Story - МАЙЧИЦА

    Вдигнах се тая сутрин в пет без десет, сварих си двойна доза силно-пресилно кафе, пометох нападалата от липата шума върху балкончето (метър на три) след снощната дъждовна буря, турих масата и пластмасовия стол, па с цигара в ръка се настаних пред бележника със записки: да доработя, както си ми е стар адет, сюжет от пролетта на еуфоричната за нас, българите, 1990 г.

    Ходили бяхме с Жълтото Ленче (до блясък лъсната жигула, с която се фуках пред приятели) две двойки, преизпълнени с плътски мераци: двама мъже и гиздави две момета, до Смолян. И там, на тротоара, в кафене срещу Космическата им обсерватория с куп лакърдии за родопчани чешити и майтапчии разправи ни го тоя сюжет Роман – шеф на смолянското "ВиК"*. Да добавя: че със самочувствие на новооглашен автор на сборник стихове и две дузини разкази се бях снимал пред портрета на Николай Хайтов, кой знае по какъв повод изтипосан насред фоайето на обсерваторията наред с известни хора от тоя край на България. Над фотографията на Хайтов бях разперил двата си пръста като заешки ушета, демек – "Вижте ме, бре! С великия Хайтов мога да се състезавам в писането".

    Ако нещо съм добавил към историята по-долу, то е пак от тоз Роман изречено, макар и по друг повод. Лична история е тая, много лична, та я отделих от веселите лакърдии, дето от уста на уста се предават за услаждане на душата. Кикотим се там, в кафенето на тротоара срещу обсерваторията, заливахме се от смях щастливи, че плътска любов витае у нас четиримата... Като се прибрахме в моя Пловдив обаче, веселичките лакърдии избледняха, изгубиха свежест и дъх на хвойна от Орфеевата планина и ми се загнезди в ума простичката, загадъчна, па и леко сълзлива драма на помашко момче, расло и заяквало с коравия нрав на людете от таз преизпълнена с местни предания и легенди най-българска сред нашите български планини.

МАЙЧИЦА

   Историята начева преди да се родя. Предния ден, 21 юли**, мама се усетила недобре; както лежала и бълнувала, унесло я, сънувала да я гледа в очите и да й дума жена в бяло, с венец на главата. Рекла мама на баба, и баба отърчава на нивата, а там по-възрастните жени акъл й дават курбан да стори. Дядо гътва едно шиле; сварили месото и раздали из махалата в чест на Светицата. Тате тогаз карал осемнайсетте, момчурляк още, подир козите търчал все.

  Сукал съм шест дни; на мама циците корави били, в едната й бозка кърма остава; разболява се мама, взела да се топи. И кого отнапреж да спасяват! Не бива до нея да се докосвам: ще се натровя, майчиното мляко ще ме убие. От двете ми лели, що по онуй време също кърмели, не ща да бозая.

   И нашите ме отписали. Завтекли се снашицата да спасяват, да не изтърват нея поне. Грабва ме тате и... къде-къде, в планината, при козите. Имал коза-първескиня, дето се вика: от яре яре. Измил й вимето, наврял ми муцунката в цицките... и съм засукал. Тъй ден подир ден, бая време. Сковава тате маса, козата се изкатерва връз масата и ме турят под вимето й да суча.

  Свикнала с мене козата. Чуе ли ме да мъцам, рипка към къщи, блъска с рогцата, с копитца блъска да й отворят. Харно, ама мама се оправила, оздравява мама и носят ме да суча пак човешко мляко. А козичката блее, та се къса, с копитца тропка, върху портичката налита. Отпъдят я, замъкнат я по-надалеч, а тя… дърпа се, въжето ще скъса; запрат я при овцете, чуват – врещи, блее, човек гаче от мъка плаче. Срещне ли мама на поляната над къщи, спусне се да я събори. Пуста ревност майчина!

  И тъй две майки съм имал.

  Като поотраснах, тате взе да ме пуска с овцете. Сберем се десетина акрани подир обяд, кога приберем животните от паша, и всеки извежда на моравата свое си ягне: да се погордей, хем да си поиграе с ягнето, та акраните да му завидят. Приказни са у нас залезите, ще знаеш. Ей го насреща Кара-баир. Дорде долу околността потъва в здрачевина, Кара-баир целият полека-лека порозовявя, аленее и накрай запламтява като съща жарава. Изпърха птица, сянка прелети и току-виж небето уж още светло, пък цялото в звезди, и звездите трепкат-трепкат като кристални.

