Публицистика - ОТКАЖИ СЕ, И ЩЕ ГО ИМАШ!

        …Защото и иудеите искат личби, и елините търсят мъдрост, а ние проповядваме Христа разпнатия, Който за иудеи е съблазън, а за елини безумство, пък за самите призвани, както иудеи, тъй и елини – Божия сила и Божия премъдрост; защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците.

      Гледайте, братя, какви сте вие, призваните: не мнозина сте мъдри по плът, не мнозина силни, не мнозина благородни; ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните; Бог избра онова, що е от долен род на тоя свят и е унижено, и това, що е нищо, за да съсипе онова, що е нещо, – та никоя плът да се не похвали пред Бога. 

        (Из Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни, гл. І, ст. 22-29)

ОТКАЖИ СЕ, И ЩЕ ГО ИМАШ!

      Чета, общо взето, внимателно "Диагностика на кармата" (част Х) от Сергей Николаевич Лазарев, плътни около 150 страници текст във формат 10 на шрифта New Times Roman. Миналата неделя в ТВ-предаване на Драгомир Драганов – гей, дебеланко с добро самочувствие, видях Лазарев, тъй да се каже, в реалния му образ. Симпатичен, маниери, лисича хитрост в излъчването. Последното ми навея усещане за физическа прилика с човека от Рогош. Видях събрат на печатаря от близкото до Пловдив село. Имам слабост към тоя тип личности заради претенцията им да съобщават истини от последна инстанция, характерно за т.нар. "артисти" в живота.

      Чета, значи, част Х от "Диагностика"-та на Лазарев и току ми изгрява ту едно, ту друго парадоксално несъгласие с известния автор. По аналогичен начин четох преди години и писанията на Петър Дънов. Въодушевлението, с което се явяват пред публика тез "говорители на истини от последна инстанция",априори ме изпълва с подозрение. Впрочем, ето мои си лични открития, явили се като съпротива при прочита на въпросната книга.

      Колкото ти отнемат, с толкова ставаш по-богат.

      Божественото се проявява в мигове на върховно унижение.

      Човек не бива да се прониква с претенция, че търси Абсолютната Истина. Човешката форма на познание поначало е половинчата, в никакъв случай не е крайна, именно за да съхрани оптимизма на мимолетното, постоянно менящото се динамично равновесие. Тоя баланс непрекъснато се нарушава, за да ни зареди с жизнена енергия. И в такъв смисъл изречено: колкото са ти по-големи загубите, толкова по-значителни ще са придобивките в духовен план, стига да не струва това познание живота ти.

      За разлика от Петър Дънов обаче, Лазарев ми е симпатичен. Да оспорвам прозренията му ми звучи весело, понеже у него откривам сродно на личното ми преднамерено нехайство при изследване на духовността. Всъщност, то не е нехайство, а отваряне на интуитивното начало за потоците информация, за провиждането иззад облаците от информация, преминаващи през самото ни сърце. 

      Писва ми от рефрена за Божествената любов, от призиви за стремеж към Бога! Любовта е свенлива, когато е дълбоко преживяно чудо и празник за духа и душата. Затаеността на за миг блесналия поглед у влюбеното момиче излъчва много повече божественост от всякакви гръмогласни и настойчиви призиви и декларации за чувства.

      Отблъскващо за мен е призоваване на Бог под път и над път, изразено чрез речта и на най-големия праведник под небето. Католицизмът и други версии на религия отстъпват по смирение на православието в тоя пункт.

      Ап. Павел, когото християнският свят въздига, е строг, но смирен учител, и го виждам като човек преди всичко, не като богоизбран. Това е величието на Духа, докато всякакви пищни форми на ритуала са от чисто човешката ни привързаност към суетата.

      Пророчеството, ясновидството, интуитивният подход са заложени у всеки човек. Сергей Лазарев очевидно помага да проумеем по нещичко от себе си, да се самоусъвършенстваме, да се учим, да се пречистваме в Духа. Третата от Десетте Божи заповеди: „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя бог”. А в сто и петдесетте страници на част Х от "Диагностика на кармата" представата за Бог ми я навират в очи, та започвам да си мисля, че... Бог извира отвътре, и понякога – лично за мен ще кажа! – е причина да рискувам, като хвърля камък в блатото на малодушието наоколо.

