Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод.ІІI)

    Ние не желаем да ни щадят най-интелигентните от враговете ни, а също така – и онези, които обичаме от дън душа.*

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (5.)

      02.02.2002. 

 

    Офикия – църк. от гр. ophikion, лат. "служба". Отличие за свещеник или дякон, заради усърдие в службата. Имал съм работа с т.нар. елитни жени; но какво друго значи елитна жена освен интелигентна проститутка! Не че са по-умни от другите, но изкушават с гальовност, красноречие, умение да замълчат, когато други на тяхно място противно биха квакали.

    Тази жена импрегнира плътта си с благоуханни мазила, опакова се в дрехи лъскави, ефирни, нанизва и на най-невероятни места по тялото си дрънкулки, скъпоценни камъни, халки; и това върши с ясното съзнание, че е стока за продан. Няма по-безскрупулен в търговските дела от такава изкусителка; защото предлага тялото си в сделка с мъжките очи и бесове. И който реши да я купи, бере ядове: взема си на сърцето душманин, плаща да го яхат и да му пилят нервите, докато изгребат всичко негово, което може да се употреби в живота й на жена и майка.

    Не съм да се унижава жена, но брах ядове с Евиния свят точно от онези жени, който въздигах на пиедестал сякаш са богини или кралици. Грешил съм. Добре е да е тя редом с тебе, до тебе, и в никакъв случай по-горе: че се главозамайва и става непоносима в претенциите си. Дори да изгаряш от страст, задръж я настрани от най-личните си дела и проекти, и винаги с едно на ум, че може да те предаде, да те съсипе точно когато си най-притеснен, слаб, уязвим. Просто природата й е такава.

    Отнасяй се към нея като с приятна компания за слънчеви спокойни времена, но в никакъв случай не допускай да ти бъде министър на вътрешните работи. В лоша ситуация разчитай на себе си, не я въвеждай в проблемите си, докато благополучно не излезеш от лошавината.

    При жена се влиза с разум, само ако не желаеш да бъдеш изпепелен от страст и от ловкостта на изменчивата й алогична женска природа. Чувствата са си чувства, галенето – галене, но разума си дръж на хладно, да не ти се стъжни изневиделица животът, да не се усетиш оплетен от пръстите на нозете до върха на главата.

    У тях (и у добри, и у не толкова добри) всъщност милост няма. С никого не се съобразяват освен със собствената си натура. Много обичам котките, повече от останалите животни. Но да си мъж е повече от да си котка. Ако мъжът се държи като стопанин, и за жената е спокойно, че усеща здравина, издръжливост у теб (съпруг верен или любовник мил). Мъдрите араби имат поговорка, където накратко е казано горното: "Изслушай жената, после направи точно обратното". Защо ли?

    03.02.2002.

    На колко мъже можеш да си половинка? – бих попитал и бих допълнил: Проституиращото момиче е по-нравствено от теб. Че не заблуждава: казва си цената и нататък е ясно; нравственият не ще посегне, самата й откровеност на блудница го пази! А ти, ненагледна, си ми жива дяволица. Мъжът те приема за самата целомъдреност, отваря сърцето си за теб, да влезеш, на трон от слонова кост те въздига царствена и кърви, когато го омагьоса лъжовният ти образ.

    Ако до този момент наистина си била момичето... (Иззвъня телефонът, девет и двайсет вечерта, Re. пита как съм, обаждала се да ме чуе и пр. Пожелаваме си лека нощ. На въпроса какво правя рекох: пуша, пиша.) И тъй: ако до този миг си била момичето, което наистина е държало на него, с всичките му слабости на мъж най-обикновен, какво друго освен да съжалява, че си допуснала да легнеш с друг. Нормално, изкушила се; на всекиго може да се случи! Но предателството как да приеме, ако си заменила любовта за сигурен, според теб, брачен живот?

    Не е лека участта на хубавата жена, майка, съпруга, любовница; не е леко и да се сгромолясаш в собствените си очи. Човек, отраснал в бедност или в заможно семейство, независимо от обстоятелствата, винаги е пред собствената си съвест. От собствената си съвест къде да се скриеш? Знам няколко начина, сред които най-често срещан е да се накичиш с белези на добродетелта, все едно мишле да се премени в лъвска кожа.

    04.02.2002. 

Сърцето си търси кого да обича –
бедняк и ловец, горд като крал,
ти вече не си моето вярно момиче,
което съм някога страстно желал.

