събота, 21 януари 2017 г.

Story – СЛАВНИТЕ МОМЦИ ОТ ТИХИЯ ФРОНТ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

СЛАВНИТЕ МОМЦИ 
ОТ ТИХИЯ ФРОНТ*

    Тези хубави хора, дето продължават да разграбват Отечеството, остават все така мили на електората, на гражданина, който всеки път съвестно отива да си пусне бюлетината в обвитата с ален тензух избирателна урна. Особена роля при манипулациите за формирането на обществено безсъзнание играят телевизията, радиото, вестниците, списанията, книгите, цялото ни съвременно ерзац-изкуство.

    Паднаха табутата. Като че всичко може да си плямпа кой как докопа микрофона. В журналистиката покрай старите кираджийски кранти шетат палетата на тайни и явни икономически банди за грабеж на всичко, което може да се разпродаде или изнесе от България за шепа долари в личната им банкова сметка.

    Сулю и Пулю всяка вечер правят шоу, за да се подгаврят с всичко свято у нас. Политически проститутки, досадници, благи лицемери пъргаво шетат, произвеждат тъпи шегички и заклинаният. Заели величествена дървенашка поза, оракули ръсят в общественото пространство цинични задевки.

    Толкова могат. Какво друго да очаква от тях гражданинът на Републиката
!

    Нравствената уродливост и душевната помия се окичили с етикета "Демокрация и Свобода". В издевателството, може би без да съзнават, са въвлечени и личности, отстоявали някога гражданска позиция в условията на действащ див болшевизъм, пребоядисан днес от кърваво алено в просташки синьо. Демокрацията, а всъщност илюзията, че в България цари демокрация, завари нацията ни без имунитет срещу субкултурата и невежеството, предизвикващи гърчове дори в устроения Запад.

    Свикнали бяхме с ограниченията; днес като че всичко е позволено. Повярвахме, че ето на, това е истинската Свобода, бленуваните Братство и Равенство. Усвоили умението да се надлъгваме с правата Партийна линия и Кварталния доносник, след Десети ноември да напсува човек Президента на Републиката вече е само проблем на възпитанието и на личната хигиена.

    Медиите ни съчиняват лъжи и слухове за личности, оказали влияние не само върху родната културна история, но и върху света. Мил сърбоман в едно от най-тиражираните издания
** точно на 24 май обяви светите равноапостоли Константин-Кирил и Методий за мошеници и византийски шпиони. Върху тези, които Европа на Еразъм, Волтер, Русо, Шекспир брои за свои духовни водачи и покровители наред със св. Бенедикт, в днешна България идиотът свободно излива кофата с гадости.

    Всичко може да се рече, но така ли е наистина!

    Да си прочел нещо, сънароднико мил, за задкулисните далавери на политици и държавници с крепнещите мафиотски кланове у нас? Държавата здраво се е заела, уверяват ни от Народното събрание, да се пребори с корупцията, с организираната престъпност... На организираните престъпници обаче не им пука от г-жа Държавата, тарикатите влизат-излизат от Следствие, Прокуратура,
 Съд както у дома си, а онзи висш чиновник, чиято длъжност е да охранява правата ти, съгражданино, нежно се грижи за мутрата, за нейното (не за твоето) здраве, за нейния (не за твоя) живот.

    Пред трагедията на простосмъртния бедстващ Български народ палавниците разиграват Българската полиция, надсмиват се над всичко свещено, управляват фантастични за представите ни богатства и власт. Влиянието им върху целия наш обществен живот наред с душевната педерастия е страшно. Така плах новобранец трепери пред нахакания фатмак.

    Дойде ред и наглецът да се сети за своя имидж*** пред света, пред наивниците. Зае се с филантропия: дарения, помощи за бедни и сираци, строителство на черкви. Пресата гърми. Телевизионери от угодничество пред властника ще се изпотрошат да въртят морални салто-морталета. Радиото лее предавания за невежи и глупаци. За зулумите обаче пишат най-общо, най-общо приказват. Може да е вярно, може и да не е, всичко е възможно, оле! "Всичко е възможно" стана девиз на нищожество, което желае да мине хем за храбрец, хем за шегобиец и непукист.