Сергей Николаевич Лазарев (1952)

      Вижда Страхливецът, че достойнство може да се отстоява и с несъгласие спрямо Силата и Властта, понеже вижда, че съм като него, не съм белязан със звезда на челото, че съм и аз като него уплашен, изпадащ в малодушие, но и в състояние от време на време да се изправя срещу наглеци от всякакъв вид. Вижда моят събрат това нещо, което му показвам как се върши, и ето, това значи за него е обнадеждаващо. Той също може да излезе от страхливостта и самоунижението си, поне да назове със собствените им имена различните форми на унижение, както и имената на ония, у които е съзрял предателство, възгордяване, склонност към първите места в храма.

      Втори ден с книгата на Лазарев. Водим подсъзнателен някакъв диалог и духовната му аура започна да ми се нрави. "Ето опонент за философствания и психологически упражнения!" – мърмори у мен моето самолюбиво "аз". По индукция от прочетеното до стр. 116 (от общо 150-те страници) ми се прояснява следната графика на мястото, в което работя от далечната 1983 година...

      В психологичната сърцевина на разнопосочния ни състав от около 850* ученици, учители, помощен персонал, администрация е... образът на човек незабележим, кротък и с чар, преживял стресова ситуация, и общо взето – неутвърдил се в собствения си живот на простосмъртен. Тоя образ може да бъде обичан от всички ни, независимо от личните ни тегоби и пристрастия: нищо не иска, не настоява, не ни ангажира във видимия спектър на битието. За да сме добронамерени помежду си, достатъчно е, че го има сред нас.

      Това е Любовта, която може да обединява и насочва какво да правим с хаоса и безобразията на възкачилите се над нас в собствените ни дела, в собствения ни живот, в собственото ни отечество.

      Защо очакваме отвън решение на общите ни проблеми! Не е ли тоя човек най-непретенциозният, най-нежният ориентир за нас, при условие че сам не съзнава колко присъствието му може да ни хармонизира?

      В джоба си диригентът носи простичък уред, без който просто не може да се постигне хармония в общото звучене. Достатъчен е само един верен тон, откъдето да започнем пречистване от натрупалата се през тоя низ от години прозаична битова и душевна смрад. Не е ли Любовта великият смирен учител в греховния ни човешки свят?

      Откажи се, и ще го имаш! (Мое си откритие.)

      Тъй силно желаеш нещо или някого, че ставаш роб на идеята, на страстта за притежание. И вече не си същият/същата, а кукла на конци. Любовта затова е непредсказуема: отива при оня, който е себе си, а не макет, красив манекен.

        Мисля, че Лазарев не бива да свързва човека и Божеството. Образът на Бог в нашите представи е помощно средство: задава посоката, но не задава пряка свързаност с друг вид духовна субстанция. Свободата е ситуация на избор, не заповед свише.

      По заповед как ще ме принудят да обичам когото и да било? Импулсът да идва от дълбините на моята душа, не да ме сковава в страх. Моят Бог (т.е. общият за всички ни Господ) си е у мене и цял живот се съобразявам с Него, без да се чувствам верноподаник и богоизбран. Напротив, в моменти, когато сам себе си съм пренебрегвал и съм се смирявал, чувствам Го в душата си.

      Отказвайки се от биене на чело пред нозете Му и от изричане на думи за вярност и преданост към Бог (който отказ съм изразявал досега, отвъд моите петдесет години съзнателен живот), в действителност Му давам право да ме посещава като прилив на нежност към света наоколо.** И в тоя миг дяволчето в дъното на душата, т.е. оня някогашен хлапак с изранени колене и сълзички в очите, чувам го да възкликва: "Леле-е, в какъв затвор гласовит настоятелен проповедник може да превърне Божествената любов!"

