Story – ШАМПИОН

ШАМПИОН

   

   От гледна точка на роден в този най-древен град на Европейския континент, заради невежеството и алчността на кюнлии, пришълци от кол и въже, това тук вероятно е най-неприятното място за живеене на Балканите; от друга страна, не зная по-великодушeн към греховната ни човешка природа град на България.

   Преди години, когато бях в прогимназията, имах приятелче, което обичаше да плюе – уцелваше от пет метра монета на перваза за тебешира към черната дъска. През междучасията се обзалагахме по на монета от двайсет и пет стотинки, че ще улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме сити, весели и доволни, понеже все някой изгубил облога помежду ни притичваше да ни купи я козуначена кифла с орехов пълнеж, я баничка със спанак или с извара, докато останалите завистливо обсъждаха невероятния му талант.

   По онова време купешката ароматна жвачка за прочистване и заздравяване на венците още не ни беше известна. Намирахме си разни нещица за дъвчене, но днешната "Орбит без захар" или турската дъвка "Турбо" за нас – някогашните хлапаци, би била разкош. Ами че ние пъхахме в уста какъв ли не боклук: восък от църковна свещ, парче асфалт (викаме му дзифт), най-занемарените, неуважаващи себе си пък гвачеха хартия, а който е пробвал, знае, че сдъвканият къс хартия е отвратителен на вкус. По-добре е да дъвчеш шепа слънчоглед; смлените люспи образуват приятно на вкус боцкащо кюспе: хем си дъвчеш, хем изсмукваш като пиявица сока с вкус на олио, докато се образува плътна хапка.

   Все по онова весело време седмичният вестник за хумор и сатира на ЦК на БКП "Стършел" печаташе картинките на партизанин карикатурист с изразителното име Теню Пиндарев-Чук (молот по русскому язъйку), и Теню Пиндарев ни представяше американската газирана лимонада кока-кола за алкохол, а пък моряците от Шестия американски флот в Средиземно море – за побойници и отрепки без възпитание и морал. В репортаж от Италия известен, яко уважаван човек – писателят на нашата непобедима Държавна сигурност другарят Павел Вежинов, описа в репортаж как, след като се накъркали с кока-кола, банда пехотинци от Шести американски флот потрошили витрините на местен бар, вилняли в чудесния градски парк, вирнали краката на няколко порядъчни местни девойки, отказали да им платят, и като венец на всичките си магарии, пред двореца на негово светейшество папа Инокентий или Викентий, не си спомням вече кой номер по ред, до ранни зори деряли гърло с цинични империалистически песни, освен папата, псували Исус и Божията майка.

   Струва ми се, че още оттогава, от онези славни времена на идеологическата ни схватка със световния империализъм е и първият рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене. Рекордьорът беше морски пехотинец, изстрелял с уста дъвката си на сто и четири фута, наши към трийсетина метра разстояние, както пресметнахме върху черната дъска на някогашния VI-а клас на пловдивското ни училище "Сашо Димитров".

   Личното постижение на моя приятел бледнееше пред рекорда на онзи янки, но пък като се вземе предвид, че нашето момче беше едва в шести клас, и значи независимо от пълния му с цвайки* бележник, животът тепърва се отваряше пред него, очертаваше му се примамлива кариера в нова супер-модерна дисциплина на световното спортно майсторство.

   И нашият човек естествено се амбицира...

   Докато подир училище ние бродехме по прашните улици на Пловдив, въртяхме пумпал, играехме на джамини (стъклени топчета), на стотинки, целехме с жилка или брулехме с прът недозрелите афъзки и зелени кайсии по чуждите дворове, той не си губеше времето, а усилено тренираше в задния двор на спретнатата им къщурка, обстрелваше с плюнки дзифт тухления зид на съседа Бай Цвятко.

   В онези славни години на соца асфалтът беше новост в пътното строителство. Пътят между Пловдив и Пазарджик, например, беше покрит с бетонни плочи, лети на място, а дзифт вече топяха в Асфалтовата база край стария Хайван-пазар отвъд моста на Марица над острова Адата зад Панаира, и ние влачехме оттам буци от тази миризлива чернилка специално за бъдещия шампион.

