1980. С баща ми Кирил пред Бачковския манастир
ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ
07.09.1997
На вчерашния ден през 1983 издъхна баща ми. В страдание, без близък до себе си, великодушно обречен на смърт от лекарите. В единайсет вечерта го приеха в софийската клиника "Пирогов", позволиха ми да го облека в техни си дрехи – синкавосиня, умирисана на карбол и захабена от пране пижама със следи от кръв и йод. Откараха го върху носилка до асансьора и... край; рекоха: повече не сте му нужен. След десетина часа е издавал предсмъртни хрипове, но близките му това още не сме знаели.
Помогнах му да влезе в оная пижама; първи го открих между петте трупа в моргата на "Пирогов", докато роднините отвън кършат пръсти и хапят устни. Почернял от обгарянията, внезапно напълнял (от натрупани в мъртвата плът газове), с оцъклени полуоткрехнати очи. Очите му не е имало кой да затвори. И той, като дядо ми Борис – си отива от тоя свят с изкривена в гърч усмивка. Смееше ли ни се, що ли? Имаше сълзичка в крайчеца на дясното око. Вече го бяха рязали; до брадичката светлата му луничава кожа бе в груби тропоски, а бялото му до преди седмица лице бе в люспи тъмнокафява овъглена кожа.
За света беше почти неизвестен, драмата му – естествена. Споменаваше майка си, когато болките му се усилваха, не-е, не шепнешком: само с устни... да не ни тревожи със себе си. Настръхвам, като помисля за величието и кротостта му в страхотната самота пред Смъртта. И ми е дваж по-противна суетността, хленченето у галениците на общественото внимание.
Даяна, преди да стане образът й стока за медиите
Вчера погребаха Даяна Спенсър*,
принцеса на Уелс: помпозно, строго, по кралски
стилно. Докато следя в ранния следобяд погребалната
церемония, мисля си за живата
тръпнеща, очарователна 36-годишна жена, която по тоя оловно, катранено
представителен начин светът отстранява от себе си.
Подозирала ли е жизнелюбивата, най-сетне открила Любовта Даяна Спенсър, че по тоя подъл начин общественото внимание ще я погуби?
Подозирала ли е жизнелюбивата, най-сетне открила Любовта Даяна Спенсър, че по тоя подъл начин общественото внимание ще я погуби?
Вчера се споминала и Майка Тереза**... В Калкута, на 86 години. Показват бедняците на Индия как плачат по улиците, край бордеите си. Очарованието (Даяна) и Скромността (Майка Тереза) не бяха ли качества и на баща ми? Дали във всеки от тия трима Иисус не е пребивавал известно време?
* * *
Тоя бележник е продължение на записки, започнати в началото на юли между шест и единайсет часа всяка сутрин, четейки Библията, пишейки подир това, докато си пия кафето, по-често чая, когато слънцето изгрява и светът наоколо постепенно се буди и оживява. Много съм задължен на момичето Re. за всичко, което е в тия мои години: за ведростта, шегите, вътрешното равновесие, което усещам поради слънчевото й присъствие, за увереността в способността да се изразявам в писмен вид. По природа яко нетърпелив и припрян, от лъчезарната Re. се учих на търпение и смиреност.
С царственото си слънчево присъствие в моя живот тя ми внуши, че можеш да отстъпиш с достойнство, присъщо на духовен аристократ, без да увредиш на позициите си. Че смирението не е предателство към себе си, а напротив, то е съхранена и предназначена за бъдещето етична енергия.
10.09.1997
Тщеславие ли е, че упорствам в недоимък, че вадя свои неща на показ? Или – дълг към способността да описвам живота като вълнение? Виждам се пътник, чиято раница е натежала от впечатления и той търси как да разтовари преживяното. Който желае, да взема каквото си ще – това вече няма да ме занимава! Ще съм отминал, освободил съзнанието, духа си за други текстове, за други прилетели от Миналото на рода ми и на Пловдив послания.