      Бележка от днешния ден:

      От всичко по-горе казано – фанатикът, т.е. безпределно самоувереният в своите тълкувания "праведник"... атакува същността на Вярата. Едва ли има перспективна идея, която фанатизмът да не е опропастил, да не е превърнал в клетка за човешкия дух, в кълбо от крясъци за сметка на човеколюбието. Кълнат се в своя бог, може би защото "забравят", че – без доверие към човека, Вярата от средство за въздигане превръщат в студенокръвни забрани, низ унижения и жестокости.

Plovdiv, 23 sep. 2005 – redact. 7 dec. 2015

______
* Преди години броят на учениците в това пловдивско училище надвишаваше 2400.

** В личната си поща преди седемнайсет години открих послание от "фратер Стефанов", отец от Англия, гостувал в Пловдив по повод богословска конференция и отседнал в местния хотел "Лайпциг". Учуден бе, че размишленията ми, които по онова време публикувах относно Вярата и Бог, до голяма степен съответстват на личното му мнение. Съжаляваше, че пропуснал да ми се обади, докато бил в моя роден град. Бел.м., tisss. 

Публицистика - ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК СЕ ОБРУГАВА

ВСИЧКО ДУХОВНО ТУК 

СЕ ОБРУГАВА

      Сред 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам роден език и уроци по литература от Западноевропейската и Руската класика (ХІІІ-ХІХ век) и Български възрожденски автори, се чувствам като мисионер сред племе антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, агресивност, егоизъм ми се представят в откровения си вид. Често ме докарва до отчаяние тоя факт.

      Опитвам да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подход с уважение спрямо света, и те грубичко се съпротивяват: посягат със зъби и нокти към мене, настръхват, излъчват на моменти омраза. Що да сторя? Изслушвам внимателно, гледам уж с благост, а сърцето ми се качва в гърлото.

      Дали любовта, проповядвана от ап. Павел, е всепобеждаваща? О, колко посредственост, злоба, унижения трябва да си готов да изтърпиш смирено, Учителю, за да не изгубиш тия млади неандерталски души за своята кауза!

      Изпробвам разни похвати да ги привлека и често това е без резултат, но нямам право да се отказвам. Жал ми е, дето са толкова хаотични, склонни да приемат наглостта за свободомислие. Такива идат от рода си, от семейството си; срам ме е да се нарека техен учител, пък и на що ли за тия две учебни години съм успял да ги науча!

      Може би драматизирам, може би представям нещата далеч по-тягостни, отколкото са? Колегите, виждам, вдигат ръце; доколкото разбирам, част от моето поколение приема задаващата се напориста млада паплач с погнуса. И то е още по-лошо. Все пак това са наши рожби, най-ценното, което Българската нация все още има.

      Всеки от тия младежи е различен характер. Допуснал съм да се обединят в лошото, ала те не са родени с посредственост и озлобление; посредствеността и озлоблението са им наложени от средата, в която растат. Като говоря насаме с всекиго от тях, оказва се, по рождение всеки е склонен към доброто, съжалява, че се показал лош. Към всяко сърце води криволичеща през бурени и тръни пътечка, и тоя факт събужда у мен странна любов. Дразня се, но ги обичам, защото те са мои деца, нашите деца, объркани от хаоса в държавата ни.

      Общество, род, семейство, дето не могат да изградят човеколюбив модел поведение у младите, са обречени. Училището като институция... е последната твърде нежна преграда пред войнстващата грандомания в най-наглия й вид. Българският учител е сред най-унижаваните днес хора на нацията. Не, не са виновни младите за това положение, защото – без да съзнават, децата и младежите ни всъщност са най-ощетените. За тях униженията тепърва предстоят.

      Всичко духовно и светло се обругава в тая наша Родина-мащеха. Има ли смисъл да съществува България, ако тоя стил не променим?

       
       Чувам реплика от изкусно направен английски филм ("В защита на кралството" или нещо подобно), който въртят миналата вечер по телевизията: "Да, случват се безобразия, но все пак ние не сме България!"

      Кога е правен филмът! Ако тия дни ме попитат какво е за мен България, бих отвърнал с реплика на Роналд Рейгън (посредственият холивудски артист я изрече за Съветския съюз, и като че с тая реплика спечели най-високия пост в проспериращите Западни общества), та ето какво бих казал: "Моята България ли! Моята България са превърнали за 25 години в Империя на Злото, къс райска земя, окупиран от Зли сили. Тук вероятно Висшият разум праща на духовно каторжничество души, сторили най-тежък грях в предишния си живот, заточава ги тук след инкарнацията** за възмездие, да живеят като обикновени българи.