  Всяко момче ягне си има, само аз ягне си нямам. Оти тате ми не дава. Стоката му от добра най-добра, носи му се име, че овците му най са отбрани. И взех аз парици да кътам… от онез, дето ми са за школо дадени, и от рестото при бакалина. Събрах има-няма десетина лева. От горското два пъти годишно закелявяла стока бракуват, евтино се вредих за две шилета. Скрих ги в шумата тез шилета, чардак им сковах и ги качих нависоко. Като излязат моите артлици на поляната, и аз там, ама не едно... две шилета водя. Да се изфукам и аз, значи. А шилетата ми кожа и кости, ребърцата им се броят.

  Обадил на тате някой от по-големите: тъй и тъй, син ти, Юрдане, ела виж с какви келемета те излага, кепази те пред орталъка оладжак. Връщам се вечерта и от прага ме емна: казвай кой те е пазарил стоката му да вардиш, дотам ли я докарах син ми чужди овци да варди!... Не са чужди, думам, мои са си, и не са овци, а шилета... И таз шугава стока със стадото ми си омешал?!... Не съм я със стадото ти омешал... Дека е тогаз?

  Водя го да ги види. Звери се отдалеч, отблизо… Ни кошара, ни дявол. Стволът на ореха само белее. Соча аз към оплетените с вършина клони: ей ги де са моите две шилета! Шилетата връз наковани чамови дъски лежат. Изрева тогаз той като мечок: ай-сегинка им тегля ножа! Че като ревнах... Едвам ги отървах. 

   И пак ги разкара. На другия ден сабахлен зад одаята, докато съм още спал и сънувал, двамина цигани ги заклали, кожите им на гръб метнаха да си ходят на техния си катун. Тъй че кекава стока бобайко не можеше да трае.

   Тъй раснах диво по ридове и по пасбища, с гората раснах и с ручеите раснах, с дивите зверове и с домашните животни, и с пилците в шумата, и с мерак по моми и песни, със захлас по звездите, виснали на гроздове в небето над Устово. Чудно ми е детството, ще знаеш. Сега, кат ги сматрям, дечурлигата всичко си имат, за нищо не са петимни, всичко им бир-таман, обаче мерак си нямат: че всичкото им на тепсия поднесено, всичкото им даром дадено, а нашта хлапешка радост от природата им е от далечна по-далечна. И това, дето оня руснак-изследовател Павлов разправя, че животните не разсъждавали, че не мислели животните… не е вярно. Павлов ряпа да руча. От мен да го знаеш: може да е най-най-великият учен, световен учен да е, ама от животни дип не разбира и тук теорията му издиша.

   И чуй какво ще ти река. Баща ми беше суров човек. Караме веднъж стадо, камък запрати по бременна овца да я завърне, строши й ногата. Ти – рече ми, варди тук овцата да се не дели от останалата стока, яз да си отхвърля другата работа, пък довечера ще й стегна счупеното с клечки. Харно, ама уж я следя, под око я държа уж тая овца, а взе, че мина през треволяка и се заби в едни трънаци. Оттук крещя, оттам заничам – няма я и я няма, че се и не обажда.

   Думам си, довечера тате няма да се сети, забравил ще да е, и отзарана ще ида да я изкарам от тръните. А тейко виси пред кошарите и... дека е – кай, оная с чупената нога... Ми тук трябва да е... Ти кому ги дрънкаш тия, бе!... Че като се разлюти оня ми ти див балканджия! Върви – рече, да ми я докараш овцата, без овцата хич да не ми се мяркаш пред очи!

