Story - ДВАМА МЪЖЕ И ПОЛОВИНА В КУХНЯТА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ДВАМА МЪЖЕ И ПОЛОВИНА

 В КУХНЯТА

    Яростта на народа и народната любов се зачеват, износват и раждат в кухнята. Като ти е празен тумбакът, а заплатата не ти стига да се наядеш, как ще обичаш? Нали!

    Късно снощи дойде чичо Станчо от осмия етаж.

    – Полютиката, момче, е гадна. Долна курветина е полютиката, харна на глед уруспия – поучавал го тейко му, майсторът-тенекеджия Вергил. – Радваш й се час-два: прегръщаш я, милваш я, начешеш си крастата, па сетне се мъкнеш по дофтори. И най-лошото не е, че нормалните хора те бъзикат, ами си разваляш реномето. Веднъж фукнеш ли по курви, жена си вече не уважаваш, реве тя, та се къса, комшиите кълнат: “Аман от тез ваште кавги, кога ше се кротнете, кога ше се оправите!” ...Ха върви, обяснявай!

    Затова от младини, след като два пъти ял як пердах: веднъж в милицията, подир това – дърмон* и от тейко си – стария тенекеджия, Станчо, който сещал у себе си способностите на политически лидер, тоест – на  хайдук, започнал да набляга на твърдите питиета с дебело мезе и на двусмислените цинични любовни песни в нежна компания.

    Позволявал си ачик да щипне знойната келнерка Мимето по дупето, пък за извинение бакшиша да й го пъхне по-дълбочко между циците в деколтето.

    Това между тате и чичо Станчо не е обикновено приятелство, а нещо много по-възвишено. “Щото сме минали по едни и същи пътечки” – подхилва се Тотю с лучена уста. Какви ли ще да били тия пътечки? Помня как си идеше от леярната чичо Станчо. Костюмът му – омачкан, каскетът – яко килнат, не върви наш Станю, ами улицата мери: Тоз тротоар си е мой, ама и другия не си го давам! Муцуната му – в червило омазана, обаче съсредоточен, ловко си мери стъпките, че да не падне и стане за резил.

   Колко пъти и тате се е втурвал у дома с песни и танци на народите, вързал кънките, ала с таз разлика че Тотю мучи като пробита флигорна и фалшивее.

    – Гледаш ли, гледаш ли тилювизора, Тотко? – чувам Станчовия глас откъм антренцето. – Тез едеоти шъ съ избият за власт. На парлюмента шъ му таковат мамката... Видя ли как дими таз гяволска къща... Е! Седи ли се сам в таквиз весели времена?

    Намъкна се в кухнето, видя мама и понижи глас:

    – За мъничко бе, Ленче. Вий нали сте вечеряли? Да не преча, ей! Думайте, ако има нящо. – Бръкна в единия вътрешен джоб на ватенката и върху масата се яви луканка, бръкна в другия – шише ракия.

    – А, не! – маха Тотю, сякаш от рояк разлютени оси се брани. – Вече не пия аз. Ваопще. Туй не ще го кусна, да знайш!

    Мама се облегнала на вратата и ги съзерцава.

    – Ленче! Кво гледаш, мари? Я извади кристала.

    – И буркана с киселите краставички... – додава тате.

    – Пукници проклети! – процеди мама. И след като се спогледаха двете с леля ми Гица, подбраха дремещата Юлия и се изнесоха в спалнята, оставиха ни нас, двама мъже и половина, сам-самички в кухнята.

    Мъжете чукнаха чаши, чичо Станчо сипна и на мен.

    – Щото – намига ми – си мъж. Хасъл мъжът не може да не знай колко вреден е алкохолят. Страхлив мухльо не пий, пази си здравенцето, а сетне вземе, та се гътне от пет глътки студена водица.

    Вторачихме се ний тримата в екрана, където ония, колкото повече бъбрят, по-съмнителни стават. Половин час вече ги наблюдаваме. Двамата хрупкат краставички, мъча се аз с луканката, чак пяна ми излезе на устата. По едно време тате рече:

    – Бе, не им ли пресъхват гърлата на онез? Нямат ли си с що гласните струни да оплакнат? Дават ли им нещо да посръбнат, ей тъй... за блясък в очите! Ми аз, например, не мога тъй.

