Из книгата „Историйките на ученика Ламски”
СЛАВНИТЕ МОМЦИ
ОТ ТИХИЯ ФРОНТ*
Тези хубави хора, дето продължават да разграбват Отечеството, остават все така мили на електората, на гражданина, който всеки път съвестно отива да си пусне бюлетината в обвитата с ален тензух избирателна урна. Особена роля при манипулациите за формирането на обществено безсъзнание играят телевизията, радиото, вестниците, списанията, книгите, цялото ни съвременно ерзац-изкуство.
Паднаха табутата. Като че всичко може да си плямпа кой как докопа микрофона. В журналистиката покрай старите кираджийски кранти шетат палетата на тайни и явни икономически банди за грабеж на всичко, което може да се разпродаде или изнесе от България за шепа долари в личната им банкова сметка.
Сулю и Пулю всяка вечер правят шоу, за да се подгаврят с всичко свято у нас. Политически проститутки, досадници, благи лицемери пъргаво шетат, произвеждат тъпи шегички и заклинаният. Заели величествена дървенашка поза, оракули ръсят в общественото пространство цинични задевки.
Толкова могат. Какво друго да очаква от тях гражданинът на Републиката!
Нравствената уродливост и душевната помия се окичили с етикета "Демокрация и Свобода". В издевателството, може би без да съзнават, са въвлечени и личности, отстоявали някога гражданска позиция в условията на действащ див болшевизъм, пребоядисан днес от кърваво алено в просташки синьо. Демокрацията, а всъщност илюзията, че в България цари демокрация, завари нацията ни без имунитет срещу субкултурата и невежеството, предизвикващи гърчове дори в устроения Запад.
Свикнали бяхме с ограниченията; днес като че всичко е позволено. Повярвахме, че ето на, това е истинската Свобода, бленуваните Братство и Равенство. Усвоили умението да се надлъгваме с правата Партийна линия и Кварталния доносник, след Десети ноември да напсува човек Президента на Републиката вече е само проблем на възпитанието и на личната хигиена.
Медиите ни съчиняват лъжи и слухове за личности, оказали влияние не само върху родната културна история, но и върху света. Мил сърбоман в едно от най-тиражираните издания** точно на 24 май обяви светите равноапостоли Константин-Кирил и Методий за мошеници и византийски шпиони. Върху тези, които Европа на Еразъм, Волтер, Русо, Шекспир брои за свои духовни водачи и покровители наред със св. Бенедикт, в днешна България идиотът свободно излива кофата с гадости.
Всичко може да се рече, но така ли е наистина!
Да си прочел нещо, сънароднико мил, за задкулисните далавери на политици и държавници с крепнещите мафиотски кланове у нас? Държавата здраво се е заела, уверяват ни от Народното събрание, да се пребори с корупцията, с организираната престъпност... На организираните престъпници обаче не им пука от г-жа Държавата, тарикатите влизат-излизат от Следствие, Прокуратура, Съд както у дома си, а онзи висш чиновник, чиято длъжност е да охранява правата ти, съгражданино, нежно се грижи за мутрата, за нейното (не за твоето) здраве, за нейния (не за твоя) живот.
Пред трагедията на простосмъртния бедстващ Български народ палавниците разиграват Българската полиция, надсмиват се над всичко свещено, управляват фантастични за представите ни богатства и власт. Влиянието им върху целия наш обществен живот наред с душевната педерастия е страшно. Така плах новобранец трепери пред нахакания фатмак.
Дойде ред и наглецът да се сети за своя имидж*** пред света, пред наивниците. Зае се с филантропия: дарения, помощи за бедни и сираци, строителство на черкви. Пресата гърми. Телевизионери от угодничество пред властника ще се изпотрошат да въртят морални салто-морталета. Радиото лее предавания за невежи и глупаци. За зулумите обаче пишат най-общо, най-общо приказват. Може да е вярно, може и да не е, всичко е възможно, оле! "Всичко е възможно" стана девиз на нищожество, което желае да мине хем за храбрец, хем за шегобиец и непукист.
Медиите тиражират глупости и страховете ни от някой духовен изрод съвсем не случайно, не заради сеира, а за да си натиска българинът парцалите. От пъзльото какво да очакваш! Пъзльото хленчи, убеден е, че нищо не зависи от него, от всички нас. А минава ли ни през ум, че малкото на брой критични предавания по БНТ, например, са само свирката на локомотива, която свирка затова и издува бузки – за да свали напрежението, че да не гръмне големият котел на народното негодувание! Говорят за този или онзи кмет, депутат, министър колко богатство награбил, колко е души зачернил, и си казваш: Нещо вече се върши, достоен ще да е този редови или Главен прокурор на Републиката, щом се запретнал да свърши работа, за която народът му гласувал доверие. А то... След време виждаш същия кмет, депутат, министър – ни лук ял, ни лук мирисал, чист като момина сълза, кипри се пак на трибуната, пак един от властниците.
