най-добрия военен под слънцето и най-добрия теоретик на стратегията и всички военни науки.

На всеки преглед, който правеше на полка си, той влизаше в разговор с войниците и неизменно им задаваше един и същ въпрос: "Защо пушката, която се използва във войската, се нарича манлихера?" В полка той бе известен с прякора Manlichertrottel*. Беше необикновено отмъстителен и просто съсипваше подчинените си офицери, които не му харесваха. Когато пожелаваха да се женят, той препращаше молбите им по-горе с много лоши атестации. Половината от лявото му ухо липсваше. Отсякъл я бе на дуел един негов противник. До дуел се стигна поради констатацията, че Фридрих Краус фон Цилергут е най-щурият тип.

Ако анализираме душевните му качества, ще дойдем до заключението, че те не бяха с нищо по-добри от качествата, които бяха прославили оплезения Хабсбург Франц Йосиф като истински идиот. Същата динамика на речта, същият запас от величайша наивност. Когато стана дума за Шилер на един банкет в офицерското казино, полковник Краус фон Цилергут ни в клин, ни в ръкав произнесе следното: "Знаете ли, господа, вчера видях парен плуг, движен от локомотив, но не от един, а от два локомотива. Виждам дим, приближавам се, а то локомотив и от другата страна – още един. Кажете, господа, не е ли смешно? Два локомотива, като че ли не е достатъчен един". Замълча и след малко подхвана друго: "Когато се свърши бензинът, автомобилът трябва да спре. И това видях вчера. А при това, господа, някои говорят за инерция. А той просто не върви, стои, няма бензин. Не е ли смешно?"

При всичката си тъпота, беше и необикновено набожен. В жилището си имаше домашен олтар. Често ходеше да се изповяда и причести при "Игната"**, а от началото на войната не пропускаше случай да се помоли за победата на австрийското и германското оръжие. Християнството смесваше с мечтите си за германска хегемония. Бог трябваше да помогне да се заграбят богатствата и териториите на победените.

Когато прочетеше във вестника, че пак са докарали пленници, той страшно се ядосваше. Казваше: "Защо докарват пленници? Да ги застрелят всички. Никаква милост. Да се танцува между трупове. Всички цивилни в Сърбия да се изгорят до един. Децата да се избият с щикове!" Не падаше с нищо по-долу от немския поет Фирорт. Последният през войната публикува стихове, в които приканваше Германия да ненавижда и с желязна душа да убива милионите френски дяволи:

Нека чак до облаците, там над планините,

трупат се човешки кости и месо димящо…

* * *

След като привърши занятията в Школата за запасни офицери, поручик Лукаш излезе на разходка с Макс.

— Позволявам си, господин поручик, да ви обърна внимание — загрижено беше му казал Швейк, — че трябва да внимавате кучето да не избяга. Може да му домъчнее за стария дом и да офейка, ако го отвържете от повода. Също така не бих ви съветвал да го водите през Хавличковия площад, тъй като там скита едно зло месарско куче от "Марианската картина"***, което много хапе. Щом види в района си чуждо куче, веднага му налита, да не би да го подяде. То е също като просяка пред "Свети Хащал"****.

Макс весело подскачаше и се завираше в краката на поручика, усука повода около сабята му и проявяваше необикновена радост, че отива на разходка. Излязоха на улицата и поручик Лукаш с кучето се отправи към улица Пржикопи. Имаше среща с една дама на улица Панска. Беше се задълбочил в мисли относно занятията си в Школата. Какво да предаде утре на школниците? Как определяме височината на един връх? Защо определяме височината винаги от морското равнище? По какъв начин определяме простата височина на върха от неговите поли? Дявол да го вземе, защо министерството включва всички тия неща в учебната програма? Та това е необходимо за артилеристите. А съществуват и картите на генералния щаб. Когато противникът ще бъде на кота 312, няма да стане нужда да разсъждаваме защо височината на хълма е дадена от морското равнище или да изчисляваме колко е висок хълмът. Ще погледнем картата и туйто.

От тия му мисли, тъкмо когато бе наближил улица Панска, го сепна едно строго Halt!***** Едновременно с това Halt! кучето се задърпа с желание да се отскубне заедно с повода. С радостен лай се хвърли към човека, който бе изкрещял строгото Halt! Пред поручика беше полковник Краус фон Цилергут. Поручик Лукаш изкозирува и застана мирно пред полковника, като се извиняваше, че не го е видял. Полковник Краус беше известен сред офицерите със своята страст да спира подчинените, които по една или друга причина пропуснеха да му козируват. Смяташе отдаването на чест за нещо, от което зависи изходът на войната и върху което е изградена цялата военна мощ. "В козируването войникът трябва да влага душата си" — обичаше да казва той. И това беше първокачествен подофицерски мистицизъм. Полковникът държеше отдаващият чест да козирува по правилника с всичките му тънкости, точно и достойно. Дебнеше всички, които минаваха край него. От редника-пехотинец до подполковника. Редниците, които козируваха повърхностно, сякаш искат да му кажат "Здрасти", сам отвеждаше право в казармата, за да бъдат наказани. Не признаваше никакво "Не съм видял". "Войникът — казваше той — трябва да търси началника си в навалицата и да не мисли за нищо друго, освен как да изпълни задълженията си, определени от устава. Когато падне на бойното поле, войникът, преди да умре, трябва да изкозирува. За мен всеки, който не умее да козирува, прави се, че не ме вижда или козирува нехайно, е животно".

— Господин поручик — извика полковник Краус с ужасен глас, — низшите чинове винаги са длъжни да отдават чест на по-висшите. Това все още не е отменено. И второ, откога е тоя навик у господа офицерите да си се разхождат по стъргалото с крадени кучета? Да, с крадени кучета. Куче, което принадлежи на друг човек, е крадено.

— Това куче, господин полковник… — опита се да каже поручик Лукаш.

— Принадлежи на мен, господин поручик — прекъсна го грубо полковникът, — това е моят Фокс.

И Фокс или, с други думи, Макс си спомни своя стар господар и изхвърли новия от сърцето си. Като се откъсна от каишката, започна да се лигави с полковника. Изобщо прояви дива радост, на каквато е способен само влюбен шестокласник, след като е бил разбран от своя идеал.

— Да се разхождате с крадени кучета, господин поручик, е съвсем несъвместимо с офицерската чест. Не сте знаели...?! Един офицер не може да купи куче, без да се е уверил, че това може да стане без всякакви по-нататъшни последици! — гърмеше полковник Краус, като галеше Фокс-Макс. Последният от подлост започна да ръмжи срещу поручика, да му се зъби, сякаш полковникът, сочейки, му беше казал "Дръж!" – Господин поручик — продължи полковникът, — смятате ли за достойно да яздите краден кон? Не четохте ли обявлението в "Бохемия" и в "Тагблат"****** за изчезването на моя пинчер? Как?! Не сте чели обявлението, което вашият началник е обнародвал във вестниците? – Полковникът плесна с ръце. — Ето на! Това са ни младите офицери! Къде е тук дисциплината? Полковникът пише обявления, а поручикът не ги чете.

"Ех, да можех да ти плесна една, старо плашило!" — помисли си поручик Лукаш, загледан в бакембардите на полковника, които му придаваха вид на орангутан.

— Придружете ме — каза полковникът. И поведоха извънредно приятен разговор.

