ВАСИЛ

 ВАСИЛ

    

  Васил седи на трикрако столче под асмичката. Слънчевите лъчи косо бият и русата му коса, току-що измита и влажна, блести. Препасал се е с хавлиена кърпа през кръста и едва позарасналата рана малко над пъпа розовее. Като понатисна полечка с двата си пръста, в едното й крайче се появи мътна капчица. Последните седмици, кажи-речи, беше я забравил, не го и болеше, но тази гной хич не ще да е на добре. Февруари, а небето се избистрило, синьо посиняло. Планините далеч откъм юг се не виждат – от омарата ли, или от мъглите по склоновете им! Заветно е тук, в дворчето, оградено от висок кирпичен дувар, а и кокошките се разхождат из вчера прекопаната бахча; чува тяхното ко-ко-ко, преизпълнено със задоволство, дочува и мъжката гугутка, кацнала върху изкорубената стряха да си търси ешчето.

  Обяд, а не е гладен. По едно време някой се сурна като сянка отзаде, зад къщата, и ей го Маньо, носи пръстена купичка пчелен мед.

 – На! – вика, – да си направиш шербет, и раната намажи, ама тъничко. Медът е илач за таквиз пущини.

 – Колко пари чини? – поглежда го изотдолу, примижава.

 – Ба! Ти да си здрав! – махна с ръка Маньо, муха гаче отпъди.

 – Що ти е таквоз името, бе?

 – Знам ли! Попът тъй ме кръстил. Еммануил.

 – Свършиха се българските ни имена.

 – Че да не съм го аз избирал!

 – А децата?... Рожби имаш ли?

 – Петко, Иван, Драго, Божана...

 – Ееех, Драго... Божана... Харни имена. Хубави!

  – Па ти дяца имаш ли?

  Престори се, че не е чул. От къщата излезе стопанинът:

   – Що става, бря момци?

   Без да се обръща, рече:

  – Нищо. Говорим си.

  И Маньо взе да си тръгва, а пък той стана да поеме кошулята. Занавлича я. Малко длъжка му иде, малко възширока в рамене, ухае на сапун и ендрише. Усмихва се, но само с очи.

   – Па язе ше зема твойта кошуля – казва стопанинът.

  – Възтясна ще ти е.

   – То да й кусурът! Като понаминеш къде нас тъдява, пак ше меним кошулите.

  И си влиза вътре у тях си, а Васил отива да свали потурите от тела. Изтърсва ги, обръща ги, щото досега са били наопъки, че да ги напече слънцето, пъхва се в тях, окача хавлията да съхне.

 Миналия октомври написа до заможен нашенец отвъд Дунава: "Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, иска да бъде човек". Сега, като занаближаваха март и април, като замириса на пролет, спомня си среща с един от роднините, мъж на средна възраст.

  – Майка ти изнемогва горкана – въси се онзи.

  – Аз що да сторя! – пресрещна го с дума.

  – Па грижи се! Син си й.

  – Други са ми мен дертовете.

  И човекът не посмя нищо повече да рече, само поклати глава и си отмина по пътя. Спомни си го ей тъй, както кротко си седеше и чуваше света наоколо. А отвътре се показа щерка му на стопанина.

  – Гозбата турена веке! – изчурулика, па се връцна на пета, та плитката й изсвистя. Отгоре на плитката – червена панделка, ама таквази мънинка, мило да ти стане.

  Позасмя се, тръгна подире й.

  Хапна надве-натри и се залости в килерчето да проверява онези книги, дето му ги проводиха по едного от съседното село. В паница бе заръчал да му сипят сухи бобени зърна, черни и бели. Наметна върху си дебелата два ката аба с подплата от овнешка козина. Тежка бе дрехата, с качулка хем, дълга до подколенете, та бая тежеше, и той се сгуши в нея като в хралупа.

 През пенджерчето слънчев лъч се провря баш там, де бе положил тефтера. Провери, каквото провери, написа върху къс хартия що да сторят по-сетне, отде да дирят каквото ще им дотрябва, към кого да се обърнат. Не ги знае що за хора са, ала сметките им чисти бяха. Ни едно черно зърно не се наложи да употреблява. Обаче неопитни бяха, това поне личеше. Заръча да не си пишат накуп имената, ни длъжността, ни занаята. Само имота си да отбележат, кой какви животни дома си има и що може да свърши, кога дойде ред да вдигат "сватбата".

