Българинът не живее, де факто и де юре той цял живот се бори с живота (което ще рече, със съседите, колегите, властта, общинските данъци и такси, обичайния електорат, който гласуващият под строй и по списък най-редовен електорат хем го краде и мами почти законно, хем се ползва със закрилата от минимум 200 (двеста) официално регистрирани у нас и по света сдружения, фондации, фондацийки, организации, движения или партии за мир, добросъседство и човешки права, възход и прочие радости. От тази борба нашият човек винаги излиза раздърпан като стар мъжки чорап, умирисан на кисела пот, лук и чесън. Който е чел нашия национален поет Вапцаров, няма как да не помни умилителните редове:
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито...
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова...
За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.*
И съвсем естествено, след като толкова време хем сме се борили** и пак сме били лъгани и ограбвани от най-личните ни хора във властта, най-нормалното състояние на нацията е да се чувства прецакана от всеки, дошъл да ни помогне. Да, бе! Ще помогне той, като ни окраде златото, нефта (дето предстои да ни го открият в нашето Черно море, и то пак чужденци). Спирам дотук, да си поема солук (въздух, по турски), а дали ще продължа, един дявол знае, но всеки случай да си българин е много приятно, понеже от раждането сме научени, че нищо даром се не дава и си трябват зъби и нокти, но хай да си трайкаме, докато някой чешит изгори като кибритена клечица в борбата с властващата наглост, за да можем да разказваме подир жалкия му край първо вицове, после поучителни народни спомени и легенди за него.
Когато си има нужда от едно рамо на изпадналия в беда, обичайната позиция е да застанем в кръг по-отстрани и дружно да ободряваме завалията с възгласите си: Е-е, юп! Е-е, юп! Е-е, юп! Белким се намерят некои наивници да му помогнат. Пишещият тези редове е свидетел-летописец, ама и пряк участник в любимата наша масова подкрепа за демокрация, европейски духовни и всякакви ценности, вечна дружба и мир между народите, както и между агнетата и вълците.
Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези речени-недоизречени извивки на авантюристичното са и моята печал, и моят възторг. Не съм толкова елементарен, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и слабости! Колкото и странно, живял съм май повечето време в сънища и илюзии спрямо живота; кога треперя от слабост, тогава – разбирам го след време, съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя лична участ, че не ме оставяш щастливо да се плъзгам по повърхността.
Преди време, почти юноша, съчиних текст, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека е така, докато дишам! Защо ми е театрален грим по лицето; знае ли публиката, че у актьора гримът е засилен, грубо и едро е нанесен именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон? Великолепието не е в дялани върху камък напътствия, а в нюансите на близост между сърцата, в преливанията между Истина и Илюзия, Вярно и Невярно. Разпнат, чувствам се по-близо до същността на Вселената. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в такъв момент, и това е силната позиция при резки ситуации в живота; всичко останало са обвинения, хленч, самолюбиви изблици, неща, които няма как да си простиш по-късно сам на себе си, ако себе си приемаш действително с уважение и самоирония, което ще рече, без да се главозамайваш. Някогашната поетеса и литкритик от кръга около Георги Джагаров Катя Митова, днес професор от университета в Чикаго**, ме обвини че съм бил монолитен***, че твърде самоуверено се изразявам, че надценявам своето, че в критични ситуации докрай опъвам нервите на враг и приятел, че не владея умението смирено да преживявам завоите на живота. Тъй е, но и не е съвсем така, с ръка на сърце мога да кажа: онези, които са ми създавали притеснения, съм чувствал по-близки до себе си. Гласът ми е глас на унижените оскърбени – мисля си, и на всички онези, които в страданието си живеят по-интензивно и са принудени очи в очи със себе си да смиряват обзелото ги задушаващо вълнение на страстта.
Боли ли я косената трева?**** Боли я, разбира се. Ала където е била наранена, тревата избуява, най-разкошен е дъхът на младост и свобода. Това е изворът на моя оптимизъм. Да заничам иззад гърбовете и иззад туловищата на неприятностите, да проектирам слънчеви територии отвъд днешното отчаяние – ами че то си е такава авантюра! Кой ще посмее да ми отнеме това щастие.Сво-бо-ден! Тъй разкошно си, утро! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да съм крепостен мужик, електорат и изобщо притежание, а и не желая да притежавам когото и да било. Не са ми нужни трохи от чужда трапеза. Предпочитам себе си да съм, да съм в съответствие със собствената си природа. Това предпочитане отхвърля половинчати решения. И се оттеглям днес от своето вчера***** не като еретик, а плътно свързан с Вярата, която човеците преди нас измислили да ни изпълва с духовна сила, понеже сме уязвими, греховни, мимолетни, непостоянни.
