Доста неща се
случиха. Колата дадох за боядисване; до края на седмицата вероятно ще да е вече
боядисана. Венци Бъчваров ми нарисува върху листче официалния адрес на
българското посолство в Париж и имената на българи емигранти: някоя си Юлия
Кръстева и някой си Цветан Тодоров, които нямам честта да познавам. Според
госпожица Невена Ичевска, колега от училището, която има по-близки отношения с
университетските среди, тези двамата били светила за днешната най-най-модерна
линия лит. критика и теория на Запад. За госпожа Кръстева от същия извор
научавам, че била върла феминистка в парижките интелектуални кръгове.
"Върла феминистка" дали не значи грозна и с изключително опак нрав,
та мъжете я избягват? – питам се.
Че що за хора са снобите?... Скучаещи заможни дами и
господа, обитаващи луксозни салони с луксозно уиски в нежна длан, отсипано в
кристална чаша, в случая: мадам, мадмоазел и мосю, които се правят на
интересни; и колкото по-изперкан, толкова по-интересен си за тях. Значи, тази
подробност относно т.нар. "парижки интелектуални среди" мен, като
тъмен балкански субект, т.е. като простосмъртен българин, допълнително ме
амбицира.
Достойнствата на г-н Тодоров... Доколкото ми се обясни
от Венчето, син е на литературния авторитет проф. Тодор Боров, който пък се
явявал близък приятел и съратник на разкошния Александър Балабанов, с когото
списвали литературното издание "Развигор", просъществувало от 1921 до
1926 г. За Тодор Боров впечатленията ми са от първия, комай единствен
отпечатан засега, том от 1973 г. със статии и задевки на проф. Балабанов. А
този том не ми направи отрадно впечатление кой знае с какво освен
с разхвърляност и приятен интелигентски апломб, направо парадоксално
съчетание.
Вестникарският стил на родения в град Щип, Егейска Македония
(1879 г.) колкото е патетичен, толкова бледичък ми се струва, след като
събитията – обект на вниманието му, са затрупани от дебел слой историческа
пепел и прахоляк. Повторения, създаващи изкуствено емоционално напрежение,
засилване да се съобщи нещо велико и съкровено за Българското общество и
самолюбие в малко по-високи дози. И все пак, простено да му е на проф.
Балабанов, защото е българин до мозъка на костите, та и прямотата му най ми се
понрави.
Преписах две мои статии на пишещата машинка; би
трябвало да ги пъхна в пакета с трите екземпляра на сборника стихотворения
"Кардиф", да го пратя този двайсетина грама пакет до Франция, Париж –
"столицата на разврата", както твърди хлевоустият 23-годишен (през
юни на 1871-ва) Христо Ботйов... Пък нещо се помайвам, нещо се кумя, нещо у мен
задава въпроси: "Това ли е Моментът, драги ми Смехурко, преминаването на
твоя Рубикон? Готов ли си да смениш статута си на анонимен говорител, да
излезеш хептен на светло? Не си ли твърде изкушен от суетност, след като трийсет
години си подвивал опашка и си се правил на мече-буболече?"
Какво ли умея?... Знам да пиша. Усещам мокрите кокошки
в литературното поприще, независимо с какъв ореол са обкръжени. Знам, че този
мой народ си няма добри учители, в смисъл: няма си мъдри, смирени, уравновесени
личности, които да виждат отвъд носа си. Знам също и че нашият национален
литературен живот гъмжи от лицемери и млади "вълци в овчи кожи" (айде
пак цитат от Христо Ботйов Петков!). Знам, че някой с думи прости трябва да
каже на българина, че сам себе си не цени и му липсва самочувствие, и че за да
се промени това положение зависи пак от същия тоз обикновен българин. Ама да му
се подскаже не смеешком и не ехидно, както си е позволил Алеко с мизерната
напориста инак карикатура Бай Ганю.