    Медиите тиражират глупости и страховете ни от някой духовен изрод съвсем не случайно, не заради сеира, а за да си натиска българинът парцалите. От пъзльото какво да очакваш! Пъзльото хленчи, убеден е, че нищо не зависи от него, от всички нас. А минава ли ни през ум, че малкото на брой критични предавания по БНТ, например, са само свирката на локомотива, която свирка затова и издува бузки – за да свали напрежението, че да не гръмне големият котел на народното негодувание! Говорят за този или онзи кмет, депутат, министър колко богатство награбил, колко е души зачернил, и си казваш: Нещо вече се върши, достоен ще да е този редови или Главен прокурор на Републиката, щом се запретнал да свърши работа, за която народът му гласувал доверие. А то... След време виждаш същия кмет, депутат, министър – ни лук ял, ни лук мирисал, чист като момина сълза, кипри се пак на трибуната, пак един от властниците. 
* * *
    Трима братя от циганското гето накрай града бяха подлудили служителите на общинското МВР. Каквото и зло да сполети българина, все онези на дъното, а все сухи излизат. Заловените кокошкари нищо съществено не издават, та следствието все – до кривата круша. Тримата братя събрали банда цигани: пласират наркотици, момичета за проституция прехвърлят отвъд границата, притискат дребния мижав търговец и занаятчия да плаща за охрана, а то си е изнудване. Изнудваният обаче не е склонен да свидетелства, страхува се за живота си, нали мутрите си имат свои хора не само в местната полиция, но и по най-горните етажи на държавата!

    Наплашен е народът, а без свидетели – къде!

    Този път следствието като да потръгна. Бандата беше ограбила транзитно преминаващ през България камион със стоки на сирийска фирма. Същата нощ на пътя Пловдив-Свиленград в пълно бойно снаряжение и в полицейски униформи тези същите бяха отмъкнали и колата на четирима германски туристи. Посреднощ на къра оставили все пак живи и здрави туристите. Немците – като не знаели, че в България всеки свидетел първом трябва да трепери за живота си, подписват протокола, посочват подробности, описания, обстоятелства, прекрасна възможност да се размърда най-сетне и чиновникът от съответната служба.

    Обществена тайна сред българите е къде след всеки башибозушки набег се притаява глутницата – зад Домостроителния комбинат, отсам стария железен мост, в кирпичена къщурка до привидно запуснат обор. Тук им е леговището, тук пируват, тук делят плячката, тук тържествуват. И отива родната полиция да ги прибере, да ги закопчее, но освен крадения вишнево-червен мерцедес жива душа полицаите не откриват на това дяволско място.

    – Че къде може да са? – чуди се Богдан Македонски, началник на спец-звеното за борба с тероризма.

    – Хабим само бензина – измърмори шофьорът. – Лимита от по-завчера сме го надскочили с половин туба.

    – Да се връщаме... А, господин капитан! – настоя добродушно и трътлестият сержант с бенка на бузата.

    Другият – голобрадо момче, сержант, беше приклекнал на брега и хвърляше камъчета в лениво течащата Марица.

    – Я-я-я, имало жаби – извика сержантчето.

    Дотича едроглавият русоляв Каров:


    – И отзад няма. Пустош.

    – А мангалчето, мамицата им, още пуши, утайката в джезвето незасъхнала – ядосва се Македонски. – Къде могат да идат...

    И по-нататъшното претърсване не даде резултат. Бандата се беше изпарила в трептящата над брега мараня и талазите смрад от ямата с оборски тор. Тук Каров се отби да пикае, когато колегите му се запътиха към джипките ядосани, че акцията им и сега не сполучи. Докато си закопчаваше дюкяна, Каров ясно чу: някой се изкашля. Кашлицата дойде май изотдолу. Вгледа се в лайняната каша и съзря човешко лице. Очертаха се рамена, ръка под повърхността, която полечка се движи, и друга ръка, стиснала пред устата масур от тръстика.

    – Ай сиктир! – изплю се гнусливо. Свирна.