Защо да соча лошото у човека като единствения начин, единственото средство той да се замисли, та и сам да се заеме да се поправя? Колкото и благонамерен да съм, този човек е логично да си рече: Какви са ми на мен тези поправители на недъзите, не се ли самоизтъкват чрез моята мъка, на мой гръб? И вероятно наивно си мисля, че със злото у човека да се справяме (ако действително желаем да помогнем) най-човеколюбивият начин е, като му посочим добрите страни, похвалиш добрите му качества, с внушаване колко жалко е кацата мед да съсипва заради лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа – а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме почти всички), та ако насреща ми стои нормален човек, той сам ще се досети и не ще приеме подсещането за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и основания да ти е дал да му се дразниш. Събуждам се преди час и пред очите още са ми низ постъпки на колеги учители. Събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за нередно и редно.Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми самонаел се прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле – съвсем ти се затули хоризонтът от мъртвешки облаци. И взех да подхващам от другия им край нещата.Казвам си: този, дето ме ограби и сега ми се присмива, всъщност е добър човек, я виж, двама сина храни и облича в Рогош, трепери им; та ако обстоятелствата дотам не са го притискали до стената, всъщност е готин, учтив по душа; лошотията му не произтича от неговия стил и нрав, ами иде от моментна немарливост, може би от малодушие; и за да уравновеси нараненото си самолюбие, да приспи свой някакъв си комплекс за малоценност. Ами да, казвам си обнадежден, понеже нещата вече съвсем не ми изглеждат тъй отвратително. Ами да! Ако съм сторил подлост, това е заболяване, вирус, проникнал у мен. Какво ще ми е необходимо тогава? Да ме унижават във възмущението си, или да ме погледнат с очи, които ми съчувстват, че съм се показал селски тарикат, а не добър човек, какъвто всъщност съм?
Аз – човек по природа, съм замислен от Твореца (има ли го Творецът или не, друг въпрос) като същество благородно. Злото е отстъпление от мен си, каквито и временни ползи да ми носи с пълни шепи това Зло. Понякога си мисля, че не бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх, всичко калпаво обгръща с чар, аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича истински, по-склонен е да се смирява, да страда и да прощава със замълчаване. Чуя ли някой да хленчи и да кълне на висок глас, с нокти лицето и ризата си да дере, косите си да скубе на площада, ясно ми е – любов няма у него; той в момента е по-нищ и от най-окаяния, понеже бесува, обвинява, за да не му се види недоимъкът от духовност: бесовете го налетели, прегърнали го и го карат да ходи с подпухнала от злост внезапно погрозняла душа.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 15 mar. 2001 – edited by 15 uli 2019
Илюстрации:
- Каин тъкмо е убил своя брат Авел; - Цялото кралско войнство, Пловдив.
_____
* “Крайният квартал”, от сб. „Сутрин рано”, изд. 1984, с. 6.
** Катя Митова, "Далече от поезията", в. "Литературен фронт" от 7 апр. 1984: Лирическият "аз" в тези стихотворения е монолитен, единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, а светът около него е или черен (...), или сив. Към "черния свят" той се отнася с презрение, към "сивия" – със снизхождение и т.н. Авторката на тези редове днес е професор по литература в Чикаго, уважавана дама в общността на българите-емигранти. Госпожата едва ли помни хубавичкия период, когато лит. критиците у нас бяха принудени да се съобразяват с указанията на другаря Георги Джагаров относно т.нар. идеологическа диверсия. Вж. http://clubs.dir.bg/showthreaded.php?Board=bulinusa&Number=1939443251("моята чудесна приятелка от Чикагския университет Катя Митова – поетеса, преводачка на поезия, човек с голямо сърце и не по-малък PR-талант").
*** Свилен Панков, "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28 авг. 1983;
**** Началният ред на "Косената трева" от сб. "Сутрин рано", изд. 1983., с.36.
***** От "Непоправимо", вж. http://jores-tisss.blogspot.bg/2015/12/ars-poetica_29.html Бел.м., tisss.
Мистър Гроган затрака на апарата. Отговориха и започна да пише телеграмата на пишещата машина. Но докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана драго.