Какво искам ли? Анонимността е дреха, която ми приляга:
дава ми свободата да съм. А и наистина съм един от петмилионната маса българи в
границите на опоскана от хитрите си съседи България. Харесва ми да съм
навсякъде и никъде, не с едно лице, а с лицата на много и най-различни...
българи. Моят собствен физически облик не желая да се свързва с това, което
пиша, защото каквото казвам, би могъл да го изрече с не по-малко основание
всеки проклет българин, а защо не – и всеки източноевропеец, чийто мозък от
най-ранното му детство е промиван в условията на т.нар. пролетарска диктатура,
победил социализъм и пр. чрез най-могъщия, най-съвършения (хе-хе!) инструмент
на мисълта – компилацията "Капиталът" на г-н Карл Маркс.
За куп работи съм простил и съм готов да прощавам, но
нямам намерение ни една от подлостите на реалния комунизъм да отмина с
мълчание. Мнозина блестящи философи на ХХ век ценят Карл Маркс като гений:
неомарксистът Ерих Фром, например, високо уважаван североамерикански професор
от най-престижните университетски среди на Щатите (1900-1980); моето далеч не
тъй меродавно мнение по този въпрос, обаче, е различно. И не заради себе си, и
не заради някакви лигави интелигентски пози, а в името и заради паметта на
моите кръвни близки и познати, които си отидоха от белия свят обезверени и
ограбени. От тяхно име бих могъл да попитам: Ако не беше вашият гениален Маркс,
дали изобщо щяхме да имаме рядкото щастие да живеем управлявани 45 години от
марксисти-комунисти?
На себе си лично пожелавам: 1) да имам какво да ям и
какво да обличам и да съм в добро здраве; 2) да ме обича баш за опакия ми
характер момичето, което обичам; 3) да живея колкото може по-дълго и да
продължавам да правя това, което най го мога: да описвам мисли и настроения,
които ме връхлитат.
Много важно! Ще пратя посланията до "родолюбивите
българи от Париж" като по Нептунова поща (като писъмце в бутилка по
капризите на световните модни философски, лингвистични, психологически, и
всякакви яки течения около материците с накацали зиморничаво покрай тях
милиарди хора. Ако е писано да видят бял свят – харно; ако ли пък не – и тъй
бива: мен това не ми бърка! Понеже е нормално да се случи на анонимен човек от
Източна Европа. Важно е за мен тези мои "графомании" да се съхранят...
Ако не сега – в някой друг, бъдещ живот тези семенца ще трябва, длъжни са, да
покълнат, да дадат плод, за който мечтая и ми е топличко на сърце с тази
мечта.
Наивността на Христо Ботйов, заблудите на Никола
Йонков, театралностите на Пейо Крачолов са ми пример, обеца на ухото какво
заплашва всеки автор и от какво да бягам по-надалеч.
07.10.1998.
Снощи
по една студентка, която тръгваше за занятия в градчето Поатие, на
четирийсетина километра от Париж, две есета и три екземпляра от сборника
"Кардиф" отлетяха за Франция. Пакетчето: адресирано до г-н Стефан
Тафров, българский посланик. Го-о-олеми работи!
Миналата вечер ми звъни Тодор Биков. "Прати
книгата, за която си писал онази хубава рецензия – рече. – И една снимка твоя
донеси! Ти-и, Гьорги, все пращаш по разни хора. Ами па що не дойдеш да се
видим, да си поговорим?" В книгата, дето сте си я били купили – казвам, –
има снимката ми. "А, така ли!" Значи, не сте я отваряли... – И
приключихме по въпроса. Попитах за откъса от ръкописа "Ламски";
заглавието на глава от книгата е "Главният прокурор на Републиката",
показва обаятелния стар ерген бай Иван Татарчев. Ала Биков отсреща дава отбой,
мрънка в слушалката: "На този етап няма възможност да го отпечатаме. Но ти
пращай твои работи, въобще хич не се ограничавай!"