    – Какво? – подаде се капитанът. Като видя, че онзи стои вкопан пред ямата, изскочи от колата, затича се...

    Седмина бяха: двама от братята, известни като Шопите, и петима манговци от Хаджи-Асан махала, стари познайници. Измъкнаха се от торището като призраци от екшън. Отведоха ги на реката. По Марица плувнаха едри парцали от говежди лайна. Откъм дигата се доклатушка очуканата газка на подучастъка. Като прекрачи и седна на една от пейките отзад, най-якият – тарторът Нико, се озъби на Каров:

    – Тия тук в униформите не ги знам – посочи маскираните, – ама на тебе и онуй педерастче – стрелна голобрадото, – мамицата ви ще разплача!

    Независимо че беше закопчан с белезници, по пътя се зъбеше, блъска с лакти и глава двамата маскирани, опитва да ги ритне в слабините, а те се извръщат да не го гледат. Сякаш не той – бандитът, а полицаите бяха арестуваните.

    Не мина и час, откакто ги вкараха в ареста на общинската полиция, ето че звъни телефонът върху бюрото на капитана. Внимателно, любовно Македонски отмества листовете с отчета:

    – Македонски на телефона... Мо-оля? На кого да обяснявам! Че това работа ли му е на господин министъра? Разбирам... Слуш-шам, гос-син генерал!

    Когато се увери, че отсреща вече са прекъснали линията, с такава ярост тресна апарата в пода, че колегата му от съседния кабинет разтревожен надникна.

    Десетина минути по-късно... наперени, като кършат по пехливански рамена, хората на Нико вкупом, шегувайки се, изобщо в добро настроение прекосиха алеята с розите в дворчето на Общинската полиция. С лъскава от брилянтина коса и миши очички зализан блондин, наконтен като манекен от списание "Клуб М", властно, с пръстче привика Великолепната седморка от спортна кола, задръстила изхода на полицейския паркинг:

    – Айде бе, леваци! Писна ми да ви чакам.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година


Plovdiv, apr. 1994 – edited 21 jan. 2017
____
* Всяко съвпадение с реални лица или събития да се смята случайно.
** Вестник "24 часа".
*** Чуждица, предпочитана в медиите ни пред съчетанието "добро име".

петък, 20 януари 2017 г.

Ars Poetica – МОИТЕ ДВЕ ГАРДЖЕТА

Вера и Надя при баба и дядо в Тригорци, Добруджа
МОИТЕ ДВЕ ГАРДЖЕТА

Пораснаха и двете дъщерички:
едната – въглен, другата – пшеничка.
Отлитнаха... И стаята ми няма,
усещам, стана мно-о-ого по-голяма.

И няма вече със кого да споря,
с кого да се кося, да му мърморя.
Как всичко се оказа тихо, равно,
притихнало и някак си безславно!

Къде останаха въздишки, врява
и всъщност, вече що ли ми остава,
освен на мъничкото си балконче
да седна като уморено слонче

с кафенцето в ръка, с онази книга,
за четене която все не стига
уж време, а пък ето има време
да я чета, но малко ми се дреме

и мисля, ей така очи притворил,
да се завърна в детството отново,
когато Пловдив беше беден, прашен,
ала у мен хлапакът тъй безстрашен,

че влизаше в двубоите епични,
естествено със жестове цинични,
и после го пердашеха до кръв,
но си остана непослушник пръв,

и никога без бой не се предаде...
Рискуваме, уви, като сме млади!
А днес, уви, ни плаши самотата
и сладост няма вече суетата.

Децата – отлетели от гнездото,
и дваж ненужен виждам се, защото
я няма някогашната им врява
и спомените само ми остават.


Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 14 sept. 2010 – edited 20 jan. 2017
____
На снимката долу: 
Надя в старата квартира, когато бяхме тъй бедни и тъй щастливи в моя роден Пловдив.

четвъртък, 19 януари 2017 г.

Публицистика – ЕСЕТО, КОЕТО ТАКА И НЕ НАПИСАХ

ЕСЕТO, КОЕТО ТАКА 
И НЕ НАПИСАХ
     (In skype)

     Tодор Ряпов: Какво 
ще рече "опричник" на български език?

