Документи и факти – ЗНАМЕТО

    Да не гръмне казанът, монтирали му пищялка. И доверчивият народ по площадите на България се кефи: Я, каква яка свирка, как харно свири!

ЗНАМЕТО*

   В едно училище учителите се събраха веднъж да гласуват дали да си окачат трикольор върху покрива. Имаше разни изказвания, в смисъл "за" и "против". Тези, които бяха "за", изтъкваха колко са горди, че са българи; онези, които бяха "против", опонираха, че – ти, драги, ако си се чувстваш българин, не ти пука за знамето, то е вънкашен, така да се каже, атрибут.

   И понеже не успяха да се споразумеят, избраха комисия, която от името на колектива да прецени:

    а) Е ли нужно знамето?

    б) Не рискуваме ли да подразним етническото малцинство в гетото.

    в) Ако ще се слага, на кое място да се тури?

   След седмици на съвещания и заседания надделя становището да се рискува и байряк въпреки това да се тури. Тогава обаче възникна втори проблем – търговците на пазара ни не предлагат байряци с цветовете на българския национален флаг, а именно: бяло, зелено, червено. Имаме ги всякакви: на Великобритания, САЩ, Европейската общност, на Германия, Франция, Италия, Турция, на несъществуващата СССР, но български не.

   Временно взеха един назаем от близкото десантно поделение, забиха байряка на покрива и след три дни го забравиха. Ама минаха три месеца и наближи Гергьовден, и пред училищното ръководство се явиха пратеници на командира на господа десантчиците да си приберат знамето. Армия без знаме не върви да марширува на бойния си парад, нали!

   Така проблем нумеро дуо лъсна отново – взето е решение, а пък не се изпълнява. Ще речете, какво толкоз! Но за един учителски колектив много е важно какъв положителен пример се дава на подрастващите. Ето поради что излъчиха трима отговорници, които бяха натоварени съответно с:

  а) изнамиране подходящ естетически модел на българското знаме;

  б) ангажиране опитен шивач, личност с доказани морални качества. И...

  в) закупуване на 3 (три) ивици габардин от 80% естествена вълна и 20% ликра (същата, от която правят дамски чорапогащници, трайна е и бримки няма да й се пускат). Плюс златни ресни според подточка а) вид и размер.

   Платът и ресните купиха с лихвата от париците, които учениците бяха предплатили за бодигардове (пенсионери пазванти) на школото. За целта от областния Военноисторически музей с връзки беше изнесено истинско бойно знаме от Балканската война, заснето бе и тайно върнато на музея.

   Епопеята с байряка да е минала към точка "Приключени мероприятия", ако онзи по подточка б) не бе проявил осъдителна самоинициатива. За да се натегне пред шефа на училището ни, въпросният Алабашев сформира "Фърковата чета" от по-буйни питомци, които разлепиха из този район на града обяви, писани собственоръчно и с правописни грешки от даскала: в смисъл, издирва се шивач, който освен посочените морални качества не е и скъпчия.

   Наложи се от първоначално определената комисия да се излъчи жури с председател и двама редови члена. Журито се спря на най-подходящата от заявените дванайсет оферти, а именно – върху офертата на бай Спиро Янкеседжиев, собственик на частното шивашко ателие "Сега не, ама утре да!" – който склони да свърши работа без заплащане, при условие върху дръжката на байряка да ковне емайлирана табелка, върху която с червен лак пише фирмата му, тъй че да се чете и от улицата с невъоръжено око.

   Тук се намеси г-н директорът Коджакафалиев, който на оперативката по този неотложен повод каза, че е възмутен отдъндуша. Досега външно хладнокръвно и донякъде безпристрастно наблюдавал батаците покрай националната ни светиня, обаче чашата на търпението му преляла и той вече хич не може да понесе тази гавра. В заключение нарече претенциите на самозвания шивач с фразата "кощунствено национално предателство".

   Вследствие това обстоятелство патриотическите комисии, журита и прочие се саморазтуриха и по-нататъшни приказки на тема "Българското знаме" станаха опасни за здравето на колектива, а и за личното здраве на всеки даскал в частност.

   Понеже междувременно двете ивици габардин: бялата и зелената, бяха съшити с як обущарски тегел, като си прибираха недоработената светиня, знамето, оладжак (демек, по турски), заключиха го в сейфа на училищната касиерка, като веществено доказателство за пред финансовите акули.