Сбогом, Разочарование мило,
жив съм, нормално е при любов;
изплъзвайки се, даваш ми сила –
защото любов е самият живот.

Силует на друга изплува след тебе:
поглед блестящ, макар без глас,
казва ми колко съм й потребен,
и значи, ужасно е това да съм аз
и да започне онази прастара
стихия и тръпка от нова игра
на мъж, отминаващ по тротоара,
над когото дъгата тъкмо изгря.

    - - - -

    Щастлив, излизам от досегашната орбита на равносметки и опити да вдигна рухнала илюзия в Нощта на разума!

    06.02.2002.

    Знам ли кой съм? От три десетилетия съм обърнал очи навътре, станах монах пред икони и олтар, който вероятно е християнската представа за съвест. Отказах се да доказвам каквото и да било; честолюбивите не си крещят кредото**. Варосани лозунги не мажат с баданарка по площадите на света?

    Притискам се към земята, лицето ми е в дреболиите на объркан от суети свят. Сливам се с пейзажа, невидим да съм ми е стремежът; не моето да се чува, а чрез сюжети от бита на най-обикновен българин да разкажа за общото, отнасящо се до човешката ни направа. Гледам, доколкото ми е възможно, смирено; гледам да не изненадам, да не плаша когото и да било, ако го загледам с пронизващия си взор. Наивник или отчаян... не знам. А и що ли ми е да знам!

    Все по-достъпни са нещата, които ме радват: среща с добър човек, да си карам колата бавничко, да плувам в ручея, да мързелувам с цигара и ароматно кафе в чашата, да вдъхвам аромата на свежия ветрец, под душа в банята да си припомням ранното детство, да слушам дъжда, шушнещ по ламарината зад прозореца.

    Кой съм? Г-н Никой. А какъв друг да съм! Може би на суетния Александър Македонски да се правя, по повод и без повод всеки ден да повтарям колко съм благ, само за да ме чуят? Колкото по-ограничен откъм външни лъскавини, колкото по-обикновен външно, толкова по-интензивен е вътрешният пейзаж. Всичко познато тук по друг начин говори, моли да бъде описано и преживяно. Писането ми доставя уюта да подреждам вътрешните си мелодии.**

    07.02.2002.

    Този, който говори кратко, казва повече неща; и ги казва по-ясно. Re. ми се мярва като сянка неколкократно днес. Държим се на разстояние, мълчаливо приемам жестовета й на внимание и интерес към дреболиите около мен. Но не съм поласкан; бих предпочел да не я виждам. Библиотекарката спомена името й мимоходом – бяхме сами, вероятно за да провери реакцията; отминах на нокти темата Re. и продължихме разговора за претенциозната книга на Умберто Еко.

    Философският роман "Името на розата" затвърждава първоначалното ми, впечатление от филма, който съм гледал преди години. Претенциозна, следваща скрупульозно каноните на научния подход проза, стил а ла Средновековна схоластика, пренесен в нашата епоха, гарниран с криминален сюжет, а всъщност интригата е от света на фикс-идеите, не от реалния ни живот. Противопоставям Хемингуеевия роман "Сбогом на оръжията", който излъчва жизненост и печална самотност. Мъдростта, опитът като че винаги носят печал, без да са изнесени във философски ключ.

    Кое тогава възторгва апологетите на Умберто Еко (роден в 1932 г.)?Романът му смърди на средновековна плесен. Дразня се, че в "Името на розата" откривам снобския напън за реабилитиране на умозрителното, което се сервира в златен поднос като връх на модерна уж философска проза. А пък не е нищо ново, освен преодолени отдавна насилия над словото, като например онова залитане от старобългарската ни книжнина, известно като "плетение словес", плетиво от думи само заради изяществото на израза, от школата на Патриарх Евтимий Търновски (1325-1403).

    И още един аргумент. Притчата в евангелските текстове за живота на Иисус звучи като част от живота, естествена, човеколюбива, изчистена от детайли. Тук пък детайлите затлачват, подтискат внушението: и резултатът е разказ муден, тежко подвижен като средновековен испански галеон, като бомбардировач Б-52, ако помните Виетнамската авантюра на Щатите. Тежко подвижен, мъртвешки като застояла тиня се точи разказът; говоря за стила на университетския мъж.