      Пловдивският градски транспорт. Претъпкан от хора тролейбус, автобус. Задух страшен... Разказват ми история, която от години чувам в разни версии, но историята всъщност е една и съща...

      Петима-шестима към 25-30-годишни цигани нахълтват от спирката срещу пловдивските Централни гробища, двама-трима завардват изходите на тролея или автобуса, другите тръгват да изтръскват джобовете на пътниците. Не се и крият. Не би могло да се каже, че крадат. Те просто си вземат. Издърпат ти ципа на якето, разкопчават ти дрехата, провират ръка към вътрешния ти джоб, вадят ти портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар олекнал, трябва да си благодарен, че не ти се налага да плащаш глоба в полицията или в общината, че не си опазил личните си документи. 

        Мнозина съседи и колеги са я платили таз глоба от 50 (петдесет) лева – общинска такса, че преживели унижението: тролеят или автобусът им се оказал превзет на абордаж от съвременни пирати посред бял ден. Не крадат сякаш, а си вършат работата: изскубват от врата на жена ти, на дъщеря ти, от пръстите, от китката на ръката, от ухото й златния накит, пребъркват старицата до тебе, измъкват дребните парици от пазвата й.

      Наплашени, българите – здрави-прави мъже, се извръщат да не гледат: заничат навън през прозореца в очакване на реда си да бъдат пребъркани. Вече няма протест, няма оплакване до полицията, никой не се възмущава, не надига глас, да не би да му налети някой с нож или метална тръба.

      „Предупредих го хем – захваща Георги Въргов, – беше доста възрастен. Викам му: внимавай, циганите се качиха да тарашат. Наобиколиха го, сбутаха го отляво-отдясно, натиснаха го до стъклото, опразниха му джобовете и той взе да плаче. Вайка се, моли да му върнат портфейла с документите, парите халал да им са, документите да му върнат. А рейсът – пълен с народ! И всички си траем. Защото ония са с ножове, пък все бабаити. Намесиш ли се да отървеш стареца, сам ще пострадаш. Взеха му документите, трийсет лева имаше... прибраха му трийсетте лева. Плаче завалията, сърцето ми се къса... Да беше, да беше към 75-годишен, болнав, едва стои на крака. Да го питаш къде е тръгнал!”

      „Към гробищата, къде!”– обажда се Димитър Димзов от втория етаж на съседния вход.

     Такива случаи са всекидневие не само по линиите „26” и „6”. Хиляди са пострадалите. От десетилетия не кражбата, а пладнешкият грабеж посред бял ден се е утвърдил като бизнес за част от населението на петте цигански гета.  Циганин ако открадне от своите, циганите ще го пречукат; виж, да открадне от българин, според техния "морал", е геройство. Това се вика солидарност.

      Крадат от българина, едва преживяващ с мизерна пенсия или оскъдна, заработена с труд и унижение заплата. Богаташите, при които нашият българин се труди, често са българи, но не ползват общински транспорт, не живеят в панелка край циганска махала. Луксозните коли, луксозните им домове – не дом, а имение, луксозният им начин на живот карат хлапенцата да мечтаят и те да станат като тях, а младежта умира да ги следва в пренебрежението им към всичко българско. Възгордяване – най-тежкият сред Седемте смъртни гряха според Библията, ни залива отвсякъде.

      Мисля, че това е подла, мръсна, отвратителна война срещу моя народ. Навират ти в очи онова, което вони на Столипиново, за да мразим циганите. Да, не са лоши всички цигани, но голям процент от тях просят, проституират, крадат, продават дрога на дечурлигата и младежите ни, мародерстват, изнудват, мамят, насилват, бият... И съм склонен да вярвам, че някой ни навира екзотичния манго в лицето, само да не проумеем кой е облагодетелстваният от унизителното ни положение на цигани и българи, гледащи се изпод вежди. 

       Няма случайни неща!

