Story - ЖИВОТ СИ ЖИВЕЕМ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ЖИВОТ СИ ЖИВЕЕМ

    Болен съм. Температура, главоболие, гърлото ми е зачервено. Като го видя туй мое зачервено гърло, училищната ни госпожа лекарка яко ми се зарадва, повика сестрата и зъболекарката, които тъкмо лапаха шоколадови бонбони, клюкарстваха и си пиляха ноктите, а наоколо беше бояджийска работилница сякаш, тъй вонеше на ацетон:

    – Елате, ма! Елате да видите идеален хонконгски грип!

    Съжаляваше вероятно, че не тя го е пипнала тоя мой грип.

    Затова съм си у дома. Заничам през прозореца като арестант. Януарски мъгли се скупчили, сякаш са се сбрали на партийна конференция над нашия краен квартал. Сутрин стъклата са в сребристи рисунки от скреж. Като опра нос, образува се точица, точицата расте, става петно. Среброто потъмнява, и като погледна, виждам, че жива душа няма навън освен врабци, нафунели като орехчета. И пак се мушна в леглото.

     На излизане тая заран тате дръпна следната реч:

    – Ванчо! Оназ дофторка красива рецепта ти изрисувала. Обаче, Ванчо, у нас пари йок. Тез илачи са за богатите, сине. За някой Хари Потър ще да са тия скъпи илачи. Който иска, да ги пий. Според мене, Ванчо, тез лякове са химическа отрова, с която державата ни преследва: едно – да те усмърти тебе, Ванчо, и второ – да ни отунза* и последните парици. Чуй що ще рече тейко ти: ще пийш лимонтозу, сине. От лимонтозуто трябва да ти размине, че на бацилите им се повдига от киселото и бягат. А киселото е витамин “Це”. И не прекалявай с шекеря, че и шекерят е скъп. Днес кажи-речи цял ден се бъхтя за кило захар. Цепи ли те глава, ей ти носната ми кърпа. Мокриш я на чешмата, туряш пет капки оцет и... по гръб. Кърпата на челото, и си готов. А и с оцета да не прекаляваш, че и той пара струва. Пет капки! Не повече. Пет – колкото пръстите на ръката.

    Пестим от всичко. Мама вечер не плете, че се хаби ток. Върнат се леля и тате от работа, хапваме хляб със зелева чорба и бучица сирене. Гица носи в бурканчета храна от детската градина като оназ принцеса от приказката за цар Дроздобрад**. Краде, но като моли Бог да помага, не му казва, че краде. Има деца, рече, тъй глезени и капризни, представете си, че не ядат мляко с ориз.

    – Да го сипя в кофа за свинете! Сипвам го в бурканче, и Бог ми е свидетел, никой не губи.

    – А готвачът! Не те ли псува на майка?

    – Че отде да знае готвачът Перо!

    – Не знае, понеже се криеш. Честно ли е да крадеш, а? Свинята на Перо си има прасенца. И прасенцата гладуват, нали? Защото им крадеш яденето. От копанката им крадеш. Не се ли срамуваш! Бог всичко вижда, не знаеш ли?

    – Харесва ли ти свинският сютляш? – рече мама.

    – Кога не прекаляват с канелата...

    – Иде ми да то пречукам. Аз съм го създал, ама и аз ще го унищожа, ако пак ме дразни – рече Тотю*** с пълна уста и зрънца ориз се разхвърчаха насреща ми.

    – Е, щом ти харесва, с канела или без, яж и мълчи. Ай, че неблагодарник! Не стига, че му носят наготово, ами и претенциозен! Да не си син на граф, или си депутатски син?

    Тая нощ беше тревожна: крадохме с Панчо насън.

    Посегна към кофата с помия, а свинята на Перо ме погледне с печал. Пълня бурканчета, вързани с въженце под палтото, та мязам на хокеист. Тате каза вчера: който не краде, загива. По селата старците се бесят, че нямат парици лекарство да си купят. Остава само народните избраници да свалят стария надпис и новата табела на опоскана България със златни гвоздеи да я ковнат върху фасадата на Народното събрание: “Да живей тарикатът!” Честният, обяви тържествено, е честит само в легендите, в живия живот истината е друга.