    – Сигур шъ им дадат, ама тайно, да не видим ний, целокупният Българский народ. Да бе, наистина не пият. Виж, масата им празна. О-о-оф, то и тяхната не е лесна! – нажали се гостът. – При тез голи маси, сред тез грозни женуря...

 

    И се впусна да развие възгледите си за калпавия личен живот на българския политик:

    – Значи, в полютиката не става без наприжение. Сберат се баш-тарикати и тепегьози от кол и въже, и като няма поне една харна писанка да им се кипри там, искри да хвърга като котка в мазе, що да се хабят завалиите, за чий да се хабят?! И карат на кестерме, не се стараят, та чуждите полютици ги мамят. Сочната жена, Тотьо, е като мезето. Прав ли съм? Или греша... Нас що не ни спори полютиката, що са ни тъй забатачени наште български работи!

    – Щото кратуни ни управляват.

    – Не-е! – с широк замах рече Станчо и шишето с ракията отхвърча, блъсна се в кюнеца, падна в сандъчето с цепени дръвца зад изстиналата печка. – Не е това проблемът. Проо... проо… хълцук… – хлъцна, закикоти се: – Аз, азззз малко съ ззззвинявам, а-а! Хи-хи-хий, всеки му се случва. – Обръща разногледи зъркели, пробва да ме фокусира: – Нъл тъй, момшенса! – Хлъцна, обори глава на гърди: – Що не си ми съобщил, че имаш близначенца? Никой не ме уважаа, не ме обича, не се съобразяват, не ми съобщават. Изгубен съм си аз в леса-а-а – извиши глас, – сираче тъжно съм си а-а-аз. 

    Понечи да стане, залитна и Тотю го натисна към стола да мирува. Спря да пее, заоглежда се като пор в курник, пробва да се съсредоточи върху темата:

    – Проблъ-блъ...блъ... Внима-а-а-авай! – рече тържествено: – Шъ повърна! – Изпъна шия, преглътна, рязко се отскубна от прегръдката на Тотю и пак вирна показалец: – Проблемът е, че в нашта полютика липсват мискинки. Виж! – завря лице в телевизора. – Ай, каква грозотия! Ако не е грозна, дърта ще е. Е, може ли грозотия мъжа да предизвика като мъж?... Не мо-оже! Вземи оназ, де враждуваше с господин президента Желев, стихчета дет пише**. Хубава женица. Косицата й – изрусенка, кожата й – бяла, нежна, гласът й – глас на момиче. Личи, коландрисана жена. Викам: хубава, ама тя... била хубава. Оназ пък, кажи я де!... проффесорката, Лора, Зора или Сербез Тодора***, вайводката им на онез червените депютати... Душица! Гледам я и си мисля, таз носи на майтап, ле-ле, че й светят очинките! Как ли поли е вяла и селските ергени се усуквали по кутрето макар да я барнат... Ама на! – и ней времето изтекло. Пък онез младичките, дето все курназ, все нафукани, кат фетфебели докладват, ама освен злобичка трябва и душа. Пък душичките им мънинки колкото мишле. 

    – Ама и теб, Станчо, си те бива! Придиряш като стар свекър. А че срещат се и хубавки сред депутатките, не е всичкото сал шкарто и дреб. Па с теб ний що все грозното да зяпаме?

    – Е, да – замънка Станчо, – на вкус и цвет таваришчи нет, може и мен да ми е минало времето, ама па още са усятам бе, Тотко, не съм още почнал да си пикая в шушоните.

    Запрепираха се, разгорещиха се. Ловят се на бас.

    – Ако седесарите одма не изгонят комунистите от парлюмента – кълне се леярят, – шъ зема да са гръмна, шъ са обесам на крушата.

    – Недей! – угрижи се Тотю. – Крехки са й още клоните, само ще ми поразиш дръвчето. Пък е плодно дърво. Обеси се на салкъма! Клоните му хем жилави, трима глупаци като теб ще удържат. А най-харно вземи са гръмни. Ама нямам пищов, да ти услужа.