— На фронта, господин поручик, такова нещо не ще може да ви се случи... да се разхождате в тила с крадени кучета, както предполагам, е много неприятно. Да! Да се разхождате с кучето на своя началник! В момент, когато ежедневно по фронтовете губим стотици офицери. И обявления не четете! Че така аз без всякакъв резултат сто години можех да обявявам, че съм си загубил кучето. Двеста години, триста години! –И яко се изсекна, което у него бе белег на силна възбуда, и каза: – Може да продължите разходката си. – Обърна се и си тръгна, като шибна яростно с ездовия бич полите на офицерския си шинел.

Поручик Лукаш мина на отсрещния тротоар и оттам дочу ново "Halt!" Полковникът тъкмо беше спрял един нещастен запасняк пехотинец, който, замислен за майка си у дома, не го бе забелязал. Полковникът го помъкна към казармата, за да го предаде собственоръчно за наказание, като го наричаше морска свиня.

"Какво да направя с Швейк? — помисли си поручикът. — Ще му разбия мутрата, но това не ми е достатъчно. Кожата да му одера, пак ще му бъде малко на тоя келеш!" Без да го е грижа за дамата, с която имаше среща, нервиран, отправи се към къщи. "Ще го убия тоя идиот!" – каза си, когато седна в трамвая.

По същото време добрият войник Швейк се беше задълбочил в разговор с един ординарец от казармата. Войникът беше донесъл на поручика някакви документи за подпис и остана да го чака. Швейк свари кафенце и сега сладко-сладко бъбреха как Австрия ще яде бой. За тях всичко бе ясно като бял ден, сякаш се разбира от само себе си. То беше безкрайна редица от изказвания, които пред съда положително биха били дефинирани като държавна измяна, за което тия двама биха увиснали на бесилото.

— Негово величество императорът трябва да е пощурял от цялата работа — заяви Швейк, – той никога не е бил умен, но тая война съвсем ще го шашне.

— Той е идиот – уверено заяви войникът от казармата, — истински идиот е. Може и още да не знае, че има война. Сигурно съветниците му да ги е било срам да му кажат. А дето се е подписал на манифеста към народите си, сигурно е някакво мошеничество. Напечатали са го без негово знание. Ами че той изобщо вече не е способен да мисли.

— Изпял си е песента той – допълни Швейк авторитетно, – насира си се в леглото. Кърмят го като бебче. Оня ден в кръчмата един господин разправяше, че нашият идиот си имал две дойки. По три пъти на ден Негово величество бил на нянка.

— Ех, един път да свърши тая – въздъхна гостът, – и да ни опердашат, та Австрия да миряса най-сетне!

И продължиха мухабета, докато Швейк окончателно осъди Австрия:

— Такава идиотска монархия не бива да съществува на земята. 

И за да допълни някак в практически смисъл изказването му, другият добави:

— Пратят ли ме на фронта, веднага ще офейкам!

Продължиха да изразяват гледището на обикновения човек за войната и войникът от казармата повтори онова, което бе чул днес в Прага: край Наход ехтели оръдейни гърмежи, а Руският цар в най-скоро време щял да пристигне в Краков. Споделиха си също, че житото се изнася от Чехия към Германия и че немските войници получават цигари и шоколад. След това си припомниха за войните от миналите времена и Швейк сериозно се зае да докаже, че войната едно време, когато обсадените крепости били обстрелвани с гърнета с лайна, също не е била удоволствие, трябва да е било ужасна смрад. Чел бил как една крепост била обсаждана три години и че през тези три години неприятелят си нямал друг кеф, освен всеки ден да се забавлява така с обсадените.

Навярно щеше да разкаже и други интересни и поучителни неща, ако завръщането на поручик Лукаш не бе прекъснало разговора им. Като хвърли унищожителен поглед към Швейк, поручикът подписа книжата, освободи войника и даде знак на Швейк да го последва в стаята. В очите на поручика просветваха мълнии. Като седна на един стол, той се вторачи в Швейк и се замисли как да започне касапницата: "Най-напред ще го ударя с юмрук в устата – мислеше си поручикът, — после ще му разбия носа и ще му откъсна ушите, а по-нататък ще видим".

Отсреща го гледаха открито и добросърдечно двете добродушни, невинни очи на Швейк, който се осмели да наруши настъпилото пред бурята затишие:

— Господин поручик, разрешете да доложа, че днес останахте без котка. Тя изяде пастата за обувки и си позволи да пукне. Хвърлих я в мазето, ама в съседското. Много жалко, няма да можете да намерите вече такава добра и хубава ангорска котка!

"Какво да го правя? – мина му през ума на поручика. – Ами че той, боже мой, има толкова глупав вид!" А добросърдечните очи на Швейк продължаваха да излъчват мекота и нежност, съчетани с израз на абсолютно душевно равновесие. От цялата му фигура лъхаше убеждение, че всичко е наред, че нищо особено не се е случило, и ако се е случило нещо, то си е в реда на нещата.

Поручик Лукаш подскочи, но не удари Швейк, както беше намислил първоначално. Размаха юмрук под носа му и изрева:

— Вие, Швейк, сте откраднали кучето!

— Съвсем не, господин поручик, не зная в последно време да се е случвало такова нещо. Позволявам си да забележа, господин поручик, че днес следобед вие излязохте на разходка с Макс, така че аз не съм могъл да го открадна. На мен веднага ми направи впечатление, че се върнахте без песа, и си рекох: Трябва да се е случило нещо. Ето ти интересно положение... На улица Спалена има един пропаднал тип на име Кунеш, който се занимава с изработка на чанти. Та за него ми разправяха, че не можел да излезе на разходка с кучето си, без да го загуби. Обикновено го забравял в някоя кръчма или му го открадвал някой, или пък му го вземали назаем и не му го връщали…

— Швейк, говедо, Himmellaudon*******, я си затваряйте устата! Не мога да разбера толкова рафиниран негодяй ли сте, или сте камила, идиот непохватен. От устата ви само примери излизат, но предупреждавам, не си играйте с мен! Откъде доведохте това куче? Как попаднахте на него? Знаете ли, че принадлежи на нашия полковник, който си го взе, като ме срещна случайно? Представяте ли си каква излагация е това! Хайде, кажете истината, откраднахте ли го, или не го откраднахте?

— Съвсем не, господин поручик, не съм го откраднал.

— Знаехте ли, че кучето е крадено?

— Тъй вярно, господин поручик. Знаех, че кучето е крадено.

— Швейк, Исусе, пресвета Богородице, ще ви застрелям, говедо с говедо, добитък такъв, вол с вол, помийна яма такава! Толкова голям идиот ли сте?

— Тъй вярно, господин поручик, толкова.

— Защо ми доведохте крадено куче, защо домъкнахте тоя пес в жилището ми?

— За да ви зарадвам, господин поручик.

И очите на Швейк добродушно и нежно надникнаха в очите на поручика, който седна и изпъшка:

— Боже, защо ме наказваш с това говедо!

Остана да седи в тихо примирение. Чувствуваше, че няма сила не само да удари Швейк, но даже и да си свие цигара. Сам не съзнаваше защо, с каква цел прати Швейк да му купи двата немски вестника – "Бохемия" и "Тагблат", искаше вероятно сам да се запознае лично с обявлението на господин полковника за откраднатото куче.