    Приемам романа за несполучлив опит артистичното да бъде подчинено на научното познание. И каква претенциозност! Логичното, научното подхождане в никакъв случай не може да оспорва интуитивното, т.е. художественото начало в нашето съзнание и привидно хаотичния ни живот.

    Животът, като низ от събития и състояния, от кръстопътища, връщания и въртене около оста, никак не е хаотичен, а прозрението е късо, целеустремено, много по-бързо и по-рязко от старателната научна логика. Нямам друг спомен за снобизъм в цялата му голота. Сравнете кой да е пасаж от романа на Еко с притча от Библията, би трябвало да усетите разликата между стойностно и фалшиво, между талант и претенции във високите сфери на духа.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 3 dec. 2017

___
* Фридрих Ницше (1844-1900) бил тих и вежлив, внимателен и толерантен при общуване. Не е професионален философ, бил по-скоро мислител, поет, филолог. В нагласите и подхода му практически отсъства логика. Вместо нея доминира страстта на настоящото творчество. Теорията му за Свръхчовека не предполага тържество на една нация над друга, а победа на творческото начало над разрушителните и животинските инстинкти у човека. Ницше напълно отрича агресията. Според него, единствените битки, които трябва да води човек, е със самия себе си. Вж. http://www.manager.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/20-%D0%BF%D0%BE%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BE%D1%82-%D1%84%D1%80%D0%B8%D0%B4%D1%80%D0%B8%D1%85-%D0%BD%D0%B8%D1%86%D1%88%D0%B5
** От лат. credo "вярвам" 1. Изповедание, верую. 2. Убеждение, принципи.
*** По същия повод в студентските години писах разказа "Мелодиите на Дино". Като го прочете във всекидневната стая у родителите ми, спомням си, Марко Марков (1945) – колега от младежкия вестник "Комсомолска искра", рече само: "Шок. Това е шок! Историята ти ми подейства като шок!" Бел.м., tisss. 

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод.ІІ)

 В дълбините на зимата най-после открих, че у мен е непобедимо лято.*

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (4.)

    24.01.2002. 

    Решил бях и днес да не се отбивам в хранилището, в задната стаичка с високите до тавана шкафове с книги на училищната библиотека, само случайно да не я срещна; и не знам защо, но предпочитах тези дни да не я виждам. Все пак наложи ми се да отида заради "Записките" на Захари Стоянов; чета текстове от "Записки по българските въстания" на моите единайсетокласници. Стоя зад полуоткрехнатия прозорец, рояк врабци вдигат олелия: джиджикат, боричкат се накокошинени по клоните на бряста току пред мен, ръка да протегна, ще ги стигна. Зад гърба ми са неколцина колеги. Сърбат кафенце, а географът Дончо Т., пак върти онази дългосвиреща грамофонна плоча, оплаква се от хала ни на учители в днешните безнравствени времена.

    След минута чувам гласа й; дошла да свари чай и да отнесе чашата си в своя кабинет. Правя се на отнесен, докато излезе. След нея като бледи сенки се изнизват и останалите. Стоя, взирам се в спусналата се внезапно гъста мъгла, толкова млечно-бяла, че клоните на дървото отсреща напомнят японска графика. Самотно ми е като на стар японец в България, самотно, но спокойно. Какво толкова! Нищо не се е случило! Зверчето у мен вече се е укротило, не драска с ноктенца, сърцето не се преобръща от мека конвулсия. Любовта си отишла.

  Двайсетте минути на голямото междучасие вече почти са се изнизали, тръгвам. Но тя е още в библиотеката, бъбрят двете с библиотекарката, и тъкмо когато навел очи, като крадец се промъквам зад гърба й, чувам до болка познатото звънливо:

    – Здравей, Жоро!

    – Здравей! – унило, докопал се до дръжката на вратата, без да се обръщам.

    Следващото междучасие идва в коридора при мен:

    – Жоро, ще ми напишеш ли един текст за рождения ден на майка? Нали знаеш, че е родена на този ден!

    – Знам, снощи си мислих за това.

    – Нещо по-така... Ти по-добре знаеш какво да е пожеланието.

    – Добре, ще ти напиша.

