За технически неграмотни – РЕГЛАЖ НА ФАРОВЕТЕ

ЗА ТЕХНИЧЕСКИ НЕГРАМОТНИ 

РЕГЛАЖ НА ФАРОВЕТЕ

    

    1. ПОДГОТОВКА

    За настройване колата да е с 1/2 пълен резервоар, както и товар в багажника, с който обикновено пътуваш, и тежест на шофьорското място, съответна на теглото ти. Всички гуми да са оптимално напомпани.

      2. РАЗЧЕРТАВАНЕ

    Нужна е равна площ с вертикална стена и място + 7.5 м (от предницата на колата до стената). За маркерите върху стената подходящо е хартиено тиксо. Колата спри перпендикулярно, плътно срещу екрана (вертикалната стена). Маркер V да съвпада с центъра на предната броня, за да коригираш посоките ляво-дясно на светлинния сноп. Центърът на маркер C да съвпада с центъра на съответния фар. 

    Изтегли автомобила 7.5 м назад. Под V пусни вертикална линия надолу, за да имаш разграфен център. Между C маркерите добави хоризонтална линия Н-Н. От двата маркера C пусни надолу линия, перпендикулярна на Н-Н. Дължината й трябва да съответства на височината на фаровете. В края на линията отбележи точка В. 

 

От центъра на фара до земята --- Дължина на линията 
................ под 80 см ................. – ............ 76 мм.......... 
................ 90 – 99 см ................. – .......... 102 мм.......... 
............... над 100 см  ................ – .......... 114 мм.......... 

    Свържи точките В с линия, успоредна на Н-Н и вече ще имаш нужната система за настройване на двата фара. 

    3. ВЕРТИКАЛНА НАСТРОЙКА

    Късите ти светлини трябва да осветяват определен сектор: светлинният сноп да минава под сектора, а над него да е неосветено. При реглаж следвай линия В-В. За кола с ел. регулиране на светлинния сноп ключът да е в средно положение.

    4. ХОРИЗОНТАЛНА НАСТРОЙКА 

    При колите в Европа светлинният сноп от фаровете образува чупка (за разлика от американските). Настрой всеки фар, тъй че чупката в снопа светлина да е в точка В, докато диагоналната линия се изкачва към линията Н-Н. Така на пътното платно ще имаш максимална видимост отпред и вдясно, без да заслепяваш насрещните. 

    След настройка на късите светлни не опитвай да настройваш дългите: къси и дълги се регулират от едно място: светят добре ако късите са добре настроени. Ако имаш проблем с дългите светлини, при положение че си настроил късите, фарът ти нещо не е наред.

    5. НАСТРОЙКА НА ХАЛОГЕНИ

    Фарове за мъгла се настройват по подобен начин. Светлинният им сноп стига до светлинния сноп от късите светлини. Светлинният сноп от халогенките трябва да опира В-В линията (според височината на фара над земята). Халогените осигуряват допълнителна осветеност встрани. Важна при техния реглаж е хоризонталната им настройка: не бива да са насочени ни по-наляво, ни по-надясно.

ЗА ПЕРФЕКЦИОНИСТИ

    Ако си истерик педант, ще предпочетеш точния вариант, понеже описаният по-горе е прекалено общ при разделянето на три групи коли според височината на фаровете им. 80 см е прекалено висок размер за долна граница, при положение че фаровете в спортните коли са поне на 64 см от платното, дори – 52. В два сервиза ходя да ми настроят фаровете; мислел съм, абе що – като са от професионалисти настроени, светят не съвсем както трябва, и едва след като една вечер сам си ги регулирах, усетих подобрение.

    Схемата е горе-долу същата, само че се ползва показателят, белязан върху всеки фар. Това е символ за късите светлини и следва процент... 1.2% ще рече: височината на снопа светлина с всеки следващ метър се снижава с 12 мм.

    КАК СЕ ПРАВИ

    1. Избира се равна площадка с преграда (екран) под прав ъгъл.

    2. Спира се с фарове към екрана, колата – перпендикулярно към него.
    3. Начертаваш вертикална линия, съответстваща на центъра между двата фара (ползвай заводската емблема...).
    4. Измери разстоянието от емблемата до единият фар (по-лесно, отколкото да мериш разстоянието между двата фара). За ориентир служи маркер (кръгче) върху стъклото срещу крушката (при други коли е друг подобен символ). Ако разстоянието е 57 см, значи от фар до фар е 114 см.
    5. Измери на каква височина ти е фарът от земята, да кажем – 64 см.
    6. Както на схемата, отбележи проекцията на центъра между фаровете върху стената (по измерените височина от пътя и разстояние от средата) точките С.