С Re. – пак край реката – обсъдих, и тя е съгласна: моя
снимка не трябва да се появява във вестничето "Арт-клуб". Портрет в
рамка сред портретите на велики личности, застинали в супер-интелектуални
изображения?... О-о! Е, па само това, точно това – категорично не! Хайде де,
какво ли общо имаме ний с "Алеята на първенците"? Ей тъй си бъбрехме
сладко-сладко с моето чаровно момиче край Марица в ленивия разкошен следобед,
като междувременно хем се целувахме, хем моя милост сегиз-тогиз скачаше чисто
гол, как го е мама родила във величествено спокойната древна река.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 27 dec. 2017
Илюстрации:
горе - Димитър (1909-1963), най-големият, първи от петимата братя Бояджиеви от Харманли;
долу - кръвният му родственик (1947), син на последния от петимата братя Кирил (1922-1983).
Мъжа решил сам Господ да изпита и Ева му изпратил във Едем, но Дяволът с лик на змия навита пресрещнал я: Я, пробвай да ядем! Откъснал ябълка червенобуза,
и гушнала го Ева начаса,
и сетне тъй по гръб я затътрузил,
че овършали двамата леса...
В библейската троица има още един, но той блажено сладко спи, сънува, че с козите ляга нощем, демек, пасе Небесните кози.
Мъже семейни и благоприлични, събратя от библейски времена, и Бог да ти я прати да обичаш, остава си пак ничия, Жена.
Не позволявай да ти вземат вярата! Ако те спрат, върни се и тръгни към себе си. Към свойте небеса тръгни, в които пеят птици...*
ОБОЖАВАМ РИСКА
Някои думи с "ф": Фудул - надут, надменен; който обича само да се гизди. Фукара - бедняк, сиромах. Фарфара - несериозен, вятърничав човек; бърборко. Фанфарон - самохвалко.
Първите три са заети чрез турския език от арабски. Баща ми употребяваше вм. фарфара "фарфала". Думата, която, мисля, неволно съм произвел, е "фарфарон", в представите ми: съчетаваща френската "самохвалко" с турската "вятърничав", но и със скрит смислов образ, който по индукция се получава от звуковото подобие с добре познатата "фараон". Значи, "фарфаронът" не е само обикновената слаба ракия, но и лице, заемащо престижно място в обществените представи.
Та бъбрим тъй с Мишо Берберов все за велики работи и между другото, без да се замисля много-много, откършвам: "А бе, ний с тебе сме само едни фарфарони". На което Мишо започва да гледа втренчено, пет минути дава заето, па нехайно уж пита: "Що ще рече това фарфарон?" "Ами-и такъв, дето все голям го вади, все с Бога вечерял, все му грандиозни планове в акъла, пък дереджето му фактически мизерно."
И понеже, усещам, моят велик приятел, който пред сестра си Петя вече беше ме произвел в сан Духовен брат... та, усещам, леко настръхва – доливам зехтинец за успокоение: "Ей на! Ботйов, например, е фарфарон. Кого дири навръх Врачанския балкан, а? Кажи де! Майка си и баща си ли е търсил? Тейко му си пиел кайвето с турския мюдюрин насред Алтън Калофер, а син му, тръгнал достлука и кефа на пашите да бърка"...
При сравняването ни с "фарфарона" Ботйов Мишо – милият на сърцето приятел, когото ценя повече от по-голям брат, дълго ме разглежда изпитателно; при моята слънцеобразна обаче непукистка физиономия отказа се от повече пояснения.
Действително, когато току-що бяха погребали баща му и двамата със сестра си тръгнаха да делят парцали и вещи, Мишо пожела да присъствам на делбата, която трябваше да стане на четири очи. На мълчаливото – с очи, вероятно зад гърба ми – запитване от сестра му Петя рече натъртено: "Той остава! Той е мой духовен брат".