Наближава осем. По небето – ни облаче. На балкончето съм, отпивам вода с лимонтузу и захар, че нямам друго, а пък ми е ведро и хубаво! Не е ли то спокойствието, към което съм се стремил!? Усещам тълпи задъхани, потни, изнервени хора как себе си сами съсипват в преследване на слава и власт, пък са жалки да не изпуснат онова, което съвсем не им принадлежи.
12.09.1997
Занимавах се днес с Библията. Посланията на ап. Павел са: до римляни, до коринтяни (І и ІІ посл.), до галатяни, до ефесяни, до филипяни, до колосяни, до солуняни (І и ІІ посл.), до Тимотея, до Тита, до Филимона, до евреите... Ей го първостроителя на Христовата черква! – остарял, болнав, угрижен, мисля си. Реди напътствия, напътствия и пак напътствия. Нищо героично. Вгледаш ли се внимателно обаче, то е подвиг от най-висока проба.
14.09.1997, Кръстовден
Вчера със сестра ми и племенницата Емилия пътувахме до Пазарджик да приберем общо 68 кг. жито. По обяд в дома на леля ми Васка (Василка) туриха трапеза. Мило ни посрещнаха роднините. Подробности от родословието ни уточних с леля ми Васа...
Баба ми Невена от Перущица починала на 26 януари 1964 г.; умъртвили я лекарите: милата развивала захарна болест, а лекарите й биели големи дози гликоза... Предложих родът да се събира на уречен ден в уречена местност край Пазарджик всяка година. Да е в края на лятото, когато работата по полето попривършва. Да речем, 17 септември, когато е празникът на св. София и дъщерите й Вяра, Надежда, Любов.
За имената в пазарджишкия майчин корен. Баба ми перущенлийката има брат (Гълъб) и сестра (Цвета). От рода на дядо ми Борис, откъм Калугерово, са: Ангел и Мария, родители на едничкия Ненко. От Ненко идат двама: Борис и Мария. Дядо не кръстил на родителите си; защо! Идеята за Вяра-Надежда-Любов я дава братът на Невена, перущенлията Гълъб. И тъй, от Борис са: Вяра, майка ми Надежда (родена на Гергьовден), Любен, Василка (родена на Василовден), Виолета.
Седемнайсетгодишната Вяра сякаш е обречена курбан за здравината на рода... Руса, синеока, рядко красива, изписана като икона. Изплашва я до смърт стадо пощръклели биволета, когато си идела от училище. Залинява и подир месец-два издъхва. Ясновидец от София предрекъл смъртта, когато баба ми Невена го посетила. Ходел ясновидецът, по думите на баба ми: тъкал като кросно напред-назад из стаята с вперени в тавана очи и говорел-говорел сякаш чете книга.
17.09.1997
Празникът на двете ми дъщери Вера и Надя... Гледам как поемат в личния си живот. Крилцата им още слабички, но отстояват криво-ляво своето, без да са отбелязали дотук кой знае какви успехи. А що е успех всъщност?
Може би успех е да приема с вътрешно равновесие случващото се около мен дивашко ограбване на цял народ, без да губя вътрешните си ориентири (Злото е винаги по-слабо.); без да губя вътрешната си светлинка, да изпитвам удовлетворение от малките стъпки; да мечтая; да не губя усета си за хумор и самоирония...
Леко мразовито е. Утро. Слънцето свети, но не сгрява. Откъм изток долита тътнежът на електрически влак, прекосяващ стария железен мост, строен от немски войници около 1943 г. , над лениво течащата Марица дрезгаво надува сирена.
Уж ведро, а съм напрегнат като яко натегнат лък. Ден подир ден животът ми се изнизва като зърна от кехлибарена божигробска броеница. Старая се да удържа чудни мигове сред съсипията наоколо, а кому е нужно това, което върша? Не тъй далеч зад хоризонта е Зимата: а пък имам толкова начената и недовършена работа!