  Дорде да сколаса, и късият февруарски ден превали; скърши се, отмина на запад слънцето. Светеше, ама мижаво, та се наложи да палне газеничето. Надвечер рече: сполай и сбогом със здраве на стопанина и щерка му, тръгна да си ходи. Учудени бяха, че не остана да пренощува барем. Харни българи, кротки, мили, прибрани. Булката се споминала, та предпочете тази къща, че женурята не могат езика си да държат зад зъби. А пък момичето – хубавелка, същинска прасковка... Мислеше си за туй моме, за дяволитите му пъстри очета, докато сам възлизаше из последните бахчи и дворове, и кога рязко пое по скалистата пътека нагоре със сухите шубрачки на глога. Па му дойде изотвътре песента сам-сама на устните.

  И ей го, стъпя, муши се из драките и сам на себе си пее. Месечината – такава едра, като калайдисана медна тепсия лъщи горе насред небесния свод, дига се, катери се, та и песничката му обкрайчва сякаш със сребърен ширит и гайтани като в нашенска древна шевица от момина прикя.

    ПОСЛЕСЛОВ:

 Преобърнах си шкафовете да търся любимата му песен. Уж я имах нейде записана, но така и не я открих. Беше нежна, но и навяваща печал закачлива песен за момата, която... Да-а, за момата, която... Представят ни го като да е от камък изсечен, пък и той бил като нас от плът, много повече човек, че да го усетим ний, оредяващите му все повече сънародници, които още помним българския си нрав и корен.

 Историята на нацията е низ събития и личности. Личностите правят лицето на нацията, събитията очертават народната съдба. Наскоро в интервю по телевизията полумъж-полуюноша каза: "Народ, който не си знае историята, не заслужава да има бъдеще". Писателите ни от Вазов насам длъжни са се чувствали да изградят Пантеон от образи величави на българина, а кой знае защо много по-склонен съм да ловя вяра на публицистичната ярост и страст у Захарий Стоянов. Смятам, нам, българите, точно в днешното ни време на нагло отродничество, паническо бягство от всичко българско, от Родината, време на подлост и пладнешки грабеж ни липсва не точно героическият запев, не и автентичното свидетелство за живите герои с техните залитания и страсти, колкото жизнено ни е необходимо мимолетно макар докосване до онази – и нежна, и страховита в своята естественост, рядко срещана в модерните ни днешни времена, сила на духа, която българщината изплискала в снажните фигури на националната ни родна митология именно чрез всекидневния най-обикновен, дори скучен за повърхностен поглед делничен живот.

  Опитвам да оживя моята си представа за тези хора, без да снемам ореола им, но като се престорвам, че не го забелязвам. Защото те не са ни спуснати от небето, а са се пръкнали на света, развили се, израснали между такива, каквито сме всички ние – унижените и оскърбени, и все още тук оцелели най-обикновени, мачкани от продажната власт на мекеретата едва ли и четири милиона българи днес.

  Писан е послесловът на 25 февруари 1997 г. и не бих променил и буква от него. Странна е недомлъвката около Васил Левски – имал ли женски образ в сърцето, нямал ли! Не го виждам фанатичен, аскет и отшелник, отрекъл се от най-хубавото в живота, от сърцевината на всичко свидно и мило, от любовта. Оцветеният в синьо пасаж от настоящата историйка е точна реплика на Левски от писмо, която реплика отвори пред мен друг един, много по-интимен поглед към този така самотен, но и толкова строг наш учител.*

Пловдив –столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 23 oct. 2012 – edited by 18 fev. 2019

–––

* Васил носи гените на двата стари карловски рода: Караиванови по майчина и Кунчеви по бащина линия. Сред предците му са българите Драгой, Видул, Кръстил, Върли Гюро, Иван Тахчиев, Генчо, Васил Караиванов. Дядо му по баща – Кунчо, бил бояджия, има пет (седем) деца, които създават голяма челяд. Основателят на майчиния му род Кара Иван Тахчиев е каменоделец, майстор на чешми и калдъръми. Дядото по майчина линия Васил Караиванов има осем деца, сред които е и майката на Апостола: четирима сина и четири щерки.