     Георги К. Бояджиев: На 3 декември 1564 г. Иван Грозни
напуска Москва, като отмъква със себе си хазната, царската библиотека, иконите, регалиите (царските символи на властта). Заедно с приближените си господинът се настанява в село Коломенское, където стои няколко седмици. После се мести в град Александров и на 3 януари 1565 г. се отказва от престола, като обявява, че причина за тази жертва е недоволството на болярите, войводите, църковния клир. На 5 януари при Иван Грозни дотърчава делегация, оглавявана от архиепископ Пимен, която убеждава царя да се върне на престола. Когато през февруари 1565 г. Иван Грозни се връща в Москва, заканва се, че предприема крайни мерки срещу "изменниците", конфискува имотите им и създава т.нар. опричнина

     През 1565
г. Иван IV Грозни определя част от територията на Русия за земя под прекия му контрол, без намеса на аристокрацията при управление на тези области. Опричнината обхваща около 1/3 от страната, включително най-богатите земеделски райони, части от Москва, както и някои големи градове на Русия. Областите, които все пак царят оставил под контрола на аристокрацията, са назовани земшчина.

     О
причнината се управлява от служители на царя, наричани опричници. Точно тези служители облагат населението с данъци, като подтискат всяка съпротива с жестокост. В резултат обширни райони се превръщат в пустош, значителна част от жителите им предпочита да се изсели, което води до спад в държавните приходи.

"Опричници", худ. Н.В.Неврев: eпизод преди екзекуцията на болярина Фьодоров, обвинен от Иван Грозни, че се канел да му седне на трона.

     T.Р.:
Чета, че Игор Стрелков бил опричник на Путин.

     Г.Б.: О
причник в случая ще рече кандидат да заеме ролята на Путин в днешна Русия. През 1573 г. царят Иван Грозни премахва опричнината, екзекутира неколцина видни опричници, малко по-късно има наглостта да твърди, че опричнината никога не е съществувала.*

     T.Р.: А музиката къде е?
       
     Г.Б.: През януари 1998 или 1999 г.
по повод годишнина от появата на местния младежки вестник (5 януари 1959 г.) събрахме се в ресторанта на втория етаж на пловдивския хотел "Лайпциг" колеги от "Комсомолска искра". И там по поръчка на Георги Яков (1941-2007) – бивш главен редактор, в онова време шеф на Общинското предприятие "Фотография" (после му стана и собственик), Румян Шишманов – фоторепортер на вестника, изщрака няколко цветни фотоленти. 

     След седмица Яков ми се обажда по телефона да
отида в офиса му в сградата срещу Чифте баня да получа приготвените лично за мене снимки от тази сбирка. И докато точим лаф-мухабет, Гошо – Бог да го прости! – вмъква ей тази фразичка: "А жена ми, като разглеждаше снимките, каза, че имаш вид на типичен разночинец".

     Нищо не рекох. Че не знаех що е "разночинец". A oказа се ето що! 

1999 г. Добрякът Георги Яков и аз – разночинецът, в "Лайпциг".

     Разночинци – междусъсловна категория от населението в Русия през XVIII-XIX век, състояща се от откъсна
ли се из социалната си среда духовници, занаятчии, дребни търговци, селяни, чиновници, обеднели дворяни. От 1840 г. нататък оказват влияние върху развоя на обществения и културния живот, превръщат се в основен социален слой при обособяване на новата интелигенция.**

     Преди да се оженят, жена му на Гошо Венета, заемаше в ОСИК
*** миниатюрна като кибритена кутия канцелария над Спортния магазин срещу пловдивския "Дет-Маг" заедно с бъдещата родна Майка Тереза, г-жа Божана Апостолова Преподобна, настоящ собственик на издателска къща "Жанет-45", поетеса, меценат на закъсали млади и недотам вече млади поети. "Мила ми Венетo" по онова време бе хубавица. Клюкареха завистниците и честолюбиви михлюзи, дето по цял ден киснеха на чаша евтина ракия в култовото кръчме "Кристал", че му кръшкала с млади мъжкари. Ама от некадърници с претенция какво ли друго да чуеш!