   Отнесе си го литераторът Кирил Методиев. Негова бе идеята за знаме. Опитът му да разцепи колектива беше остро разобличен от синдикалната лидерка историчката леля Майя, която на общото събрание на даскалите и помощния персонал ни каза, че живеем в смутни и несигурни времена, когато международната обстановка се мени всеки миг и хем с главоломни темпове, тъй че не се знае утре, вдруги ден на кой остър завой някой ще изхвърчи в дерето, пък и дали изобщо ще я има Българската ни държава. Предвид този фон от неясноти и притеснения, свързани с покачващия се курс на долара и понижените заплати, както и във връзка с предстоящите съкращения в щата, колегата не трябвало да се натяга пред шефа. Поради наивност, присъща за абсолютен романтик с оскъден педагогически стаж, колегата налял вода в мелницата... Е, знае се в коя мелница.

   Прочее, така естествено животът подсказа най-далновидното решение на казуса със знамето, а именно: да не се дразнят населяващите съседния район мургави братчеди, байряк на покрива на училището да се не окачва. Понеже гордостта си е гордост, обаче сиренето, драги българи-юнаци, е с пари, хем много пари, да не отваряме лаф, че двайсдевет години у нас всичко ни е менте, особено жаркий патриотизъм и доброто мазно сирене. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 uni 2008 – edited 21 uli 2018

–––

* По действителен случай в някога най-многолюдното (2400 деца от I до XI клас) средно общообразователно училище на утрешната европейска културна столица Пловдив. След трийсет години демократизация в момента училището вече е основно (до VII клас) и едва 500-600 хлапета тук изучават пренаписана Българска история и съкратен курс по Родна литература без онези автори, които дразнят комшиите, американците и евролибералите. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ПРАЗНИК ЗА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНИТЕ

Годишнина от рождението на Димитър Списаревски* 

ПРАЗНИК ЗА ВЕТЕРАНИТЕ ОТ ВОЙНИТЕ

Като четиримоторен американски бомбардировач
бръмбарът рогач
със своята дързост и хулиганство
наруши българското въздушното пространство
на една черквица саката,
килнала се в селце насред планината.
И богомолци разни и разни баби,
така притеснени с техните слаби
познания върху бръмбарите въобще 
и върху бойната авиация в частност,
се юрнаха презглава да бягат
и се скупчиха на вратата,
където един си изкълчи ръката,
друг си изгуби в навалицата главата,
на трети и четвърти им се подкосиха краката
и от цялата дандания не стана ясно,
че това летящо е съвсем безопасно.

Обаче бръмбарът-рогач пикира,
блесна с острие като ислямска секира
в полумрака на Божия храм
и се заби точно там,
сред венците изсъхнали, изветрели,
в избелелите прашни черни дантели,
без някой да го гони
над изгърбените от старост черковни икони,
и с ръмжене диво и бясно
право в корема на Спасителя се хряссссна.

Объркан, учуден се отдръпна, подхвръкна
и се пльосна насред свещите запалени
в чест на Незнамкой си светия –
един от ония,
които вършат чудеса
и за таз работа са силно похвалени
в дебелите книги свещени
от отчета и мъдреци вдъхновени.

И му припари от живия огън тогава,
от тази под задника му жива жарава
и подобно Божия стрела
бръмбарът-рогач полетя
над площадчето, над селцето, където
два автобуса с подпийнали екскурзианти
не успяваха да се разминат и тъкмо
шофьорите им красиво се псуваха,
без някак все пак да се разбере
какво са им майките виновни
за тези техни клетви световни.

Бръмбарът, както си летеше – уморен,
а и понеже бе вече в черквата веднъж,
блъсна се в мустаците на онзи дебел мъж,
който – свалил шапка,
се бе покатерил върху капака
на бъчва с дъждовна вода
и зовеше през електрическа фуния:

"Насаааам, народе! Насам!
Тази вечер за ветераните от войната
ще са ни мезетата и вината.
Разполагаме с танцьорки харни, 

певачки, смешници
за храбрите наши оцелели войници.
Насааааам, народе! Насам!
Тук е гювечът голям".