    – Подиграваш ли се?

    – Утрепи са, бе! – рече тате. – Щом си наивник, вземи са обеси! Ей ти колана. – Взе да се разпасва. – Че там всички са един дол дренки: и синички, и червенки.

    – Няма да се беся, обаче не си прав. В СеДеСето е бъдещето на България, ей! Само СеДеСе ще умори Червения ахтапот (октопод искаше да каже).

    – Слушай – рече тате, – твойте смотани седесари са по-църни змейове и от комунистите, да знайш. Виж ги само колко са зли, алчни. Ай, че наивник! Ай, че будала! Не сещаш ли, че това е театро от стари селски вечеринки, бе? Москва им дърпа конците. Сини или червени, все от един отбор пишман-актьори. Матушка Рус що си кротува, а! Що?

    – Не-е, ще взема аз да се обесам – пак се накани бившият леяр. Сви се, хвана се за корема и отиде да повръща в клозета. Като че друг акъл му дойде, та оттам долетя жаловито: – О-ох, ще пукна от таз пущина. Пак менте ми пробутал Гарабед Кръчмаря.

    – У нас всичко е менте – заключи Тотю и приветлив, спокоен, скръсти лапи на гърди, зачака Станчо да се върне на масата.

    Впериха се наново в телевизора.

    – Що ще кажеш за гиздавата, капелатата**** до мургавия строен тарикат, оназ, дето е зяпнала срещу микрофона*****? – рече тате. – Не е ли мискинка, а? Не пуща ли искри като бенгалска тигрица? Ай, как пое микрофоня! Ух, целия ше го налапа! Глей, глей, глей как внимателно пипа, с каква любов, Боже мой, с каква грация! И онез отдолу пощръклели й ръкопляскат. Е, ми то само камбаните на “Александър Невски” де не са взели да бият. Може пък таз да ни оправи забатачената держава.

    – Окумуш! – ухили се пребледнял като чаршаф Станчо. – Става за оправяне, ама е ле-е-еко кокалявичка, не намираш ли?

    – Ще се налей – оживи се тате. – То още необиграно бе, Станчо! Па и откога е то в политиката! Я ги виж мъжкарлаците. С тънки вратлета и щръкнали ушета додоха от дълбокия прованс, ребърцата им се брояха като клавиши на акордевон, отзад панталоните им висяха като амбалажна кесия, кога в дивендисета влазяха през парадния вход в парламента... Я, ела сега ги виж какви ми се зашопарили: какви са ми бутове отпрали, какви са бузи, осмянки, филета, шкембета. От тлъстини ушите им се не виждат. Ами да! Нерези цели.

    – Яко! – обадих се. – Тате, а какво значи "нерез"?

    Двамата се обърнаха като по команда.

    – Ти не спиш ли бре, маскара? – зачерви се Тотю. – Я марш в леглото! Като пораснеш, ще те викна да си приказваме за политика. Политиката не е за деца. 

    Така и не узнах какво са обсъждали по-нататък двамата приятели. Според тях политиката е сериозна, много отговорна работа, особено когато става дума за кръшната хубавица и нерезите около нея. Впрочем, знаете ли що е нерез? Значи, нерезът е пак шопар, обаче го ползват за разплод, понеже се явява елитно прасе... в кочината.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 18 jan. 2016

______
* Дърмон – стара българска дума: наказание с бой, "дърмоня" – бия, разпердушинвам,

** Блага Димитрова (1922-2003) - писателка, вицепрезидент (1992-1993) на РБългария.

*** Нора Ананиева (1938) – зам.-председател на Министерския съвет (1990), депутат в VІІ ВНС, председател на ПГ на БСП, председател на ПГ на БСП и коалиция в ХХХVІ НС, зам.-председател на ХХХVІІ НС, депутат в ХХХVІІІ НС.