    7. Дръпни автомобила на 5 м от стената, перпендикулярно към нея.
    8. Ако коефициентът е 1.2%, т.е. 12 мм снижение на всеки метър, значи на 5 метра е 6 см. Което значи, че за 5 м отстояние от екрана светлинният сноп ще е с около 6 см по-надолу.
    9. По вертикала 6 см по-ниско трябва да са новите точки В.
   10. Вдигни капака, закрий единия фар, регулирай другия по познатия начин.

    НАПРИМЕР

    Ако се раздели числото за височина на фара на показателя от самият фар, т.е. 64/1,2 (см), получава се разстоянието, на което светлинният сноп опира в земната повърхност, по друг начин казано, дължината на осветеното от фара пътно платно. В случая при включени къси светлини 53 метра пред колата се оказват осветени .

На къси 

На къси с включени халогенни

На дълги светлини

    Вж. http://forum.nissanbg.com/viewtopic.php?f=4&t=15371&start=15

    ЗА РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ЛЕВИЯ И ДЕСНИЯ ФАР

    Дето е левият фар (шофьорският) на стената рисуваш втора хоризонтална линия 10 см по-ниско от първата. Палиш фаровете на къси светлини. Слагаш пред десния фар картон, за да не ти блести при реглажа на левия. На стената ще се появи светла ивица, която известно разстояние е права и в десния край се качва нагоре с около 30 градуса ____/ . Където почва издигането на светлината, въртиш реглажния болт наляво-надясно, за да застане краят на светлата ивица точно върху кръстчето на екрана. Въртиш реглажния болт горе/долу тъй, че правата част на светлинния сноп отгоре да съвпадне с долната хоризонтална линия върху екрана, която е с 10 см по-ниско от първата. Това е за левия (шофьорския) фар. Като закриеш левия фар, по същия начин регулираш десния фар, с разликата че там по хоризонтала регулираш според линията на стената, отговаряща за средата на фара. Идеята е левият фар да свети малко по-ниско от десния.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 oct. 2017

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

Фалшивите пророци

СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

        Продължение от 01.01.2000.

     За да мине за начетен, хората около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му речи, указания и "съображения", та до бележчици от типа: Притопли ми млякото! или Де си ми завряла каскета, ма? От друга страна, на високопоставения партиец не му се и налага да компилира, по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура се свеждат до четене, по-често – до сричане на напористи текстове, съчинявани от поети. 

    Знам двама пловдивски нежни лирици, дето по поръчка отгоре съчиняваха тайно в канцеларийката си вдъхновяващи слова за областната партийна управа, докато речи на висши партайгеносета пишеха не случайни хора, а известни, ценени от нацията ни поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема беше, че авторите на речи на Тато по партийни форуми, митинги и пр., прилежно събрани в многотомното "творчество" на Бай Тошо, са нашумели в онази строителна епоха поети, един от които: тогавашният шеф на Писателския съюз др. Любомир Левчев.

    Търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва разбира се от любимия есеист на Партията; маниакалната амбиция я има още в работническите издания от двайсетте и трийсетте години у нас; и човек, не съвсем наясно с яките възможности на литературното и публицистичното внушение, едва ли ще се досети как просташкият кикот и тоталното бастисване въздействат върху тълпата: почти като махленския крясък "Бий гадината!" И есетата на Продев плътно се вписват в стилистиката на партийната сатира от миналия век: тъп сарказъм, пасквили, вж. сб. "Червен смях", изд. 1956 г.: фейлетони, задевки, злободневки, римушки, карикатури в печатните "червени" издания от периода 1919-1923 г.

    Публицистиката на Георги Кирков, Крум Кюлявков, Христо Ясенов, Христо Смирненски, Димитър Полянов и пр. чрез романтически плашила, гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски и вражески на Партията. Тогава се начева, изпървом плахо – и запевът срещу индивидуалния, частния стопанин, основно – срещу правото човекът да не се съгласява с формулирани наготово постановки върху живота от гледна точка на някаква централа за информация.

    Своята поза този род публицистика от зараждането си определя за позиция в защита на експлоатираните, но този адвокат на "истини от последна инстанция" е твърде въодушевен от себе си, за да го приема за прозорлив и съвестен*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този стил:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...

        Типични за Стефан-Продевия стил фрази и фразички:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

      Как живее човек, разсъждаващ в подобен стил?! Като си пише рецензиите за театъра, Продев представя по-скоро технология на номенклатурните идеалисти около "грандиозните, епохалните" и прочие партийни акции, почини, мероприятия, кампании; представя как става организирането на клакьори по градове и паланки – т.нар. "честни, будни съвести, зорки очи", а всъщност – активисти на Партията.

    Днешното поколение млади българи едва ли може и да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се репетираше седмици, докато се постигне онзи така желан от партийния княз и от управленския елит "непринуден всенароден ентусиазъм".