И пред скупчените зяпачи
еуфоричният мъж дръпна патетична реч
и тъй дълго говореше и говореше, и говореше,
че бръмбарът отлетя надалеч.

И понеже слънцето юлско бавничко вече
зад планинския хребет залязваше
в сгъстяващия се невежествен мрак –
докато тълпата шумеше и се прозяваше
озадачена от крак на крак,
високо зад облака там в небесата
като кървава яростна капка в тревата
над цялата суета и над всички
заблестя бръмбарът подобно звездичка.

И тогава настана онзи върховен миг,
когато над смълчаните човешки редици
вместо "ура" се понесе протяжният вик
на умиращите от раните си войници…

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 5 uni 2006 – edited 19 uli 2018

Илюстрации:

горе – бомбардирането на Дрезден, културната столица на Германия;

долу – баща ми Кирил (1922-1983) редник от Втората световна война, завърнал се с Орден за храброст от фронта.
–––
* Димитър Светозаров Списарѐвски е български летец-изтребител, офицер, поручик, кавалер на ордена „За храброст“. Родът му е от Кюстенджа.

Роден: 19 юли 1916 г., Добрич

Починал: 20 декември 1943 г., Долни Пасарел

Награда: Орден „За храброст“.
Вж. https://btvnovinite.bg/predavania/nerazkazvanata-istorija-za-poslednite-migove-dimitar-spisarevski.html

Ars Poetica – ТУРЧИНЪТ НАДЖМИ

ТУРЧИНЪТ НАДЖМИ

Бе русоляв Наджми, свенливият Наджми,
за турчин, мислех, трябва да е черен,
а той бе рус и луничав дори,
когато търсех си приятел верен.

Припалвахме преди да стане пет
и тръгвахме със двата беларуса:
аз – килнал нимбата на слаб поет,
а той – развял пред мен косата руса.

В онази добруджанска мараня
с две ремаркета всеки из браздите,
с по седем пласта бали и назад
по осем курса дневно съм отчитал.

И вечер в Гурково, в едно кръчме
ракия пиехме с големи чаши:
Наджми – свит в ъгъла и насаме,
а аз естествено – сред хора "наши".

Тъй гласовити, сладкодумни, тез
омесени от глина добруджанци
говореха за Българската чест,
за песни, за жени и за поганци...

О, как се възгордявах покрай тях,
гърди издувал, песните им пял съм
и късно посред облаци от прах
в Тригорци се прибирахме пияни.

Три дни преди рождения ми ден*
за малко с трактора да се претрепя
и "нашите" минаваха край мен,
че всеки норма гонеше човекът.

Наджми тогаз единствено дойде,
подаде ми ръка като приятел
и тежкото разбито ремарке
извлякохме двамина от браздата.

Седяхме дълго после във нощта,
несретата си кротко ми разказа:
при скъп любовник – милата жена,
с три рожби той – край майка си наказан.

Не рече лоша дума, не прокле,
в смирението му нямаше покруса –
обгърнал го с ръка през рамене,
по-близък друг до днес не съм почувствал.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 avg. 2007 – edited 18 uli 2018

–––
* На 4 авг. 1977 г. пълното с 4,5 т царевичен силаж ремарке с предно дясно колело заора в угарта край пътя между Тригорци и Гурково, обърна се на една страна и беларусът вирна предницата си повече от метър над земята. Там можеше да ми е гробът. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ПЛОВДИВ НА БЕДНИТЕ

ПЛОВДИВ НА БЕДНИТЕ

И ей я по налъми, нахлузени на босо,
кварталната клюкарка с осанката на Крез
пак чепка заядливо световните въпроси
пред група пияндета – мъже с висока чест.

Под мишницата с хляба, от фурната току-що
изваден дъхав, парещ, минавайки край тях,
кварталната Принцеса те все пак не пропущат
и я приветстват шумно с дрезгав мъжки смях.

Одумват я цинично и там, ръце разперил,
кълчоти кльощав задник махленският чешит;
явяват се обаче куп милиционери
и дивната компания застива с мазен вид.

Колона камиони дрънчи, дими, пърпори,
излита на учение по Пещерско шосе
с оръдия музейни, но вапсани повторно –
под древните зенитки Джендемът*се тресе.