   Пак в онези славни години се появиха оригиналните комунистически лозунги "Ние строим пътя – пътят строи нас!", "Сей, земЛеделецо, днес му е времето!" или "Във всеки дом – говедо, в нашия дом – две!" Общинската градска управа се беше здраво заела с разхубавяването на Пловдив. Из тесните криви улици лете посред облак пушек и смазка бръмчаха преправени товарни молотовки, производство на "Завод имени Молотова", с монтиран отзад кокетен кафез; пловдивчани се носеха като ярки-носачки родайланд или легхорн, наред с по-дребните пилци и одъртели мисири по линиите на градския ни автотранспорт.

   В Цар-Симеоновата градска градина гърмеше по празници духовата музика на Офицерския клуб. Ходехме да правим скомина на музикантите духачи от местния гарнизон. Скомина какво е знаете ли? Ако не знаете, да ви обясня. Ръфаш лимон пред нагиздения фатмак шкембелия, докато от флигорната му потече слюнка и целият духов оркестър не се юрне да те гони, както си е с лъскавите тромби на рамо или пред гърди. Ей на това му се казва скомина.

   Умни бяха тогавашните общинари, монтирали бяха по стените на сградите в центъра на Пловдив червени, сини и зелени емайлирани табелки с приветливи, напомнящи надписи, като например: "Не гази тревата! Тя е твоя", напътствия: "Плюенето по тротоара е признак на ниЗка култура. Културният гражданин не плюе!" или категоричното: "Храченето – абсолютно забранено!" Само дето не се бяха сетили да добавят: "Стреля се на месо с четина и бертолетова сол", което наистина се случваше в крайградските плодни и зеленчукови градини.

   Как гост на Пловдив пред тези чудесии да не реши, че кеф за всеки местен абориген е да точи лиги и сополи, да се секне, храчи, цвъка по улиците. А не беше тъй! Всички ние си плюехме най-нормално, ни повече – ни по-малко от жителите на който и да било град на континента Европа. Налагаше се обаче да докажем, че вече сме нова порода човеци, а именно "Човек – това звучи гордо!" – демек, "човек от социалистически тип", нищо че "Филибето, майна", винаги е било неделима част от овоняния лайнян Ориент, запуснато сметище с останки от древността, боклукчийска кофа, кенеф сред Тракия сред рояци бръмчащи в пряк и преносен смисъл мухи-месарки и комари колкото врабче.

   И тогава ние – хлапаците на Пловдив, неговото бъдеще и надежда, се къпехме и се учехме да плуваме, да ловим риба и пием вода направо от същата тази лениво влачеща се Марица сред зелени, сини, виолетови, розови нечистотии, доплували от хартиената фабрика на Белово или от фабриката за кибрит в Костенец, доплували откъм отходните септични канали и ями на Пазарджик, наред с помията и всичката отврат, която дузината села изливаха направо в коритото й.

   Дойде най-сетне моментът да напиша малко и за Цариградски.

   Цариградски бе най-личният сред талисманите на Пловдив, наред с Милю – същия Милю, за когото се носеха легенди за дългото му кересте**, любовник на позастарели местни актриси, както и за чешитлъците на известния с люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кичук Париж, на вдетинения Данката Чекиджията от Сарай-къра, на ухиления кротък идиот Стефчо Каруцаря от подножието на Джендем-тепе и дузина повече или по-малко известни любимци на пловдивската градска бохема.

   Цариградски можеше да го срещнете в най-върлия мраз и в най-убийствена жега неизменно в жълта памучна фланелка, с кожени тиролски панталонки, три-четвърти бели чорапки до коленете с пискюл и туристически обуща, със сламена широкопола шапка, нехайно метната на гърба, и провесено на врата портативно радиоапаратче "Ехо" – чудо на родната соц.електроника, което едва ловеше две плюс една радио-станции на средни вълни, обаче стабилно ловеше румънското Радио Букурещ в диапазона на дългите вълни.