Ето, отливам две капки карловска "Перлова" в негова чест, защото знам, че я ценеше унищожително, и си казвам: Потомствени аристократи – боили, боляри или графове, маркизи, барони, в България си нямаме; избили ги, измели се, бе, другаде отишли да живеят, изпарили се. Дали пък ний, фарфароните, да не вземем, па да се броим за благородници? Ама то май мутрите и циганите вече ни прередиха.
Познанството ми с Михаил Берберов – жител на София, роден в Стара Загора, син на даскалица и военен, автор на сборниците "Внук на кавалджии", "Луната в една от свойте четвърти", "Обожавам риска", "Реквием в червено", "Отдалечен, ще бъдеш близо", "Морето се завръща", "Пристрастно око" (последната, която знам) и може би още дузина книги с поезия, пренебрегваща всякак канона, клишето, тъпото двуличие... е от 1969 година, когато с литературния критик Иван Сарандев, родом от Ямбол, и той присадил се в София провинциалист, заемаха стайче на третия етаж в редакцията на вестник "Народна култура". Оставил бях при Климент Цачев два мои разказа, писани в 1970 г.: "Мелодиите на Дино" и "Спомени, спомени за мъжество" и по този повод и заради напусналия междувременно Цачев стана запознанството ми с двамата.
Имал съм поводи да се разочаровам от Мишо, тринайсет години по-възрастен от мен, но чудна работа – още отначало, след като и у него открих присъщите за моя милост слабости в характера, този готин заралия, един от може би най-смелите експериментатори в общо взето зализаната, беззъба и безобидна стандартна родна лирика от Живково време, стана един от постоянните ми вътрешни събеседници далеч преди преждевременната му смърт.
За силата на тази неособено понятна поне за мен духовна свързаност съдя и по следния факт... Роден съм на 7 август. Нощта на шести срещу седми август 1988 г., нещо изключително рядко при моя начин на живот, не можах да заспя, та цяла нощ, гонен от съклет, се залисвах с две стихотворения: писах-брисах-преписвах ги сто пъти, докато стана девет сутринта. Хрумна ми... а то не е бивало често, да завъртя телефона... Обажда се Антоанета, жена му: "Мишо тази нощ, в три почина. Моля те, обади на Емил**да каже на нашите приятели в Пловдив. Той ги знае. Погребението ще е утре". Детайл: година или две преди това нито се бяхме виждали, ни се бяхме чували с Мишо.
На Мишовото погребение ме впечатли Любомир Левчев, който се появи, след като ковчегът вече бе внесен в ритуалната зала. Измуши се от прашасал мерцедес унил, подгърбен, един ужасно самотен човек в множеството опечалени, стекли се от цялата страна на гробището в Орландовци.
В интервю, появило се в изпълнените с плаха надежда години на Горбачовото управление в Съюза (СССР), Левчев се бе изразил приблизително със следните думи: "В онези времена (имал предвид вероятно 1957-58 г.) ние с Михаил Берберов, Иван Динков от Пазарджик и неколцина още бяхме някакви хулиганстващи поети, кръжащи около Добри Жотев – Бащата".Тази реплика тогава ме накара с други очи да погледна "властващия Левчев", дадох си сметка, че освен мерната система на официалните институции, има и друга, по-прецизна, по-строга мярка за оценяване, и че зад фасадата "някакви хулиганстващи поети" се таи нещо по-съществено.
То бяха може би неспокойните млади духове на нацията; като не можеха по друг начин да разбият бетонните зидове на болшевишката управленска структура, бяха заели поза на до смърт предани "наши момчета" и от тази своя линия на поведение воюваха със скудоумието и пошлостта на комунистическата идилия. Далеч съм от идеята да ги изкарвам светци, но за такива като мен наивници и доверчиви хора от низините на България е истина: властта ги коткаше, галеше ги по косъма, лекичко ги шамаросваше като симпатични палета, па любовно ги глезеше, за да се възползва от таланта им да я представят като свое човешко изображение пред нацията ни, и естествено – пред света.