Войничета три роти от банята се връщат,

последният накуцва с фенер голям в ръка

хлапе да спи изпраща при мамчето си вкъщи,

а то му отговаря: "Иди ти, аз не спя!"

Край пътя, под салкъма стар кон агонизира,

каручката разпрегнал, стопанинът простак
кълне и псува всичко: и Господ, и Всемира,
и пада от небето виолетов мрак.

Ужасен ти, мой Пловдив на бедното ми детство
със колене ожулени и спукана глава,
разбирам, твоят образ изглежда неуместно,
но Боже мой, навярно от обич е това!

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 2 sep. 2009 – edited 17 uli 2018

___

* Джендем тепе (Дяволското), най-високият сред пловдивските хълмове. Преди хилядолетия на върха му имало тракийско светилище на горските нимфи и ритуални вакханалии в чест на Любовта и Живота се вършели точно там.  Бел.м., tisss.

Story – ПИСАНЕ НА ТЪЖНО СТИХОТВОРЕНИЕ

ПИСАНЕ НА ТЪЖНО СТИХОТВОРЕНИЕ

   – Пиша... Почакай, преписвам го. Няма да ти хареса, но пак го виж! 

   – Добре. 

   И понеже господинът се отплесва да й обяснява, тя наддава вик.

   – Пишиииииии. 

   След известно време:

   – Пускам ти рошаво едно... като сврака, излязла от юнашко сбиване. 

        На улицата срещнах Старостта – 

        върху тояжка суха се подпираше... И т.н.

   – Рошаво е. 

   – Бабка срещнах, когато се прибирах от училище. Седи насред улицата и мига срещу слънцето; такова беличко, като да излязло от графика: със ситни бръчици, пергаментова кожа и избелели оченца. Стана ми хем жал, хем ми домиля за горкото бабче, такова едно крехко, съвсем не намясто в нашия населен от грубияни краен градски квартал. Стои насред улицата, чуди се коя посока да хване; та си помислих: това бабче какво ли разкошно момиче е било, как ли е въртяла поли и мъжете, дето отдавна в гробищата с изгнили кости лежат, са налитали да се пердашат с юмруци кой да й бъде на сърце. Виж какво подсъзнание, а! Но това е стихотворение. Само дето още не е нанизано. 

   – Имаш мегдан да го нанижеш. 

   – Търсят любовта в специални някакви пространства. А пък така виждам повечето си стихотворения: като ситуация, картини, в цвят и лека мъгла окъпани. Казвам, че не ми пука кой какво ще рече, ама ми пука. То това май е единствената ми награда, че откак се помня, пиша. Като помисля колко безсънни нощи или колко недосънувани сънища ми струват тези текстове...

   – Зная.

   – За мен е заклеване срещу гадостта, която с всичко ми дава да разбера, че съм никой, господин Никой и нищо друго. 

   – Смяташ, че някой се вълнува от това ли? 

   – Носят се по вълните на славата розови едни плондери. В училището, дето работя, двама-трима ги четат тези неща... и то от дъжд на вятър. Ама пък тази анонимност ми е като втора кожа, така хубавичко съм си свикнал с нея. 

   – OGN`IRA, OGNI MISERIA E OGNI FORZA...*

   (Гнева и низостта, и всяка сила 

      въоръженият с любов надвива.) 

   – Думи! Красиви думи, а си живеем с илюзиите. Все едно косът да се вълнува кой му се радва на песничките, или гаргата да страда, че дип не й било мелодично граченето за някого там с изнежен слух. Идеята за писане си иде сама отвътре. 

   – DAL DOLCE PIANTO AL DOLOROSO RISO** 

       (От сладък плач в смеха жесток и болен,

           от вечен пир в покоя мимолетен

           попаднах: гдето Бог е безответен,

           там усета владее самоволен...)

    Следва цялото стихотворение.

   – Много му дървен преводът на български! По-жестоко няма как да го съсипят; може би на италиански звучи мелодично този дърводелски сонет. По думите като съдя, преводът е от началото на ХХ век, когато кръгът "Мисъл" задава еталоните в тогавашната българска литература. Доста необработен език за стихотворение! Все едно ходя бос по стърнище след жъната на ръка нива. А сега виж цялото стихо.

На улицата срещнах Старостта – 

върху тояжка суха се подпираше,

надникна ми чак в очните дъна 

и нещо ми прошепна за умиране. 