   Цариградски за мен и до днес си остава пловдивска версия на доктор Рийо от романа на Албер Камю "Чумата". Винаги учтив, сдържан, доброжелателен, този рядък, много специален човек обикаляше големите улици и булевардите на града да чисти общинските плювалници. Освен по-горе споменатите вече емайлирани табелки, общинската управа бе нацвъкала върху тротоара край всяка автобусна спирка около метър висок, вапцан с отровно-зелена блажна боя чугунен истукан, които представляваше въпросния градски плювалник.

   От комуналната служба по чистотата Цариградски го бяха обзавели с кон и каручка с шперплатова кабинка, в която наред с пет-шест казана за боклук се лашкаше цинкова кофа с хлорна вар. Имат много здраве от мен онези, които смятат, че почистването на плювалници е тъжна и неприятна участ – бих ги посъветвал да погледат как си върши работата Цариградски, за да разберат, че няма кофти работа, ако човек съвестно върши необходимото с уважение към себе си и света наоколо.

   Не съм чул някой да му се е присмивал, да го подиграва. И най-лютите, и най-пиперливите подигравчии са замирали в респект пред благородната фигура на този ветеран от войната с провинциалната нечистотия. Почистването на плювалник той превръщаше в ритуал, в свещенодействие. Орляк дечурлига го следваха неизменно по петите. Минувачите, и те спираха да погледат как Цариградски с майсторлък си върши работата. Извади от мизерното фургонче огромни яркооранжеви гумени ръкавици, наниже ги до лактите, и като изтръска боклука от казана, тури капака, ловко забърше (дезинфекцира) отвътре и отвън плювалника с метличка, топната в кофата с хлорна вар.

   Къде се изгуби тази рядка птица! Зная историята на неговата смърт. И тя е тъй романтична, колкото е романтичен вероятно целият му живот на бедняк, на интелигентен човек, далеч надраснал средата си. Обърна ли се към моето детство, той си е все там – крехък като речна тръстика в Марица, благороден, учтив, мек, дружелюбен. Трополят копитцата на кончето, полечка се полюшва шперплатовото тъмнозелено фургонче, писука транзисторното радио върху гърдите му, чувам пак един от онези шлагери на някогашния Пловдив, които ехтяха от Цар-Симеоновата градина чак до най-крайните бедняшки махалици, населени с тълпи от бежанци от войните и пришълци откъм Родопите: "Бона сера, сеньорита!" ("Добър вечер, госпожице "), "Темпико, Темпико... Темпико е в Мексико, чуден край дале-е-еч оттук, някъде на юг", „Чи-и-ико… от Порто Рико", както и родния шлагер за "малката креолка от Венецуела, която дошла тук… на фестивал".

   Понякога си мисля: детството е като приказен сън. В този приказен сън има и чудовища, и вещици, разбира се, ала има и добри герои. Момченцето, което съм бил, с лакомо любопитство продължава да изучава живота и мизериите на моя Пловдив. Загине ли у мен духът на това ненаиграло се и ненарадвало се хлапе, сигурен съм, то ще е моята физическа смърт.

   Навярно вече се питате какво стана с онова приятелче от някогашния ни VI -а клас на Основното училище "Сашо Димитров", онова училище, точно срещу парадния вход на старата олющена Държавна болница, да-а, същата болница с моргата и лудницата върху южните склонове на Джендем тепе. Милият, той тренираше две години с надеждата да съзре записано и неговото име… поне сред подгласниците на шампиона плювач, и като не успя да преодолее онези трийсетина метра далекобойност, вече в края на осми клас, когато целият ни випуск хлапаци, по конец строени, изкъпани, високо подстригани, при което ушите ти щръкват като дръжка на чайник, чакаме в юнския пек да ни връчат свидетелството за завършено основно образование, ми пошепна като на най-близък приятел: "Не мога повече. Това са ми възможностите. Само да не се изпуснеш пред другите, че да ми се смеят!" И аз, разбира се, обещах до гроб да пазя тази негова ужасна тайна.

   Сега, далеч отвъд петдесетте усилни години, мисля си: и момчешките тайни си имат давност, нали? Достатъчно съм си държал езика зад зъбите с тази срамна за истинския българин тайна! Ето, казах ви я и сега се чувствам почти като новороден, чувствам как ми олеква. Какво пък, възможно е приятелят и да не е видял името си записано в дебелите книги на световния спорт, но за онези, които го познават, той си остава "Нашият най-добър плювач на Балканския полуостров". А пък да не ви залюти, ще добавя нещо по-весело.