– Искат да ме изхвърлят! – говореше той. – Мен, най-бързия телеграфист на света! Аз предавам-приемам дори по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки. Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти по света. Знаят, Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – И се усмихна на раздавача – хлапак от най-бедняшките покрайнини, постъпил на работа едва вчера, тъкмо навреме!
– Изпей още една песен, момче – извика старият телеграфист, – ние с теб сме все още живи!*
1. ГЕРОЯТ ОТ ШИПКА
Куцаров – талантлив? Сарказмът обезсмисля труда му, напомня епичен герой от комиксите, откровен в
ожесточението, груб, невъзпитан, недодялан, уж защитава унижените, а без капка съмнение убеден в своята праведност, жалък, отблъскващ. Смятам, не успява да се
справи с озлоблението си. Затова и всичко писано от него е плакатно,
назидателно, плоско, липсва му дълбочината на страдащия. Опусите му могат да бъдат четени само с ирония. В настойчивостта му откривам преиграване, присъщо за яростната посредственост** Е, питам се, по какъв начин човек става слуга на илюзията, че е Нещо, когато е едно
голямо Нищо? Речта му изобилства с непремерени изблици на отвращение. Аз-аз-аз – ечи от начина му на изразяване: Аз съм готин, онези са лошите. Владимир Куцаров (1950):"В професионален план най-голямото ми постижение е, че сума главни редактори, издатели и други така ми завидяха на таланта в началото на демократичния процес, та напоследък и не рачат да публикуват и едно редче, под което да стои моето име". И т.н. от статията "Журналистически друмища, пътеки и съдби" в последния брой на вестник "Арт-клуб" (стр.1-2, май 2001 г.), изповед, един вид равносметка, отговор на драматични въпроси от автора Куцаров за поредица изложения в периодиката. Чета самоуверени наброски за кофтия му живот, а не му съчувствам. Изправя се пред мен ожесточен! Обичал Джек Лондон и Уилям Сароян; Сароян ми е сред любимите автори, ала основното у великия американски арменец не разбрал: любовта, шеговитата мелодия на истинската, а не фалшива, човечност.
Днешната ни журналистика се
задъхва от подобни гласове и не е чудно, че точно Куцаров бил избран тази година
за председател на едно от петте люто враждуващи помежду си сдружения на
пловдивските местни вестникари. Жал ми е за похабения от омраза талант. Казва
"мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието" – но за да надмогнеш
формите на озлоблението, тъпичко е да мразиш, нужно е да ги обясниш грижовно;
инак попадаш в тяхната власт.Израснах в среда, където
кавгаджийските крясъци си бяха част от всекидневието. Макар да не бих могъл да
кажа като съседа над мен Васко Новев, който – едва на 30 години, също си отиде
от рак: "Че как да не ми е мръсен езикът, като
съм израснал с псувни! У нас Да ти еба майката! го имахме за А здравей,
здрасти! Не съм чул
нито веднъж баща ми да псува, да нагрубява. Беше тих, мълчалив здрав мъж,
вдаден в любимите си занимания, сред които – и занаятът му.Усетя ли някой да настръхва, да бърчи
вежди, света да оглежда със зъл блясък в зъркелите, казвам си: По-далеч от този
болен мозък! На болния мозък пак му избили балансите, нищо добро не го чака...
ни него, нито онези наивни добри хора, които му съчувстват или още по-зле:
които му се възхищават! Край тези японски петлета тълпата се сбира за сеир;
вдига пушилка японското петле, а работа не върши, освен че оглася задевките, злобата си... и в крайна сметка, с хленчовете си на висок глас превръща в креслива говорилня площадите на света.
2. РЕКВИЕМ ЗА ЕДИН ПРИЯТЕЛ
Към осем часа снощи звъни ми по телефона
Гошо Въргов, съседът: да дойде за малко. За какво да дойдеш? – питам, и не
точно питам, ами повече отказвам. А той: "Трябва да говорим по една работа.