     За една от фразите, израз на несрета: "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да питам: Това ли е представата за съобщаващия истини?

     Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как се раздвоява, как си противоречи приобщеният към партийните постулати, но привързан към бедняшката работническа среда с нейната сурова нравственост. Споменава "мърморенето на еснафа", а разбирам, че в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии и лумпените на града. И като пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че говори чистосърдечно. Като разказва епизод за кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам онази наивна, идилична, бедна, ала и строга набожна България, която соцът с диво кикотене разпердушини и прати по дяволите с безбожието си, с пищната грандомания на политкомисарите, с премълчаните предателства към нацията и етническия българин.

    Сигурно е вярно изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм... обаче в друг контекст, при други национални и чисто психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на века, ни караше да се питаме насмешливо: Добър ли е филмът, или съветски? Забелязал ли е промяната есеистът? 

    Ето я драмата му: детето, непредубеденият някогашен бедняк води печален диалог с железобетонния урод на обновяващата се уж идеология в редиците на Партията от 1980-1990. Печалното на това раздвоение е преддверие към личното покаяние, което тези хора, представящи се днес като демократи в преименуваната БСП, дължат първо на собствения си корен и собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

    Следва

    БЕЛЕЖКА: 

    В разговор с колега, който се брои за философ, между другото чувам: "Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И явно усетил какво е изръсил, притеснен ми се усмихва: "Майтап бе! Казах го на шега". 

    За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон "Ти знаеш ли кой съм аз!" – не виждам как който и да е, би удържал успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовиста назлобяването е гориво. Един и два пъти ли само доцентът Костов говореше извисоко към "този народ". Започна се от "алчните бабички на припек" – случайно изтървана реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, за да стигне до обвинението, че българският избирател, т.е. народът... е недорасъл, демек, не е достоен да го оцени. В нормално демократично общество след подобна изцепка въпросния оратор го изнасят и отсвирват със заупокойни песнопения по-далеч от политическата сцена. Тази грандомания не е нова за нас, българите. Преди Костов по същия начин с нас общуваха гастролиращи примабалерини, като Жорж Ганчев, Жан Виденов и няколко дузини вече минали в забвение пишман-политици.

    Поначало грандоманията е заемка от аксесоарите на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за немощния в политическите водовъртежи проф. Неделчо Беронов. Кресливото държане в общественото пространство опровергава основния постулат на демокрацията: правото на всеки човек да отстоява свое мнение. Хвалят се, хем толкова противно се хвалят, колкото противно се зъбят на всички, дето не са с тях.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 20 oct. 2017

Илюстрации:

     горе – Младите Любомир Левчев и Людмила Живкова;

     долу – Някогашната ул. Пиротска в периода между двете световни войни.
___
* В България и днес, с редки изключения, политиците и обкръжението им от агитатори говорят с обикновения българин като с хлапе от детската градина. Така говорят по медиите, не съзнават, че суверен на България не е партията, а Народът, чийто слуги са.

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (3.)

Фалшивите пророци

СТЕФАН ПРОДЕВ (3.)

    Продължение от 01.01.2000.

    Седем атрибута на Злото съобщава авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33): 

    – личния автомобил, 
    – апартамента, 
    – чашката винце,
    – механата, която човекът си устроил в мазенцето,
    – купената чуждоземна вещ,
    – йониката, на която се учи да свири "изтърсакът",
    – пътуването до чужбина...

    Че какво лошо има в тези неща?!

    Давид от притчата на Продев почти по библейския сюжет бил... пролетарий, възправил се срещу Голиат (представен като средно заможен гражданин). Че нали точно тази категория – средно заможни стопани! – във всички епохи са крепили държавата, и това е азбучна истина.

    "Бедното момче от Банишора" – авторът, – ползва низ клишета на партийната публицистика: 

     "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), 
    "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43)... 

    И пак есето "Реквием за коня" е сред най-добрите неща в сборника. Дали е усещал публицистът каква ода на проектираната от княз Фердинанд кавалерия сътворил! Не Будьоновски коне, а някогашните тежковози от нашата Българска артилерия внасят сантиментално-печалния чар в текста на есето. Подтекстово откривам духа на ред и самочувствие на някогашната стегната и действително силна Българска армия, не чиновници под пагон.

    Военните коне. И как говорят имената им! Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. То е твърде родно – това съчетание между бедняшката гордост у хлапака от бедняшкия софийския краен квартал Банишора и воинското Българско самочувствие, каквото от десетилетия вече не откриваме в жалките останки от някогашната ни армия, гръбнак на Българската държавност. Но то е друга тема! Изобщо, спре ли да се изживява като ортодоксален партиец, Продев звучи вълнуващо, вж. с. 41-44, "Незабравимо време".