   В онова далечно лято, когато приключвахме осмия си клас, дъртакът съсед на приятелчето получи парици от брат си, хвърлил топа в далечна Америка, и пак според предписанията на местната ни общинска управа, с част от парите нае майстори да измажат фасадата на тухлената му къща. Да видят комшиите, че в тази къща не перекенде***, а човек уважаван, стопанин и паралия живее. Измазват я, значи, зидарите отпред и отстрани къщата без проблеми. Когато обаче захванали да клепат откъм гърба, хоросанът започва да се рони, не ще да се залепи за дувара. Гледат, чудят се, чешат се и където не ги сърби: брях, какво е туй чудо, па си отнасят маламашките и мистриите, чуковете и таргите ядосани, че и гневни. Задната стена на къщата подир двегодишните усилени тренировки на моя приятел се оказала просмукана от асфалтовите плювки. "Че то си няма нужда от хоросан – отсякъл техникът от общината, – цялата ти къща, Бай Цвятко, при по-яко землетресение може и да се катурне барабар с комина и стълбището, но ей тоз импрегниран дувар ще да оцелей!"

   Който не вярва, да провери. Сред новопостроените пет- и повече-етажни замъци, точно на адрес Пловдив, ул. Пещерско шосе № 34 се гуши вехтичка съборетина на кат и половина. Ако е краят на пролетта и някое хлапе не ви следи зорко, може и да се промъкнете в дворчето, да си напълните пазвата със сливи. Афъзки са, ранозрейки и леко киселеят. Приятни са на вкус, хем ще ви доставят удоволствие, при положение че нямате кариес.

   Междувременно тези дни самозабравил се местен тарикат и нагъл крадец от общински поръчки, дето не си знае парите и построи огромен хотел баш на пъпа на Пловдив, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки и после тържествено общинарите, начело с господин кмета и господин областния ни управител, го съпроводиха с духовата музика на местния оцелял по чудо гарнизон до чудесно уреденото ново-новеничко градско гробище край шосето за село Рогош. И разбира се, всички ние – аверите му от време, когато той бе супер беден, съмахленци и съграждани, много скърбяхме, а трите национални телевизии въртяха девет дни репортаж "относно великата загуба за Майка България", в който културтрегерката на града госпожа Калинкова твърди, че името му остава със златни букви записано в историята на най-древното селище на континента Европа.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 31 oct. 2000 – edited 1 noe. 2018

Илюстрации:

- 1956 г., чичо ми Дончо Г. Бояджиев – вдясно, с авер на градския плаж (горе);

- изглед от Музикалната академия към Древния амфитеатър на Тракия (долу). 

–––

* В VI клас почнахме изучаване на западен език по избор, та от немския беше прехвърчала до нас версия на българската дума двойка, наред с "цафара" – друго едно име на оценка, заради която ядяхме пердах от суровите ни бащи.

** Полов член (на жаргон).

*** Занемарен имот, в преносен смисъл: човек, занемарил се, изоставил се. Бел.м., tisss.

Публицистика – ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

Почти по Макаренко

   Преди десетина дни в последните минути на шестия учебен час Любка, приятелка на притеснителната Анелия от VІІІ-а, идва при мен: "Господине, откраднали парите* за Прощалната вечер от чантата на Анелия. Трийсет и две хиляди". После се оказа, че са шестнайсет хиляди, но това бяха общи пари за празненството при завършване на техния випуск тази година.

  В кого ли сам не се усъмнявах...? Целият задружен до онзи момент VІІІ-а се накъса на групички – шушукат по ъглите, гледат се гузни недоверчиво с онзи все същия проклет въпрос: кой ли ще да е крадецът? Та лека-полека, нали е казано: всяко чудо – за три дни, та май взех да свиквам с мисълта: щом извън училището всякакъв род измамници, изнудвачи, престъпници и мародери припкат под носа на Прокуратура и Съд като палави щастливи козлета по зелена морава, защо ли училището ни да е застраховано срещу кражби! Такъв е животът, нали?