Утре Ряпов, приятел от детството и юношеството, навършва своите петдесет. Жестока възраст! Виждам го Тодор Ряпов, като грозд натоварил жена, синове, куп роднини върху раменете си. Щастлив ли е? Сигурно е щастлив с толкова народ наоколо; не знам само дали му остава време за себе си. Човек сам влиза и излиза от тоя живот. И го забравят ония, които след не много време ще бъдат и те забравени под някой камък в тракийската плодна пръст. А Любовта, ах, Любовта! Добре, че тоя разкош ме съпътства; а другото…? Другото са сенки и вятър.
Не споменах дотук, навярно и по-нататък няма да разправя за тях, но да ги спомена, понеже са невидима основа за познанията и хъза ми в моя живот...
Дачо Марсола и брат му Коста Щангиста, същият Коце, дето на плажа край Гребната база всяко лято се явяваше за "Мистър най-красиво и хармонично тяло", обаче момичетата го избягваха, понеже главата му бе като кратунка за баня, демек, несъответна на широките му рамене, развит гръден кош и яки нозе. Трупахме се вкупом да заничаме и да го съзерцаваме иззад каменната ограда как долу в ниското се къпе гол до кръста под чешмата на двора и вдига по петдесет пъти собственоръчно правена гира от два каменни топуза, съединени с водопроводна тръба. Името "Коста" може и да бъркам: прякорът му беше изял името. Докато Дачо, надявам се и днес – ако е още жив, мрази да си губи сополите, а ги сърба навътре и преглъща като гладен човек.
Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, понеже кучето й –оранжевокафяв космат пес, се казваше Рекс и Рекс очевидно бе в хлапашките ни представи нещо много по-важно от сухата, прегъната надве женица, която го разхождаше, по-точно казано, песът я разхождаше из кварталните градинки наоколо, вързана за луксозната му кожена каишка...
Занимавах се днес с Библията. Посланията на ап. Павел са: до римляни, до коринтяни (І и ІІ посл.), до галатяни, до ефесяни, до филипяни, до колосяни, до солуняни (І и ІІ посл.), до Тимотея, до Тита, до Филимона, до евреите... Ей го първостроителя на Христовата черква! – остарял, болнав, угрижен, мисля си. Реди напътствия, напътствия и пак напътствия. Нищо героично. Вгледаш ли се внимателно обаче, то е подвиг от най-висока проба.
14.09.1997, Кръстовден
Вчера със сестра ми и племенницата Емилия пътувахме до Пазарджик да приберем общо 68 кг. жито. По обяд в дома на леля ми Васка (Василка) туриха трапеза. Мило ни посрещнаха роднините. Подробности от родословието ни уточних с леля ми Васа...
Баба ми Невена от Перущица починала на 26 януари 1964 г.; умъртвили я лекарите: милата развивала захарна болест, а лекарите й биели големи дози гликоза... Предложих родът да се събира на уречен ден в уречена местност край Пазарджик всяка година. Да е в края на лятото, когато работата по полето попривършва. Да речем, 17 септември, когато е празникът на св. София и дъщерите й Вяра, Надежда, Любов.
За имената в пазарджишкия майчин корен. Баба ми перущенлийката има брат (Гълъб) и сестра (Цвета). От рода на дядо ми Борис, откъм Калугерово, са: Ангел и Мария, родители на едничкия Ненко. От Ненко идат двама: Борис и Мария. Дядо не кръстил на родителите си; защо! Идеята за Вяра-Надежда-Любов я дава братът на Невена, перущенлията Гълъб. И тъй, от Борис са: Вяра, майка ми Надежда (родена на Гергьовден), Любен, Василка (родена на Василовден), Виолета.