Швейк се върна с разгънатия широко вестник, вперил се в колонката с обяви. Цял сияеше, когато доложи:

— Има го, господин поручик! Ами господин полковникът толкова хубаво описва откраднатия пинчер, просто приятно е да го четеш, обещава и възнаграждение от сто крони на оня, който му заведе кучето. Възнаграждението е много добро. Обикновено дават възнаграждение от петдесет крони. Имаше един Божетех от Коширже*******, той само с това се прехранваше. Открадне куче, и после търси във вестника. Щом намери обявление за откраднатото куче, веднага отива да го върне. Веднъж откраднал хубав черен шпиц и понеже собственикът не се обадил с обявление, той сам дал обявление във вестника. Прахосал цели пет крони за обявата, докато най-сетне се обадил един господин, който казал, че кучето е негово, бил го изгубил, но мислил, че е безполезно да го търси. Не вярвал да има честни хора по света. Сега обаче – казал – виждам, че все още се намират честни хора, и това безкрайно ме радва. И добавил, че по принцип е против всякакво възнаграждаване за честността, но че за спомен щял да му подари своята книжка за отглеждане на стайни и градински цветя. И Божетех хванал черния шпиц за задните нозе и го очукал в главата на господина. И оттогава се зарекъл вече да не дава обяви във вестник. След като никой не давал обява да си потърси кучето, той предпочитал да го продаде на кучкари.

— Вървете лягайте, Швейк – заповяда поручикът, – в състояние сте да дрънкате идиотщините си до сутринта.

Поручикът също легна да спи, а през нощта сънува как Швейк откраднал коня на Престолонаследника, как му го довежда тоя кон, а Престолонаследникът си познава жребеца на парада, когато той, нещастният поручик Лукаш, язди начело на ротата си. Сутринта поручикът се чувствуваше като след прекарана в пиянство нощ, през която са го били с шутове по главата. Мореше го необикновено тежък душевен кошмар. На разсъмване заспа още веднъж, изтощен от страшния сън, но го събуди почукване на вратата, в рамката на която се появи добродушното лице на Швейк и попита кога да събуди господин поручика.

Поручикът простена в леглото си:

— Вън, говедо! Това е ужасно!

И така, като се събуди и след като Швейк му донесе закуската, поручикът беше изненадан от нов въпрос:

— Господин поручик, разрешете да доложа: да ви набавя ли някое кученце?

— Знаете ли, Швейк, много ми се ще да ви дам под съд – изгледа го поручикът с въздишка, – но там биха ви освободили, тъй като в живота си едва ли ще са виждали нещо така колосално глупаво. Че погледнете се в огледалото! Не ви ли става лошо от идиотския ви вид? Вие сте най-щурият майтап на природата, който съм срещал някога. Е, кажете ми истината, Швейк: харесвате ли се такъв?

— Съвсем не, господин поручик, хич не се харесвам, нещо крив ме изкарва това огледало, нали не е шлифовано! Едно време у Станек Китаеца имаше изпъкнало едно огледало, и щом се погледнеше някой в него, веднага му прилошаваше и му идеше да повърне. Мутрата му – ей такава, главата – като леген за помия, коремът му – като на пиян католишки поп, с една дума, фигура. Веднъж покрай огледалото мина господин Наместникът, погледна се той в него и веднага заповяда да го смъкнат.

Поручикът съкрушен въздъхна дълбоко и намери за уместно вместо с Швейк да се занимае с кафето си. 

Швейк шеташе в кухнята и до поручика вече долиташе песничката му:

Марширува Греневил през Прашната порта,

сабичката му блести, а момите плачат…

След това от кухнята долетя нова песен:

Кой е като нас войниците,

падат си по нас девойките,

вземаме пари, богата работа,

царски си живеем винаги…

"Явно си живееш царски, дръвник такъв!" – помисли си поручикът и плю.

Иззад вратата щръкна главата на Швейк:

— Господин поручик, разрешете да доложа: викат ви в казармата. Свръзката каза веднага да идете при господин полковника. – И добави с поверителен тон: – Трябва да е заради кученцето.

— Зная, зная – каза поручикът, когато ординарецът в коридора понечи да доложи. Изрече го със свито гърло, и като хвърли унищожителен поглед към Швейк, излезе.

Това, което го чакаше, не беше рапорт, а нещо по-лошо. Когато поручикът влезе, полковникът, страшно навъсен, си седеше в креслото.

— Преди две години, господин поручик – каза полковникът, – вие бяхте изявили желание да ви преместят в Будейовице, в деветдесет и първи пехотен полк. Знаете ли къде е Будейовице? На Вълтава, да. На Вълтава, там, където в нея се влива Охрже или нещо подобно. Градът е извънредно, ако мога да се изразя така, приветлив, и ако се не лъжа, има и кей. Знаете ли какво е това кей? Кеят е стена, изградена над водата. Да. Впрочем, това няма нищо общо с въпроса. Там бяхме на маневри. – Полковникът заби очи в мастилницата и мина на друга тема: – Развалили сте ми кучето. Нищо не иска да яде. Я-я-я, в мастилницата ми има муха. Странно, и през зимата ли мухите се давят в мастилниците? Ей, че безпорядък!

"Е, хайде де, плашило мизерно, кога ще си кажеш думата?" – рече си поручикът.

Полковникът вдигна задник от креслото и прекоси няколко пъти канцеларията.

— Дълго време мислих, господин поручик, как собствено да постъпя с вас, за да не се повтори простъпката ви, и си спомних, че бяхте изявили желание да ви преместят в деветдесет и първи полк. Главното командуване неотдавна съобщи, че в деветдесет и първи полк се чувствувала нужда от офицери, понеже голяма част от тях били избити от сърбите. Гарантирам ви с честната си дума, че след три дни вие ще сте в деветдесет и първи пехотен полк в Будейовице, където се формират вече бойните ни батальони за фронта. Няма нужда да ми благодарите. Армията се нуждае от офицери, които… – И като не знаеше какво още да добави, погледна си часовника и каза: – Десет и половина, крайно време да приема рапорта на дежурния по полк.

С това неприятният разговор приключи. Когато излезе от канцеларията и отиде в Школата за запасни офицери, поручикът усети голямо облекчение. Там съобщи, че в най-близки дни заминава за фронта и по тоя случай урежда прощална вечер на улица Неказанка.

След като се върна у дома, обърна се многозначително към Швейк:

— Швейк, знаете ли какво е това боен батальон?

— Тъй вярно, господин поручик.

— Е, тогава, Швейк — рече поручикът с тържествен глас, — съобщавам ви, че ще ме придружите с един боен батальон на фронта. И да не си помислите, че и на фронта ще продължите да правите такива идиотщини като тук. Радвате ли се?

— Тъй вярно, господин поручик, много се радвам – рече добрият войник Швейк, – чудесно ще е да паднем с вас за Негово величество императора и фамилията му…

Бележки на преводача (https://chitanka.info/text/9038/25#textstart):

* Манлихер-будала, идиот.

** Черквата "Св. Игнат" в Прага.

*** Пражки ресторант.

**** Просяк пред черквата "Св. Хащал" в Прага, който не допускал други просяци в района си.

***** Стой!

****** Пражки немски вестници.

****** Казармена ругатня. 

******* Квартал в Прага. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 23 uli 2019

–––
* С наложителни някои стилистични поправки на превода. Между другото, без илюстрациите на чеха Йозеф Лада мащабната картина (с нравствения си упадък напомняща силно днешна България) романът-пикареска на Ярослав Хашек губи част от блясъка, от изяществото си. Бел.м., tisss.

ИСПАНСКИЯТ РЕСТОРАНТ В ЧИКАГО

ИСПАНСКИЯТ РЕСТОРАНТ В ЧИКАГО

Прелита дявол с табла във вечерно
красиво черно с ангелски крила,
току зад папионката се мерне
усмивка на испанец от смола.

Едно, че второ, трето и четвърто,
завърта се вечерята ни в кръг
и виното испанско в смут те хвърля,
сияеща от тишина и скръб.