  Възстановихме шестнайсетте хиляди и се постарахме с моите хлапаци да забравим. И ето че днес... Тодор Спасов – синеок момчурляк с хубост на момиче и лунички, излезе крадецът. По време на спортния ни полуден с Тошко и сестричката му бяхме играли на федербал край волейболното игрище; оттогава все се навърта покрай бюрото ми преди и след края на часа, все си намира повод да ми каже нещо мило, например: "Господине! Вие сте строг, обаче всъщност сте добър" или "Господине, вие пушите ли пури?" "Що питаш бе, Тошко?" "Ей така, питам! Е? Вие пушите ли пури?"

  Веднъж напоследък го виждам с насълзени оченца. "Какво ти е, Тошко!" "А, нищо". "Добре де, ама мъж не рони сълзи току-тъй." "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." "Няма ли начин гадната тройка да се оправи, да кажем, историчката да те изпита още един път?" "Не иска повече да ме изпитва" – подгъва съкрушен устничка и... айде, пак сълзи.

  Същия този нежен Тошко седнал зад притеснителната Анелия в часа им по математика, протегнал се, отворил й чантата, измъкнал портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, отделил свитите банкноти, мушнал си ги в пазвата, а портмонето върнал в чантата.

  Вижда го обаче Христо Лалов...

  Не зная дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по някаква неизвестна все още за мен причина му дал половината от плячката. Дотук както и да е, само дето Христо Лалов имал много, ама изключително верен приятел, Иван Андреев – височък кокаляв хлапак с щръкнали като у таралеж коси и също хубавец. Отиват двамата при Тошко. И Тошко какво да стори – дал и на Ванчо, само че половината от половината му дал, което ще рече четири хиляди лева суха пара. Толкоз за разпределянето на плячката.

  Стават тези исторически събития в петък, 5 юни.

   В онзи петък дойде Любка – едрата и гръмогласна дружка на Анелия; гърми Любка отдалеч, чак пушек се вдига: "Анелия – питам, – къде са ти парите?" А пък Анелия се върти като попарена, тършува около чина, под чина, рови си в чантата, отваря я, затваря я поне десет пъти. Направи ми впечатление, че онзи петък класът доста бързичко опразни кабинета ми по български език и литература. Чувах гласовете на отдалечаващите се по коридора осмокласници. Било е малко преди да бие последният звънец.

  Освен двете момичета – Любка и пострадалата Анелия, край бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите на стаята, па и те си тръгнаха. Анелия – интелигентно, ала крехко същество, кърши пръсти: "Ох! Няма ги! Ей тук бяха. Сигурна съм, защото преди петия час в портмонето ми бяха тези дяволски общи пари". "Сигурна ли си, Анелия?" "Да, господине, сигурна съм!"

  В понеделник през голямото междучасие на вратата на кабинета ми се появява майката на Анелия; питам: "Искате да говорите с класа?!" "Какво да говоря, парите ще ги възстановим. Да й е за урок! Повече Анелия пари няма да събира." "А съмнявате ли се в някого?" "В кого да се съмнявам!" – тросна ми се жената, сякаш аз й бях откраднал парите, и си тръгна. Така и не разбрах за какъв дявол ми се бе появила. Може би за да поогледа как изглеждат некадърните учители, сред които се подвизава крадецът.

  Този ден държах кратко слово пред моите осмокласници: "Ху-у-убавка работа сте я свършили, браво! Това, не се ли разплете докрай, остава си петно за всеки от нас. Над мен, а и над всеки тук, хубавици и хубавци, ще тегне подозрението, че е посегнал на общите пари. И понеже след седмица се разделяте от тук до-о-о... до края на света, случаят ще се помни, докато сте живи. Да-а, докато сте живи ще се помни. Някой посегнал не само към парите, а и върху достойнството на всекиго от нас. Какъв празник смятате да празнувате! На вашия празник аз няма да стъпя. Някое прасе хубавичко ни е оплескало. И ето ни, значи, оттук-нататък ще си ходим оплескани".

  Отговорът им – гробно мълчание, чух как мухите жужат в жегата.

