БЕЛЕЖКИ ПО БЕЛИТЕ ПОЛЕТА
– Айде пак Многострадалната Геновева. Създаваш си некъв въображаем образ, слушащ чалга, с мерцедес, ланец златен, дебел врат, създаваш го грозен и тъп и заявяваш, че си неговият антипод. А бе, подсъзнателно изпитваш крещяща нужда да се възвисиш чрез тази мисловна акробатика в собствените си очи, бре човек, да дадеш в мисловната си обител смисъл на живота си. Автотерапия е, но никак не елегантна, артистична, с финес. Въпросът е дали се сещаш, че е автотерапия.
– Нали не очаквате да ставам адвокат на текст, който не Ви допаднал! Ако виждаш автора, а не виждаш срещу кого от множеството и срещу каква машина за манипулиране е учителят (ако е учител, не чиновник), та ако не виждаш това, вероятно причината е в зле написаният текст. Майната му на текста! Ще имам предвид мнението Ви. Желая крепко здраве и честит живот!
– Малко по-голяма съм от Вашите
десетокласници, но в не съвсем далечното минало едва ли съм се различавала
много от тях. И дори да не съм го съзнавала тогава, учителите ми по литература
оставиха най-дълбока следа у мен; и сред мъглата от всички науки, с които ни
занимаваха в гимназията... литературата е, която ме изгради като четящ, търсещ,
мислещ, чувстващ човек. Но до тази истина докато стигна, време ми трябваше, а и
някоя и друга житейска буря. Тъй че трудът Ви не е напразен. Неотдавнашна,
бивша десетокласничка Ви го казва.
П.П.: Не съм от типа "Вестник, кафе, цигара" за уплътняване на тази част от деня, и сутрешното кафе е малка вселена за мен. Тук, където живея, учениците наричат учителите си на малки имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи: понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си...
П.П.: Не съм от типа "Вестник, кафе, цигара" за уплътняване на тази част от деня, и сутрешното кафе е малка вселена за мен. Тук, където живея, учениците наричат учителите си на малки имена. Това съвсем не ги прави по-малки дяволи: понякога драскат грозни думи по оградите на учителите си...
І.
УЧИТЕЛ
Гаврата
с учителя да не мислите, че е изобретение на днешна България? Има я тази
гавра и в дълбока древност, съществувала е може би откак човекът започнал
да се цивилизова и бесовете му го подтиквали първо да се гаври над
мечтатели и донкихотовци, над пионери на цивилизацията, които не успявал да проумее.
Цивилизацията, при всеки случай, започва от уважението към отсрещния, към човека, който не е съгласен с нас; ала как да напредне нация без уважението към учителя и училището. Не всеки титулуван с думата "учител" е учител, това – ясно; но какво да очаква посветилият се на това поприще, на тази може би най-значима сред значимите длъжности в една национална общност?
Цивилизацията, при всеки случай, започва от уважението към отсрещния, към човека, който не е съгласен с нас; ала как да напредне нация без уважението към учителя и училището. Не всеки титулуван с думата "учител" е учител, това – ясно; но какво да очаква посветилият се на това поприще, на тази може би най-значима сред значимите длъжности в една национална общност?
...Гледайте, братя, какви сте вие, призваните;
не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина – силни, не мнозина – благородни; ала
Бог избра онова, що е безумно на този свят, да посрами мъдрите; Бог избра
онова, що е слабо на този свят, да посрами силните; Бог избра онова, що е от
долен род на този свят и е унижено, и това, що е нищо, – за да съсипе онова, що
е нещо; та никоя плът да се не възгордява пред Бога... *
ІІ.
ПОЛИТИКА
Politike (гр.) 1. Изкуството
да се управлява държава. 2. Дейност на властта при вътрешното
управление и при международните отношения. 3. Съвкупност от ръководни
начала за дейност на държавни или обществени организации, партия, общност и
пр. 4. Общият характер, отличителните белези на какъвто и да е вид
дейност. 5. Събития, проблеми, теми от вътрешния за страната и международния
живот. 6. прен. Тактично, ловко постъпване, с цел да се постигне
нещо; хитрост, пресметливо отношение към отсрещния; ласкателство,
угодничество.**
Тъничка прослойка в съвременното българско общество откровено нагли и невежи грандомани, устремени да се облагодетелстват от съществуващото у нас състояние на нещата, превърна понятието политика в мръсна дума. Тази прослойка от около 10 000 парвенюта*** – новобогаташи и ятаци сред част от интелигенцията, буди отвращение у най-обикновения българин, и то отвращение по-силно от онова отвращение към някогашните апаратчици на Българската комунистическа партия до 1990 г. Защото онова отвращение бе съчетано със страх, докато днес отвращението е кикот на люде, странящи от всякакви форми на гражданска ангажираност, на хора, странящи като дявол от тамян от политиката, на наивници, чийто девиз в живота се изчерпва сякаш с познатата от древността фраза "След мен – ако ще, и потоп!"
