Публицистика – ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ (1)

Джендем тепе, вляво – старата градска болница.

ЩОМ ЛЮБОВ НЯМАМ, НИЩО НЕ СЪМ*

       1.

       Веднъж направих беля и жестоко ме биха. Помня, татко държи тънка шперплатова лентичка, тя свисти във въздуха; белезите от нея оставят дълбоки, кървави следи. Пък майка хванала метлата изотдолу, налага ме с дръжката, но от дръжката по не боли. Пълзя на колене и лакти в талаша, а те не спират да бият; от зор се наврях в далечния ъгъл под дърводелския тезгях и те, и двамата, пак размахваха оръжията си, но съм недосегаем там: не, не уплашен, само изненадан, скимтящ от унижение.

      Да съм бил, да съм бил не повече от деветгодишен.

      На десетата година се разболях от жълтеница. Отначало помислиха, че е скарлатина, качиха ни с майка отзад в линейка, кремавобяла шкода с два червени кръста на задните врати. После майка остана някъде, а мене ме поведоха като арестант из огромни хладни, полутъмни варосани коридори. Съблякоха ме чисто гол, накараха ме да прекрача в голямо фаянсово корито и сериозни лелки ме поливаха, сапунисваха, триха. Вонеше на гадно, чак ми лютеше на очите от хлорната вар. Воняха и дрехите, в които ме облякоха. Че са ме повели като арестант, сега си го мисля. Не изглежда логично, но е тъй! – минахме през отделение, където лежаха болните от коремен тиф, за да влезем при хепатитните.

      Сложиха ме в стая с четири легла, до прозореца вдясно. Вляво лежи беловлас, изсъхнал като стар китаец и със землистия цвят на умиращите дядо Гьорги... Изнесоха го на втората седмица, но името и снежнобелите му мустаци, кой знае защо, помня. До вратата, откъм жълтите нозе на дядо Гьорги, беше бате Наско – мъж, около трийсетте. С него играехме шах... Шаха сам си го бях направил от кутия за бисквити, фигурките нарисувах върху картонени квадратчета, които се местеха по синьо-белите шахматни полета. Наско беше тип майтапчия: бие си шегички с всичката ни несрета; само когато се появява сестрата с инжекциите, лицето му става напрегнато, а шегите бяха изричани с крива усмивчица: "Аман бе, сестро! Станал съм на решето. Сестро, вече могат да ме ползват за сито".

      Четвъртият бе Яшара, циганин на неопределена възраст. Мълчаливец, та не съм го запомнил другояче освен с прегърбена кльощава фигура, когато се изсулва от завивките или като се връща от тоалетната, притиснал корема си с две ръце, приведен, съсредоточен, сякаш търси нещо много ценно по пода.

      Оня, който смени дядо Гьорги, ми се губи, не си го спомням, може би защото съм продължавал да виждам не новодошлия, а мъртвия като жив. Сядах в слънчевите пролетни предиобеди на прозоречния перваз на болничната стая. Големите си бъбрят, без особено да се съобразяват, че съм хлапе: от бъбрежа им научавах, че при нас, хепатитните, нищо не е – живот си живеем ние, ала виж, при тифозните всеки ден някого отнасят върху носилка с болничната количка почернял, изсъхнал като чироз, покрит през лице с бял чаршаф.

      Няколко пъти майка и татко ми идваха на свиждане. Все ми заръчват да слушам сестрите и чичо доктор, да си лежа кротичко, да не тичам, да не обикалям по коридора, да си изяждам храната... Изобщо, лесно свикнах с отсъствието им; липсваха ми обаче приятелите. Бате Наско не всякога беше на кеф да играем шах, пък с дядо Гьорги говоренето бе да ме разпитва какво правим в училище, харни ли са учителите или лоши. Другият, който легна в неговото легло, не си го спомням: вероятно е лежал, както някои от по-тежките случаи – по цели часове безжизнен, с празен поглед, забит в тавана.