    И върху омачкан хвърчащ лист от стара ученическа тетрадка, без да зачерквам нито дума, след току отлетелите два учебни часа, нося й стихотворение с надслов "Слънчева река", в което се говори за извора, за бистрата планинска вода, която се провира под вечно зелена папрат и хвощ, за живота, който прилича на гъвкав и буен планински бързей, за доброто, което при всички случаи е много повече от лошотиите в този свят, и значи, докато е жив и здрав, човекът все има какво добро да помни, на какво да се радва. Накрая, през два реда, към рожденичката: Честит Рожден ден! Бъди весела и здрава! И извъртях моя неразгадаем, подобен на кардиограма подпис, заради който и колегите, и чистачките чат-пат ме подземат.

    – Благодаря! Много ти благодаря – радва се. – Доста си написал. Е, и аз как ще го препиша сега!

   Седим един срещу друг в миниатюрния й кабинет. Сами сме. Чудно ми е, че съм притеснен, а притеснената не е тя, която ми побутва кутия с шоколадови бонбони. Защо се съгласих да дойда? Това ме измъчва. Отвън някой почука и пъргаво скачам да си ходя. Влезе кипро хлапенце от първолаците. Мимоходом през рамо, докато настанява момиченцето пред пианото:

    – Стой де. Къде хукна! Защо не останеш?

    – Не! Тръгвам. Тръгвам си! – тросвам се.

    25.01.2002. 

   "Записки на един глупак" – заглавие. И мото: А като си умен, защо си беден? Тази книга край няма! Всъщност, тези тук лични записки са ми животът, или представата, илюзията, че някому съм нужен именно като смахнат някакъв си homo scribens**. Хората не са склонни да си описват загубите, влече ги да оставят красив отпечатък от присъствието си в живота, романтичен разказ за победи, не и за поражения. Възможно е да се заблуждавам, да преиначавам, ала Боже мой, колко присърце ми е самоизмамата, че съм нужен някому!

    28.01.2002. 

    Време е да приключвам този дял. Не можеш да задържиш сладката илюзия, колкото и да си й предан. Животът всеки миг ни опровергава и отхвърля неща, от които повече нямаме необходимост. Отначало не знаем това обстоятелство, а любовната ни връзка щом се е изчерпала, раздялата е естествен завършек. Приключва не животът, а само епизод. Боли, разбира се, но нали именно болката у нас ражда нови хоризонти! Отначало са смътни, неясни желания, след известно време неяснотата се избистря и струята кристално-чиста планинска вода плисва като ручей стремително в криволичещия си гъвкаво бяг.

    Изкуших се за кратичко днешната сутрин, когато влизаме сякаш в преддверието на Пролетта – така яркосиньо е небето, въздухът гали и температурата е невероятна след поредицата мразовити дни и нощи. Плюс 16 градуса. Изкуших се дали да не изпратя по джиесема късото и категорично "Вече не те обичам. Не ми пука за теб". И защо се спрях? 

    Кому е нужно, като това си е чисто и просто поза; онази отсреща, строго погледнато, заслужава ли да й отделям специално внимание? Сбогом, оковаваща ме Стихийо! Защо ли да не го отпразнувам насаме със себе си? Размечтах се лятото да се отправя с колата към морето. Без придружители, които да ме разсейват, да пообиколя местенцата, дето съм бил с различни, с онези там трите в моя досегашен живот на мъж: бившата съпруга, Мария К. и Re. Да поседя отново край златисти пясъчни плажове на Преживяното, в уютни хотели, тихи къмпинги и градински кафенета, където съм имал шанс да обичам и да съм в плен, обграден от вълнуващото женско внимание, лудо обичан. Не-е, съвсем не да се сбогувам, а с чисто новичък поглед и самочувствие да си се полюбувам на тези бисерчета от Миналото. Понеже спомените ни са богатство, не тегоба, само когато знаеш как да се отнасяш с тях; жалко е да ги мъкнеш на гръб като воденичен камък, в ролята на онзи древен библейски Сизиф, вместо като крила да ги пришиеш към раменете си.

    За любовта, и особено ако тя е страстна любов, понякога сами се оковаваме, превръщаме се в заложници, роби на собствената илюзия, че всичко е в реда на нещата. Вече мога да се видя отстрани как съм се държал, в какво ден подир ден съм се превръщал, какви грешки съм допускал. А грешката ми май основно е, че от един ден насетне себе си съм пренебрегвал, ставал съм придатък към чужд нечий живот, отлагал съм сякаш своите планове, пренебрегвал съм своето повече отколкото е нужно, съобразявайки се с онази, която боготворя.