  Във вторника, 9 юни, седнах в училищната библиотека през голямото междучасие и взех да привиквам едно по едно момчетата; питам кой как е изкарал предишните два дена, какви ги е вършил, къде е ходил и все едни такива досадни въпросчета. Между онези, с които си бъбрих, първи бяха Христо Лалов и Иван Андреев; двамата се държаха нахакано, по мъжки. 

   Последен разговарям с Тошко...

  "Ах, господине, ама вие и в мен ли се съмнявате?! – гледа ме милият с онези негови теменужени очета. – Хайде, господине, кажете си го направо! Мислите, че аз съм взел парите." "Не-е, не съм казал такова нещо, Тошко! Само си мисля, че крадецът няма как да не се издаде." "Ами че как ще се издаде?" "Ами-и... ще почне да харчи нашироко, ще си купи нещо по-така, дето много си го е мечтал, ще почерпи този-онзи, до спукване ще играе на електронните игри в залата с автоматите. Затова и ви извиках, да ви кажа да се оглеждате. Няма начин да не се разбере кой разполага с повече пари тези дни." Тихичко продължавам: "Според теб, Тошко, момиче или момче е крадльото? А!"  

   Рови с очи пода пред патъците ми, мънка: "Мисля, че не е момиче". И след негово си някакво дълбоко размишление рече: "Обаче не е честно, господине, да ви кажа кой може да е. Защото то си е баш предателство." "Тъй ли! Предателство... Към кого?" "Ами предателство си е" – гледа ме право в очите. "И все пак, ти в кого се съмняваш? Ето, говоря с всеки от вас на четири очи, другите вече ми подсказаха кой може да е, но аз нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде или не си признае."

   Стана неспокоен: "В мен се съмнявате. А! Нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е... Георги Йовчев си купи шапка с козирка. И нови спортни гащи "Адидас" с три бели канта си е купил. А снощи "При Маврито"** се черпеха с Павлина и още едно момиче и накрая Гошо плати сметката". "Каква сметка?" "Ами-и... пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Сега пък да не вземете да ме издадете...!" Успокоявам го, че казаното между нас си остава, и го пратих да викне отпусналия му края любител на спортните гащи и дамските компании тантурестия Гошо.

   На следния ден, сряда, 10 юни, влизам в класната стая, а вътре – кошер оси: разлютени, момичетата обсъждат като как ще ги съберат отново тези по хиляда лева от всеки, та да се възстанови откраднотото. Делегация от бойки девойчета, една през друга ми говорят: "Господине, разбрахме кой е крадецът. Той сам се издаде. Казал на Христо Лалов, че поне един месец няма да харчи, ако някой си мисли, че той е крадецът, и пак няма как да го открием". Питам оперените делегатки: "А вие случайно видяхте ли го да краде?" "Не сме." "Като не сте го видели, какви ми ги говорите!"

   От понеделник Тошко не се е вясвал в училище. Вече в четвъртък, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая. Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам, пристъпят Христо Лалов и Иван Андреев. Кумят се нещо тези двама, но и аз мълча, не питам какво ги води насам.

  "Господине, господине!" – захваща с тежка въздишка Ванчо, па млъкна. "Какво има, момчета?" – питам бодро. "Той... той, Тодор Спасов открадна парите от Анелия, господине!" – все едно тежък товар от гърба си смъкна. "А вие сигурни ли сте?" "Да, господине!" – двамцата в един глас. "Видях, като й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди, да не го издам – изтърсва на един дъх Христо с хитроватата муцунка на лисица. – Обаче днес й ги върнах осемте хиляди на Анелия." Поглеждам Иван. Иван мига-мига на парцали: "Той и на мен даде четири хиляди, да си трая. Утре ще й ги дам на Анелия". "А ти видя ли го, Ванчо?" "Не съм, господине. Ицо ми каза, че го видял."

   Усмихвам се колкото ми е възможно по-приветливо: "Реши и ти покрай Ицо да намажеш от краденото, а, Ванчо?"

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 21 uni 1998 – edited by 31 oct. 2018

___
* Половин учителска заплата през 1998 г. 

** Кафене срещу училищната сграда, където по онова време вечер се събираха повечето млади хора от този краен квартал на Пловдив.. Бел.м., tisss.