Отляво е мъжът ти, а насреща
с очи те пие бившия ти мъж;
кръвта му знаеш колко е гореща,
ала и той е ням, самата Смърт.

От кухнята излита облак сяра,
обгръща най-желаната жена
и в три редици вън, на тротоара –
ахейците, Троянската война...

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 12 avg. 2006 – edited by 21 uli 2019

О, СВОБОДА!

О, СВОБОДА!

По форумите, по площадите
плиска словесна вода.
Дори доносникът реве: 

– Свобода-Свобода!
Зад микрофона –
разперило криле
виждам едно университетско ченге*.

Боже мой,
какво става
в тази наша държава,
от всеки ъгъл
с нов образ
бившият доносник се появява!

Не разбира колко е скъп
онзи образ на предателя тъп
и слухтящото в мрака лице,
пишещо доноси с потни ръце –
тъй незрим и незабравим,
на всяка престъпна власт необходим!

А над масата
в нашата кухничка бедна
мъждука надеждата наша последна,
И макар тарикатът да ни убеждава,
че за свободата дори живота си дава,
кръвта,
кариерата,
сетните сили,
паричките в банките,
привилегиите мили,
виси като нож над овча глава:
За какво му е власт при това?

Свобода! Свобода! – там скандира тълпата
и не знае, че не се подарява Свободата,
че удушвачът зад фалшиви образи дебне
да съсипе надеждицата наша последна,
да я смачка с думи обидни и зли,
да ни се подиграе,
както само той умее,
както само той знае.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, jan. 1990** – edited by 21 uli 2019

___
* Янко Дунев долу, в мензата на Софийския университет един обяд през пролетта на 1969 г. ме агитираше да му дам собственоръчно написано заявление, плюс автобиография и три снимки, за да ме направят "информатор на Държавна сигурност" и срещу 80 лв. месечно (колкото през 1969 г. беше заплатата на баща ми, мебелист в пловдивския ДИП"Напредък"), да пиша седмично поне по страничка за състуденти и преподаватели, които разказват вицове за Партията и Тодор Живков, по празници да записвам кой от познати и приятели ходи на черква и пали свещи пред иконите. В еуфоричните дни непосредствено след "славния" Десети ноември 1989 г. същият Янко Дунев, разперил ръце като планински орел, пред микрофон от стълбището на Народното събрание агитираше колко прекрасен за нас, българите, е американският План Ран-Ът, а после основа партия, стана й лидер и по телевизията въртяха филм за несретния му живот на ярък борец срещу комунизма, защитник на свободата и правата на човека.

** Вж. в. "Демократическо знаме", бр. 1 от 19 май 1990 г. Стихотворението писах непосредствено след излъчване на живо по телевизията на репортаж как бившето ченге Янко Дунев Янков агитира за Плана Ран-Ът иззад микрофоните пред Народното събрание. И за да не остане съмнение за кого точно става дума, освен линка, който соча – https://www.youtube.com/watch?v=y4NAYtPRSe4 , публикувам и още един линк, https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE_%D0%AF%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D1%83%D1%87%D0%B5%D0%BD) към статия в уикипедия за живота и дейността на този изключителен българин, както му бе името докато бяхме състуденти в първи курс по специалността Българска филология на Софийския университет през уч. 1967-1968 г., след което той се прехвърли в друга специалност.

Из статията в уикипедия:

На 24 декември 1984 г. Янко Янков е осъден на 12 години затвор при изключително строг режим, а през 1985 г. присъдата му е „коригирана“ на 6 г. и половина при същия строг режим. От разсекретени архиви на българския филиал на КГБ днес е видно, че арестуването, осъждането и специалното му третиране в затвора са били обезпечени чрез провеждането на няколко строго секретни оперативни мероприятия, кодовите наименования на които са „Гадния“, „Дивия“, „Злобара“, „Твърдоглавия“, „Терорист“, „Непокорник“ и „Дракон“.

Само две седмици след арестуването му Държавният департамент на САЩ излиза със специален доклад (прочетен на 6 юни 1984 г. по Радио „Свободна Европа“), в който името на Янко Янков е посочено като име на български гражданин, лишен от човешки права, а наскоро след това правозащитната организация „Амнести Интернешънъл“ го обявява за лице, намиращо се под нейна закрила.

При пребиваването на Янко Янков в затвора международните правозащитни организации „Амнести Интернешънъл“ и „Хелзинки Уоч“ го обявяват за Политически затворник №1 на България. American Bar Association, Lawyers Committee for Human Rights и редица други национални и международни правозащитни организации провеждат протестни акции против българското комунистическо правителство във връзка с противозаконното задържане и осъждане на Янко Янков. Радиостанциите „Свободна Европа“, „Гласът на Америка“ и „БиБиСи“ излъчват множество предавания, посветени на неговата дейност и на нечовешкото му третиране в затвора. През март 1989 г. президентът на Социалистическия интернационал Вили Бранд официално изнася пред конгреса на организацията редица факти за политическата и правозащитна дейност на Янко Янков, както и за специфичната система за репресиране, на която той е обект в българските затвори. Бел.м., tisss.

ПОЛИТИЧЕСКИ ГУРУ

ПОЛИТИЧЕСКИ ГУРУ

  
  От януари 1975 г. Иван Костов е асистент във Висшия икономически институт "Карл Маркс", от 1979 г. – ст. асистент в Катедра "Политическа икономия" на Центъра по идеологически дисциплини във Висшия машинно-електротехнически институт. През 1981 г. завършва второ висше по специалността "Математическо моделиране на икономическите процеси" в Софийския университет. През същата 1981 г. е назначен за главен асистент. През 1981-1982 г. е слушател в Института за повишаване на квалификацията в Москва. През 1984 г. във Висшия икономически институт защитава дисертация на тема "Икономически растеж, структура и фактори в производствената сфера" за научната степен кандидат на икономическите науки. Кандидатства за доцентска длъжност, но най-важно сред условията е да е член на БКП. Подава молба за членство в БКП, но получава отказ.

  Автор е на научни публикации от сферата на политическата икономия и анализ на икономически изследвания, сравнителни изследвания на икономическото развитие, динамични модели в икономиката и пр. Като консултант в Научноизследователския институт по прогнозиране на социално-икономическото развитие, участва пряко в разработването на прогнози за развитието на Националния стопански комплекс за нуждите на Държавната планова комисия и Министерския съвет. През 1986 г. става член на Специализирания научен съвет към Центъра по идеологически дисциплини във Висшия машинно-електротехнически институт в София.*

  (...)

  След изхвърляне от властта на корумпираното управление на СДС и Иван Костов през 2001 година пасмината истерици, кинжали, соросоиди и политически сектанти, пребоядисали се в пещерни антикомунисти и русофоби бивши партийни секретари, доносници, номенклатури, преподаватели по научен комунизъм и наследници на прохитлеристката върхушка отпреди 1944 г., бе принудена да се сниши в периферията на обществения живот за повече от десетилетие. По-ниски от тревата бяха! Разкривените им от парвенюшко високомерие физиономии се преобърнаха в свенливо ухилени личица.**

  MY COMMENT: 

  Г-н Иван Костов е духовният гуру на серия от бивши университетски доносници, преродили се в първи демократи, борци за т.нар. европейски духовни ценности и новатори. По кресливата преданост към ст. асистента Иван Костов ще ги познаете.
Питам, къде отидоха ентусиазмът, всеобщата ни еуфория, че партайците напускат властта и оттук нататък България ще се развива като държава на свободни хора, наред с останалите развити демократични държави в Европа и света?

  tisss

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 20 uli 2019

–––

* https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%9A%D0%BE%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2

** http://rusofili.bg/%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B1%D0%BE%D1%8F%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%B0%D1%85%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%B7%D0%B0-%D1%87%D0%B0%D1%81%D0%BE%D0%B2%D0%B5-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-10-%D0%BD%D0%BE%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80/?fbclid=IwAR2lXatutYrqsk2BX0OxANswfuUVhvmCSbOAumSoetzb1jhOFn00CKrWxZQ 

ГРОБОКОПАЧИТЕ

ГРОБОКОПАЧИТЕ

  31.08.1998.