    Подир сантименталното есе "Колибите и момчето" с образи и размишления, така човешки, така по български приглушени и жизнелюбиво печални, иде трета дежурна за партийната есеистика тема (освен партизаните и строителния епос): сражения с еснафа, заклеймяване на уж саможивия, ограничен в семейния си бит простодушен българин. В това есе блести отвратително назидателният тон, когато най-човешкият стремеж се обявява за гнусна ерес, вж. цит. съч., с. 87-95, "Писмо до познати". Поне пет белега на казионната партийна публицистика виждам образцово приложени…

    1) Тенденциозност: "Вие", т.е. врагове, саботьори, провокатори, буржоа и еснафи, и "ние", т.е. мъжествените, най-достойни, най-верни синове и дъщери на народа, всеотдайните, накратко – праведните. Всъщност, което е известно чрез "образа на врага", служи да открием каква ценност за човешкия род бил партиецът;

     2) Лицемерие, представено като пищна, сърцераздирателна тревога, ала по-скоро начин да се подмени вълнението за ставащото тук и сега. Тревога за катаклизми зад поля и морета, показно изразена, нашепваща: партиецът не спи, партиецът будува, партиецът е живата съвест на епохата. И това – за да се прикрие раболепниченето именно сред тази категория "хубави хора";

    3) Липса на домашно възпитание (нещо, което отбелязах и при други двама автори с подобен натюрел: пловдивчанинът Лазар Мастагарков и друг един тънък ценител на Достоевски, но и на Хемингуеевите "кокошки"(не успял да си преведе от руския оригинал думата "котки"), които му направили впечатление, подразнили го – одиозния академик от Сливен Атанас Славов, приятел на онзи митичен кебапчия с неговия тиган № 8, дето щял да залумка по глава опонентите си. Ето култова фраза на Невежеството: "Сигурно съм груб, но съм точен" – любува си се Стефан Продев в есе, чието заглавие му послужило за надслов на сборника "Разказът на палача"*. 

    С такова качество как да се не гордееш!

    4) Опростителство. "Не знам защо (бел.м., tisss – след като му разправил приятелят каква виличка смята да си построи) мислех нещо тъжно". И малко по-нататък: "Застанал под отровната й гъба (бел.м. – на китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше". Ей това е отвращение от "еснафския" стремеж към лично щастие. Взривяването на съветски атомни бомби инак бе борба за... мир.

    5) Празнословие. Ето ги и Стефан-Продевите "бисери": 

    "конфликтите на епохата", 
    "червено петно върху ризата на Пирея", 
    "удари на набат" (бел.м., от руски би трябвало безсмислицата да се чете "удари на тревожни удари върху камбана при бедствие"). Стефан Продев – още един ограмотен рабфаковец** наред с академика Атанас Славов с "изрядните" познания върху така любимия им руски език...
    "вие не обичате да се тревожите", 
    "никой от вас не обича бурите", 
    "вас ви е страх", 
    "вие не сте личности", 
    "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин", 
    "имате вили, но нямате идеи и подвизи, вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", 
    "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", 
    "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и т.н.

    Излезте на улицата с тези фразички, и ще ви вземат за невменяем. Ей тъй говореше на простосмъртните безпартийни водещият сред публицистите на комунистическата пропаганда дисидентът Стефан Продев – култов образ на т.нар. инакомислещи, главен редактор на вестник с показателното име "Култура", трибуна на партийната комунистическа представа за цивилизованост.

     Две от задевките ме карат да си мисля, че – атакувайки еснафа – удобното сламено чучело за мнозина провинциални поети и пишурковци, както и за да се упражняват червените евнуси, елегантният публицист в далечната 1987 г. правил всъщност портрет на редовия партиен член, на пожертвалия младежките си мечти полуграмотен, за да се устрои извън морала. Два пасажа бият в тази посока:

    "Няма нищо по-забавно и по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни", единият; и втори: "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади".

    Въпреки жалката истина – както сам пише есеистът Продев – поради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето (на партийците от "върха") знание", поради "пропасти в школската ви култура" стигаше се до куриоза светилото във витийното си слово да се обърка и да хване да го допълня с оригинални пояснения, от които зевзеците някога гребяха с пълни шепи за политическите си вицове.

    На живо представен, фамозният Тодор Живков, например, в реч по Българска телевизия обяви Индия за "бисер в короната на американския империализъм", или известният му лаф – кеф за зевзеците, при откриването на Ботевградския завод за полупроводници: "Тази година – за полупроводници, догодина, живот и здраве, за цели жици!" 