Трудно ми е да го обясня: Джери Марков***, за когото Петър Увалиев****пише, че се появил в Лондон – гнездо на световното разузнаване, като влюбен глухар в джунгла, пълна с хищници... та същият Георги Марков не ми е симпатичен вероятно заради фраза на Левски към "патриотите", дето яко уж милеели за майка България, замеряйки поробителя с огнени ругатни и закани, ала... иззад Дунава: "Българското движение трябва да стане извътре, а не отвън"*****. Има и далеч по-пиперлия фраза на Дякона по този повод, ама нейсе.
От друга страна, не бива да се забравя, че редичката т.нар. Априлски поети харно поминуваха и си бяха своето рода куртизанки на нашенското Политбюро. Не знам уважаваният Петър Увалиев доколко е обективен в преценката си за Георги Марков, но истината е, че "Задочни репортажи за България" на доста лутащи се наивници като моя милост подсказваха иззад заглушителните бръждения в радиоефира, че – най-малкото! – има и друго, далеч по-меродавно и рязко становище за случващото се в нашата китна България под властта на т.нар. борци за мир, прогрес и световно щастие, в действителност – най-обикновени кокошкари, скупчили се по върховете на Държавата с помощта на сталинистката руска военна и партийна администрация след края на Втората световна война.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 26 uni 1998 – edited 26 dec. 2017
Илюстрации:
горе - Михаил Берберов (1934-1988);
долу - Палежи вТютюневия град, архитектурен бисер на Пловдив...
___
*Михаил Берберов, из сборника "Пристрастно око".
Стихотворения на Михаил Берберов
* * * На Енчо Мутафов
Отдалечи се, и ще бъдеш близо. По-близо ти ще бъдеш. От небето, в което пърха детското хвърчило, към неговата сянка на земята се приближаваш. Значи - към земята. Навярно както в приказките - слизаш по тънкия конец - с коса от облак и със сърце от вечно избледняла светкавица. И няма как - не спираш! Обратната посока е възможна. Но трябва сам да се родиш от сянка. А туй е вече друго: ако можеш във своето небе - там, вътре в тебе - да станеш пак едно хвърчило детско. * * *
Когато се обърнеш пак навътре. Там! Всичко е. И няма, няма утре. Не е било и вчера. Всичко днес е. Пространството във тебе се изпълва от теб самия, пръснат във години, във километри пръснат. И делата - нетрайна връзка между днес и вчера и между днес и утре - о, делата: по тях ли ще се помниш ти! Едва ли. Но се усеща само щом навлезеш във себе си дълбоко. Зад нещата. Зад чувството, че ти ги притежаваш, че те са те обсебили... О, може: когато се обърнеш пак навътре...
ЗАВИНАГИ! И нека мойто непокорство да не смущава твоята умора. Телата се желаят, но взаимно. Не пожела ти мойто пожелаване. И устните ми сухи си отиват. Ръцете ми изгарят от докосване, бедрата ми изпъват мойте мускули, кръвта ми се бунтува наскърбена.
Отиващите стъпки под прозореца са мойте стъпки. Вън е нощ. И точно под мойта лява гръд залязва луната във една от свойте четвърти. ПОДРАЖАНИЕ НА ДРЕВНОЕГИПЕТСКО СТИХОТВОРЕНИЕ
На Антоанета
Рисувам те с вълната морска. Тя по гъвкавост за тебе е достойна: извайвам те от нейната прозрачност. От нейната искряща ведрина са твоите очи с зелен отблясък, с тръпчивостта солена – твойте устни, а верността ти – с изумруден цвят. Бих искал да съм винаги море.
**Емил Калъчев (1932-2013)- по онова време редактор в пловдивското издателство.
*** Убитият вероятно по поръчение на ДC български писател Георги Марков(1929-1978).
**** Петър Увалиев- изкуствовед и публицист (1915-1999).
*****Вж. Иван Унджиев, "Васил Левски, биография", С.1980, стр.153.