      Една сутрин, малко преди визитация, санитарката, дето ни чистеше стаята, тичешком излетя в коридора. Появи се дежурният лекар. И две сестри се умъкнаха подир него. Тримата поседяха около леглото до вратата, нещо шепнешком си рекоха, па си излязоха. Дойде възрастната санитарка, разгъна параван около леглото на циганина. И понеже ръката на Яшара все изскачаше извън носилката изпод чаршафа (като да ни махаше за сбогом), вързаха с бинт двете му китки пред гърди и тъй го изнесоха. Сетне махнаха паравана, наредиха ни да излезем ние, двамата с бате Наско, и напръскаха пода и стените около вратата. Като се върнахме подир час, вътре свети от чистота, вони на карбол, а леглото на Яшара – застлано с чисто новичко одеяло.

      Някъде другаде ще разкажа по-подробно за симпатичната сестра Колева, която като че ме обичаше. И аз я обикнах. Няколко пъти сестра Колева, дето ни биеше най-безболезнено инжекциите, ме води в стаята си на тавана на четириетажната сграда отсреща, в чието мазе разрязват трупове. От оная махала под Джендема бях, около болницата; колко набези сме предприемали да узнаем какво ги правят мъртвите там, зад белосаните отвътре стъкла, и нищо особено не бяха съзрели любопитните ни трескави очи. Особени бяха само разказите за внезапно възкръснали, които се събуждали голи-голенички сред циментовите корита на моргата с картонче, вързано за палеца на десния крак... Сестра Колева ме гощаваше с ябълки, сушени сливи, грозде, бисквити; току се обърне към двете си съквартирантки, и те медицински сестри: "Вижте го! Не е ли сладък, а? Не е ли сладичък!" И трите в унес следят как се храня или просто се въртя на стола и си чопля носа.

      Двайсет години по-късно, вече млад мъж, женен, с две дъщери – гостувах на моята някогашна "любовна авантюра", пак в таванска стаичка. Само че сега – срещу моето основно училище "Сашо Димитров". И пак в компания на съквартирантка ме посреща четирийсетгодишна жена с повяхнало личице. Но й останал все още оня до болка познат хитровато-приятелски блясък в очите. Стаичката й – цяла в дантелени покривчици и саксии с цветя... Две години по-късно тя се омъжи, струва ми се, за мъж "с материално положение", както бъбреха жените из махалата, а малко по-късно върху тухлена колонка до вратичката на къщата срещу старото училище случайно зърнах снимката й върху некролог. Издъхнала при раждане.

      Имам, разбира се, сериозни обвинения за това и онова към родителите си. Ами че аз израснах, сподирян от фразичката "От теб стока няма да стане". И когато го споменах преди години в есе за местния областен всекидневник "Отечествен глас", двамата се почувстваха засегнати, предадени. Не мога обаче да престана да ги обичам. Колкото повече време ме дели от смъртта им, толкова по-близки на сърце ги усещам. Милите! Съзнавали ли са, че да отгледаш млад Лъв няма по-добър начин от тоя – непрекъснато да го оскърбяваш и биеш по лице, да го ожесточаваш, да го отблъскваш. Тъй младият Лъв израства корав от усилието непрестанно да отстоява себе си, своята територия, своите ловни полета.

Улица „Ниш”. 6-годишен в униформа на хлапе от забавачката

      Следва

Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година**

*

Plovdiv, 2 dec. 2000 –  not edited 12 sep. 2016

______
* Ап.Павел, І посл. до коринтяни, 13:2

** Резултат от кощунственото прахосване на 4,5 млн. лв. за изсичане на 40 дка гора, за да се осъществи безумният проект за зоо-менажерия на възможно най-неподходящото място в чертите на града - край Гребния канал в Пловдив, която бетонна приумица да усмърдява райското кътче за разходка и спортуване на хиляди пловдивчани, техните деца и семейства и чиято поддръжка ще струва на общината баснословни разходи оттук насетне. Цел - да се добави към личните сметки на тесен кръг управници комисионна от милионите, отпуснати (не безвъзмездно) от европейски фондове за благоустрояване и инфраструктура. 

Публицистика - ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (8.)

ИСТИНСКАТА БЪЛГАРИЯ (8.)