      Кокошкари мародерстват из транспортните линии на Пловдив. Може би то е от сценарий по разграждане на България чрез противопоставяне на етносите. Връх на лицемерието беше, когато Престолонаследникът на Великобритания Принц Чарлз долетя и кацна насред Столипиново с двайсет и шест екипа западни репортери, за да го снимат как се разхожда като щъркел сред помийните локви на гетото, да види светът, но и обикновеният българин колко го е еня за бедните.

      Европейската общност чрез своите благотворителни институции проявява загриженост преди всичко към тукашните цигани. Българинът, който плаща такси и данъци, е назидаван за лошо отношение към т.нар. хора от малцинството. Говорят за нарушените им права. Вероятно с основание говорят. Но за правата на обикновения българин данъкоплатец, изнасящ на гърба си тегобите на тресящата се от корупция държава, в Европа никой зъб не обелва.

      И какво излиза! Българинът си казва: „Не стига, че му плащам данъците, електричеството, отоплението, водата на тоя човек, не стига, че съм най-униженият в моето отечество, най-страдащият от золуми, мързел и гюрултия, ами и Европа ме съди, че не съм му сервирал, не съм му почистил задника, кога за себе си имам колкото да оцелея. Що да раждам деца!”

      Не желая да мразя, очевидно някой има изгода от това състояние на нещата в моята България. И тоя някой живее в разкошно имение извън моето родно място, извън Отечеството, а тук усилена дейност развиват негови верни слуги, мои сънародници-отродници.

      Парадокс ли е? До 1878 г. българите сме най-многолюдният, обширни територии заемащ на Балканите народ. Северна Гърция, Европейска Турция, Република Македония, Източна Сърбия, областите около Ниш, Пирот, Кавала, Солун, Одрин, делтата на Дунава, Тулча, Браила, Северна Добруджа – днес са територии, където живеят други хора, небългари. А както е в Турция, Гърция и озлобената срещу България Нова "Древна Македония" – дори българи да са, назовават се с име на друг етнос. В Одрин, например, някога един от българските градове, днес живеят едва три семейства българи.

      Предполагам, захранвали сме с население съседни нации. Добро ли е или лошо не зная, но Българският ген е населил полуострова с трудолюбиви хора, които чувствам свои родственици. Както щат да се назовават, разбирам, че са българи, защото живеят с нашите национални традиции, с българските митове и легенди, простичко като българи помежду си.

      Ще се получи, както с траките. Никой не нарича себе си „трак”, ала носим особености, като опърничавост, инат или упоритост – ако повече ви се харесва, присъщи на някогашните траки, които все враждували помежду си и ставали лесна плячка за хитрите и надменни чужденци.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 8-10 uni 2001 – not edited 5 dec. 2015

_____
* Човекоядци.
** Прераждането. 

Публицистика - ГОРЕЩНИЦИ В СТОЛИПИНОВО

      – Да знаеш, бате, от нашту маала по-хубав няма. Тука, да знаеш, си е баш Раят на света. Апсилютен рахат! 

      Старец от Столипиново

ГОРЕЩНИЦИ В СТОЛИПИНОВО

      20.07.2001

      Днес, мисля, е първият от трите „горещници”. Термометърът на прозореца в спалнята ми сочи 35 градуса по Целзий. Духа горещ сух вятър. Пак направих обиколка из гетото Столипиново. Как живеят тия хора! Занемарен, кварталът напомня джунгла, но в джунглата все пак има ред, хармония, а как балансират в мизерията си тия хора на двеста метра оттук не ми е понятно.

      Крясъци, писъци, глъч. Жените все за нещо намират да се карат с опулени зъркели и високо вдигнати над глава разперени ръце или юмрук, застанали чорлави една срещу друга в театрални образи на омразата, се кълнат и проклинат. От устните наред с клетви и крясъци на техния си език пяна лети. По тротоарите – цялата менажерия. Клекнали или седнали върху черга, постлана на земята край вада с помийна вода, чоплят слънчоглед почернели от старост... на вид поне, жени и две-тригодишни дечица, и мъже – мъжете пият бира, рояците дечурлига търчат, ровят из пепелака, навъртат се около възрастните, които лениво, някак мимоходом ме оглеждат.