  И… тръгвам аз. Още видело, светло още, пък мен ме дострашава, коремът чак ме присвива. Насреща ми Кара-баир… от Космоса слязъл сякаш, къпе се в кърваво. И кървавото пламти, играе като пламъците на Ада. Въртя се като муха без глава край къшлата, като гламав насам-натам се въртя, не ми се и мърда оттук. И откривам зад кошарите Караман; изгребах трохи от джоба, бутам му ги в устата, а Караман хич ги не и подуши, гледа-гледа ме, скимти… ай-тъй на скимти: Аууу-аууу-аууу… Заляга на предни лапи, жално вие, тихичко вие, оплаква ме. Усети Караман, че голям страх ме гони. Човек да беше, нямаше тъй да ме усети.

  Отиваме, значи, двама с него при онез храсти. А как да вляза, като вътре каква ли гад се е стаила: я змии усойници, смоци, караконджули, таласъми църни космати? Що страх съм брал, аз си знам! И кучето, като човек: все до мен. До късно оная нощ бродихме, овцата не найдохме. Наложи се в кошарата да спим. Подир дни овцата с друго стадо се омешала, обадиха ни се хората и я прибрахме. Та за кучето ми е мен приказката. Да си гледа работата Павлов, ряпа да руча, ама не разбира Павлов от животни.

  – А що стана с козата, от която си сукал?

  – Козата!... За нея ми казаха, кога бях тръгнал вече за инженер да уча в София. Дотогаз думица не бяха ми споменали, нямах като че спомен за тая коза. Дреболия, ще кажеш. Е, и аз тъй си мислех. Преди да поема за София обаче, води ме мама при тъдявашна ясновидка една, горе в махалите. И оназ, врачката де... отнапреж на боб ми гледа, сетне на оджака в пепелта взе с пръсти да рови, та изрови стар въглен. Блещи се във въглена, ай-тъй на... се блещи. Положи го напреде ми и, тебе, дума ми тихичко, две майки те мислят; едната е в съседната одая и сърба кайве, другата – на небето. Че я заклал бубайко ти курбан за здраве пред Света Богородичка. Оназ майчица, рече, сред женските в твоя мил живот най-силно те обичала и още си те обича.

Plovdiv, apr. 1990 - no redact. 18 apr. 2016

_____
* Смолянското предприятие "Вода и канализация".
** Баща ми Кирил е роден на същия ден 22 юли (през 1922 г.) в Харманли. 

22 юли по православния календар се празнува като Ден на Св. Мария Магдалина; вярна последователка на Иисус, тя следва Христос, споделя страданията му до разпятието, свидетел е и на възкресението му, като сестра на Св. Илия. Неин е първият възглас "Христос возкресе!" 

Публицистика – БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

    Баща ми е най-малкият от родените между 1909 и 1922 г. петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан и Кирил – синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам, кажи-речи, нищо за живота на тези двама мои предци освен откъслечни приказки, които дип нарядко баща ми процеждаше. Като например изреченото през пролетта на 1972 г. по повод добруджанската ми авантюра (бъдещата ми женитба); изтърсено през рамо – нито похвално, нито назидателно: "Дяд Гьоргище! Кой знае какво ми се е разпищолил из Добруджа!"

    Били толкова бедни, че когато се родил най-малкият, съседите довели бездетно семейство от Бургас да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото Харманли помня и как – докато изпъваме шия с татко към паянтова съборетина насред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни гледаха тревожно иззад прозорчето и той рече: "Да се махаме! Нямаме работа тук". И се разбърза нагоре по улицата. Постоях още мъничко, преди да го догоня, за да си представя как са живели седем души в мизерната къщурка.

    "Колко пъти съм ти пляскал посраните гащи на Улу дере!" – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роден в 1909 г.(връстник на Никола Вапцаров) висок, белолик и строен чичо Митко*. Баща ми му викаше "бати Митко", че беше първородният сред петимата. 

    Няколко пъти ги сварвам двамата да си бъбрят, по-точно "бати Митко" говори-говори-говори, баща ми мълком нещо си върши край дърводелския тезгях или подрежда разни джунджурии из десетина кутии. Като си помисля, и четиримата (без втория брат – Дончо, който "си падал по живота", че купил комплект скъпи барабани, барабанист бил) имаха слабост към техниката, към ремонтите от всякакъв вид, към приспособленията и разните инструменти, към поддръжката и преустройването на всякакъв вид машинария: мотоциклетни двигатели и рами, шевни машини, дърводелски машини, кино-машини, текстилни машини. Сръчни, предприемчиви, родени да са стопани, всеки със свое дюкянче да разполага, със занаятчийска работилница.