     Като главен редактор на "Комсомолска искра", Гошо за мене си бе идеалният кофти характер и досадник; далеч по-късно го видях в златиста розова светлина – готин, влюбен
до полуда в пловдивското "Льоко, Льоко-о, що злагаш на нас, сиганти"; май и в управата на местното футболно дружество "Локомотив" бе известно време.

     Днес от рано сутрин
си губя времето с две манджи, a от седем до дванайсет в ума ми се върти есе на тема "Чувство за справедливост". И сега леко ме наболява глава, че се разочаровах и от себе си: домързя ме да си седна на задника да запиша този текст с епизоди из живота ми от четири-петгодишната ми възраст, та досега.

     Т.Р.: Изпрати музика и сядай да го възстановиш.
                           
Май 1966 г. Тодор Ряпов – студент във ВИХВП-Пловдив.

     Г.Б.: Както съм обяснявал някога на
чаровната Re., имам усещането, че канал от информация се отваря току над кратуната ми, а понякога – и в най-неподходящ момент. И ако не се отзова на предизвикателството да седна и да си запиша това послание свише, започва чак да ми се гади. До утре сутрин, ако не ми избледнеят картинките в ума, може и да го запиша.

     Т.Р.: Също като М
охамед, когато получавал указания от Гавраил; нали и той, въпросният Мохамед, получавал гърчове и видения!

     Г.Б.: Даже му осигурих мото на това есе, заради което съм си диктисал
покрай чашата кафе сборника "Фрагменти" на Атанас Далчев (1904-1878), за да го запиша дословно това мото****. Инак вкратце то звучи ей тъй: "Човек, обладан от чувство за справедливост, е чудовище за своите приятели и близки".

     Т.Р.: Дерзай
!

     Г.Б.: Вчера сутринта по Нова ТВ имаше доста интересно (за мене) предаване- разговор in live как се изграждала психиката на човека от най-ранната му детска възраст (до 4 г.). Имаше
и онагледяване на смисловите връзки, които в тази именно крехка възраст се образували в съзнанието ни, и оттам значи, за цял живот

     Та си размишлявам напоследък:
поради что от най-ранното ми детство, та до юношеската ми възраст нощем в тъмното си представях епизоди от фронта, дето се е сражавал баща ми (генетична информация може би), макар моят дърводелец да не обичаше да говори за фронта и винаги като с ченгел съм му вадел думите и самоотвержено съм се наливал с неговата върла домашна ракия с цел да изкопча детайл поне из преживяното от 22-годишния харманлиец, редник на фронта.

Април 1966 г. Бойният състав на релейката: шофьорът редник Ангелов от Северозападна Българияначалникът мл. сержант Николов от Вършец – или Николчо по "Маминото детенце" на Любен Каравелов, че бе същинска ученичка, и моя милост – все още редник, единствен филибелия сред състава от общо 80 войничета от цяла България, фатмаци и офицери в ракетния дивизион.

    Майка ми пазарджиклийката била "голяма читанка", зубрачка, направо казано. Беше ми втръснало да я слушам да ми обяснява какво ли не,
все да ме поучава. Беше ме окупирала до ІІІ клас, когато се отървах от нейното опекунство, че най-сетне, слава на Бога! – я приеха в елмонтажа на пловдивския "Електроапаратурен завод". Инак, докато като детска учителка заместваше този и онзи по за месец-два из детските градини на Пловдив, както квачка пиленце от четиригодишен влaчеше ме все подир себе си. 

    Та си мисля
, писането ми е дар от нея, от склонността й да чете. Заради неиния калпав "дар", дето дотук само неприятности ми е носил, израснах саможивец, който се бори с нормалната момчешка склонност към сбивания, щуротии, пакости.

    T.Р.: Нали за теб всичко е игра около теб?

    Г.Б.: Eто с какво смятах да започна това есе...