    Разправих съня и Тотю се ядоса:

    – Ти син ли си ми или рожба на говедо! Разциврил ми се за свинята. Онез в парламента живот си живеят. – И продължи в мерена реч: – Кара ново беемве който хубавко краде. В скапаната си кола вози ми се будала.

    – А който кара жигула?

    – На тия с жигулите, москвичите, трабантчетата, вартбурзите и шкодичките не им провървя, понеже бензина се налага да си го купуват. Няма как, не може всички да крадат, все някой трябва да тегли Аврам-каиша. Пък за да краднеш, пипе се иска и храброст. Храбрите са богати, по тилювизоря ни ги показват, да ги видим, да им се порадваме как плещят за демокрация. А главният прокурор на Републиката следи косъм да не им падне от кратуната. Щото са наша гордост.

    Следната нощ с Панчо сме за бензин. Ей го трактора насред изтърбушено заводско хале. Мотая се, не ми се ходи в пандиза. А Панчо: Ще бутнем туба бензин на прокурора Татарчев и Татарчев ще ни пусне да си оправим кариеса. Брей, Панчо, всичко си предвидил, а ако ни спипат! Да знаеш, бият ли, няма да издържа. След първия шамар и всичко ще призная на господа полицаите. Смее се: Ще ни обършат по два и що, баща ти с перо ли те гали!

    И ето какво стана... В пощата са, значи, големите пари. Те не миришат като бензина. Повъртяхме се, па грабнахме торба, опряна до стената. Свряхме се във входа на жилищен блок наблизо да броим парите. Оказаха се лентички с дупки. Пазачите тичат към нас, та зарязахме торбата и се пъхнахме в някаква кръчма. Набутахме се в таз крива нива – мрънка отчаян Панчо. А от ъгъла се чува: Кха-кха-а! Хе-хе, като си попска унука, що, моме, дириш ти тука? Момци, българи-юнаци, треперят ли ви гащите?

     Това е кръчмата на бай Петко. За него казват, че е българският Леонардо, обаче щъркът объркал навигацията и вместо отвъд сбърканата от кавги и злоба Сърбия, да вземе да пусне бебчето Петко отсам Калотино. Кога ще си видим сметките? – рече художникът-кръчмар, както бършеше с мазна гъба масата. – Стават ти хилядо лева борч.  А откъм ъгъла се чува пак: кха-кха и гласът: Закръгли ги на две хиляди. Подир малко – към мен и Панчо: Юнаци, да ви се намират две хиляди? Как ги искаш? – пули се Панчо. Предпочитам звонк – рече гласът, – дайте ги на Петко. Петко бре, я тури две илимонатти на тез приятелчета! Чувам пъшкане, шише се изтърколи, тенеке издрънча, котка измяука и ни освети с фосфорните си очи. От тъмнината изплува човече с мустаците на Панайот Хитов.

    И се събудих. Блещя се: бре, това що за сън беше? Сутринта, докато Юлия още спи, кършим ръце край горещата юфка в кухнята с мама:

    – Ний сме честни българи, най-обикновени хора, Ванчо. Тоя сън не е на добро. То аслъ само с татарчевци не сме си имали работа.

    Надвечер тате се прибра оклюмал. Не ръси шегички, докато си изува калните обуща, само изпъшка:

    – Ленче!... Гичке!... Дечица мили!... Откраднаха ни Виктор.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 25 jan. 2016

______
* Диал. ограби, изнуди.

 
** Поучително четиво от учебника за българчета в началния курс на днешното училище.

*** Хлебарят не знае, че повтаря казаното в не по-малко мътни времена от някой си Тарас Булба, документирано от руския писател Николай В. Гогол (1809-1852).

Story - ВЕДНЪЖ ПРЕЗ ЗИМАТА

Човечеството се сбогува със своето минало, смеейки се. Карл Маркс (1818-1883)

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ВЕДНЪЖ

ПРЕЗ ЗИМАТА

    Уж кротичко си седяха, а се смяха и до припадък се кикотеха:

    – Фуфкаво…?! Че какво е фуфкавото? – пита един.