  Преди петнадесет години на този ден в четири след обяд в изпълненото с газ пропан-бутан купе от срязания тръбопровод в багажника на паркинга пред милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс "Тракия" горя баща ми и палежът причини смъртта му след седем дни в столичната клиника "Пирогов". Скоро преди това след критична статия от май 1981 г. бях отстранен от местния младежки вестник и опитвах да докажа, че съм писал истината за плачевното екологично състояние на града, но властта пробутваше версията, че понеже съм единствен дипломиран висшист в редакцията, най-безболезнено при подмладяване на състава било мен да преустроят от журналист с 10-годишен стаж в учител; та и досега не съм сигурен дали възпламеняването на газовата уредба в новичката жигула е стечение на обстоятелствата. Да, определено! Имаше период от две-три години след прогонването ми от младежкия вестник "Комсомолска искра", когато гледах да не замръквам по улиците на Пловдив. Къс текст от онези дни след смъртта на татко, писан точно за да си вдъхна кураж.

Сам вървя по улиците – 

син на дърводелец,

стиснал в джоба на балтона

юмрука си като портокал.

         

  Облачно утро, но пък свежо. Вчера си оправях падналата антена върху покрива на блока. Буря се изви надвечер завчера, на 29 август; та гледам, поломени всичките ни антени. Оказа се, че освен мен съседите до един вече се прикачили към кабелната мрежа на местния монополист Евроком.

  

  На 29 август с Re. се къпахме и препичахме край Марица до четири след обяд. После се отбих в панелното жилище на двамата копривщенци Петър Петров и Райна Каблешкова. И отворихме дума за масовите разстрели от 1945-1946 г. в пловдивските централни гробища. Разправих им какво съм чул от алкохолизиралия се Чомпал (Димитър Асенов, който се нае да ми смени изгнилите тенекета на жигулата), и домакините потвърдиха: Да. Има такова нещо. Чомпала беше ми разправил за масов гроб долу, в ниското мочурливо място вляво от алеята, петдесетина метра източно от миниатюрната гробница на Димитър Кудоглу*. 

  – Имаше и друга яма – рекоха ми, – в източния край, до телената ограда.

  Гробищните ровове копали самите "смъртни". После връзвали, кой знае защо, ръцете им отзад, заповядвали им да коленичат в края на изкопа и с пистолет в тила ги прострелвали един по един. Петров, притеснен и силно заеквайки, понечи да ми разправи случай, когато близките на техен познат събирали злато и бижута да го откупят, за да го отърват от екзекуцията, и известен по онова време тукашен адвокат-арменец как прибрал откупа, но работа не свършил. Това става през пролетта на 1945 г., две години преди да се родя. Докато моят баща, 22-годишен, воювал с отстъпващите немци на фронта край реката Драва, тук край пътя за Цариград "най-достойните синове и дъщери на народа", запасали пищов и червена лента с надписа "ОФ" (Отечествен фронт) върху ръкава, въоръжени до зъби с техника за убиване, воюват с изплашени до смърт "бивши", сред които по-голямата част са съставлявали цвета на Пловдив като културно средище – лекари, инженери, учители, чиновници, служители на църквата, преподаватели в тукашния Френски колеж, хора на науката, накратко казано, интелигенция.

  Сега си спомням как баща ми разправяше веднъж – нещо изключително рядко за него – той да се отпусне пред мен, да заговори за фронтовия им командир някой си капитан Николчев: колко готин, подреден и строг, но и човечен бил техният ротен с войниците си. Като се прибирали от Унгария, все още във военните си дрехи, неизмили калта от окопите изпод ноктите си, някой пошушнал на техния капитан Николчев, че едни мъже в новички кожени якета идват да го арестуват. И в летящия посред унгарската Пуста (камениста неплодна равнина) военен ешелон измислят капитанът им да се пъхне в опразнения начаса брезентов куфар, докато онези в кожените якета слязат на следващата жп-станция. В онзи момент, според баща ми, мнозина от нашите фронтоваци царски офицери, след приключването на българското ни участие в изтласкване на немците от Сърбия, Хърватска и Унгария, ги извеждали от войнишките редици, изправяли ги до някой зид и по късата процедура – разстрелвали ги. В случая редниците-фронтоваци се опитали да спасят своя ротен командир.

  – Отървал се! – реших прибързано, но баща ми безизразно ме изгледа:

– Както си беше вътре в брезентовия куфар, дупчиха куфара с щиковете си. Купето под краката ни подгизна от кървава слуз.

  – Бях още хлапенце – подхвана леля Рени Каблешкова, – срещу бившата Аптека Марица** рано един следобед милиционерите направиха кордон и хората се струпаха да разберат какво става. Помежду две плътни редици от въоръжени милиционери минаваха току-що осъдените на излизане от местния Окръжен съд. Дребничка бях и се измуших най-отпред да гледам. Товареха ги като добитък за кланицата в големи камиони, покрити с черни брезентови платнища. Какво ме потресе ли! Излиза с колоната от цивилни арестанти едър красив мъж, вир-вода, раменете му се тресат. Видя млада жена, вкопчи се в нея да я прегръща. Прегръща го и тя, милва го по лицето, говори му: "Нали ти казах, ще те оправдаят! Аз нали ти казах". Останалите с ритници и приклади натириха да се изкатерят в камионите. Изневиделица изотзад на тези прегърнати двама мъж и жена се спуснаха неколцина в кожени куртки; грабнаха го този ридаещ мъж, заблъскаха го с юмруци, с железни тръби, смазаха го. Гърчи се той на паважа, а жена му при тази картина – добре облечена, рядко красива млада жена, свлече се, докато него – вързоп кърваво месо, го вдигнаха от паважа и го метнаха при другите осъдени, и захлопнаха капака. На кръстовището пред Чифте баня колоната камиони спря. Заповед май чакаха, преди да продължат.

  – Накъде да продължат?

  – Към гробищата. Че къде другаде!***

  Когато онази някогашна Райна, издънка от копривщенския род на Тодор Каблешков, с равен глас заразправя, 75-годишният тежкоподвижен Петров пъргаво изскочи от стаята, трясна вратата зад гърба си и леля Рени рече:

  – Наизуст я знае тази, чуе ли я, вдига кръвното. Знам го аз защо скочи.

  Връща се подир малко Петров, ни лук ял-ни лук мирисал, заговори ми:

  – Да ти разправя и аз един случай, ама този случай е от 1925 година. От моя баща, който симпатизираше на комунистите, съм го чул. 

  – Чакай-чакай! – прекъсвам го. – 1925 година, какви комунисти?!

  – Точно така! Тогава вече се наричаха комунисти... Та среща моят баща стар свой приятел комунист, учителя от село Дедево Димитър Даскалов. Върви онзи насреща му весел, спира, заговаря го: Ида си от съда – казва, – оправдаха ме бе, Христо! Доказа се, че съм невинен. Здрависват се и се разделят, баща ми прави едва няколко крачки, едва стъпил на отсрещния тротоар и чува зад гърба си изстрели. Обръща се и вижда убиеца как тича, а учителят Даскалов агонизира в локва кръв насред улицата. А?! Какво ще речеш? – завърши Петров. – Оправдан-неоправдан, те вече му прочели смъртната присъда. Какво значение, че бил невинен! Ако не вярваш, имаше мраморна плоча отсам Кукления театър, на улица "Заимов", ако вече не са я махнали пребоядисаните бивши, новите ни лъже-демократи.