    Лапсусите на Иван Славков – Батето са подобни на изцепките у първия човек в БКП. "Батето", "Тато", появи се и "Чичовото"... България сякаш им е бащиния и тези хубави хора се разпореждат с нацията, доколкото им позволява полуграмотността и присъщата изобщо за партиен вожд у нас войнстваща посредственост.

    БЕЛЕЖКА:

    Моя си хипотеза: че есеистът Стефан Продев си служи с образа на "еснафа" като с бостанско плашило, за да огласи истини за висшия ешелон във властта – за изгубилите нравствени позиции нейде от седемдесетте години на века не само сред съпартийците, но и сред мекеретата-интелектуалци, които обслужваха, а и днес пак обслужват Властта на пребоядисаните обновени, създавайки й лице като за пред света и като за пред необръгналите на комунистическата дивна пропаганда млади поколения българи.

      Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 19 oct. 2019

____
* Стефан Продев, "Разказът на палача", изд. 1987 г.
** Партийните му другари в издателството поне да го редактирали, като не знае любимия си руски език, ама смеят ли да посегнат върху ореола и нимбата му на "образцов политически оратор"! Бел.м., tisss. 

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (2.)

Фалшивите пророци

СТЕФАН ПРОДЕВ (2.)

     Продължение от 01.01.2000.

     Оръжията, въоръжени акции, гробокопането и барикадата, като обикнати метафори на "закономерния ход към сияйно бъдеще на световна хармония", тези пропагандисти съвсем неслучайно тъй често повтаряха из стройните си умозрителни теории. Не признаваха покаянието като изход от драматичното несъответствие, като естествена форма за очовечаване и усъвършенстване у съгрешилия. "Врагът", децата, внуците, правнуците му на този т.нар. враг... бяха молепсани да носят клеймото на позора като грешници априори, като твари от низша категория.

    Странното стига дотам, че – за да е стопанин, човек буквално трябвало да се лиши от всичко лично, и не според философията на Иисус, а колкото по-безличен, по-всеотдаен, по-самоотрицателен, самоотвержен и саможертвен пред партийния олтар и вожда, значи толкова по-съвършен борец за прогрес е той.

    В човешката природа егоизмът – т.е. енергията на егото, на аз-а, е генетично закодиран. Красивата отровна химера не успява да се наложи защото безименните партийни редици бяха обречени: или да лицемерничат (ако имат ум и свое мнение), или да се претопят във фанатизираната маса от маргинали - изпълнители на чужда воля, с други думи казано, така любимите на Маркс и Ленин винтчета и лостчета на партийната трансмисия.

    В маршируващите червени полкове личността изгубва всякакъв смисъл. Уви, и в родната класика автори като Вапцаров се равняваха по литературни фатмаци от типа Христо Радевски, които се гордееха точно с това свое самопожертвувателно обезличаване: "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник..."  

    * * *
    Сборникът есета "Разказът на палача" е равносметка върху милиони лични драми, провали, сривове, когато преизпълнени с най-добри намерения "червени бойци на идеологическия фронт" са принудени да лицемерничат, за да прикрият личното си неверие. Към този показателен за опонент на Т.Живковото управление публицист не виждам основание да крия огорчението си. Талантът ни е даден не за да слугува на която и да е партия, а да отваря хоризонти към високите сфери на етичността и естетиката (не тенденциозна и не партийна).

          Душата ми не е модерен ресторант,
          за да гуляят в нея разни дами!
          Не искам да пилея гордия талант
          в дребнавости и лични, празни драми!

– писа в предсмъртните си минути може би най-българският като стил, но и като манталитет съвременен поет* на Европа. Нека да бъде обеца на ухото за любители на т.нар. модерна умозрителна, суха и скучна "трудна поезия". Има общочовешки изисквания, които по никой начин не могат да бъдат заобиколени или временно пренебрегнати; в този смисъл християнската нравственост се основава върху количествени натрупвания от античната култура и върху съзерцания на дяволития разум върху живота и човека, докато умозрителните хербарийни компилации у Маркс и последователите му, и осъвременителите му си остават психологически експеримент, епизод от двехилядигодишната християнска цивилизация.

    Не съм сигурен до каква степен гражданин на Западна Европа би могъл да си представи що е Реален комунизъм. А българите сме бременни с опит. И си мисля: дали поколенията българи, преживели т.нар. социализъм, не сме с предимството на изболедували красивата отровна илюзия. 

     Време е да си кажем: Да, ние оцеляхме!

    Преживяното за някого може и да е повод да се чувства малоценен; за мене лично преживяното обаче означава: коренът ни – колкото и да се постараха да го изтръгнат и стъпчат, колкото и да го рязаха, да го ашладисваха с чужд (руски или хамерикански) стил, колкото и обилно да го ръсеха от небесата с идеологически отрови, си остава жилав, жизнен, весел и плодовит.

