За първи път узнавам от страниците на този вестник, че в България живеят безпризорни, които бъркат из кофите за боклук, за да не измрат от глад. И този "радостен" факт научавам не от лъжливите журналисти на някой западен буржоазен вестник, не от "Свободна Европа", а от пловдивския вестник "Комсомолска искра". Този Г.Б., под чийто инициали е написана дописката, не може да бъде друг освен враг на нашето мило Отечество.
И защо ръководството на вестника се е осмелило да публикува този мръсен пасквил?
Читателю, ти често минаваш по "главната" на път за дома. Не ти ли правят впечатление циганчетата, които винаги са тук, на най-оживената търговска улица?
Рошави, нечисти, облечени в не по детските им тела дрехи, те почти винаги спорят за нещо, щом са повече от двама, бият се пред хиляди безразлични очи. Навират се в нозете на хората, мушат се там, където е най-оживено. Често ще ги видиш да броят стотинки и да се карат кой има повече право над "припечеленото".
Учудваш ли се, читателю? Но да, те наистина припечелват. Ще попиташ как. Вгледай се и може би сам ще се досетиш... Те са толкова сръчни! И умеят да се премятат като истински циркови артисти пред възхитените ни погледи. Освен това вършат и дребни услуги. Освен това и... крадат. Но това, разбира се, нас не ни засяга. Нито теб. Нито мен. Нито всички останали.
Ние също имаме деца. И сме добри и строги към своите деца. А чуждите не ни интересуват. Нека се ровят из кофите за смет; нашите са си у дома, на чисто. Нека се разхождат с димяща между детските устни цигара; нашите нали не пушат! Нека бъркат в чуждите джобове; нашите нали нямат този навик!
Пък и все ще се намери някой шегаджия, някоя широка и благородна душа, закопняла за зрелища, дето ще събере около себе си тайфата: "Айде на ямата!" И хвърчат стотинки във въздуха, а безпризорните ще си издерат очите кой повече да събере.
Виждал си ги, читателю, и насядали покрай масите на откритите сладкарници по "главната". Ръцете им с дълги черни нокти посягат към недопитата от току-що тръгналия си посетител чаша коняк или кока-кола. А тебе те дразни това, защото си малко нещо естет, защото покривките са белоснежни и ще се изцапат, нали!
А вие, чужденци и гости на Пловдив... Минете по ул. "Васил Коларов". Няма ли ги там безпризорните, значи са край шадравана пред кино "Балкан". Дванадесет на брой. Може и повече. Пушат, пеят и се изтягат по пейките.
А нас, читателю, какво ни засяга това...
Г. Б.
1973 г. Край Марица по дигата откъм южния бряг
БЕЛЕЖКА:
По време на соца Главната носеше името улица "Васил Коларов", след 1990 г. стана улица "Княз Александър I". Някогашното кино "Балкан" днес е бинго-зала. За този сигнал от разтревожения читател три месеца ми намалиха заплатата. Можеха и да ме изгонят от вестника; просто смилиха се, че с жена ми Ася бяхме младо семейство с детенце на година и шест месеца, а тя – без работа, живеехме с моите хонорари...
43 (четирийсет и три) години по-късно, вече в пищните условия на победилата демокрация и евролиберални духовни ценности, нещата с циганите очевидно са се изменили до неузнаваемост. Към добро естествено. Случайно да не си помислихте нещо друго?*
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, edited 26 apr. 2017
––––
* Вж.ЦИГАНЧЕ се хвърли за пари под
джипа на пловдивчанин! УМРЯ ВБОЛНИЦАТА!
Да, наистина така се
получи. Мислех да не се занимавам с пространните и всеядни монолози на Г.К.Б.
Това момче явно си търси някакъв дразнител, за да могат глупотевините му да
намерят някакъв смисъл, някаква посока, някаква цел. То не остави нищо нецитирано
от световната съкровищница и въпреки това така и не се разбра какво иска. Не се
разбра кой е и за какво се бори. Накрая взе, че ми посвети един заядлив, но
крайно мизерен стих. Отговорих му, колкото да му покажа как стават тези неща и
нищо повече.
Сега обаче виждам, че след като Достоевски, Фройд, Библията, Сократ, Платон, Шекспир... Софийският университет (спирам да
изброявам) не са го научили на нищо, шансът да го науча аз е почти равен на
нула. Заслепен от алчността си да се изкара г-н Някой, Г.К.Б. дори не си и дава
сметка, че авторите, които е цитирал досега, не е възможно да бъдат изчетени за
един човешки живот, а камо ли да бъдат осмислени. Убеден съм, че нищо друго не
е прочел, освен цитатите, които е копи-пействал слепешком. А в някои случаи, като му гледам
коментарите, започвам да се съмнявам дали е прочел и това, което цитира.