Удобно ли ще ти е? Да не си зает?" Не съм зает, идвай! И след минута-две
тичам да му отворя... Открили му рак. Когато отишъл за резултата от
изследванията на стомаха му, представил се там за съсед на болния. Какъв сте му
на Георги Въргов? – рекли, казал: "Съсед ми е. Прати ме да му взема
изследванията". Докторът, специалист в тази сфера, поклатил глава:
"Не са добри резултатите. Сам преценете дали да му кажете, за мен е
стопроцентов рак". Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, същата, която
го насочила към тези изследвания и този спец. Разправя ми: "Седя си аз, значи, а докторицата е отстрани. И като
прочете, споглеждат се двете с медсестрата, виждам, устните си прехапа. Ама не
знае, че с крайчеца на окото аз й следя реакцията. Обръща се към мен, мило ми
се усмихва, взе да ми говори, че ще се оправя, и все такива едни. Викам:
Миналия път като идвах, нали ви казах, рак е. Аз си знам. Не се тревожете, аз
съм психически подготвен". Станах, облякох
се, отидохме с Гошо в "Диксън"-а, кварталното кръчме. Усещам, не го
свърта на едно място. Изпуших осем цигари за нула време. Пия бира, той –
неговата мастика, мешена с гроздова, не си чукаме чашите. Видя ми се кощунство
да му река: Наздраве! Зад гърба ми е кресливата компания на вечните махленски михлюзи,
пляскат белот, пак се псуват на майка, както обикновено.
– Не биваше да казваш на Дочка***. На нея не трябваше сега да казваш.
– Сбърках, че й казах. Ще се
притеснява. Дочето не е добре със здравето. Не знам как ще се справя сама
жена в живота.
После, както обикновено, заговорихме
за предстоящите избори, за родните наши политици, за това, че българският
политически елит основно гъмжи от тарикати, от морално провалени хора. Казвам
му:
– Щом имаш болки от едва
месец-два, може пък ракът ти да е в начален стадий. Ами да, сигурно е в начален
стадий. Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат това чудо веднъж
завинаги. Късметлия си ти, че го усетили в началния му стадий.
Разбърза се. Тръгна да плаща
сметката. Плати той сметката, и ето ни нас, двамата, вървим полекичка в
тъмното. И нашият панелен блок е на около двеста метра пред нас, огрян от
запалените в апартаментите светлини, напомня ми централния корпус на стар
очукан пътнически кораб. Минава ми през ум, че всички в кораба не сме някакви луксозни изнежени летовници, тръгнали на околосветски круиз, а сме най-обикновени пътници към
новото общинско гробище на Пловдив покрай шосето за Рогош, около километър-два
преди Екарисажа.
– Ей, ама това лекарство, дето ми
го биха, е голяма работа – внезапно рече моят приятел. – Така ми е добре сега
на стомаха!
– Ще се оправиш –
говоря повече на мен си, – напоследък медицината напредна, как няма да се
оправиш! Ще се оправиш! Знам аз, издръжливо куче си ти, печен
си, дялан камък си, какво ли не ти мина досега през главата! Не виждам начин да
не се оправиш. – И преметнах ръка през рамото му, и ми се доплака, но стиснах зъби.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 13 uni 2001 – edited by 13 uli 2019
––– * Уилям Сароян, "Човешка комедия", финалът на глава VI.
** По подобен начин из форумите на Интернет се подвизава една гарга, която под
път и над път себе си титулува "философ-психолог", "истински демократ", "новатор", "борец за справедливост".
Девети клас
учехме в сградата на старата Търговска гимназия, когато в аулата влетя един ден подобен образ – старче с блестяща като кратунка за баня главица, върху чийто
гърди се полюшваха "медалите" – привързани с ластичета лъскави тенекиени капачки. Чешитът настояваше, че се е сражавал с турците на връх "Св.
Никола", че за него е Вазовата ода "Опълченците на Шипка", че от
известната картина "Бой за Шипка" на художника Димитър Гюдженов именно той, човекът с тенекиените отличия,
е вдигнал онази скала над главата си тъкмо преди да я зафучи по врага.
Художникът в разгара на боя го нарисувал, тъй да се рече, от натура. И за тези лакърдии искаше от нас, гимназистите, дето го зяпахме като паднал
от небето, по мизерни двайсет стотинки. За такива чешити по бедняшките махали на някогашния Пловдив лафът ни беше "Луд за пенсия!" или "Луд, а му се ебе!" *** Евдокия – вечно болнавата мрънкаща съпруга, за която Гошо се притесняваше. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)