Хаосът – естествено следствие от разрушените фалшиви кумири и идоли на бившата Власт, вместо да избистри смисъла на нравственото като жизнен образ на съвестта (може би представата за Бог у всекиго от нас), подир години на лутане за посоката ни на развитие като общество, стана постоянно състояние за българина.
Най-трагична от поредица общонационални загуби е обезсмислянето на живота, превръщането на живота от градеж с кураж и надграждане, в дивна консуматорска стихия. Ширещата се ирония спрямо всички възможни символи на нацията ни и на държавността сред поколението българи, оформили се като характер след 1990 г., е симптом за зараждаща се все по-отчетливо пъстра маса от учтиви тарикати и нагли мързеливци, склонни да се възползват от създаденото, да разпродават спастрения от предците им имот, да живеят на чужд гръб и за чужда сметка със самочувствието на владетели и връх на цивилизацията.
Тъничка прослойка в съвременното българско общество откровено нагли и невежи грандомани, устремени да се облагодетелстват от съществуващото у нас състояние на нещата, превърна понятието политика в мръсна дума. Тази прослойка от около 10 000 парвенюта*** – новобогаташи и ятаци сред част от интелигенцията, буди отвращение у най-обикновения българин, и то отвращение по-силно от онова отвращение към някогашните апаратчици на Българската комунистическа партия до 1990 г. Защото онова отвращение бе съчетано със страх, докато днес отвращението е кикот на люде, странящи от всякакви форми на гражданска ангажираност, на хора, странящи като дявол от тамян от политиката, на наивници, чийто девиз в живота се изчерпва сякаш с познатата от древността фраза "След мен – ако ще, и потоп!"
Хаосът – естествено следствие от разрушените фалшиви кумири и идоли на бившата Власт, вместо да избистри смисъла на нравственото като жизнен образ на съвестта (може би представата за Бог у всекиго от нас), подир години на лутане за посоката ни на развитие като общество, стана постоянно състояние за българина.
Най-трагична от поредица общонационални загуби е обезсмислянето на живота, превръщането на живота от градеж с кураж и надграждане, в дивна консуматорска стихия. Ширещата се ирония спрямо всички възможни символи на нацията ни и на държавността сред поколението българи, оформили се като характер след 1990 г., е симптом за зараждаща се все по-отчетливо пъстра маса от учтиви тарикати и нагли мързеливци, склонни да се възползват от създаденото, да разпродават спастрения от предците им имот, да живеят на чужд гръб и за чужда сметка със самочувствието на владетели и връх на цивилизацията.
ІІІ. КУФАР
Имах "прозорец", преди да карам още два учебни часа литература в единайсети клас, та седнах в кипрото кафене срещу училището колкото за една цигара. Нямаше други клиенти, зад витринката по-младата от двете жени ми направи силно кафе, усмихна се, докато подаваше захарницата.
Стана ми ведро от тази усмивка, и да не се изкушавам от хубостта й, седнах гърбом към витринката. Болеше ме главата, а ето че – от една само мимолетна усмивка взе, че ми мина.
Четири пластмасови масички са наредени на тротоара. Само на моята маса обаче има покривчица и чист пепелник. Чувствам се почетен, уважен, въпреки че е мразовито и слънцето едва-едва пробива през бухналите дъждовни облаци. Снощи синоптиците от телевизията обещаха, че ще вали.
Група от четирима (тримата – мои бивши осмокласници, сега възпитаници на местното транспортно училище) се настани на съседната маса със закуски в ръце. Поздравиха; кимам им учтиво, като към добри стари приятели.
Откривам, че на най-далечната маса, в отсрещния край, гърбом към мене седи опърпан, брадясал мъж. Появиха се и две съвсем млади майки – девойчета почти, с бебешки колички. Едната остана при бебчетата, другата дойде да купи нещо.
Брадясалият взе да подкача онази, дето остана при бебчетата; подхвърля й уж любезно, а с гадничък подтекст: "Ай, какви бебета! Ай, каква хубава майка, бе-е! Кой я гали тази майка в леглото, кой я гушка и ощастливява?"
Отминаха двете с количките, свиха зад ъгъла; човекът – млад мъж, стана и той, тръгна подире им, пък се върна; и сега видях, че или е пиян, или е от обичайните за крайния ни квартал наркомани. Ама не е тукашен, не ми е позната физиономията му. И се обръща учтиво, на Вие:
– Да имате една цигара да ме почерпите?