Нека
го оставим да си блъска ангелите, може би така му харесва, може би има някакви
авто-садо-мазохистични натрапчиви идеи, от които трябва да се лекува…
Реплика на Тодор Чонов (1945)*
ФАЛШИВИТЕ
ШИВАЧИ (4.)
08.01.2001
Четенето като процес... Четенето на този роман с неговото мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основните действащи лица са всяко по своему представени в пародийна, но и противна форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения (Сетембрини, мадам Шоша: до стр. 460-470) съставено от жалки, посредствени, случайни личности – всичко това, цялата "идилична картина" излъчва спарения въздух на снобеещата част от интелектуалния елит на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността.
Осмивайки я, но не по италиански или френски, а в типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял (пък може би това е част от замисъла му) да се изплъзне от влиянието на средата, която така саркастично окарикатурява. Даже заравянето в подробности от природо-научната сфера внася сух, хербариен енциклопедически лъх на затлачващи литературното възприятие детайли.
Защо е претенцията да ни съобщава факти "от последна инстанция"? Като феномен, литературата не е родствена на строгото научно познание. Гласът на литературата е печален или шеговит, но игрив, богат на нюанси и обертонове, пъстър, далеч по-пъстроцветен от авторитетния глас на науката. Да вкарват в услуга на литературното послание панелни конструкции от научния стил, дали не е липса на мяра, преиграване – клоун в ролята на Сократ, само дето забравил с каква цел публиката е дошла на представлението.
За романа си "Любов в ада" пловдивският лит. критик Димитър Кирков (1945) – сега си давам сметка, заимства от стилистиката на Томас-Мановия роман "Вълшебната планина"; напр., от скрупульозната енциклопедична изчерпателност върху детайла. Голяма работа! Бъркат тези хора... понеже литературното творчество си остава преди всичко внушение, омайване, омагьосване, а не огласяване на статистически и прочие научно доказани факти. В такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-плътно до човешката душа в онази гранична област, където душата, бесовете и духът се срещат и… разминават. Нещо – при всичкото ми уважение към хората на логическото познание, непостижимо за науката.
Томас Ман пише романа през периода 1912-1924 г. Предизвикателство ще да е, че през 1912-1924 г. навред властва Западният романтически подход към нещата от живота на народите (до Голямата депресия в 1929 г.). Значи, би трябвало да е ясно: заиграване с научност в литературната материя минава само като финт – с насмешливост или друг вид отстранение от сериозността. Повярва ли в силата на науката за чисто литературно манипулиране на човека, авторът демонстрира съмнение в мощта на изкуството, по-точно казано, демонстрира вид немощ. Науката изисква прилежност и логика; изкуството – талант и любов; затова се и назовава изкуство – че е създадено да изкуши (да привлича) към неща, които с разум и прилежност няма как да разбереш.
Стр. 485 от "Вълшебната планина": Solet Aristoteles quaerere pugnam(лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.
От стр. 513: нещо от св. Августин, наричан още Августин Блажени (354-430 г. сл. Хр.): Вярвам, за да позная*. Да не се бях доверил на дребен селски тарикат, бих ли му връчил двегодишните си спестявания на даскал в средното училище, за да ми печата книгата, но как иначе бих узнал колко низко може да слезе човек, когато сам себе си не уважава!
По повод пасаж на стр. 514: ...истина, чийто победи над авторитета... Какво значение има авторитетът, когато съобщаваш една истина? Оборване на лъжата ли е по-важно от фалшив поклон и отстъпки пред т.нар. авторитет? Самото понятие "авторитет" ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го пришиват като генералски еполети. Варакосани пищно рамки за псевдовеличия наоколо колкото си щеш! А то с редки изключение (Васил Левски, например) са все минали по реда си "победители". Техните постижения, а и евентуалните наши предстоящи успехи, са нищо повече, погледнато от космическата бездна над нас, от брънка в общия ход на човешкия ни род, сам себе си опознаващ. Симпатии изпитвам не към рицаря, до зъби украсен с отличия и знаци на престиж; симпатичен ми е простосмъртният, сражаващ се в яснота относно своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в онзи епичен двубой под стените на Илион са версия на това несекващо противостоене между жизнен дух и страховита дива суетност у всекиго от нас. Тези турнири на съсловието интелектуалци, тези чудни състезания с предизвестен финал, когато победителят се изстъпва пред учудените ни очи в героическа поза... кого устройват освен жалки рутинери, загрижени да не се наруши статуквото! Затова толкова пищна е шумотевицата: фанфари, гирлянди, топовни салюти по медиите, кавалкади от хвалебствия, развети като прани гащи кастови и фамилни флагове и хоругви.