  – Нали си вярващ – казвам, – как може да се съгласиш по този начин да се уреждат старите сметки!

  Не се и кани да отвърне. Нещата му ясни от само себе си. Ала виж, при разказа на жена си за издевателството срещу осъдения от т.нар. Народен съд, отърча в съседната стая да не чува. Къде е религиозното смирение, умението да се живее, без да храним у себе си отвратителното чувство за мъст? И ми иде на ум нещо, разказано в онези къси безлунни звездни августовски нощи над Пловдив пак от Чомпала. Неговият чичо, по-малък брат на баща му партизанина, се похвалил веднъж, у дома им на масата, че се изпикал в кандилото на някаква селска къща. И баща му на Чомпала скочил от масата, закрещял на брат си: Кой си ти, бе? Какво си направил!

  Питам Чомпала:

  – Майка ти беше набожна, нали?

  Майка му, родена в село Житница, Пловдивско, била силно религиозна. Баща му дип не вярвал в бабини деветини, но при онзи "подвиг" на брата-простак заговорила съвестта и у претръпналия изпълнител на екзекуции.

  – Тези масови разстрели нима са вече забравени? Близките на избитите не страдат ли за своите, заровени без кръстен знак, като кучета помияри метнати в общата гробищна яма?

  – Ха! – възкликват седемдесет и няколкогодишните домакини. – Че кой има смелост да разгръща миналото! Живи са убийците, силни са. Ако не те, синчагите им, дъщерите им са във властта. Мислим, че Демокрацията вече дошла, а знае ли се какво могат да ти сторят, решиш ли да разкажеш на младите българи за избитите в пловдивското централно гробище?

  Счетоводителят взе да шепне:

  – Като ходя по улицата, и сега ме е страх някой да не ми свети маслото. 

  – Теб пък защо? От какъв зор на теб ще посегнат? 

  – Че много му мели устата – рече племенницата на Тодор Каблешков.

  Още нещо в този смисъл рече и бившият счетоводител. Без да го питам, продължи стара прежда да наплита: 

  – През 1945 г. Пловдив беше пълен със Съветска войска. Пред очите ми е още как двама техни офицери застреляха човек, техен войник убиха.

  – Защо?

  – Ами че тези кривокраки войничета доста бели направиха! Шетаха по дворовете и по къщите. Кокошка ще ти отмъкнат, яйцата от полога вземат, тенекия сирене, дамаджана с ракия, какво да е, само да е за ядене и пиене. Селата около Пловдив бяха пропищели от тези дребнички, измършавели кривокраки войничета. Затуй ги и трепели техните офицери.

  – Помня – продължи счетоводителят, – по Националното Радио София слово държа Димо Казасов. През 1945 г. Димо Казасов в правителството на Кимон Георгиев беше Министър на пропагандата. В речта си апелира народа да прояви търпение към тези набези по нашите дворове и къщи. Каза как хиляди километра пътища извървели, живота си рискували за нашата свобода. Търсих я аз тази реч, много я търсих! Чак в Държавния архив рових, ама не я открих. Че как да не я изтрият? – втренчи се в мен.

  Погледнем ли назад към Историята като низ от съдби, земята под нас ще се размърда, ще прокърви родният чернозем. А може би народната памет, като засипва с дебел слой пепел раните от Миналото, предпазва младите поколения от гнус? Може би! Моето поколение българи, родени в първите години след Девети (септ. 1944 г.) беше възпитавано с железните "истини" на болшевишката версия за България; открие ли се оловният похлупак от премълчани, спестени или преиначени факти обаче, ще видим как изпод копнежа по Свобода-Братство-Равенство воняща кървава пихтия извира. Възрастните, дето са били очевидци, се страхуват. Още ги е страх. Как да вярвам на лекомисления шлагер, изпят с очарователно вдъхновение от онзи подуенски пич Васко Кръпката, почти мой набор от бедните шопски махалици около старата яко занемарена софийска гара, "Комунизмът си отива"? Докато внимателно не се препрочетат тези кървави страници от първите месеци и години на реалния сталинизъм и у нас, илюзията ще държи в плен мнозина от сегашните млади българи. Мисля си, днешните новобогаташи и техните политически слуги в обществената ни йерархия лично са заинтересувани тези страници не да не се изучават, ами никога да не се прочетат, никога-никога-никога да не бъдат отгръщани.

  Това все пак трябва да се случи... и не само за да се знае, но и заради опрощението. Да се видят докрай и престъпленията, и отровната злост в надменността у "борците за световно щастие", едва тогава да минем към сегашните безобразия, когато подобни вакханалии на злото повече няма как да се случват в България. А пък нравственото осъждане ни е нужно за оздравяване на нацията, не заради мъст. Защото убийството не изравнява сметки, а тъкмо напротив – отваря нови страници за нови кощунства.

  Последният ми ден от лятната ваканция. Парализираният, прикован към инвалидната си количка Марсел Пруст (1871-1922), автор на многотомната психологическа комедия, на романа "По следите на изгубеното време" за приключенията на жизнения, несломимия човешкия дух, ми е алегоричен образ на интелекта, одухотворяващ живота, даващ смисъл на хаотичните ни действия. Животът ни е просто съчетание на детайли противоречиви и несъразмерни. Ала ето, появява се духовният човек, и всичко си отива на мястото, и усещаш жизнения пулс на мирозданието в съзвучие, аромати, поглед, докосване, разцъфтяване, чувствени спазми, целувка, разпилени от ветреца косици. Влизаме в океана на живота с плач и тревожен писък; измъкваме се от живота примирени чрез смъртта.

  Преди години така притихнал си тръгна в същия този ден от годината баща ми – моят велик и нежен мълчаливец, когото приживе не познавах така, както едва сега, мисля си, полека-лека започвам да проумявам. През последните седмици от живота му майка ми имаше усещането, че Исус се е вселил, материализирал се в свенливата му усмивка на добър човек, в безбрежния му кротък, уж нищо не казващ негов поглед, а в теб сякаш се вглежда Вечността. Има го в албума, останал у сестра ми: сред затънтена родопска махалица яхнал магаренце: лявата му ръка вдигната за поздрав, едва усмихнал ни се. Там и на мен той странно ми напомня Христос. И моя си щура, фантастична теория може би, от последно време – че Господ Бог или Божественото ходи между хората, превъплъщава се това Божествено ту в един, ту в друг измежду нашите познати, но за кратко – тогава човекът придобива ореол, осветен е като че отвътре, разлива очарование наоколо си като многоцветна аура.