Умиране!?... Изгледах я смутен, 

на гърлото ми буца се втвърдяваше: 

какви ги дрънка; миличка, без мен 

не ще е то живот, а оцеляване. 

Отнесохме се в кръчмата с Иван – 

Иван, с когото даже сме приятели, 

и го видях блажен в сандък голям 

положен, и усетих се предателски. 

Той всичко сам постигнал и сега 

бил ден да се напием и да лапаме,

до гуша му дошло от суета, 

оставало да хлопне сам капака си. 

Видях го цял, красиво побелял, 

засилен като щъркел при излитане. 

...А с теб тук, миличка, съм оцелял, 

понеже ти до смърт си ме проклинала.

   Стихотворението, даже и в свободен стих, пак има вътрешен ритъм. Мислят, че лесно се пише свободен стих, а той е най-труден. 

   – Ъъъъъъъъъ, караш ме да мисля. 

   – Любовта е интимно нещо и тайнство, госпожице. Отивам да обеля два картофа и да ги изпържа. След петнайсетина минути съм тук. 

   – Брех, то уроци, то чудо!

   – Сам се дразня, когато някой вземе да ме поучава. Затова и в такива случаи не забравям кой е авторът. Хубавото стихотворение зарежда с живот. Тъпото те прави тъпанар със самочувствие. Ей сега ще си запаля една цигара и ще сваря кафенце, третото за днес. Картофките да почакат. 

   – Пак виновна! Отивам да се срамувам, гладна и... малко ядосана. 

   – Че кой! То друг освен... Точно сега на себе си не ща да се ядосвам. За наказание отивай да пържиш картофи. И да рапортуваш, когато ги излапаш.

   – Е, ами това и ще направя.

   – И за да е по-сурово наказанието, ще настържеш сиренце отгоре и ще ги излапаш без хляб. 

   – Аааааааааа, а къде отиде твоето стихо?

   – Махнах го. 

   – Защо?

   – Не ми хареса нещо. 

   – Иии, ама си! И защо не ти хареса? 

   – Такова едно сбабичосано! Какви са тези приказки за умирачка! 

   – Не си май по шумните сбирки.

   – Вероятно съм станал саможив! А при мен всъщност винаги е многолюдно, имам доста образи и картинки в ума и хич не се чувствам сам. Много обичам в тишината и тъмното да слушам дъжда как ръми, вятъра да чувам как свири в пролуките на врати и прозорци, да долавям далечни шумове и да гадая влак ли преминава по жп-моста на километър оттук или незагасен двигател на автомобил, в който двама влюбени се гушкат по малките часове на нощта. Нали и аз някога съм ги правил тези неща! Въртя като киномеханик стари ленти и не мога, пък и не ми се ще да бягам от собствените си спомени, от собствените си филми. 

    Като сравнявам, да ти кажа, две или три момичета са ми правили впечатление; другото е като щамповано от найлон и лъскава пластмаса: няма душа, няма релеф, гладко като пързалка, няма върху какво да спре погледът; инак претенции, капризи колкото щеш. Нямат дълбочина, всичко им плитко, та им духа и във врата от нерви защо не са богати, известни и добре поставени в обществото. 

   Пък човек си е най-харно сред хора от неговата черга; и когато тези хора не са заможни, тогава са по-човечни, с тях е уютно и мило. 

   Богатите у нас са обречени. Мразовито е сред тях. Движат се като паметници на лукса сред нормалните бедстващи българи, преминават с лъскавите си дрънкулки, а са безцветни. Не познавам ни един заможен в днешна ограбена България, който да е останал човек. Те не са човеци, ни българи; пунтират, че са човеци, а не са. 

  (Долита емотиконче, което праща сърчица IN LOVE...обаче продължава с противния си тон като пред летописец на историята.)

   Отвратен съм не от простака, а от заможния тарикат с възможности да купи завод, презокеански лайнер, да подари хамър, порше, ферари на любимата лъскава жена, която мечтала покрай него и имотите му да се види в осветено от прожектори пространство на телевизията, в лъскавите вестници, клюкарски списания от типа "Блясък", "Егоист"; или като клонинги на чистак новичък яко надебелял Мартин Карбовски пишат за нещастниците от дъното на България, докато нормалния отруден българин, дето носи държавата на плещите си, никой не го брои за човек. Ега ти лицемерието! Ега ти простотията, която лъха от институциите ни, които би трябвало да служат на нормалния човек, а не на храненици на властта и отрепки около тях!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 29 mar. 2007 – edited 16 uli 2018  

__

* Начало на сонет от Микеланджело Буонароти (1475-1564).