    В дреболиите да се съобразяваш е нормално, но компромиси да правиш в главната посока на твоя живот, на твоята съдба – е грях не толкова към себе си, колкото към заложеното у теб, към мисията ти в живота и света. Жените имат изострен усет за мъжа и ни преценяват интуитивно, без даже и да се замислят; понеже при тях, общо взето, логиката не играе роля. Глупаво е да им се сърдиш; налага ти се да преосмислиш своето, да си този, който си, а не какъвто пожелали по нечий образ и подобие да те отлеят. Активно действащият естествено трупа много повече грешки, но именно този грешник е активният човек, а не снишилият се страхливец; грешникът издърпва живота напред и нагоре, прави го този Театър на суетата наистина разкошна авантюра.

    29.01.2002. 

    Да оцелея!!!

   Спомените често ни пречат да приемем промяната и да продължим, мотаят ни се в нозете, връзват ни ръцете, възпрепятстват зрението ни, усета спрямо настоящето. Но как оцелелият в низ болести и премеждия да се изскубне из омайващата украсяваща Миналото вълшебна магия? Въбразявай си, колкото щеш, че започваш отначало и Бъдещето ти се отворило току-що пред теб като чиста начална страница от нова книга! Въобразявай си, но стила, ритъма, навика си да подреждаш своето по вече усвоения отпреди ритъм и стил дали ще успееш да промениш? 

    Преживяното съвсем не остава зад нас, то потъва и се просмуква дълбоко в съзнанието ни и в подсъзнателните ни реакции; съпровожда ни и по-нататък, колкото и жежко да ни е намерението да го отречем, подтиснем, отстраним. Доносничилият някога хубавец, например, до смъртта си ще си остане предател и лицемер, каквито и психологизми и философски салта да прави пред публика в едночасово седмично предаване на една от дълбоко-провинциалните ни телевизии.

    Да оцелея, като прекрачвам граничната бразда на вече тръгналата си Любов, ще рече: да забравя. За какъв дявол тогава ми е екскурзия по места, където съм бил щастлив някога? Щастлив искам да съм точно тук, днес и сега.

    Джиесемът ми запиука. Единайсет. Re. настоява, че е насреща. Вчера пак тъй кратичко на два пъти и отново около два часа след обяд прати сигнал. Защо ми е вниманието й! Не ми е нужно нейното присъствие в мислите ми. Нямам и желание да отговарям, да й звъня като знак, че я мисля. Замълчаването ми е убежище, опит инициативата най-после да взема в свои ръце.

    Пак звъни, и пак тя. Този път продължително... И се включих.

    – Искаш ли да обядваме заедно? 

    – Къде?

    – Ами някъде навън – рече с искрящ глас след кратко замълчаване.

    – Какво! Солети ли? – ироничен.

    – Добре де! Обадих ти се просто така. Прощавай! – кани се вече да приключим.

    Нещо трепва у мен:

    – Чакай!

    – Не мога да чакам.

    – Сготвил съм си, обядът ми е на масата – казвам.

    – Добре – отвръща. – Ще ти се обадя друг път. Сега тръгвам към детската градина да работя. В дванайсет и трийсет ще се освободя.

    И затвори. Едва минута сме говорили; виждам го, изписано е върху екранчето на джиесема. Термометърът на балкона ми сочи 20 градуса. Невероятно приятно, слънчево, полъхва свеж ветрец. Този ден повече не се обади. А нямах повод да й звъня.

    Следва 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 2 dec. 2017

___

* Албер Камю (1913-1960), вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BB%D0%B1%D0%B5%D1%80_%D0%9A%D0%B0%D0%BC%D1%8E
** Пишещият човек (лат.). Бел.м., tisss.

Story – ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (прод.)

    Не спирай това, което си отива, и не отблъсквай онова, което идва; тогава щастието само ще дойде при теб.* 

ИЗ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (3.)

    23.01.2002. 

    Тема за размишление, заимствана от книгата "Морето, морето", стр.65: "Не мога да заменя магията на срещите и разделите с ужаса от вечното присъствие. Не обичам дори да спя в общо легло и много рядко изпитвам желание да прекарам цялата нощ с жената, която съм любил".