  Така божествена в чара си е влюбената жена, особено когато пристъпва към вакханалиите на плътта, притихнала като Небесата над нас пред буря, омайваща с излъчването си на жена. Великолепен дар си, Живот! Не пред икони и черковни зидове или оброчни камъни и знаци, а пред човека, така мимолетен, объркан понякога, но все пак излъчващ уязвимост и нежност, в такъв момент вътрешно в себе си коленича. И не ми излиза трети ден от ума онзи подгизнал от смъртен страх представителен мъж, вкопчил се в хубавата си жена ридаещ, докато другите осъдени на смърт, като добитък затъпели от стрес, прекрачват в сумрака под брезентовото платнище на Големия Черен камион, който ще ги откара в скотобойната. Какво станало с окуражаващата мъжа си млада красива дама? Успяла ли е да надживее последния жесток спомен от своя разтерзан любим? Къде гният костите му? Да предположим, този мъж има вина, голяма и непростима вина; но онзи последен порив към най-близкия му на този свят човек мен друго ми нашепва. Очаквал е да бъде оправдан, да го извинят, помилват, а защо не, и тържествено да му се извинят. Този нещастник прекрачил в Отвъдното неутешен, онеправдан, душевно смачкан пред очите на любопитната за сеир местна пловдивска тълпа от айляци. Точно на тази човешка маса от доверчиви наивници разчита и сега Злото, родено от непресъхващата ни посредственост.

  В глава 19. у евангелиста Йоан, след като в по-предния текст е цитирано Пилатовото предложение Иисус да бъде помилван, множеството крещи: "Не Него, а Варава!" (разбойникът да бъде помилван...), преторът хвана Иисуса и го бичува. И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха Му Го на главата, и Му облякоха багреница, и думаха: радвай се, Царю Юдейски! и Му удряха плесници. Пилат пак излезе вън и им рече: ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина. Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И рече Пилат: Еcce homo! (Този е вашият човек, т.е. предавам ви го, мое си тълкувание.)

  Какъв ми е този мъж на мен! Не съм още роден, а бъдещият ми баща 22-годишен русоляв синеок редник от Харманли, заничал откъм окопа си към залегналите от другата страна на фронтовата линия корави немци. Там, в унгарската Пуста, в тъмното дочували плясъка на придошлата от пороите и топенето на снеговете Драва. А отсам, в зловеща тишина сред идилично сънливия мой роден Пловдив дяволската месомелачка на т.нар. Народна власт – власт на гробокопачите, както сами се назовавали, се въртяла с бесни обороти, бълвала никому ненужна смърт. Никому ненужна смърт ли? Ами нали любим девиз на поета и семинариста Йосиф Висарьонович бил "Нет человека – нету проблема!" – още повече, ако същият този човек е способен да разсъждава с ума си и да слуша сърцето си. Останалите, те са лесни за манипулации, могат да живеят, трябва да живеят – защото на Злото са му нужни редници, индустриална армия безлични тулупи, които показателно си бъбрят вечер, че по телевизията времето за следния ден им го дават, някой им го спуска ей тъй, както всичко останало в техния калпав живот на духом невежи.

  Не съм религиозен, ала и при никакви обстоятелства не бих простил за убийство, планирано хладнокръвно, извършено над беззащитно, ужасено, отчаяно човешко същество, което очаква милост. Само щрих: за разлика от фанатичните си последователи, Сталин детайлно познава и Библията, и евангелието (биографията на Исус), както ги знае и самият Карл Маркс. От библейския текст тези двамата са се учили как да манипулират цели нации в греховния ни човешки свят. 

  Дочувам в тъмното край съседния вход на панелния ни блок, това – в средата на август, дочувам назидателен глас:

  – Защо си хвърлил партийния си билет, а? Какъв комунист си ти!

  А Стоян Пършинга (защото все се пали от нищо, като онази американска ракета) или Стоян Шивача, някогашно селянче, присадил се като работник в завода за облекла "България" (заменено с пищното именце "Брилянт"), мънка като ученичка, хваната да прави свирки в училищния кенеф:

  – Що!... Заради жителството. И апартамент нямаше да ми дадат.

  – Виждаш ли се какъв комунист си бил! Ей такива като теб предадоха Партията, ебаха й майката на Партията. Ами не ти ли мина през акъла, че всичко в България е построено от комунистите: заводи, язовири, новите градски квартали, почивни станции за работниците и селяните, модерно селско стопанство? Всичко, всичко Партията ти го даде и всичко е дело на комунистите, а ти...! Никакъв комунист не си ти. Ти си неблагодарник.

  И Стоян пак мънка, пак се оправдава. Не мога да видя кой е другият. По стъпалата на площадката пред съседния вход насядали с по шише бира петима-шестима, две-три жени на възраст наддават ухо; сред тях и жена му на Стоян Пършинга, която само до преди час е продавала доматите от градината им на село, стиснала под мишница кантарчето. Мълчат, пушат. Фасовете им светят в тъмното. Обажда се 14-годишен хлапак с мутиращ глас, синът на Митю – Оня Митю, с белия москвич:

  – И Аспаруховия мост, и него ли комунистите построиха?

  – Ами да! – продължава непознатият мъж. – И не само Аспаруховия. И Атомната в Козлодуй, и Комбината в Кремиковци. И накъдето се обърнеш, моето момче, всичко е дело на комунистите.

  – То затова Аспаруховият вече веднъж падна – обажда се Митю с белия москвич, Митю от последния етаж на съседния вход, присадил се откъм хасковските села, съселянин на футболиста Христо Стоичков, хвалел се.

  Останалите мълчат, попиват. На стъпалата, с гръб към звънците е мъж на средна възраст в бяла риза и бели панталони. Казвам, уж се колебая:

  – Та значи, комунистите построили всичко...?

  – Те ами! Че кой друг? Нали по комунистическо време е правено?

  – Та само комунистите копаха, бъркаха хоросана, редиха тухли, бетона наливаха...?

  Извръща се да ме разгледа. Разцъфтя, доколкото го виждам:

  – О-о, Жоро! Не ме ли позна, бе? – Побелял, насреща ми протяга ръка Стоил Вранчев, някогашен съсед от петия етаж, женен за перущенлийка, коренът му – от Чехларе, партизанско село. За чехларовци от време оно се носи лакърдия, че са в състояние да ти свият магаренцето, както го яздиш; действителен случай разправят – другоселец се събудил сутринта вместо върху магаренцето си, което щяло да си го откара директно у дома в съседното село, яхнал пейката пред кръчмата. Стоил е поотслабнал, но е свеж, пригладен, чистичък. Очевидно е, че му спорят нещата в живота. Новите условия, хаосът, който нафукано тук наричаме Демокрация, явно не му се отразили зле, макар да е поизгубил някогашното си излъчване на мъжкар. Замяза ми на орел с оредяла перушина, но това впечатление иде не от външността му, а от вътрешния ми усет. Нахаканият Стоил някога съпровождаше големите Татови партайци при отстрел на сърни и глигани из правителствените резервати на България. Колко ли такива галеници и днес шетат между нас с неостаряващата легенда за някогашните съвестни стопани на властта, за най-достойните синове и дъщери на народа, за винаги крачещите начело подвижни агит-табла на Тодор-Живковия соц! Да го убеждавам, че лъже?! Струва ли си! От мен по-харно знае. А "не ме ли позна?" и че си прекъсна лакърдията за славните времена, ми стига. Не го броя за кофти човек. Да, облагодетелствал се, фука се пред такива като него, пришълци в Пловдив, но колко малко е нужно да му отнемеш на селския тарикат поне моралното право да плещи назидателно!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 20 uli 2019

Илюстрации:
- Баща ми – редник, тъкмо върнал се от фронта, лятото на 1945 г.
- Кино "Балкан" и пловдивската главна от юношеските ми години.

–––

* Много известен за пловдивчани дарител. Оставил огромен сграден фонд, вкл. детски ясли, обществени кухни, фондации за подпомагане на самотни стари хора и на сираци от войните през 1912-1919 и до 1944 г. Две уникални с изяществото си, с артистичното си излъчване сгради тип сецесион от дарените от Кудоглу в сърцето на града сринаха местните общинари, за да уширят пловдивската Централна поща. 