    Западният човек го няма този опит, западнякът едва ли може да си представи с какво "рядко щастие" се е разминал.

    * * *
    Ето мои си приписки (бележки), грубичко надраскани върху белите полета на по-горе споменатия сборник идеологически есета, докато го четох и препрочитах няколко пъти с респект, но и с удивление. От грандоманското въведение съм си отбелязал: "100% лъжа!" срещу твърдението "Нашият славен Девети никого не уби за късче земя или за кесия жълтици. Животът, който се роди, охраняван от пушките ни, имаше други амбиции. Той не ламтеше, а търсеше, не грабеше народа, а го просвещаваше, превръщаше го от роб в стопанин".

    Техният Славен Девети... Съм от поколението на най-просвещаваните (чети: "от петгодишни хлапенца с яко промиван мозък") горди стопани, бяхме уж собственици на гигантска тежка индустрия, на огромна по площ плодна, подредена земя, дворци и резиденции, самолети, кораби и прочие красоти... с незначителната подробност, че не ние, а други се облагодетелстваха, а и днес точат от това богатство. На нас другарите и другарките от висшия ешелон на Партията бяха предоставили лукса да се гордеем, колкото си щем и пред когото си щем.

    Къде е моят дял от това приказно общонародно имане? Дали моите деца, внуци и правнуци ще имат разкоша колкото си щат като мене да се гордеят – ако са дотам глупави! – с нещо, което никога не им е принадлежало, макар да е резултат от труда на техните бащи и майки, баби и дядовци?

    Кой си присвои имота на нацията след сдаването на властта от Тато? Дали не са пак "най-достойните и незаменимите", които в първите десет години след паметния Десети ноември не преораха открай-докрай и не превърнаха Отечеството в пустош, а българите – в най-бързо топящия се етнос от задния двор на континента Европа!

    И най-веселото – от бивака на обновените бивши ечи: "Искахте демокрация? На ви демокрация! Има да сънувате Живков, ама така ви се пада". В Плевен местната партийна ядка на преустроилите се демократи агитира със сравнителен списък за цени на стоки от първа необходимост преди и след 10 ноември 1989 г., като мотив за привличане на симпатизанти. И не виждам как българин с мизерна пенсия не би се прехласнал по тази алена мухоловка.

     * * *

    Когато ни кълнат, че не сме имали реална опозиция сред интелигенцията, дали си дават сметка, че над три хилядите усмъртени по политически причини в моята следвоенна България са повече от политическите екзекуции във всички взети заедно бивши соц. общества на Централна Европа (ГДР, Чехия, Словакия, Полша, Унгария)? Питам, и отговор не ща.

    Следдеветосептемврийската власт у нас чрез т.нар. рабфак** фабрикуваше в къси срокове лъже-интелигенция далеч от националната ни културна традиция.
Яка помощ в тази сфера оказваха висшите школи на СССР, отдето тук долитаха лисенковци, тимирязевци, стахановци, мичуринци, злобинци, последователи на железния Феликс (Дзерджински), все важни за държавата кадри, които заместиха избитите или прогонените от България интелигенти (инженери, лекари и пр.)

    Ако се вгледате в биографията на типичния днешен лидер или политолог у нас, с малки изключения той е възпитаник на изпитаната сталинска и ленинска школа за демагогия, заел ролята Ярък антикомунист, борец за европейски духовни ценности. Виж къде е учил, кои са му пророците, кои – учителите... и нищо друго! Именно тези отличници, тези прилежни възпитаници на маркс-ленинската философска мисъл и етическа школа днес най-кресливо агитират за демокрация. 

    Боже мой, защо ли! Дали не от гузна съвест?

      Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 19 oct. 2017

    Илюстрации:

    горе – Пловдив, юли 1994, агит-трибуна на СДС край Гребния канал.

    долу – София, 23 юли 1943, последна (полицейска) снимка на най-нежния поет в съвременната Българска лирика преди екзекуцията.

___
* Пеньо Пенев (1931-1959).
** Рабфак – работнически факултети, където в съкратен курс полуграмотни бяха произвеждани в сан интелигенция. Именно тези верни на Партията хора оглавиха всички до един сектори на стопанския и духовния живот в България след Втората световна война. В университета и в БАН част от някогашните рабфаковци доживяват дните си, обградени с респект. Бел.м., tisss. 

Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (1.)

Фалшивите пророци

СТЕФАН ПРОДЕВ (1.)

    24.12.1999. 