    – Фуфкавото е почти пуфкаво – отговарят. – Мазен, объл, фуфкав е, да речем, оня господин информатор на Шесто управление*, дет двайс и шест кила отчети в разстояние на двайс и шест години до Татовото Гестапо надписвал с думицата "донос”; не донос със С, ами със З накрая – доноззз. Завчера по тилювизоря го изпедепцаха кат дърта гювендия с ланец от полвин кило злато. Ашколсун! Харен човек, фуфкав!

    Захванаха да чепкат думата "мошеник" откъде дошла.

    – А че мушеник иде от “муш-муш”. Муши се, оладжак, въвира се, де не му е работа – извисява глас опонентът.

    – Ай, колко си прозд! – рече тате. – С “муш-муш” как ще обясниш хубавия плод мушмул? Мушкатото, па и мушмула да нямат нещо общо с мушенето, м! – И подпира брадичка с юмрук, олицетворение на самото снизхождение. Тонът му дразни Гица, която намотава кълбо от чиле прежда, и тя рече:

    – Като си толкоз умен, айде кажи ни що значи „мушеник”!

    – Мушеник... Не, мошеник – почва издебело тате, знак, че не е дип сигурен: – ами мошеник иде от “мощ”. Има мощ, а законът не му позволява. И как тогава постъпва мошеникът! – хвърли й бистър поглед: – Извършва мошеничество. 

    – Не сте ли чували думата "мошия"? – обади се мама. – Мошия ще рече имот, бащиния по нашенски.

    – Излиза, мошеник е тоз, дет на бащинията посяга, тъй ли? – колебае се тате.

    – А що ще рече "окомуш"? – сеща просветление Станчо. – Дали таз дума не ни казва що е то мушенник. Мушенникът е "око-муш", демек, муши се кат мъжко око в женска пазва. – И със самочувствие оглежда дамската част от компанията.

    – Не си прав – рече Гица. – пише се не "муш", а "мош".

    – Че аз не я пиша, драга! – вдига очила на чело новоизлюпеният лингвист. – Аз таз дума само я казвам.

    Замълчават. Виждам ги като атински философи на агората в Древна Елада: в бяла тога с ален бордюр на зигзаг, без която тога очевидно философът не може. Станчо продължава да развива своята версия:

    – Мушеник иде от “мушка”, демек, мерника на пушкалото, дето е за прицел. Мушеникът се цели, пък ахмака го уцелват. – И разправи как в далечната 1990-та бъдещият кмет Гърмидолски (който в лето 1990-то от Христа не можел и да сънува, че кмет ще се събуди една сутрин) подкокоросал ахмаците да катурнат шефа на местната държавна печатница.

    – Господа работници – омайвал ги Гърмидолски през есента на 1990-та, по онуй време цаца в отдела за мастила и хартия. – Скъпи господа пролетарии, я да бутнем ний дружно червения кожодер! Какво ще кажете? Да стачкуваме, викам, всички да се вдигнем и до победен край... Па да си турим син началник!

    – А ако другарят Богдан Палабуйков, какъвто е див, вземе, че се ядоса? – рекли по-малодушните. – Като вдигаме бунт, не рискуваме ли работното си място? Вярно, мъненки са ни заплатките, ама поне редовно ги дават...

    – Ей ме на! Гледайте! Пъхам си главата в торбата – изквакал ораторът, па си отскубнал сноп косми от темето и пъхнал сурат в мрежичката с купените репички, краставици и марули, посочил втория етаж, дето се намирал заветният кабинет с климатик и с бленувания в мразовитите зимни нощи огромен фотьойл. Гладни били нощите и мразовити били, че на студено и с празен тумбак спи ли се! – Ако сме тук всички бачкатори за демокрация, ще победим. Времето е наше! Комунистите вече не пеят, господа работници. Треперят им гащите на комунистите. Сега е моментът яко да ги напънем изотзад и отдолу.

    Речено-сторено. Струпали барикада насред двора с рулоните. Стачни постове като японски петлета щъкат из цеховете, макар да не били баш наясно за кой дявол стачкуват. Не бил лош Палабуйков, печен бил в работата си, но пък бил червен, а мнозина наивници така и не успели да станат партийци по Татово време... 

    Завистта у българина е много як мотив.

    – Цялата шашма беше – обяснява Станчо, – че тарикатът Спас тайно си носеше във вътрешния джоб на балтона заповед за назначение… евентуално, тъй да се каже, ако се наложи.