Красиво би било авторитет и истина да се покриват, да са едно към друго съответни, ала колко са тези съвпадения в минало и в съвременост? По-често имаме работа с митологизирано съществование, с египетска мумия, на която са изтърбушили вътрешностите, жизнената й печал и дяволитост подменили предвид поначало извечната случайност на всеки обект за обожествяване.
Не можеш да заковеш когото и да било в невежество или тъпа посредственост; пътеката към духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е човекът дали ще поеме по каменистата духовна пътечка, или ще предпочете други – материални, хубости на живота. И моля, нека не хленчат, да не размазват сълзи и сополи; всеки сам да си носи кръста, това зле ли е! За сходството между реалния комунизъм – свидна рожба на Марксовото лъже-учение, и ексцесите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.
Стр. 526 (Сетембрини за Нафта): Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата... Убежденията не живеят, ако не им се представи случай да се борят. И по-нататък: Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, грози ви опасност да увредите духа и душата си под въздействие на тези колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания. NB! Стр. 530: Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа, иначе не бих търсил неговото общество, и като такъв се стреми към нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз останах изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не се бе разкривал пред мене. Този пасаж ми напомня за Лазар Мастагарков (1933) някой си, защитник на комунизма по страниците на тукашния вестник "Арт-клуб", напомня ми колегата Георги Петров (1944) от някогашния младежки седмичник "Комсомолска искра", сетне дългогодишен водещ редактор, пример за младите журналисти в най-многотиражния за Южна България всекидневник "Марица", напомня ми състудента от Софийския университет, днес професор по литература Владимир Янев (1950) в Пловдивския университет: все лица от местния кръг интелигенти.
09.01.2001
Томас Ман, "Вълшебната планина", на стр. 641 съм... Е, така е с мен: начевам обемиста някоя книга преизпълнен от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: какво толкова... ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, па ще се наситя, ще ми мине. Отначало четенето върви гладко, хоп-хоп-хоп… После идват някакви вътрешни мои несъгласия със стила, с автора, с дразнещи ме негови особености. И неусетно заоравам, обхванат в плен на собственото си самолюбие, че бих могъл не по-зле, къде ти! – много по-интересно... да разкажа подобна някоя интрижка. Минава не седмица, минават едва десетина дни – четенето на въпросния роман вече е станало част от делничния ми ритъм, живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си преживелици, настроения, открития.
От време на време ме гони бяс: този роман кога най-после ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета; а дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенското или калугеровското ми семе с ядовито упорство, шепне: Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш ей тъй, надве-натри! Я се стегни! Не си въобразявай, че леко ще се плъзнеш по повърхността, ами запрятай ръкави, слизай в дълбочина. Че казаното ако е едно, подсказаните работи са две, три, четири, защо не и много повече, отколкото можеш да проумееш!
Това четене за удоволствие ли е? Или жива мъка? По-скоро е изкушение да се преборя със себе си. И така най-сетне заставам смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми – един успореден, но вече в известна степен и мой личен живот. Чета все по-бавно. Автора го чувствам като свое неподозирано досега друго лице. Преставам да споря с него, следя със затаен дъх и най-скучните наглед епизоди. Романът като да ме е превзел отвътре; успоредявам крачка с крачките на героя. Какво ти... героят това съм вече самият аз. Вече не съм странична фигура, не ми е безразлично що ще последва в изтъняващия куп непрочетени още страници.
Заспивам с книгата до възглавницата. Събуждам се и пак се нахвърлям със свежи сили, както вълк се нахвърля върху агне, както мъж посяга към любовница. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова между другото, главното е кога пак ще продължа четенето. Ето, идва период на истинско задоволство, казвам си: Леле, какво съм гледал досега, та ми е убягвал точно този роман? Отдавна би трябвало да съм запознат, посветен и в най-фините му детайли. Случва се с някоя книга да живея месеци наред; тя става неразделна част от моите вътрешни пейзажи, настроения, скука. Обаче то не е същинската безпаметна, тъпашка скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преценки за битовите дреболии наоколо.
Излизането от този род омая е като отрезвяване подир нощ, префучала във вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж съм си пак същият, а ето, образи и послания от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга полека-лека ще се слягат у мен, докато забравя, че книгата от друг е написана, и значи, прочетеното престане да е купчина страници, а се е преобразило в част от моя личен опит.