       На 3 декември в 9 часа съм призован с призовка от... 26 юни т.г. като свидетел (всъщност, потърпевш!) по дело срещу извършителя на пет кражби за период от седмица, както научавам от Постановление на пловдивската Районна прокуратура с подпис на зам.районния прокурор някой си Б. Мендев. Може би е Борис, може би Богомил, Богонемил, Боян, Бойко и още каквото ми дойде на ум, но ми се явява свенливо някак, едва ли не анонимен.

    За сметка на това за крадеца всичко като да е ясно. Името му: Андрей Стефанов Атанасов, роден на 21 април 1983 г., което значи: през една единствена седмица от своя интензивен млад живот, когато извършил петте кражби с взлом (което ще рече: разбиване на врати)... бил едва петнайсетгодишен. Живее, научавам от документа на Прокуратурата, на ул. "Елба" № 21 (блок в гетото Столипиново, ще разбера малко по-късно). Първата отбелязана в постановление на местната прокуратура кражба е от 30 юли 1998 г., четвъртък; втората – от 5 август, сряда; третата – от 6 август, четвъртък; за останалите две няма сведения*, само ме уведомяват за още две кражби през същата за юношата "работна седмица".

    Забележките ми на лаик по хода на следствието...

    1. Пръстовите отпечатъци върху стъклата и вратите на жигулата ми отлично се виждат, папиларните линии са тъй ясно очертани, че мога да ги нарисувам, но следователят Иванов (и той без малкото си име ми се явява) документирал, че отпечатъци по гаражната врата и колата липсват. Няма, и толкоз!

    2. Крадците са петима – деца между 12- и 15-годишни, сред тях – едно 9-годишно. Видяла ги съседка, която категорично отказа да свидетелства пред служителите на районното полицейско управление, понеже мъжът й месец преди това бил пребит и ограбен в същото това Столипиново, когато след втора смяна в Кожухарската фабрика "Пулпудева" (на 300 м от гетото) в 22 часа и нещо се прибирал пеш. Каза жената, че не се оплакали, понеже, рекъл мъжът й: "Крадци и полицаи са комбина!" Тъй рекъл.

   3. Крадците в нашия жилищен комплекс Изгрев не се крият, хората ги знаят и всеки в тоя район на Пловдив се бои да не го набележат. Денем дечица от гетото обикалят наоколо, оглеждат какво къде има за крадене, след полунощ до пет сутринта – особено лятно време, апаши шетат в тъмното. Двама-трима стоят на пост по ъглите на блока, един или двама разбиват входната врата, ако е заключена, цяла нощ шетат по стълбища, по етажите, по мазета и гаражни клетки. Сигнализират си, като свиркат тъничко. Чуеш ли нощем пронизителна свирчица, значи, някъде наблизо е глутницата, моли се на Богородица да не ти нахлуят в дома.

    Оборудвани са неканените гости с метален лост "кози крак", както го наричат, клещи, яка отвертка, ножица-резачка за ламарина и арматурно желязо. Изненадани от булдога на съседа ми от първия етаж, докато демонтирали джанта току пред спалнята на собственика на колата, двама от тия манговци бяха зарязали крик, отървавайки кожа, под колата му. Дошли на следния ден да си искат крика.

    Краденото се продава (обществена тайна!) на бит-пазара в Секирово, квартал на град Раковски, на пазара в гетото Столипиново или другаде нейде наоколо. В Столипиново, например, момчурляк ми предлага цветен 20-инчов новичък телевизор "Панасоник" за... 120 лева.

    Крадат и по предварителна заявка. То е бизнес. Казваш на съответния манго каква вещ ти е нужна и подир ден, най-късно до два дена са в състояние да ти я продадат изгодно. Малчугани от гетото обхождат паркираните коли нон-стоп, знаят къде що има; някой от по-големите приближава до теб, както стоиш на спирката или на опашка в магазина, подпитва шепнешком какво ти трябва, предлага стока на добра цена; добре облечен циганин с интелигентен вид ми вървя по петите половин километър да ми предлага нова радиостанция, демонтирана (разбирай, крадена) от таксиметрова кола. 

    Говорим съседи помежду си, че момци от гетото предлагат на смешно ниска цена касетофон, бормашина, ъглошлайф, комплект инструменти, стъкла (предно, задно) за кола, фар, стоп... накъсо, всичко онова, което в магазина е три-четири пъти по-скъпо.