**** Надежда Михайлова (1962). От 1990 в РДП (Радикал-демократическата партия). От април 1995 – зам.-председател на СДС, депутат в ХХХVІІІ НС (1997), министър на външните работи (1997-2001). В ХХХІХ НС – председател на ПГ на ОДС, след разпадане на коалицията (2004) – председател на групата на СДС. Лидер на СДС (март 2002).

***** Иван Костов (1949). 

Story - КАКТО ЦАР КАЛОЯН СГАЩИЛ КРЪСТОНОСЦИТЕ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

КАКТО ЦАР КАЛОЯН СГАЩИЛ КРЪСТОНОСЦИТЕ

    Минава единайсет и дружно се прозяваме, а в телевизията става все по-напечено. Оная – инкасаторката с очилцата, се оказа бесепарка. Разправи как седели с друга една мома в полицейска джипка, а отгоре им идиоти скачали и крещели: „Още малко ви оста-ава! Още малко ви оста-ава!” Храбри мъже от специалните части за борба с безредиците и тероризма подпирали с гръб и задник тавана, „хубавите хора” да не съдерат гюрука на джипката, кратуната си да не строшат.

    За честта на МВР, воините на закона не дадоха и косъм да падне от главата на тъй наречените „протестиращи”.

    Полицейски туз – някакъв там заместник-министър или главен секретар, с елегичен тон на разтерзан поп разправи как обучил хората си на всяка цена да пазят здравето на протестиращия гражданин, особено кога тоя гражданин му крещи обидни нещица на господин полицая, и въобще – държи се неприятно с всичките му полицейски началници и роднини.

    На видео-записа от нощта на 10 срещу 11 януари 1997-ма тежко въоръжени мъже в бронежилетки като лелки от детската градина мило молят вилнеещата тълпа, която троши и беснее:

    – Хайде, мили! Наиграхте се, налудувахте се. Хай да си ходите по живо-по здраво, че Сънчо от телевизора отдавна си изпя песничката. Хубава работа свършихте, уморихте се, мили. Я, кое време стана! Кога ще нанкате?

Погромът над Народното събрание, януари 1997

    Ала кои бяха гражданите? От една страна, народът скандира “Долу комунистите!" и "Избори, избори!”, от друга – горени килими, потрошена мебел и автомобили за половин милиард лева суха народна пара. Шега ли е то!

    Шега ли е?

Палежът на Партийния дом, август 1990 

    Впрочем, полицията ни има вече опит от палежа на Партийния дом* през 1990-та. И тогава униформени служители на закона услужливо крепяха стълба, по която пъргави юнаци нахълтаха откъм фасадата в бившата яка Партийна крепост да подпалят архива, свидетелстващ кой партиен шеф как управлявал за половин век уж-народна власт.

    Видяхме оня, когото народът щеше да избере за президент**, как увещава тълпата да пусне сащисаните червени депутати да се изнижат из Народното събрание, а нахъсана на кръв, тълпата реве: “Ни-ко-га! Ни-ко-га!”

    – Как само са ги сгащили, а! Както цар Калоян сгащил кръстоносците***, па и след таз нежна серенада, бая другарки и другари от зор ще да са се наакали – отбеляза Тотю, тревожно се огледа и окашля: знак, че преживява драмата на обсадените неуспели овреме да се вапцат в камуфлажни демократически цветове довчерашни самоуверени партайци на БКП.

    – Ах, таз мръсна уста! – рече мама.

    – Вече няма как да се пишат свидни рожби на Българския народ – ухили се леля. – Оня муняк, онуй пловдивско пичлеме с тънкото вратле и сресания на път комсомолски перчем**** хептен ги закопа червените лицемери.

    Пак ни показаха позлатените кубета на катедралата “Александър Невски” и полит-комисарят икономист***** пак поучаваше ядната тълпа как да постъпи с обсадените в Парламента червени боклуци. Слушах колко умело направлява гнева на премръзналите гладни хора и се разкрещях от бюфета:

    – Смъ-ърт! Смърт за червените боклуци! Смърт! Мамка им червена комунистическа!

    Муци обаче не му симпатизираше. Изсъска, одраска ме и побягна. Запратих варен картоф подир котката и не я улучих, та картофът се разплеска върху тапета.