Появява се в този роман ("Вълшебната планина") ей такъв ми ти образ... Холандецът, 60-годишният исполин Пеперкорн, Питер Пеперкорн – чугуненият неандерталски тип, пред когото всякакви аргументи на нравствеността вехнат.
Аривист (от фр.) ще рече: амбициозен безскрупулен тип, решен на всяка цена да успее. Наложи се да се обърна към Речника за чуждите думи.
Стр. 757, Ханс Касторп към Сетембрини: Бъбря глупости, ала предпочитам да побълнувам, и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности. Аналог на Пеперкорн може би е известен у нас днес шоумен – Слави Трифонов (1967), в деня, когато преравям записките си, в утрото на 9 дек. 2006 г. Грандиозното самочувствие на устроил се в публичното пространство нахакан простак. Такъв тип грандомания в известен смисъл ми е симпатична, кой знае защо. Накъсо, падам си по идиоти с ореола им от наглост.
Мекият вариант сарказъм у тях звучи ей тъй, по Тодор-Живковски или Вежди-Рашидовски: Е-е! Как е! Как е! Говорите за култура. Бе, туй културата яде ли се, пие ли се? Ама сте и вий... Говорете, говорете си, де! Аз няма да ви преча. Алеко описва тази мила задевка у заможния неандерталец – коскоджа ми ти бизнесмен, търговец, кмет, министър-председател, президент, шеф на културата или депутат – честит потомък на Ганю Балкански. 11.01.2001
Стр. 842: Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен: защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят... 15.01.2001
Душицата у нашия новобогаташ с пристиснати устенца кърши раменца да ни се хареса. Богатството му е, за да си храни егото; не знае горкият, че вложеното не за обща полза не носи бленуваното щастие. И тъй си ходи – чужденец сред бедните ми сънародници, свой сред заможните невротици на материално уредения Запад.
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, edited 24 apr. 2017
____
* Вж. http://jores-tisss.blogspot.bg/2017/04/blog-post_20.html ** На св. Августин принадлежи предположението, че Бог сътворил света не от определена материя, а от нищото. За разлика от древноелинските философи, според които Бог сътворил само формата и реда във Вселената, според св.Августин Господ създал и самата материална субстанция като градивен материал. За скептиците е репликата на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна ми е представата за автора на роман, като върховен творец на въображаем свят, който единственонашето въображение на читатели може да материализира. Бел.м., tisss.
Една сутрин Буда седял сред учениците, когато
приближил един пришелец.
"Съществува ли Бог?"
– попитал пришелецът. "Да "
– отговорил Буда. След закуска се явил друг и попитал:
"Съществува ли
Бог?" – "Не, не
съществува" –отговорил Буда. В
края на деня трети се обърнал към Буда с този въпрос, и отговорът на Буда бил:
"Трябва сам да решиш".
"Учителю – обадил се
един от учениците, – как може да
има три отговора на един и същ въпрос?" – "Те бяха
различни човеци – рекъл
Буда. –До Бог всеки стига по
свойначин: един – с увереност,
друг – чрез отрицание, трети –
обзет от съмнения, а някой –
в самия край на живота си. Но непременно всички стигат.
* * *
По границата между Испания и Франция
се издига висока планинска верига. Там някъде е селцето Аргелес, от
което селце пътят към долината заобикаля под висок хълм. Всеки ден по обяд някакъв местен старец се изкачва на
хълма и слиза оттам.
Появил се в един прекрасен ден човек от външния свят. Новодошлият нямало как да е наясно за странностите на местните. При второто си
посещение срещнал същия старец. И всеки следващ път, кога идвал, възприемал стареца с все повече и повече подробности –
дрехите, капелата, тояжката
му. Когато си спомнял селцето, вече започнал да мисли и за стария човек, макар да не бил
сигурен дали старецът съществува наистина... Веднъж се изкушил да поговори с него. Попитал: "Сигурен ли си, че Бог е точно в тези
планини?" – "Бог е
там – рекъл старецът, – където му
позволят да влезе". http://avtorski.pogled.info/…/54094/Golyamoto-chakane-na-Me…
* * *
Бог е там, където му позволят да влезе. Рано
или по-късно, или дори в самия край
на живота си всеки стига до Бог. Красиво, нали! Представата ни за Бог ни е
нужна, за да хармонизираме личните си бесове и страсти с Космоса (с красивото и
възвишеното във всекиго от нас).
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