** От същия поет. Превод: Драгомир Петров. Бел.м., tisss. 

Фрагменти – ЗА КОРЕНИТЕ МИ ПО МАЙЧИНА И БАЩИНА ЛИНИЯ

ЗА КОРЕНИТЕ МИ 
ПО МАЙЧИНА И БАЩИНА ЛИНИЯ

  За перущенския корен на майка ми четох, че са пришълци от Албанските планини, хора със сравнително по-дребен череп, сключени вежди, нежна костна конструкция и неособено високи по ръст. А за калугеровския корен на майка ми срещнах преди години информация от някой си проф. Бешевлиев, изследвал родовете, разселили се от някогашно Търново, че по ген са хора, дошли именно оттам след нахлуване на ислямските орди на Балканите и края на Второто Българско царство. Повечето ми братовчеди по майчина линия са или учители, или свързани с разпространението на информация.

   За родовите корени на баща ми много малко ми е известно, но предполагам, че са преселници в Харманли откъм земи, които са в днешна Северна Гърция. Те са по-скоро романтици по душа, не реалисти. Затова и като имали качества и шанс да направят богатство, се оказали нестабилни в земните дела. Дядо ми Георги, чието име нося заедно с още двама от братовчедите Бояджиеви, цял живот бил бирник, но били най-бедните в махалата, научих случайно от колега, чиято майка е родом оттам и е расла в същата част на градчето. Жена му – баба ми Господинка, била толкова серт характер, че когато окъснявал да се прибере от кръчмата, врътвала ключа и го оставяла да нощува върху черджето пред вратата. От петимата й сина баща ми е най-малкият. До петгодишна възраст му сплитала плитки и го обличала като момиче, а единствен се оказва на фронтовата линия в касапницата на Втората световна война и беше може би много повече мъж от братята си. 

   Слушал съм от него, че в двора на старата им къща някога още се мотаели каци със засъхнала боя, че някой си Кирил (на когото е кръстен) се занимавал с вапцане (боядисване, рисуване), та оттам идва и фамилното име на рода Бояджиеви. Дядо ми Георги цял живот бил бирник, ала три години преди да се пенсионира, затова че станал гарант на някакъв хитрец завалия, наложило се да изплаща дълга на тариката, като отчетник в златоградските мини. 

   Баща ми имаше сръчности, които са ме изненадвали, понеже поради бедност учил само до някогашния трети (днес седми) клас. Рисуваше с дърводелския си молив върху груба амбалажна хартия мебели и после ги правеше върху тезгяха в кухнето, дето ми беше детското легло някога. Без да е учил механика или да има специално техническо образование, три стари мотоциклета "Цюндап" от 1934 г. обнови и усъвършенства, с тях се и състезаваше. Последния му мотоциклет, пак немски, NSU 500 куб.см., произведен през 1938 г., докара с конска каруца от Старо Железаре във вид на купчина парчетии и за около година и половина не само го възстанови и усъвършенства, ами го направи като току-що излязъл от завода. Разнебитени механизми е възкресявал – радиограмофон, шевна машина Сингер от 1837 г., на която прабаба ми Елисавета от Калугерово шаячни дрехи шиела някога. Калугерово имало към Османската войска задължение да шие войнишките дрехи, ангария давали във вид на работа към християнския манастир "Св. Никола" над селището. Фамилното име Керемидови на прадядовия ми род по майчина линия иде от фабрика за керемиди, която създали, като ползвали глината край коритото на река Тополница в горното й течение. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 15 uli 2018

Илюстрации: 

горе – майка ми през 1945 г. като студентка в Пловдивския учителски институт;

долу – дядо ми Георги – бирникът от Харманли ок. 1954 г., заклевал синовете си да не се занимават с политика, че политиката е за провалени хора. И като чета, че само една керемидка в двореца на сегашния ни финансов министър струва колкото пенсията на човек, който 40 години съвестно се е трудил, чудно ли е защо нервите ме хващат!