    Евентуално назначение в издателство „Светлината на Октомври”му давало и светлина, и храброст да се бори за правда и за свобода на народа.

    – Докато заради стачката ний заплатата си изгубихме – продължи Станчо, – и семействата ни бедствах: че за шматкане и капиталистът пара не троши, двигателят на хаоса отведнъж се оказа главен счетоводител в тукашното издателство. И от “Светлините на Октомври” довчерашния завалия на бял кон атакува фитьола (фотьойла искаше да рече) на шутирания в гъза Палабуйков. У-у-умен! Много умен!

    Гледат го и цъкат с език като швейцарски часовничета.

    – Та ви думам – заключи Станчо, – мушенникът всегда е наясно де е далаверата. Пък будалата не знай. И господата отгоре го мамят тоз будала кабела за високото напрежение с голи ръце да бара, вкусните кестени да им вади от жарта. О-о, и аз как ревах гаче съм жив одран "Се-Дее-Сей! Се-Дее-Сей!", "Времето е наше!" и "Смърт на червените боклуци!” Ой, Божичко, как съм се драл, с какъв хъз съм пердашил червени муцуни! Що витрини съм поломил! А от онуй лежане връз сочната морава край парлюмента и търкаляне в Града на Истината (в кашони до Президентството) ишиас фанах, колената с вода взеха да се наливат, а по гъза от лежане сто цирки ми излянаха, походката ми се вдърви, стъпям кат некой Пинокио. Правех се и аз, че гладувам кат госсин Савов, само онез в парлюмента костентуцията да не я приемат. И каква полза, Господи Боже мой? И каква полза… Пак съм си с вехтите гащи, а Гърмидолски ехе-хе-е-е-ей! В мерцедес го возят Гърмидолски. От калта издрапа, пък аз... – И насълзен захлипа, заскимтя като коте без майка. Да не се беше предварително подквасил с ракия, едва ли сълзи щеше да рони.

    Оказа се – обясни им леля, и те склониха, – името идело от Моше. Въртял Моше евреите четирийсет години из пясъците на оназ пустиня, докато забравили защо са тръгнали и къде отиват. Ще хванат те Мойсей за... шлифера! Ами да, врътнал им се акълът. Тарикатът тъй докарва нещата, че овчето стадо ахмаци, като не схваща кое му е от полза, юрва се своето Народно събрание да руши.

    В тоя момент комшийката Донка хълцукна, извини се. Пак хълцукна, пак се извини. На третото хълцук-хълцук се изчерви и кондукторът-бъчвар Вичо я загледа разнежен, па взе да си тегли един по един пръстите тъй, че да пукат.

    – И политиците – рече тате – четат Светото писание, няма как да не четат. Вече всички до един сме набожни.

     Нова лакърдия захващаха, кога на вратата цъфна Рачко Тапицера, член на последното, най-новичко от рояка БЗНС-ета. Носи Рачко трилитрова бутилка бира „Арианка”

    – Я кажи, Рачко, или аз да им я река… – смигна Теню. – Излязъл Рачко да си изтръска слънчогледовите люспи от бохчата с щампования лъв от Мозамбик, купена на битака в Илиянци. Зърват го Мишо Губерката и Бат Куню Кюспето, попитали политическа партия ли основава, че вее байрак с лъв. Пожелали да ги запише в управителния съвет. Ама че обърквация!

    – А Колю Карамфиля пък вярва, че ще се уреди чрез Държавната лотария – рече Вичо. – Събира тапи от Пещерска гроздова и капачки от бира в буркани. Два кашона буркани вече пратил в БиТиВи, дето някое си Къци Вапцаров му обеща да го включи в битката за мерцедеса с големи изгледи за успех.

    – И-их! – изсмяха се дружно. – Бива-бива, ама чак па толкова прозд!

Plovdiv, apr.1994 – redact. 23 jan. 2016

______
* Юнал Лютфи (1944) – народен представител в VII Велико народно събрание, 36, 37, 38, 39, 40 и 41 Народно събрание, като сътрудник на ДС подписвал доносите си с имената Мурад и Сидер. Вж. http://www.varna-sport.com/?pg=ViewNews&NewsID=1177569743