    От петгодишен (1952
г.) майка ми ме пращаше да нося за баща ми в пазарска мрежичка обяд и парче хляб от сумрачната дълбока изба на улица "Ниш" № 4 (пресечка на ул. "Пещерско шосе" в подножието на Джендем тепе) чак в мебелната работилница на Иван Радичев на ул. "Франклин Рузвелт" № 10, в пресечката срещу сегашния Дом на културата "Борис Христов". И там, когато баща ми вече бе калфа, имаше двама чираци, които си биеха лют майтап с висок кокаляв циганин: Васил се казваше, ходеше с дълъг до пети оръфан балтон, но имаше благо лице и все такъв един... наплашен, като да са го гърмели някога.


1953 г. Петгодишен, в униформа на забавачката: сивoсиня манта с 
бродиран от майка ми монограм ГБ на гърдите, точно над сърцето 

    И веднъж по обяд, докато се въртя аз около тезгясите и си ровя за трупчета из талаша в работилницата, тези двамата зевзеци взеха да нападат мангото, че им бил откраднал нещо си, а бе, липсва, значи: няма как, само циганин може да го е свил. И онзи мига-мига на парцали, кълне се в децата си, че не би си позволил такова нещо. 

    Слушам, гледам: човекът се бие в гърди, наляха му се със сълзи очите. Спуснах се първо срещу онези двама
та глупаци да го отбранявам, а те ми се хилят, намигат си един на друг. Спуснах се тогава срещу баща ми, блъскам го с юмруче в корема аз този мой корав дърводелец – дотам можех да му стигна, и му крещя с всичка сила: "Що не го защити, а! Що само си стоиш и мълчиш?" 

    Любопитно ми е дали усетът за справедливост, за редно и нередно е рефлекс, с който човек се ражда, или този
усет се придобива чрез възпитание. Защото от над трийсетгодишната ми даскалска практика съм се налюбувал на милички на мамето и татенцето дечица от ІV, та до ХІ-ХІІ клас, и всяко пръкнало се в този наш свят вече сякаш готов... завършен подлец, лицемер, измамник, тарикат, доносник, предател.

    T.Р.: Май че си е по рождение, но после човек може и да го загуби. Според мен.

    Г.Б.: Всеки човек след тригодишната си възраст дели света на "мое" и "чуждо". С други думи, израстваме отначало именно като егоисти. Егоизмът си е просто част от природата ни, основна част, и иде оттам, дето са ни бесовете, жизнената енергия.

    Знаеш ли какво е Любовта, а! Любов е да пренебрегваш себе си заради друг. Ей това е великолепието на Христовото учение.

    T.Р.: Израснал съм в многочленно семейство и нямаше "мое" и "твое", и не съм бил егоист, поне според мен.

    Г.Б.: И когато посредствена гад тръгне да си изгражда властта и славата, да си храни самолюбието чрез унижени
я, чрез издевателства над някой друг, нали точно усетът за справедливост (който според мене си е феномен на цивилизацията) те вдига на бунт, на въстание; и тръгваш да се биеш понякога на живот и смърт, за да защитаваш когото и да било, независимо че гадът може да те съсипе и унищожи.

     Едва ли петгодишен хлапак,
когото родителите му сурово го пердашат у дома, държат го под ключ в избата, докато са на работа шест дни в седмицата, ще да знае. Откъде тогава да му е ясно що е справедливост! А? Откъде? Това си мисля. Може пък да ни е вродена представата за Добро и Зло, редно и нередно. И оттам ми идва на ум, че възгордяване, измама – маскирани като филантропия, така познатото ни лицемерие и лакомията за власт иде от малодушие, от липсата на духовна енергия. Оттам ще да са и предателствата, и милите уж, но всъщност ужасни самохвалства на чужд гръб и за чужда сметка; понеже са гавра с доверчивия човек отсреща.