– Имам – казвам, – но няма да ти дам.
Направи кисела гримаса, тръгна да си ходи, пък се спря, замисли се, обърна се и отдалеч ей така ми говори:
– Можеше поне да излъжеш, че нямаш цигари, а ти какво направи! Що обиждаш? Защо не ме излъга?
– Че що да те лъжа! – казах. – Просто няма да ти дам цигара, и толкоз.
И тогава момъкът изтърси фразичка, заради която фразичка разстилам сега баналната ситуация.
– Куфар! – озъби се. – Ти си един куфар, не се ли виждаш? Е га си куфара! – И се запъти, ама вече не след момичетата с количките, а към съседното кафене.
Обърнах се към четиримата зад гърба ми:
– Чухте ли?
– Да – рекоха в хор трима от четиримата . – Всичко чухме, господине.
В новелата, която ме занимава тези четири-пет дни напоследък, има такова едно подреждане и пренасяне на прашасали стари куфари. Дали си заслужава да я възпроизвеждам останалата в миналото, до днес непокътната лична история? Това се питам. Както и един друг въпрос, важен за отношението към Любовта, но и към Човеколюбието – в частност...
Толкова храброст ли се иска, за да речеш простичкото "Не!" с поглед ясен към човека отсреща, без да се гънеш, без да го мамиш? Ей тъй, категорично Не! – което е, мисля си, част от уважението, дори когато не сме благосклонни към този човек.
IV. ЛИТЕРАТУРА
Във въображението си почти всички живеем много по-интензивно отколкото в реалността. "Всичко е в мнението – твърди един, когото чат-пат препрочитам****, и продължава: – Ясен е смисълът на думите, приписвани на киника Моним. Ясна ни е и тяхната полза, ако човек вкуси от силата им, но не отвъд границите на истината".
Животът е страхотен дар. И всички сме актьори на тази сцена, дори когато не го съзнаваме. Перифразирам преизвестната мисъл на г-н Уилям Шекспир, който пък вероятно цитира някой от по-древните мъдреци. Защото – предполагам – истините за човешката природа и участ отдавна са казани, преди хилядолетия, и то от мъдри хора, които далеч по-талантливо от нас, повърхностните и разхвърляни днес и тук, са изследвали и обсъждали света.
Грехът си е грях. В младостта си човек не е толкова склонен да се съобразява с Нейно величество Любовта и – в плен на разни много хитри и смели проекти, първо себе си жестоко ощетява, а наранява най-жестоко и точно онези, които го обичат.
Щом любов нямам, нищо не съм – има го в Библията. Реших, че май няма да е излишно да извадя тази новела на видело. Още повече днес, кога консуматорската стихия и в живота, и в литературата нанася яки поражения.
Мощна група приятели и умни дами сред днешните поети, например, настоява: поезията може да се пише и като игрословица – с хербаризирани дървени фрази и символи, които кодират естественото, отчайващото вълнение в логични ребуси.
Ами че нашумелите сапунени драми за какво настояват?! Серията романи "Хари Потър"... И то си е преди всичко бизнес. Бизнес с какво?... С изсмукани из пръстите сюжетни конструкции, съчетанието от заимствани из митове и легенди образи.
Новелата на неизвестния дотогава в руските литературни кафенета Фьодор М. Достоевски "Бедни хора", романът "Мадам Бовари", романът "Ана Каренина" на граф Толстой, драмите и разказите на д-р Антон П.Чехов, на Мопасан... са все зов за човечност.
И как ли да се откажа да мисля, че стойностна литература – напук на всякакви модни приумици – се твори само с кървящо, окъпано в отчаяние и възторг сърце!
Бъдете здрава! А, какво ще правя ли?... Ами отивам при моите хубостници, на които никак, ама хич не им се чете художествена литература, понеже от измислени истории – уверяват ме! – няма смисъл; а моя милост ще опитва да ги убеждава, че литературата в основата си не е измислица, а пулсиращо кървящо сърце.
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, edited 15 oct. 2017
____* Из послание на ап. Павел до ученици.
** Речник
на чуждите думи в българския език, изд. 1978 г.
*** От фр. parvenu – Който се издигнал бързо в обществото вследствие
на обстоятелства, без да има духовните качества, навици и култура за това.
**** Марк Аврелий, "Към себе си", изд.1986 г., из Втора книга,
записка 15, правена в Карнунт (най-вероятно военен лагер или крайградска вила
на императора на Рим от март 161 г. до чумната епидемия през 177 г., която
вероятно и него отнася в гроба).