    – По-тихо, ей! – рече Тотю от дивана. – Я да чуем тез журналистки от трето студио, те що ще рекат.

    Не разбира хлебарят от революционна ситуация. Добре, че и Гица не ме уцели. Като революционерка по нрав, замери ме с чехъла, а чехълът й е с метален ток...

    От трето студио три мадами ни гледат като да са ги гонили зли кучета. Молили се на син депутатин****** да ги изведе от обсадата, но депутатът не пожелал да им помогне. Ех, има моменти, когато за кавалерство и дума не може да става! Извели ли ги тринките по-късно от обсадата? Извели ги. Отървали ли кожата? Отървали. Свещи да палят и да си натискат парцалите, че оцелели.

    Ролята им в сценария – такваз.

    Политикът (не само за тоя се отнася) в карък исторически момент не принадлежи на себе си. Във велик за нацията исторически момент тоя образ престава да е просто човек.  Политиката, ако не знаете, приятели, е жестока работа. Надуши ли историческата си мисия, политикът вече не е нито мъж, нито жена, ни риба – ни рак, нито влечуго, нито хермафродит; умът му в такъв исторически момент е зает единствено с идеи от други, далеч по-високи...  надчовешки, космически измерения.

Александър Божков (1951-2009)

    Паве уцелило някой си Живков, ама не оня, „нашия Живков от Правец”, де учил едва до четвърто отделение в селската прогимназия, а знатен софийски професор. Да не се казвал Тодор Живков, павето могло и да не го цапардоса, обаче не му провървяло на господин професора с това историческо име. Па как, мама му стара, и двете имена на Тато ще повтори? И на!... Късметът му такъв, а оттам – и участта.

    Наред с мятащите павета бяха и сръчните шопи със сопи, с тухли, с камъни и дърве – все самоуверени в правото си борци за демокрация! Историята ще ги помни тез борци за народно щастие, славата им дивна ще да се носи от урва на урва и от век на век, както написал поетът Иван Вазов в читанката.

   Лелката, пльоснала се като чувал картофи*******, беше от нашите! Не й личеше твърде да е от СДС. Не кълнеше, не се изплю върху бесепарката, не й се разкрещя като фурията Свободка********. Имаше смирения вид на стара мома, расла в пансион за благородни девици.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 17 jan. 2016

_____
* Пожарът избухва в нощта на 26 август 1990 г. след предупреждение на Пламен Станчев, член на т.нар. Инициатива за гражданско неподчинение, че ще се самозапали, ако от Партийния дом не се махне петолъчката, която символизира чужда държава. И Константин Тренчев  предупреждава, че – ако знамето и петолъчката не бъдат свалени, сградата може да бъде щурмувана.

    Това действително се случва и в 23 ч. сградата изведнъж пламва, като при щурма на тълпата е унищожено и разграбено имущество в 94 помещения. По-късно разследващите установяват, че нахлуването, палежът и разграбването са извършени „стихийно и неорганизирано от екзалтирани екстремисти“. Съмненията, че сградата е подпалена от хора на БСП с цел да бъдат унищожени архиви, а щурмът и грабежът са инсценирани, не се доказват. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D1%80%D1%82%D0%B8%D0%B5%D0%BD_%D0%B4%D0%BE%D0%BC

** Петър Стоянов (1952) – президент на РБългария от 22 януари 1997 г.

*** Вж. http://www.st40martyrs.org/index.php?option=com_content&task=view&id=121&Itemid=79

**** Жан Виденов (1959) – сътрудник на ДС с агентурно име Дунав, от 1991 председател на БСП. След парламентарните избори през 1994 г. оглавява правителството на РБългария.

***** Иван Костов (1949) – министър-председател на РБългария (1997–2001).

****** Александър Йорданов (1952)

******* Екатерина Михайлова (1956) – за кратък период лидер на СДС.

******** Депутатката Свобода Стефанова (1944) от Русе, известна с пословичната си простотия, вж. http://novinar.bg/print.php?act=news&act1=det&mater=MTU3OzQ1&print=y