   Вдигам те от тракийската пръст, мили мой татко, ставам сантиментален, изправиш ли се в мислите ми пред мене, мълчаливец такъв! Чак ми се реве за тебе; как ги правиш тези работи! Кому да обясня, че в своята обикновеност и несрета си ми примерът, мярката – кротък, ала рязко очертан; доверчив, а и неспособен да се справя с хитреци, с всякаква измет от самовлюбени и грандомани, тарикати и изнудвачи.

   Майка ми търчи да го оправя по разни служби, па току възнегодува: "А бе, Кинчо! Като не знаеш какво да кажеш, мълчи си поне". Ето случай, когато изрече тези думи, а той я гледа с ясносините си спокойни очи, без да мигне… Мерак му беше да замине за няколко години на работа в Либия. Познат някой си му пуснал мухата: Либия, та Либия, като поработиш две-три годинки, току-виж си си уредил борчовете и дереджето, килими ще накупиш за вкъщи... Братовчед ми Георги четири години беше строителен техник в град Бенгази, и той му превъзнасяше "Либията". Та ето, написал си баща ми молбата (майка ми я написа) и тръгнаха двамата от канцелария на канцелария, до София чак ходиха, че нещата тук нещо запецнаха и Либия взе да се топи и смалява като мираж в пустиня.

   От някакво министерство им рекли: "В Пловдив ви мътят водата, на местна почва. Ние не те спираме, там трябва да си оправиш бакиите". Оказало се, че пловдивското окръжно МВР-е** категорично било против. Нареждат се, значи, двамата с майка ми (кавгаджийска семка от калугеровски и перущенски род) пред входа на Окръжното управление на МеВеРе. Пред дебео тапицираната порта майка ми посъветвала баща ми: "Ти, Кинчо, само си мълчи, не се обаждай. Остави на мен да убедя човека. Отговаряй кратко само ако те питат".

   Влизат. Чинно застават пред бюрото. А подполковник някой си иззад бюрото папка дебела три пръста вади, чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда устни, сегиз-тогиз бърше очила, вдигне поглед, мери изпод вежди баща ми, па като обърнал и последния лист на досието, с тенекиен глас отсякъл: "В чужбина ние само наши хора пращаме, проверени хора. Ти кой си, какъв си й на тази държава? Партийният секретар в квартала и другарите от вашето ОФ-е черно на бяло писали, че си аполитичен. В кръводаряването, в почистването на градинки и засаждането на дръвчета и рози, в акциите за събиране на старо желязо и хартия как па ни веднъж не си се включил, в ни едно общоградско и квартално мероприятие не си участвал! Що се натискаш, а?" – взел нервно да барабани с пръсти по бюрото.

   Обадила се майка ми: "Върнал се е от фронта с Орден за храброст. Можем да донесем медала да го видите". А човекът с пагоните, като да му залепнало онова "аполитичен" за небцето: аполитичен, та аполитичен, дръпнал им едно силно назидателно слово да си налягат парцалите. Либия!? Каква Либия, драги! Либия да не ти е хапка за всеки никаквец! Либия ще съзерцава аполитичният Кирил, ама през крив макарон. Рекла пак да се обади майка ми, но в този сюблимен момент баща ми, който дотук кротичко попивал с очи чешита с пагоните, се обръща към нея: "Надке, хай да си вървим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади".

  Това само рекъл и... настанало Второто пришествие. Разкрещял се онзи ми ти шапкар: "Марш! Аполитични типове! Вън! Вън от кабинета ми!" Пък те и без това вече бежешком слизали по мраморното стълбище, докато зад гърба им онзи тип гърмял и трещал, не можел да се спре. Харно, че не дал заповед часовият да ги арестува за хулиганство.