19-годишният Jores – стар кокал с мустак (рехав мъх) и фасон, 
както се полага на ефрейтор от ракетен дивизион сред дъбака

     Втората година, от есента на 1966-а до уволнението ми в началото на октомври 1967-а "
зачислиха ми" двама новобранци, селянчета от дълбокия прованс, за които казарменият живот се оказа Райската градина: облекло, патъци, лапане, спане, хем всичко ти безплатно; за разлика от мен – четвърто поколение гражданин, бързичко се приспособиха. Единият, дето щеше да ме замести подир моето уволнение, си бе типичен натегач нейде от врачанските села, другият – от още по-дълбокия прованс: Михайловградско, сегашното Монтанa. Казваше се този вторият Тончо Тонев. И като новооглашен началник, ефрейтор – зъл тиранин в релейката Р-401М, захванал бях, като типичен градски гамен, майтап да си бия с тези диви селянчета, особено да се бъзикам с новобранеца Тонев – омачкан такъв един, изсулен, дето униформата му стои като на закачалка, кокаляв, чак подгърбен, вечно омазан, ухае на манджа и на мръсна партенка, все нещо му виси или се влачи я от патъците, я от дрехата му, с вид на доверчив наивник, демек. 

     Изтегнал съм се аз, Наше величество Ефрейторът, като варен кренвирш върху едно от двете диванчета, които всъщност си бяха сандъци, натъпкани с огромните акумулаторни блокове на радио-релейката, и идва да ме смени за обяд редникът Тонев. Дежурен съм: демек, на поcт, шега ли е! Oсигурявам връзка на дивизиона в покрайнините на държавата с големите шефове от ПВО и ВВС към Втора Българска армия. Вмъква се ухаещ на кисела пот, лук, чесън и яхния моичкият Тонев. Вмъкна се
като лалугер в дупка, рече да се разположи на съседното диванче. Няма "Добър ден", няма "Здрасти", няма "Другарю ефрррейторррр, разрешете да остана!" 


    Лелееее, че като се разфучах! "Новобранка, де така! Я излез и по устав да ми се представиш! Аз тук началник ли съм, или лукова глава?"

    И този кротушко, този момък, навикнал да го действат старите войници, вместо да ми се завърти на пета и – за мой кеф – като балерина да ми изпълни неговото си нескопосно "кръ
-гом", да излезе, па сетне да се върне, па чинно да ми се представи, да ми рапортува, както е по Строевия устав, взе, та ми се озъби: ще се бие, демек. 

    А бе, какво още да ти река, Тодаре! Настръхна насреща ми това селянче. И след минута-две, след кратка схватка, след като с шутове го гоних чак до цветната леха пред релейката, пред моята както всички я зовяха любима "Вила Цонка", усетих отведнъж какви ги върша. Седя си, значи, размишлявам; не ми се и лежи вече на диванчето. Хем гладен, хем в свирепо настроение. И така, както си размишлявам, внезапно като стрела в сърцето ме прониза ей такава една: "Мамицата ти-и! Мамицата ти ефрейторска гадна, мамицата ти, Бояджиев! Аййй, че си говедо!"

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 31 okt. 2014 – edited 19 jan. 2019
____
На снимката най-горе: Върба Чавдарова (1929), Иван Стойчев (ок. 1938), Емил Калъчев (1932-2013), Елена Крусева (ок. 1935), Г.Б. (1947), Георги Яков (1940-2010?), отпред: Николай Заяков (1940-2012).
Илюстрацията най-долу: "Прозорецът", худ. Злати Бояджиев (1903-1976).

*Вж. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9E%D0%BF%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%BD%D0%B8%D0%BD%D0%B0
**Вж. 
http://www.znam.bg/com/action/showArticle;jsessionid=E0CAD9898FED9D0C57B26F102E9BEE58?encID=1&article=4285647624
*** ОСИК – окръжен съвет за изкуство и култура. В ОСИК и 
още низ подобни злачни местенца на някогашната синекура Партията-ръководителка назначаваше обикновено мили рожби и властни булки на местни лъвове или "тайните" любовници на лъвовете.
**** Ц
итатите са всъщност два: 1) За писател, влюбен в истината, не съществуват ни приятели, ни семейство, ни родина. Той е чудовище. и 2)Талантливият човек е неприятен. Вж. с. 61 и 57, Атанас Далчев – "Фрагменти", изд. Български писател, 1967. Моята си версия за мoтo на ненаписаното есе по ми допада. Бел.м., Jores.