   Синът на Кунчо Видолов Иван и дъщерята на Васил Караиванов Куна сродяват два рода, като раждат синовете Васил (1837-1873), Христо (1840-1870), Петър (1844-1881) и дъщерите Яна (1835-1913) и Мария (1847-1851). Бел.м., tisss.

БЪЛГАРИН

БЪЛГАРИН

Изпадам в плен на всякакви измами
и лъжат ме тъй, сякаш съм глупак,
по-доверчив от мен тук просто няма,
но бългaрин докрай оставам пак.

Купуват ме и ме продават, само
достатъчно е да им вярвам аз,

и може би в това е мойта драма –
срамувам cе да изкрещя на глас.

В съгласие у мен живеят двама –
наивник, но и влюбен, та напук

чувал жито заменям с наръч слама,

щом вадят ми душата със памук.

Тъй милозлив към тариката мазен,
пред грандомана – в смут, на колене,
не мога истински да ги намразя

или да им обърна гръб поне.

На всякакви небивалици вярвам,
крадеца да пожаля съм готов,
на лицемера с грозната му врява
 отвръщам с най-смирената любов

Ала каквото и да стане, зная –
щастливец съм, роден на този свят,

и чувствам се почетен като в рая,

където за мизерника е ад.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 30 оkt. 2008 – edited by 17 fev. 2019

ТАЗИ ВЕЧЕР

ТАЗИ ВЕЧЕР

Днес ми е ден, в чиято вечер много ми се ще 
да си ми под ръка и да те целувам. 

Днес ми беше труден ден, обаче тази вечер 
много ми се ще да си ми под ръка да те целувам. 
Да си в рокля с хиляда и едно малки копченца 
и едно по едно бавно да ги разкопчавам... 

Тази вечер хич не ми се ще и да ме гледаш в очите, 
понеже дъжд безспир вали и Господ гръб ми е обърнал. 

Никой толкова уют в самотността не е съзирал 
повече от мен, мисля си – до днес... Да, никой. 
Сраснал съм се с кожата си, от себе си навън не мърдам. 

Тази нощ навярно пак ще те сънувам, ала всъщност 
ти не си ми нужна толкоз много. 
Нужна ми е смешната илюзия, която си посяла мимоходом 
с решителност, каквато само страстните момичета владеят. 

Време е да се оттегля оттук на хиляди години разстояние 
и хубавичко да си помечтая, далеч от врявата на тези дни.

Пловдив –столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 27 fev. 2012 – edited by 16 fev. 2019

ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ ХАНС К. АНДЕРСЕН

1805-1875

ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ ХАНС К. АНДЕРСЕН

  В началото на по-миналия век, да кажем, преди около двеста години в градчето Одензее, което на датски ще рече "селището край езерото", в бедна къща се роди момченце. Мария и мъжът й Ханс бяха толкова бедни, че леглото, в което спяха и върху което си играеше невръстният им син, бе сковано от парчета дъски, върху който неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Трампе. 

  Дали бил щастлив негово високоблагородие господин графът не знам, ала да не били чамовите дъски, върху които десетина часа лежали бездиханните му телеса, преди да го хвърлят в гробищната яма... та тези дъски с фъндъци траурно сукно да не послужили за легло на някакви си бедняци, кой ли днес би се досетил, че такава пъстра птица измежду нас, нормалните човеци, някога е съществувала – яла, пила, любила, крещяла буйни песни със стакан чудесно пиво в ръка, препускала напред-назад с весела глъч! И не само това, ами – още по-печално! – народът му завиждал, смятал, че е много щастлив... А го споменавам неизвестния днес за света г-н граф Свирчо заради момченцето на бедния обущар кърпача Ханс и жена му, перачка на чуждо бельо и чаршафи, Мария.

  Горкичкият граф, приживе толкова уважаван, ценен, окичван с ордени и кралски отличия! Като го виждали буен и напет да препуска насам-натам с великолепния си арабски жребец или в позлатена каляска, обкръжен от шумна компания благородни дами и господа, бедняците завистливо въздишали: Ех, ето какво значи да се родиш в заможен и прославен род! 