    Не бях виждал лицето му иначе освен сгърчено в гримаса на уж притеснен човек, а с упорита нотка отвътре, която настоява: Това съм аз; длъжен си да се съобразиш с мен... Три или четири пъти, може и повече, се случва да го виждам ту като човек, ударен от властта, минал през следствените помещения на Държавна сигурност, ту като мастит редактор на вестник, ту автор на сборник стихотворения, ту най-обикновен съгражданин в най-най-обикновен разговор... и все с гадничкото усещане за тази негова сбръчкана душа!*

    По друг начин си обяснявах работите, а ето, от книгата му със спомени, за която тези дни научавам, сам тръгнал да буни бесовете около себе си. Гузната му съвест вероятно го принуждава да напада, да хапе довчерашните си приятели само и само да изпъкне колко силно пострадал. 

    Фактът! Преди доста години, привикан в Държавна сигурност с двама още наивни храбреци... за да отърве кожата и от малодушие най-вероятно изпява пред милиционерския следовател най-близкия си авер, и не само го изпява, но му приписва подвизи, та и приятеля му осъждат на четири години затвор.

    След тригодишно лежане под ключ бившият конспиратор и враг на комунизма излиза от затвора, подписал се да бъде информатор на същите тайни служби с таквоз едно страховито именце Страхил, което не ми се щеше тук да споменавам. И какво се получава, питам? Не знам какво се получава, но тази е сенчестата част от блясъка на Славния Девети и блясъка на Паметния Десети**.

    Поради что точно тези стремящи се да ни кажат върховни истини и откровения свише за нас – множество обикновени българи, заемат сега героическа поза... както циганчето, дето по своему представяло в гетото превземането на кораба "Радецки":
"И значи, вайводта Ботюв, кат я змъкна от гащите калъчката остра, му зъповяда на капетанина: Ей! Туй гемийка – мойту!"

    Този романтичен герой крещи насрещу ми: длъжен си да ме слушаш, Истината говори с моята уста. 

    * * *
    Трийсетгодишен, женен, с две дечица, канех се да бягам от България. Всичко във вестника, дето работех, от един момент нататък взех да гледам като Театър на абсурда. Колкото по-далече съм, казвах си, толкова по-слабо ще ме гнети и дразни овчедушието, ще разперя криле като албатрос, от висините ще говоря... 

    Опитах да си представя лъчезарен тревист хоризонт нейде на Запад, е-е, да речем, в Швейцария; в Швейцария швейцарски крави гледат, шоколадът им хубав, часовниците им точни, не воюват швейцарците, не им се налага тепърва да доказват колко са храбри, колко умни, трудолюбиви, уредни. Че от Средните векове се знае: най-добрите воини на света са швейцарските стрелци. 

    А девиз на японските самураи гласи: На най-добрия нинджа не му се налага да се бие", което иде да рече: ежат се като японски петлета, настръхнали срещу света, недоказалите се, на филибелийски жаргон: таралежат се само леваците.

     Размечтал се бях да се куртулиша от нашенския Цирк на посредствеността. Четях стихове на американската чудачка Емили Дикинсън от затънтеното градче Амхърст и ми просветваше пред очи. Ами да! Да говори истина не е привилегия за когото и да било, а лично право на всеки от нас сам да реши кое е истина, кое – демонстрация. "Мехури от красноречие: това е всяка слава" – в писъмце пише г-ца Дикинсън. А по ми харесва и е подходящо за темата четиристишието й:

Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
цял ден името си да квакаш –

пред възхитена локва...***

    И останах при своите, реших да не се правя на велик.

    27.12.1999.

    Глупаци ли сме, та ни водят за носа с приказки за килим от рози и изобилие от дарове... утре, в неопределеното грядуще? А животът ни се живее тук и сега, разпилян на сюжети като зрънца от броеница, в тази броеница са бели, черни и всякакви по цвят зрънца, какъвто е изобщо светът.

    Тогава защо чакаме от някое посолство или чужда столица да ни кажат какво следва! Защо сами да не отберем от миналото си не тревите с мирис на барут и димяща кръв, а дъхавите цветя, които показват как се живее за род и отечество, без онези познати образи на честолюбието (Раковски, Бенковски, Ботев) и пр.; за подтекста говоря, не за самите горди фигури в Българската ни История.

    * * *
    Да вдигнем у себе си Пантеон на признателност към Героизма, па да спрем да се сравняваме единствено с герои – преклонението не бива да е превръзка през очи: няма нищо по-съществено, по-тъжно, но и по-чаровно от нас, застрашително оредяващите българи в границите на "чистата и свята Републиката. Едва ли сме и пет милиона вече с българското си самосъзнание и национално достойнство.

    01.01.2000.

    Ура-а! В третото хилядолетие от Христа нахътахме. Много джепане изпуцаха съседите в Новогодишната нощ. То не бяха фойерверки, бенгалски огън, салюти, канонада от изстрели... Същинско бойно поле, да му се не види макар! Да му се не надяваш, че толкова муниции скътал този наш притеснен, уж кротък народ!