    Въобразявам ли си? Скъпа Re., никой не те е оценявал по-високо от мен. Вещи и удобства ли са ти нужни да разбереш колко струва любовта! Отдалечена, и дори накрай света, ще си близо, до мен, у мен.
    - - - -

    Срещаме се два пъти в училищния коридор на втория етаж; първия път – когато напускам библиотеката. Почти в края на голямото междучасие, чувам: "Жоро!" и я виждам да излиза от нейния кабинет.

    – Смятах да ти идвам на гости, но сутринта имах доста работа и не можах да ти се обадя да ме чакаш. Сега ти какво ще правиш? Не искаш ли да се видим?

    – Имам учебен час – казвам, – а после... Райчо (свекърът на по-голямата от дъщерите ми) иска да поприказваме в близкото кафене.

    – Аз пък в дванайсет без нещо трябва да съм в центъра на града – казва.

    – Друг път! – рекох. – Друг път ще се срещнем.

    – Да, да – отвръща, – ще видя някой друг ден да измисля нещо.

    Когато след дванайсет заради дежурната оперативка се връщам в училище, виждам я да върви към изхода. Закова ме:

    – Запиши какво ще кажат, ще ти звънна да ми предадеш какво са ви казали.

    – Телефонът ми е блокиран от миналия петък, няма как – рекох, – но ако има нещо толкова важно за теб, ще ти пратя съобщение по джиесема. – Говорим край вратата на класната ми стая: – Тръгвай, тръгвай! – настоявам.

     И тя тръгна. Направи крачка, две, обърна се. Стои, гледа ме – великолепна, изваяна сякаш от мрамор, стои като вкопана в коридора, обърната към мен и ме гледа с онези нейни очи. – Тръгвай! – изсъсках, ядосан на себе си. – Друг път ще говорим. Когато имаш възможност.

    Не знам какво й е. Знам само, че я обичам. Но не е завладяващата ме доскоро сексуална тръпка, а спокойно, съзерцателно и сладостно чувство на лекота. И все пак, да, на дъното на този дълбок кладенец блести в сребристо доста омерзение. Свободен, свободен! – пее нещо у мен и ми носи чудната убеденост, че тази жена винаги ще я обичам, каквото и да ми се случи оттук-нататък; ще я обичам, обаче, не като гъвкава изящна плът, а така, както се обича мил и близък на сърцето човек: от него нищо не желаеш освен от време на време да го виждаш, за да се убедиш, че е жив и здрав, че диша, че му спори в живота.

    А бих ли се жертвал за него? Дали не се вживявам в роля, която май силно ми допада, макар да не е извадена из торбичката стари номерца от селски вечеринки! О, как приятно да се виждам отстранен от самия себе си – уравновесен и солидно стъпил на земята! Хлапакът у мен обаче ехидно е присвил устничка, бърчи вежди от ирония и озлобление; сякаш заповядва: Не позволявай сантименталност да те владее! – докато Възрастният у мен кърши ръце, жали: Защо? Какво ти е виновна тази жена! Не виждаш ли колко и тя е раздвоена. На косъм ви се крепи връзката; всъщност, каква ли връзка е това вече! Хайде, смири се, че кажеш ли сега сбогом, възможно е никога повече да не срещнеш Любовта. И какво друго ти остава, освен авантюри със случайни жени, в които все ще търсиш, без да откриваш, до края на живота си ще търсиш единствената своя, голямата твоя Любов.

    Не-е, не съм се гласял за съпружески живот с нея. Като съпруг, мисля си, бих бил, дето се вика, пълна скръб. Бих я разочаровал, бих развалил и сам у себе си илюзията за любимото момиче. Изключително рядко, ала все още ми нагарча от изневерите на някогашната ми съпруга**, и не си пожелавам повече да изпадам в положение на рогоносец. Но как се обяснява това опасение точно на момичето, което обичаш! И въобще, струва ли си да се обяснява, че отдавна не вярвам в кристалната съпружеска вярност и привързаност, че където има "Длъжен си", свободата отсъства; нямаш ли свобода, за каква любов да говорим!

     А може би съм се превърнал в завършен жалък егоист?

    - - - -

    Телефонът ми все така не работи и това ме спасява; и защо си мисля, че ме спасява? Свикнах със самотата като с удобна вехта дреха. В самотата съм спокоен. Понякога отчаян си казвам, че не разбирам нищо от живота, че жените ме плашат и ми е добре да съм сам. Появи ли се наблизо хубава жена, всичко става нестабилно, двусмислено, противоречиво; предметите и хората губят резките си очертания; от ъглите изпълзяват интриги, лицемерие, показност; най-верният приятел неочаквано се оказва най-върлия ти съперник. Ето това са те, Даровете на Афродита, Евините сладости, които разколебават мъжа, правят го зависим от собствените му, вдигнали се отдън душата, страсти и бесове.