    От Тодор-Живково време зная,че в Столипиново е изградена стройна система за кражби и пласиране на краденото. Крадците най-често са деца или юноши, докато тарторите – мъже между 35- и 50-годишни, се ползват с уважение и респект от местното население и полицаите. Около тия хубави хора с добро самочувствие винаги се навъртат рояк циганчета, вперили блестящи от възхищение оченца. За децата на гетото тузарите паралии с дебели златни ланци и пръстени са чудесен пример за успех в живота.

    Съседът пенсионер Георги Въргов имаше магазинче за детски закуски. На три пъти учтиви добре облечени мургави мъжаги го посещават, за да го предупредят, че трябва да плаща за такса спокойствие. И той, разбира се, приключи с павилиончето.

    4. Като българи – жители на крайния квартал зад най-многолюдното циганско гето в Европа, говорим си, че част от полицаите вероятно са информатори на крадците, чиито босове пък им осигуряват процент от плячката. По тая причина съседите ми не щат да свидетелстват за золуми, наплашени както от босовете на гетото, тъй и от местните полицаи. Българската държава пази крадеца и изнудвача, факт! Виждам моите ученици как се отнасят към циганите само затова че са цигани, без да правят разлика между добър и лош човек. Кражби, изнудвания са върхът на дейност сред населението на гетото, занемарена от десетилетия.

    5. Шест пъти в течение на пет години ме канят с призовка и съм принуден да си вземам един ден отпуск, за да се срещам всеки път с различен някой следовател. Разпитват ме тъй, сякаш не съм потърпевш, ами за тях съм крадецът, питат всеки път едно и също, да се уверят дали не лъжа, но шест пъти в призовката как па ни веднъж не написаха вярно фамилното ми име, та рекох на г-н районния зам.-прокурор Б. Мендев да вземе да се стегне и да запише правилно името ми в книжата по делото.

    Петима са крадците. Петима още следната вечер, около полунощ видях да се катерят към високите стъкла на гаража ми, и като разбраха, че трима души българи сме се вперили в тях, отдалечиха се развеселени, танцуват, щракат с пръсти, припяват: "Имаш ху-у-убава кола, ала твоя ли е тя?" 

    6. От нощта на 5 срещу 6 август 1998 до 3 декември 2002 г. са 1 215 (хиляда двеста и петнайсет) денонощия. Един от криминалистите във въпросното VІ РПУ ми казва: "Знам кои са крадците, но трябва да ги пипна с краденото в ръце. Двама от нощната патрулка ги видели. Няма как обаче 130-килограмов шкембелия да настигне пет бързи като вятър циганета! Метнали касетофона ти в контейнер за боклук, прехвърлили се по телената двуметрова ограда на детската площадка зад блок 222 и нашият служител се отказал, отишъл да рови в контейнера. Двете ти бормашини следния ден вече са били на бит-пазара в село Пъдарско и са продадени, къде ще ги откриеш? Зарежи! От касетофона ти вече нищо не става".

    1 215 денонощия трябваше да минат от престъплението, докато се открие дело в Българския съд. Крадецът през лятото на 1998 г. бил 15-годишен. Едва на петнайсет, а за седмица извършил пет обира. Евалла! Бързи, смели, сръчни – от една страна, от друга – непохватен, тромав държавен апарат от служители, който за пет пари работа не вършат и само ме разтакават и ми губят времето, за да отчетат някъде дейност.

    7. Шест пъти ми разбиват колата, за да ме ограбят. Охарчих се да купя гараж за двайсетгодишната жигула, но ми разбиха и гаража. Иззад две и три заключени врати в избата на блока, където живея, ми отмъкнаха два велосипеда вече; вратата на стайчето ми в избата е разбита, символично я заключвам. Сред съседите, кажи-речи, единици са ония българи, дето не са ограбени. Крием се зад метални врати и решетки, тръпнем от страх в собствения си дом. Това сме ние, Пловдив на обикновените граждани на Републиката – ония, дето плащат данъци, сметки, такси, но се страхуват. 