  Тъй загина още една твоя мечта, мили татко. За работа пак се беше размечтал, за какво друго! Работата бе твоето щастие и празник, твоята гордост, твоята веселба. Докато хората край нас живееха и с труд, но и с отдих: ходеха за риба, киснеха в кръчмата, пиеха, напиваха се, блъскаха белот и табла до зори, плещеха клюки или се изтягаха върху миндерчето по цял ден в неделя, обсъждайки международното положение, ти, татко, все нещо работеше. Стърже рендето в полутъмната изба, в работилничката ухае на туткал и чам, на талаш и стърготини, та адвокатът от третия етаж над нас Запрян Джонгов (когато вече се преселихме да живеем в Мараша, на ул. "Янко Сакъзов" срещу черквата "Свети Георги") не се стърпя веднъж и пред мене, татко, ти рече: "А бре, Кириле! Какво пак си се заврял в избата като къртица? Все режеш, все стържеш, ковеш, какъв християнин си ти, черковните празници не почиташ". Зейнах да отвърна на набожния вагабонтин, но баща ми ме побутна по рамото: "Не се разправяй".

   Сприятелихме се сетне с този над 75-годишен адвокат. Бил някога, в първите години подир "славния" Девети септември Голямото добрутро. "Ние с Трайчо Костов ей тъй на! – говори ми, – както с тебе сега, коляно до коляно сме си бъбрили, като депутати в Народното събрание." Ударила ли го Народната власт, не го ли ударила, не знам. Щом е жив, значи не го ударила. Председател на адвокатската колегия в моя роден Пловдив даже бил някога си подир Девети (ІХ.1944.). Кани ме да му гостувам в родното му село Правище. И не отидох: че как, нали съм син на къртица, трябва да си знам мястото. Пустият му депутат!

   "Аполитичен" – страшна дума. Гадна, много съдържателна. С този мил етикет другарите и другарките кръщаваха всеки, който не бе склонен да им се мазне: не се изказва пламенно по събрания, не кърши раболепно кръст, не пъчи гърди и не скандира "Да живей" и "Ура" по митингите, не пише тайно сведения за съседа, не лепи афиши за борбата срещу империалистите, не скандира по празниците, не се натиска да носи байряка, не слухти край черковния зид по Голямата Богородица, Великден и Коледа да запише кой пали свещи, кой се кръсти пред иконите, не се старае партиец да стане, най-малко: не се натяга да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация.

   Години по-късно (1980), когато ми предложиха да работя на обществени начала, което ще рече: без заплащане, в Отечествения фронт на едва-що застрояващия се краен квартал Изгрев-изток, където и досега живея, хич не се поколебах, рекох на майка си и на баща си: трябва да й узная механизма на тази дяволска машинария отвътре как действа.

   Тъй геройски "загина" и колега от някогашния местен младежки седмичник, доскорошен зам.-главен редактор на може би най-тиражния в цяла Южна България всекидневник "Марица". Бившият инструктор или секретар на ГК на ДКМС в Сливен, протеже на първия секретар на ОК на БКП в Пловдив Дража Вълчева, лошо не ми е сторил. Ала една нощ в старата печатница на ул. "Кракра" 11 по време на дежурство стереотиперите Пешо Пуловера и Митето Митничаря подхванали тогавашния зам.-главен редактор на "Комсомолска искра": "А бе, Гошо, едно момче от нашата черга има при вас. Какво толкова сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате". А Георги Петров, който инак знае да си мери думите, ги посъветвал: "Зарежете го вие този Бояджиев. На Бояджиев баща му частник".

   

   Туй то, "частник" – етикет в устата на човек, който по онова време прилежно ни пишеше досиетата. И Митето, като ми предава що рекъл праведникът Петров, угрижен вече за себе си, не пропуска да добави: "Ти сега да не вземеш тъпан да биеш какво съм ти казал! Аз инак нищо не знам".

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uli 2013 – edited 16 apr. 2016

______
* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Туй NSU и бял акордеон "Ноner" бяха май единственото му ценно имущество на пришелец в големия град.
** Пловдив ми е роден град, но не знам по-печално царство на посредствеността у местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт; "чантаджия" зовяхме единствения в махалата чиновник, който се отличаваше с масивни рогови очила, па със завист проследявахме как с пружинираща походка минава по улицата с вечно издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае дали обяда си или халва е носил вътре, ама си представяхме документи, документи, документи, нещо крайно опасно според представата ни на дечурлига от махалицата в подножието на Джендема (Дяволското тепе).