  Какви шегички си бие съдбата, а! Заслужава да се позамисли човек.

  Да-а! Правилно се досещате – отварям дума за Ханс Кристиан Андерсен, чудния разказвач на приказки. Всички сме чели (някои между нас – хем със сълзи на очи) историята за Грозното патенце. И после, с още незасъхналите си от сълзи очи ни е идело да крещим от възторг, да пляскаме с ръце, да танцуваме, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце изобщо не било грозно патенце, а нещо изключително разкошно: красив бял лебед. Такива ми ти работи... И знаете ли, че самият Ханс Кристиан не се стърпял, признава, макар на друго място: "Грозното патенце, това съм аз".

  Ще кажете: как тъй? Ето как... Накратко, бъдещият разказвач на приказки за малки деца и за възрастни бил до такава степен пренебрегван, унижаван и оскърбяван от всички, които трябвало отрано да съзрат блестящия му талант, че да не би проявил настойчивост и постоянство... искам да кажа, да не вярвал до такава степен, че ще пробие пелената от посредственост, че ще си проправи пътечка през тресавището на общественото нехайство към талантливите рожби на бедните, ние с вас никога, ама никога нямаше да прочетем онези негови великолепни истории "Принцесата върху граховото зърно", "Малката русалка", "Дивите лебеди","Снежната кралица", "Малката кибритопродавачка", "Палечка", "Новите дрехи на краля" или "Глупавият Ханс". 

  О, съвсем не били глупави онези, които го обявили за глупак и наивник, за чудак и натрапник. Ама никак, никак не били глупави! Даже и когато вече бил известен, не стихвали злобните подмятания от лагера на некадърниците – че пишел абсолютно неграмотно. "Ах, представяте ли си – възмущавали се некадърниците, – ами че този Андерсен въобще не разбира от изкуство. Че той... ах, моля, що за нахалство!... той изобщо, ама изобщо не пише по правилата на изящното европейско изкуство."

  Самият Ханс Кристиан, понеже раснал и се възпитавал от самия живот сред най-бедните, сред всичките онези унижавани и силно оскърбявани, които наричаме с неособено ясната думичка "народ", от хлапе се учел да вярва в себе си, с широко отворени очи попивал злочестините, стараел се не с лошо да отвръща на наглите, а неотклонно да следва посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише после честно и справедливо как бедният човек – въпреки невежеството и завистта, и алчността у висомерните префърцунени дами и господа, успява да е божествен.

  А! Странно ви се вижда, че униженият всъщност е най мил, най-близък до бог?

  Кокалест и сух, висок, доста висок, той се извисявал над другите деца и хлапета, а дългите му кльощави ръце стърчали из ръкавите на вехтите преправяни от майка му чужди палта. Бил рус, дългокос, дългонос. Да-а, не бил красавец, пък и – ужасно стеснителен – коя ли девойка ще му обърне внимание! Средата, в която се родил и израснал, непрекъснато го побутвала към добре утъпкания коловоз на бедняшката орис; нали бедняшкият син е осъден на участта да е беден и смачкан, да мечтае за известно, само е-е-ей ту-у-уничко внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа във фабриката за сукно, а в по-добрия случай – шивач с многобройна клиентела като шивача Стегман, да речем. Да стане и той уважаван както Стегман, му предричала премръзналата перачка на чуждо пране майка му на Ханс.

  Детството на талантливия е важна част от живота му на творец. Нещастията – а недоимъкът, болестите, смъртта са сред нещата, с които бедняшкото дете свиква от невръстно, та... нещастията моделират таланта, правят от мекото огъващо се и склонно лесно да гние и ръждясва желязо звънтящо изящно оръжие, от онзи вид стоманена сплав, която служи за изковаване на рицарските шпаги.

  Тук е мястото да отдадем почит и уважение към малцината приятели на все още неизвестния Ханс, обущарския син, преди светът да го види в целия му блясък. Та ето имената на тези добри хора!

      Педер Юнкер – разносвач на афиши.

      Старият печатар Иверсен.

      Композиторът Вайзе.