    Колеги учители, които пътуват с градския транспорт, говорят за банди, качващи се от Централната жп-гара, нахлуващи в общинските транспортни средства, пътуващи в посока Цариградско шосе и специално по автобусни линии 6 и 26. Явяват се неколцина яки мъже отпред, двама-трима отзад в салона на автобуса или тролея, и започва пребъркване на чанти, джобове, портфейли, якета. Качват се тия хубави хора от спирка срещу Централни пловдивски гробища; редовен пътник по тия линии на градския транспорт знае бандитите по лице, шофьорът на автобуса не смее да гъкне. 

      

    Тъй си я караме в моя роден Пловдив, откакто станахме демокрация по западноевропейски тертип уж.

    Купих от магазина на ул."Софроний Врачански" зад Главната пистолет. И други, чувам, вече се въоръжават. Един от съседите се обзавел с ловна пушка, приготвил патрони с бренеке (сачми за едър хищник). Зад входната врата у дома, ако си обикновен гражданин на Републиката и живееш сред нас, нормално е да криеш парче метална тръба, тояга, кол. То е необявена Гражданска война. Удобно е за Съдебната ни власт да отсъди: крадецът е причина за това положение. Допускам, обаче, че друга е причината. Не толкова мародери и крадци, а някой високо горе по етажите на властта има полза българите да сме наплашени, да тръпнем за живота и имота си.

    8. Тая седмица в нощта на 28 срещу 29 ноември вратите на още две гаражни клетки пред жилищния ни блок бяха разбити. Отраднатото: авто-касетофон, инструменти, автомобилни фарове, стопове, тонколони и пр. Никой обаче не се и обажда в полицията. "От какъв зор да се оплаквам! Ще хванат кокошкаря, колко да отчетат дейност, и след двайсет и четири часа ще го пуснат, а тарторите никой не закача, защото са им нужни за изборите като техни хора" – говори съседът. Той пооправи криво-ляво касата на вратата, смени разбития катинар с нов, намира сили и да се шегува: "Аз си минах по реда, вие му мислете!"** 
Пред тая напаст и през ум не ти минава друго, освен да си траеш, да преглъщаш, дето има една дума, да си натискаш парцалите. Оплачеш ли се в полицията, по-зле! Оказва се, че престъпникът в България има човешки права, които ти – данъкоплатецът, нямаш и никога не си имал.

    9. Чудно ми е що от пловдивския Районен съд призовка за делото ми пращат 160 дни преди съдебното заседание. От 26 юни до 3 декември са цифром и словом 160 дни. Минава ми през ум: дали пък Съд, Следствие, Прокуратура не разчитат да забравя за делото в съда? Я, да се обадя и на другите пострадали, призовани като свидетели! Сурова логика има в това разтакаване. Дали само аз си мисля, че Държавата България с всичките си чиновнически служби и силови структури за законност и ред не работи само и единствено срещу подобни на мен, които я издържаме на плещите си и чинно си плащаме сметките?

   Сменят се управниците, стилът се не променя. Ала г-жа Държавата зле си прави сметките, ако е решила, че ловкият трик вечно ще минава. Нали същата тая държава милиони такива като мен я храним, поим, угояваме; рано или късно, като добри граждани на България, ще трябва лъже-елита на тая наша държава да го принудим да ни служи, без да ни унижава пред света, пред децата и внуците ни. Ако ли не, да върви по дяволите!

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 30 noe. 2002 – edited 7 sept. 2016

______

* Грабежът с взлом се върши обикновено в нощта на петък срещу събота, защото съботата е пазарен ден за отстоящото на дванайсетина километра Секирово, квартал на град Раковски. И тоя факт е обществена тайна. 
** И това е обществена тайна. Тарторите са винаги около входа на Основно училище "Димчо Дебелянов" и навсякъде, където са секциите за гласуване по време на избори. Раздават пари и дават знак кога тълпите на т.нар. гласоподаватели от гетото да гласуват и за коя точно партия или кандидатура. Младежи от гетото покрай паркираните в тоя ден коли на ул. "Вратцата" пред входа на училището на мене и на мои съседи са предлагали срещу 20 лева да гласуваме за "техния" кандидат.