      Дребна търговийка кипи: всякакви неща за продан – чехли, дамски блузки, бельо, обуща, пищялки, зеленчук, плодове, електроуреди втора употреба, бойлер, хладилник, телевизор... За по-едрите вещи от електроуредите трябва да си уверен, че ниската им цена вече означава, че са крадени и крадецът, който предлага въпросната стока, бърза да се отърве, да й вземе парите, да ви направи щастлив с нещастието на някой ограбен българин.

      Разбират, че не съм от техния миллиет (народ, племе), крача делово като семинарист. За разлика от австралийските аборигени, тия не са безобидни. Кавгите, крясъците избухват просто ей тъй от нищото и не дай, Боже! – да се завърти около теб валмото на ненавистта. Всяко лято се вихрят брутални насилия: сбиване с ножове, тояга, брадва, кол, по-рядко – с пистолет.

      Минавам през облак воня от препържена риба, омешана с кисела смрад на помийна яма, край купища разлагащ се боклук, струпан по тротоара; кресливи подвиквания долитат откъм тесните, понякога по метър-метър и половина сокаци между къщурки, дето няма да видиш стрък зеленина. И всичко – опоскано, излъскано, изтрито, излющено от боси пети и ръчички, но измазано с вар, оцветена в любимите им цветове – яркосин, пембян, розов.

      По оградите – захабено пране; кокошки ровят за червейче; кучета и котки се припичат на слънце покрай своите примижали от кеф стопани. Току се яви кон, пуснат да се разхожда на воля, или коза с козлета и сакато момиченце притичат край теб.

      Симпатично възмургаво момче – сресана назад смолисточерна коса, интелигентно лице, с гипсиран до коляно крак, седи на стол пред портичка на кирпичена съборетина, залепена за осеметажен жилищен блок. Момчето е петнайсетинагодишно, излъчва кротост, доброта... Кой знае що, минава ми през ум, че у него може би сега дреме на слънцето бъдещ велик шахматист или бъдещ човек на абстрактните науки. Ама ако си роден и израснал в тая среда, питам, какво ли бъдеще те очаква?

      Лесно е да ги укориш, а те едва оцеляват в боричкане помежду си. И все раждат, раждат, раждат деца, възпроизвеждат се, да докажат сякаш, че светът е длъжен най-сетне и с тях да се съобразява, стига сме се правили, че не ги забелязваме, трескаво вгледани в техническите придобивки за европеец и гражданин на цивилизования свят. Столипиново е манталитет, не някакво си там случайно циганско гето. Мислим си, че можем да ги заобиколим, да ни отмине тоя проблем. А как ще стане то! По кой начин?

      Парадокс ли е – едва когато изпаднеш в беда, разбираш колко разнолик, многопластов, едновременно жесток, но и нежен е животът на тия хора. И тоя най-голям на Балканите цигански квартал ми дава своя урок по толерантност. Каквото ги питам, отговарят добронамерено. Тия хора са с изострен усет към нещастието и радостта. Живеят напук на нашите закони и правила. Битието им е предизвикателство към цивилизацията, с която толкова се гордеем и кичим. По-жизнени са от нас. Ние сме станали изнежени, мекошави, егоисти пред техния стил на общуване. Всякак се съобразяват с капризите на живота, докато ние сме абстрактно добри, понякога – и далеч по-лоши, сравним ли се с тях.

      Търся си бутало за старата жигула с размер, какъвто рядко се намира. Питам двама, които с ножовка режат болт от алуминиев блок на жигула. Момчето скача: „Ей сега ще питам батко, може да има такова бутало”. От кирпичена барака с черга вместо врата се появява сънлив баткото, търка очи. „Чакай да видя!”– рови из натрупани части от разглобени коли. Не открива. Упътва ме къде точно видял три бутала от моя размер. „Ще идеш отсам моста преди Рогошките* гробища, вдясно, зад голямото дърво. Пази се, че ония държат две бесни кучета. Имат от същия размер бутала, завчера ги видях, щото и аз търсих. Ще ти искат по пет лева за бутало. Пред мен ги извадиха, скриха ги, за продан са им”.