** Най-красивата сграда на онзи Пловдив, богато орнаментирана с фризове, барелефи, арки, корнизи, бюстове на богове и светила в медицината, която някогашната градска управа срина. В двуетажна къща, току залепена за аптека "Марица", на булевард "Шести септември" живееше някога семейството на чичо ми Насо (Атанас) – третия от петимата харманлийски братя Бояджиеви. Оттам са и детските ми спомени ок. 1954-1956 г. за тази култова сграда на Пловдив. 

*** Като особена привилегия, екзекуторите позволили на вярващите осъдени да си палнат по една свещица в черковния храм "Света Петка", както и да си вземат сбогом с най-близките. Бел.м., tisss.

ВОДНО КОНЧЕ

ВОДНО КОНЧЕ

Самотният летец, който лети във Всемира

със скорост, от която корабът му вибрира,

съсредоточил вниманието си без учудване

в съвършеното свое летателно оборудване,

независим и горд –

същински лорд,

не е нищо повече от сива прашинка,

макар и прашинка в бойна машинка.

Със същото основание едно водно конче,

кръжащо над скършено над ручея клонче,

може да има своята гордост

и своите чудесни желания,

илюзии, настроения, предпочитания.

Но за разлика от пилота високо над мен,

изобщо не съзнава колко е съвършено,

както ние във водовъртежа от въпроси

не съзнаваме посланията, които носим.

Обаче онзи, който все някога ще ги разчете,

ще трябва да е с неопетнената душа на дете.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 18 uli 1996 – edited by 18 uli 2019

––––

* Водното конче от вида Pantala flavescens е няколко сантиметра на големина, но е истински въздушен ас, в състояние да прелети над 7 000 км разстояние. Бел. м., tisss.

ХЕР АДОЛФ ХИТЛЕР И МУЖИЦИТЕ ОТ СЕЛО

КАКВО БИ БИЛО, АКО ВОЙНАТА БЕШЕ СПЕЧЕЛИЛ ХИТЛЕР

ХЕР АДОЛФ ХИТЛЕР И МУЖИЦИТЕ ОТ СЕЛО*

  Планове на Третия райх за завладените територии обикновено се свързват с "Общия план Изток" (Плана Ост), само че тук не става дума за един единствен документ, а за общ проект, тъй като не разполагаме с официално утвърден от Хитлер конкретен документ. Този план, вж. http://russian7.ru/post/chto-khotel-sdelat-gitler-posle-pobedy/, напомня "Руска седморка".

  

  Планът Ост въз основа на нацистката расова доктрина е разработван под патронажа на Райхскомисариата по укрепване на германската държавност (RKF), оглавяван от райхсфюрера от СС Химлер. Концепцията за "План Ост" я готвели да им служи като теоретична основа при колонизиране и понемчване на окупираните територии. Нацистите от 1940 г. обмислят как ще "устроят живота" в завладените територии. През февруари на същата 1940 г. проф. Конрад Майер и ръководеният от него Отдел за планиране RKF обявяват първия проект, отнасящ се до заселването на присъединените към Райха области от Западна Полша. Райхскомисариатът по укрепване на германската държавност е създаден още през октомври 1939 г. Майер ръководи създаването на пет от шестте посочени по-горе документа. Изпълнението на "Общия План Ост" чиновниците разделили на две: близък план – за окупираните вече земи, и далечен – за Източните земи на Съветския съюз, които предстояло да бъдат завзети от тях. "Близкия план" немците започнали да осъществяват още от началото на войната, в 1941 г. На 17 юли 1941 г. с разпореждане на Адолф Хитлер с надслов "За гражданско управление в окупираните Източни земи" под ръководство на Алфред Розенберг било създадено т.нар. "Имперско министерство по делата в окупираните Източни територии" с две подведомствени административни единици: райхскомисариат Остланд (Източни земи) с център Рига и райхскомисариат Украйна с център Ровно. В плана бил и райхскомисариат Московия за Европейската част на Русия, както и райхскомисариатите Дон-Волга, Кавказ и Туркестан.

  Сред приоритетите на "План Ост" е понемчването на населението в окупираните територии. Според расистката концепция на Третия райх, и руснаци, и славяни са унтерменшен, т.е. "нечовеци". Руснаците са определяни като най-неподдаващ се на понемване народ, "отровен от юдео-болшевизъм". Затова и се налагало руснаците да бъдат напълно унищожени или масово изселени. Западен Сибир и Европейската част на СССР, според "План Ост", подлежали на понемчване. Сам Химлер неведнъж споменава, че цел на "Плана Барбароса" е намаляване на славянското население до 30 милиона души, Ветцел в мемоарите си пише за необходимостта от мерки за ограничаване на раждаемостта (силна реклама на аборта и контрацептивите, отказ от борба с детската смъртност).

  Откровено споменава програмата за унищожение на местното население и Адолф Хитлер: "Местните жители ли? Налага ни се да се захванем с пресяването им. Разрушителните евреи ще направим въобще да изчезнат. Засега впечатленията ми от Белоруската територия са по-добри отколкото от Украйна. С руските градове няма какво да се занимаваме, те трябва напълно да западнат. Задачата ни е една: понемчване посредством заселването на немци, а към местните там трябва да се отнасяме като към индианци".

  Окупираните територии на Съветския съюз на първо време трябвало да послужат за хранителна и продоволствена база на Третия райх, а населението им – за евтина работна ръка. Затова Хитлер настоявал при възможност да бъде съхранявано тук селското стопанство и промишлеността, които представляват значителен интерес за германската военна икономика. За реализацията на "План Ост" Майер предвижда 25 години. Толкова време, според него, щяло да бъде необходимо за по-голямата част от населението на окупираната територия: за да се понемчи в съответствие с квотите за националност. Коренното население се лишава от право да притежава частна собственост в градовете с цел изтласкването му "от земята".

  Според "План Ост", за контрол над територии, където първоначално процентът немско население е нисък, щели да въведат т.нар. маркграфства. Като например, Ингерманландия (Ленинградска област), Хотенхау (Крим, Херсон), и Мемел-Нарев (Литва-Белосток). В Ингерманландия проектирали да намалят градското население от 3 милиона жители на 200 хиляди. Майер планирал за Белорусия, Прибалтика, Полша и Украйна 36 опорни пункта, които да осигуряват ефективна връзка както между маркграфствата, така и с метрополията. След 25–30 години маркграфствата трябвало да са вече германизирани до 50 на сто, а опорните пунктове – до 25-30%. За изпълнението на този план Химлер предвиждал 20 години и предлагал да бъде обмислено тоталното понемчване на населението в Латвия и Естонии, както и по-активното понемчване на Полша.

  Всички тези проекти, над чието ловко формулиране се потят учени и управленци, икономисти и държавници, за чиито разработки похарчили 510 хиляди райхсмарки, всички те са отложени. Не му било на Третия райх до фантазии.**

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 18 uli 2019

Илюстрации:

- Който сее ветрове, ще пожъне бури! (бълг.);

- Мемориалът на Съветската армия в Берлин. 

–––

* Вж. Гитлер: "Русские города должны полностью вымереть" https://newizv.ru/article/general/28-08-2017/gitler-russkie-goroda-dolzhny-polnostyu-vymeret?fbclid=IwAR1mxBByTl1M5Q_C9xABLs0cMaFK_g5F5xX-g6oUcqrqwKSv3Fy_u-9UtkA
** Вестник "Вашингтон пост": "Не забравяйте, че СССР спаси света от Хитлер" http://infoobzor.net/archives/22499 Бел.м., tisss.