    Но това е и Адът на сътворението, хаосът, като преддверие към лъчезарна хармония. Губим си ориентирите за космоса, за живота и човека, защото са ни изкушили, извисяваме се в собствените си представи като опитни ловци, а в действителност чаровната Евина щерка вече ни омотала в тънките си мрежи и си играе с мъжкарите наоколо й като с боричкащи се в подножието й гладни палета.

    Преди години суетна хубавелка, Антония Желязкова, заливайки се от смях, ми разправи как уловила за вратовръзката му като юлар на говедо страховития шеф на пловдивския завод "Елпром", от чиято сянка трепереха поне две хиляди работници и служители, как клекнал на четири крака го накарала да пълзи и го развеждала като добитък по дебелия персийски килим на шефския му кабинет.

     – Гледаше ме предано като кученце. Накарах го да лае, вдигнал лапички пред гърди. И защо! Мерак имаше да си легнем; нищо, че му бях в лапите, бях някаква си там лична секретарка, дето по закон не той, аз трябваше да завися от капризите му.

    Седяхме в полутъмна кухня на първия етаж в неособено богатото жилище на родителите й на Антония. На масата беше извадила леко вмирисан пържен дроб, купен пътьом от супермаркета. Взели бяхме и бутилка вино. Вкусът на виното не помня; червено вино беше, но докато описвам тази авантюра, пак миризмата на престоялия кой знае откога на витрината телешки дроб ме блъсна в носа. Друг може и да не би усетил, но мен явно ми е развито обонянието. И... ами нищо не се получи от авантюрата. Палавата Антония всичко развали, въпреки че бях точил зъби по нея; а нямаше как да й кажа, че майка ми двайсет години беше в задухата и тревожната атмосфера на този именно "Елпром", и някакво внезапно появило се ожесточение ми попречи да си легна с момичето. Същият директор беше изпращал юриста на предприятието му да снема записите от мой репортаж по Радио Пловдив, за да ме съди. За същия този чешит майка ми беше споменавала неведнъж, че е властен, ужасно властен: крещи на работничките, заплашва ги, военна дисциплина въвел и никой гък не смее да му каже.

    - - - -

    Поради каква причина влюбеният свято вярва, че точно любимата му е ангел небесен? Има ли интрига на този свят, в основата на която да не лежи някоя умна красавица, някоя Хубава Елена, заради която се водят десетгодишните Троянски войни и все някой Омир ще се намери да разкаже колко героично се били държали мъжете върху рохкото, разкаляно от женски капризи Поле на честта.

    Унижените жени – известна ми е донякъде драмата им, но не за тях пиша сега. Не ми се пише точно днес за женската преданост и саможертва. Не сега... Може би някой ден и за това ще разкажа: друга тема, друг мотив от симфонията на живота.

    В действителност ли една жена има цената, която мъжете определят? Не съм склонен да обвинявам крехките Дулцинеи, затова че мъжете в отрязък от време ходим като Дон-Кихотовци, понеже сме се влюбили и ни е нужна женска плът, а от друга страна, смятам, че склонността у мъжа да се самоунижава е нещо, което уважаваща себе си самка не би трябвало да прости на зашеметения от сексуалния си нагон глупак.

    Мило момиче, нима си удовлетворена от навиращия се сам в ловните ти мрежи глиган? Подир грандомана и лицемерния подлец, не виждам в този свят по-жалък от пропълзелия към скута ти сладострастник, готов да го водиш на юзда и каишка, докато бедняците тръпнат от сянката му заради огромната власт, с която разполага.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 1 dec. 2017

___
* Омар Хайям (1048-1131), вж. http://magnifisonz.com/2017/11/26/%D0%BE%D0%BC%D0%B0%D1%80-%D1%85%D0%B0%D1%8F%D0%BC-%D0%BD%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B6%D0%B0%D0%B9-%D1%82%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BA%D0%BE%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D1%81%D0%B8-%D0%BE%D1%82/
** Момичето в едноименната новела "Ася" от 1977 г.