      Ей тъй от случаен човек, когото най-малкото до тоя момент съм гледал с едва прикрито негодувание, получавам особен урок. Моите съседи българи с подозрение гледат всеки преминаващ край блока ни манго. Разбира се, ония от циганите, дето най-често се навъртат край паркирани коли и гаражи, са крадци, най-малкото – съгледвачи на апашите. Денем обикалят, оглеждат, нощем идат да разбиват. И аз пострадах от нощни неканени гости, разбиха ми гаража. Чувам, по апартаментите влизат вече да мародерстват, и няма какво да ги спре, решат ли да влязат там, дето са надушили плячка. У тях единствено ли е причината за нашата всеобща недоверчивост, или причината е по върховете на властта, у "хубавите хора", които сме пратили да ни управляват държавата?


           21.07.2001

      Вчера звъня. „Вера, татко ти е на телефона, Зарко там ли е?” „Зарко е на морето.” „Как сте?”– питам, а тя: „Благодаря, добре сме”, и приключваме. Нямам какво да й кажа, няма какво да ми каже; баща и щерка, двайсет и две години заедно живели; сега живее под наем с внучката, зетя и сестра си (по-малката ми дъщеря), на двеста метра от моя дом... Другото разстояние – помежду ни, като баща и дъщери, сякаш се увеличило на хиляди километри, живеем в различни светове. И то, мисля си, хич не е далеч от истината.

      Сърдити са ми дъщерите, че не им помагам; доказват ми, че нямат нужда от мен. А и аз, макар от време на време да ги мисля, се държа като да съм чужд. Няма човек, който да ме съди по-строго от тях двете. Живея саможиво, като монасите. Приятелят Маруф – таджик, родом от Кабул афганистанец, при когото в събота или неделя чат-пат ходя да си пия сутрин кафето, широко разтваря ръце: „Къде ходиш, Жоро!” и се обръща към останалите, с които се виждаме и се знаем отдавна, все мюсюлмани, учили в Пловдивския институт за селско стопанство, дошли от разни страни: Мароко, Сирия, Тунис, Ливан, Палестина, подава ми кафето: „Това е един жив монах... От Калугерово”.

      ...Нужен ми беше зетят, за да идем с неговата кола да ровим по гробниците за автомобили. Щеше да дойде, да не беше сега на море. Колата ми е повредена, никъде не мога да мръдна без тая кола, а и къде да ходя! Мазоли ми излязоха на нозете да обикалям пеш по работилниците наоколо без резултат.

      В деня, когато се видях в местната болница със съседа**, който претърпя 8-часова операция (откриха му ракова метастаза и го изчистиха уж, но не спряха смъртта), та в същия ден ми се повреди колата. Прегърнах го него, изнемощелия, едва започналия да се съвзема от упойките и стреса, да му вдъхна от моята жизненост, а ето... мотая се две седмици вече, въртя се из гаража, влизам-излизам, човъркам това-онова, но не става и не става, кажи-речи, не помръдва тоя ремонт. Взех да се отчайвам. На никого не мога да разчитам за помощ. Вълк-единак, свикнах сам да се справям; терсене ми е, че и на никого с нищо не бих могъл да помогна.

      Живеейки в духа, човек е физически ужасно самотен. Но... такова е моето щастие, такъв ми е стилът на живот.

Plovdiv, 20-21 uli 2001 – no redact. 4 dec. 2015

______
* Рогош, село отстоящо на десетина километра от Пловдив, няма нищо общо с въпросното гробище, освен че Пътят за Рогош минава край пловдивските гробищни ями и кръстове. За мен след историята, когато бях измамен с отпечатването на романа ми „Ламски”, където вложих спестявания от две години учителска заплата, Рогош придоби нравствен смисъл. "Рогошлия" за мен придоби смисъл: „селски тарикат, мошеник, пияница, измамник”, както подир Април 1876 за българите звучало името на Балдево, заради предателството на неколцина „балдевци”, както и Радилово, дето неколцина замислят пусия, причинила смъртта на Алеко (1863-1897).

** Георги Въргов (1942-2001). Бел.м., tisss.