      Италианецът професор Сибони, приютил у дома си в столицата Копенхаген 14-годишния провинциалист.

      Балетистът Дален и неговата съпруга, видна артистка.

      Поетите Гулберг и Раабек.

      Старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове.

      Пасторът Гутфелд.

      Йонас Колин – директор на Кралския театър... 

  Този Колин – наглед суров, твърде строг мъж, всъщност сърдечен и хубав човек, издействал за Ханс Кристиян кралска стипендия, безплатно следване в гимназията на градчето Слагелсе. Същият външно студен, неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел на изкачващия се към слънчевите Елисейски полета на славата Ханс; никой не се радва толкова искрено на успехите на обущарския син, никой не жали повече от Йонас за огорченията, съпътстващи бъдещия велик автор. И как ни веднъж този Велик приятел на Ханс Андерсен не се самоизтъква за ролята си на благодетел!

  Понеже нормалният издател не само в България, но и по света, не е склонен да си рискува паричките заради таланта на някакъв си неизвестен писарушко, първата си книга Андерсен изкарал на бял свят със скромни спестявания и на свой риск, като отделя от оскъдните си средства за храна и наем. За облекло даже не говорим. Притесненията, недоимъкът, униженията, злостното съскане на посредствеността превръщат впечатлителния слънчев юноша в неврастеник, болезнено прям, че и на моменти мнителен.

  Още първите стъпки на младия неизвестен Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на подли удари и клевети. И това продължава, кажи-речи, до физическата му смърт, за жалост. Но за разлика от нас, мнозина известни творци на Датската култура са съмишленици на Андерсен, помагат му да развие таланта си.

  Пиша това, все по-оредяващи четящи мои сънародници, при наличие на обилна помия по родните телевизия и вестници, и сърцето ме боли. Замисляли ли сте се колцина талантливи българи са погребани в черната пръст, унижени и смачкани от Нейно величество посредствеността? Разбира се, "Грозното патенце" е само една слънчева приказка за талантливия бедняк в онази далечна мъглива и чужда Дания. В България за участта на талантливия по-подходяща е историята "Храбрият оловен войник". На тази приказка гледам като на лично послание до всички нас от страна на родения преди двеста и повече години, кокаляв, дългоног, дългокос и дългонос датчанин. Защото е разказ за Любовта, която не се съобразява с пренебрежението на издули се от високомерие и притворство търбуси и задници в копринени гащи.

Пловдив –столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 uli 1994 – edited by 15 uli 2019

Илюстрации:

- Ханс Кристиян Андерсен (горе);

- моята шестгодишна Вера (долу).

СЛИЗАТ АНГЕЛИТЕ

СЛИЗАТ АНГЕЛИТЕ

Слизат ангелите не от вчера и днес 

да ни кажат мълчаливо със свойто присъствие,  

че сред глутници шумни без съвест и чест

човекът е всъщност разпнат на кръста. 

Нищо ново, така е при нас от векове,

ала оптимизмът у мен не угасва,

че светлината небесна най-силно зове,

когато е мракът най-чер и опасен.

Докато се обърнеш, животът отлетял,

и колко струват богатство и слава,

щом от теб освен две шепи от кал

нещо светло за живите не оставиш!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 10 avg. 2012 – edited by 13 fev. 2019

ПЪТЯТ КЪМ ДИОНИСОПОЛИС

ПЪТЯТ КЪМ ДИОНИСОПОЛИС*

Балчик – сред сипеи и вятър, 
край залив романтичен град, 
на любовта амфитеатър, 
далечен и така познат! 

Златисти плажове и крясък 
на гларуси, и мараня 
с изтичащия като пясък 
зрял август в образ на жена. 

Балчик на вино и веселие, 
таляни, сладичко безделие 
с жужене на пчели в лоза 
под гроздовете на греха... 

Днес триж по-жив, опиянен, 
усещам, викаш ме и мен 
и тъй си ми необходим, 
че всички пътища към Рим 

не водят, а летят напук 
към всичко мило, родно тук. 


Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 3 avg. 2012 – edited by 13 fev. 2019

___
* Древното име на Балчик. Дионисополис - град на тракийския бог на виното, любовта и веселието Дионис. Бел.м., tisss.