* * *
Наплашен е народът, а без свидетели – къде!
Този път следствието като да потръгна. Бандата беше ограбила транзитно преминаващ през България камион със стоки на сирийска фирма. Същата нощ на пътя Пловдив-Свиленград в пълно бойно снаряжение и в полицейски униформи тези същите бяха отмъкнали и колата на четирима германски туристи. Посреднощ на къра оставили все пак живи и здрави туристите. Немците – като не знаели, че в България всеки свидетел първом трябва да трепери за живота си, подписват протокола, посочват подробности, описания, обстоятелства, прекрасна възможност да се размърда най-сетне и чиновникът от съответната служба.
Обществена тайна сред българите е къде след всеки башибозушки набег се притаява глутницата – зад Домостроителния комбинат, отсам стария железен мост, в кирпичена къщурка до привидно запуснат обор. Тук им е леговището, тук пируват, тук делят плячката, тук тържествуват. И отива родната полиция да ги прибере, да ги закопчее, но освен крадения вишнево-червен мерцедес жива душа полицаите не откриват на това дяволско място.
– Че къде може да са? – чуди се Богдан Македонски, началник на спец-звеното за борба с тероризма.
– Хабим само бензина – измърмори шофьорът. – Лимита от по-завчера сме го надскочили с половин туба.
– Да се връщаме... А, господин капитан! – настоя добродушно и трътлестият сержант с бенка на бузата.
Другият – голобрадо момче, сержант, беше приклекнал на брега и хвърляше камъчета в лениво течащата Марица.
– Я-я-я, имало жаби – извика сержантчето.
Дотича едроглавият русоляв Каров:
– И отзад няма. Пустош.
– А мангалчето, мамицата им, още пуши, утайката в джезвето незасъхнала – ядосва се Македонски. – Къде могат да идат...
И по-нататъшното претърсване не даде резултат. Бандата се беше изпарила в трептящата над брега мараня и талазите смрад от ямата с оборски тор. Тук Каров се отби да пикае, когато колегите му се запътиха към джипките ядосани, че акцията им и сега не сполучи. Докато си закопчаваше дюкяна, Каров ясно чу: някой се изкашля. Кашлицата дойде май изотдолу. Вгледа се в лайняната каша и съзря човешко лице. Очертаха се рамена, ръка под повърхността, която полечка се движи, и друга ръка, стиснала пред устата масур от тръстика.
– Ай сиктир! – изплю се гнусливо. Свирна.
– Какво? – подаде се капитанът. Като видя, че онзи стои вкопан пред ямата, изскочи от колата, затича се...
Седмина бяха: двама от братята, известни като Шопите, и петима манговци от Хаджи-Асан махала, стари познайници. Измъкнаха се от торището като призраци от екшън. Отведоха ги на реката. По Марица плувнаха едри парцали от говежди лайна. Откъм дигата се доклатушка очуканата газка на подучастъка. Като прекрачи и седна на една от пейките отзад, най-якият – тарторът Нико, се озъби на Каров:
– Тия тук в униформите не ги знам – посочи маскираните, – ама на тебе и онуй педерастче – стрелна голобрадото, – мамицата ви ще разплача!
Независимо че беше закопчан с белезници, по пътя се зъбеше, блъска с лакти и глава двамата маскирани, опитва да ги ритне в слабините, а те се извръщат да не го гледат. Сякаш не той – бандитът, а полицаите бяха арестуваните.
Не мина и час, откакто ги вкараха в ареста на общинската полиция, ето че звъни телефонът върху бюрото на капитана. Внимателно, любовно Македонски отмества листовете с отчета:
– Македонски на телефона... Мо-оля? На кого да обяснявам! Че това работа ли му е на господин министъра? Разбирам... Слуш-шам, гос-син генерал!
Когато се увери, че отсреща вече са прекъснали линията, с такава ярост тресна апарата в пода, че колегата му от съседния кабинет разтревожен надникна.
Десетина минути по-късно... наперени, като кършат по пехливански рамена, хората на Нико вкупом, шегувайки се, изобщо в добро настроение прекосиха алеята с розите в дворчето на Общинската полиция. С лъскава от брилянтина коса и миши очички зализан блондин, наконтен като манекен от списание "Клуб М", властно, с пръстче привика Великолепната седморка от спортна кола, задръстила изхода на полицейския паркинг:
– Айде бе, леваци! Писна ми да ви чакам.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, apr. 1994 – edited 21 jan. 2017
* Всяко съвпадение с реални лица или събития да се смята случайно.
** Вестник "24 часа".
*** Чуждица, предпочитана в медиите ни пред съчетанието "добро
име".
.jpg)