    Избиваме ли комплекса за малоценност, братя българи? Правим се на герои, що ли???? (Въпросителните – от тефтерчето на В. Кунчев.)
         
    Темата за стопанина – антипод на ратая, на живеещия ден за ден хомункулус, е основна не само за християнската етика и философия; темата я разработвали и адептите, агитаторите на комунизма от Карл Маркс насам, като наблягат, че то не е теория – една от многото, а Учение, т.е. нещо хептен цялостно, съвършено и грандиозно, ключ към тайнствата на обществения космос. Въоръжен с баш това свято учение, Чичо Вичо от село Голтупан може да се кощопери пред изнежените интелигенти и пред всички т.нар. родни подлоги на империализма.

    Подлога – уместна, чудесна дума, тъкмо като за случая. Чух я за пръв път от демократ през август 1990 г. – човекът с дълбок звучен глас ме простреля: "Ти си комунистическа подлога", докато с показалец пробва да ми бръкне в окото. Става това надвечер в градинката между трите важни обществени институции: Аптеката, Кебапчийницата и Централната пловдивска жп-гара, в присъствие на друг чаровен образ, който по-късничко издаде ярка седесарска стихосбирка, ако се не лъжа, под надслов "Синята метла". Мотае се нейде у дома с приятелското посвещение от автора. Затварям скобата за някогашни братя-демократи, които тогава и сами се не разбраха кой какъв е и за какво се бори! Минаха някакви си 20... 27 години**** и нещата се поизбистриха, дойдоха си на място. Изясни се кой кой е и за какво се борил – поетът е депутат на ГЕРБ, а човекът със звучния глас и онзи негов навирен показалец си остана преподавател от местната музикална академия.

    * * * 
    Ползвайки христовия модел за добродетелен успешен живот, комунистът – или марксистът, ако предпочитате! – така префасонира нравствените норми, че като краен стремеж надделява не Човеколюбието, не Любовта в широкия смисъл на думата, а надделява Антагонизмът, Враждата, Тоталното противопоставяне: демек, или те, или ние, среден път няма, мамицата им вражеска. 

    Фалшивият праведник звучно кълне и днес от името на Бога, и днес в блога си следва собствената си чудна представа, че е Богоизбран. Има го и в другите световни религии (юдеизъм, ислям) този образ на мизерника. И при нас от ерата на соца, та чак до Иван-Костовото котило ДСБ (Демократи за силна България), покръстеният в правата вяра следва усвоен от йезуитите демоничен образ за онзи отсреща – жизнено необходимия за гнева му Образ на врага. 

    За да се почувства в свои води партаецът, комунистическата, в случая – Иванкостовистката, идеология повелява: Унижи опонента, назови го Враг на народа и повтаряй едно и също до разграждане физическо, та от личната му собственост до личността на собственика, което ще рече: до екзекуцията на врага*****. Така стигаме до темата за гробокопачите на г-н Маркс и компанията му на Запад, още повече, на Изток, та ча-а-ак до Северна Корея и Китай******.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 16 oct. 2017 

    Илюстрации:

       горе – Митинг от лятото на 1990 г. за преименуването на БКП в БСП;

       долу – Протести от 1990 г. по улиците на големите български градове. 

____
* Вж. http://www.slovo.bg/old/litforum/006/yruskov.htm
** Свалиха Т. Живков на пленум на БКП от 10.ХІ.1989 г.
*** Емили Дикинсън, сб. "Крехки небеса", изд. 1988, с. 58.
**** Гърневски Спас (1953) е Поетът-кмет на Пловдив, сега депутат на ГЕРБ.

***** Според Корана, правоверният изпитва сладко блаженство, обзет от екстаз в Отвъдното, съзерцавайки от висотата на Райските кефове как душицата на съседа-неверник се пържи там долу, в Пъкъла: "Наистина праведниците са в благодат и наистина грешниците са за Ада! Ще горят там в съдния ден" и още много бла-бла-бла... 
****** Вж. https://news.bg/world/nova-era-za-kitayskiya-sotsializam-obyavi-si-dzinpin-na-xix-kongres.html?utm_source=Push%20Notifications&utm_medium=article&utm_campaign=%D0%9D%D0%BE%D0%B2%D0%B0%20%D0%B5%D1%80%D0%B0%20%D0%B7%D0%B0%20%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B0%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%8F%20%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC%20%D0%BE%D0%B1%D1%8F%D0%B2%D0%B8%20%D0%A1%D0%B8%20%D0%94%D0%B7%D0%B8%D0%BD%D0%BF%D0%B8%D0%BD%20%D0%BD%D0%B0%20XIX%20%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D0%B3%D1%80%D0%B5%D1%81 Бел.м.,tisss.