Седемнайсетгодишната Вяра сякаш е обречена курбан за здравината на рода... Руса, синеока, рядко красива, изписана като икона. Изплашва я до смърт стадо пощръклели биволета, когато си идела от училище. Залинява и подир месец-два издъхва. Ясновидец от София предрекъл смъртта, когато баба ми Невена го посетила. Ходел ясновидецът, по думите на баба ми: тъкал като кросно напред-назад из стаята с вперени в тавана очи и говорел-говорел сякаш чете книга.
17.09.1997
Празникът на двете ми дъщери Вера и Надя... Гледам как поемат в личния си живот. Крилцата им още слабички, но отстояват криво-ляво своето, без да са отбелязали дотук кой знае какви успехи. А що е успех всъщност?
Може би успех е да приема с вътрешно равновесие случващото се около мен дивашко ограбване на цял народ, без да губя вътрешните си ориентири (Злото е винаги по-слабо.); без да губя вътрешната си светлинка, да изпитвам удовлетворение от малките стъпки; да мечтая; да не губя усета си за хумор и самоирония...
Леко мразовито е. Утро. Слънцето свети, но не сгрява. Откъм изток долита тътнежът на електрически влак, прекосяващ стария железен мост, строен от немски войници около 1943 г. , над лениво течащата Марица дрезгаво надува сирена.
Уж ведро, а съм напрегнат като яко натегнат лък. Ден подир ден животът ми се изнизва като зърна от кехлибарена божигробска броеница. Старая се да удържа чудни мигове сред съсипията наоколо, а кому е нужно това, което върша? Не тъй далеч зад хоризонта е Зимата: а пък имам толкова начената и недовършена работа!
Утре Ряпов, приятел от детството и юношеството, навършва своите петдесет. Жестока възраст! Виждам го Тодор Ряпов, като грозд натоварил жена, синове, куп роднини върху раменете си. Щастлив ли е? Сигурно е щастлив с толкова народ наоколо; не знам само дали му остава време за себе си. Човек сам влиза и излиза от тоя живот. И го забравят ония, които след не много време ще бъдат и те забравени под някой камък в тракийската плодна пръст. А Любовта, ах, Любовта! Добре, че тоя разкош ме съпътства; а другото…? Другото са сенки и вятър.
Не споменах дотук, навярно и по-нататък няма да разправя за тях, но да ги спомена, понеже са невидима основа за познанията и хъза ми в моя живот...
Дачо Марсола и брат му Коста Щангиста, същият Коце, дето на плажа край Гребната база всяко лято се явяваше за "Мистър най-красиво и хармонично тяло", обаче момичетата го избягваха, понеже главата му бе като кратунка за баня, демек, несъответна на широките му рамене, развит гръден кош и яки нозе. Трупахме се вкупом да заничаме и да го съзерцаваме иззад каменната ограда как долу в ниското се къпе гол до кръста под чешмата на двора и вдига по петдесет пъти собственоръчно правена гира от два каменни топуза, съединени с водопроводна тръба. Името "Коста" може и да бъркам: прякорът му беше изял името. Докато Дачо, надявам се и днес – ако е още жив, мрази да си губи сополите, а ги сърба навътре и преглъща като гладен човек.
Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, понеже кучето й –оранжевокафяв космат пес, се казваше Рекс и Рекс очевидно бе в хлапашките ни представи нещо много по-важно от сухата, прегъната надве женица, която го разхождаше, по-точно казано, песът я разхождаше из кварталните градинки наоколо, вързана за луксозната му кожена каишка...
Пловдив, 1953. Дечурлигата на улица "Ниш"
Ангел Кудата – почти връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо, петнайсетина лазарника по-възрастен, който най-сериозно ни обяснява, че "куда" по руски значело куче и затова ще пердаши всеки от нас, който нарича "куче" племенника му.
Глухичкият Киро Миньора. Защо "Миньора"? Може би защото все гледаше света като ударен с мокър парцал, като копач, току-що излязъл от забоя на светло, такъв чешит – вечно учуден, съвсем не в час. И той бе доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичото – бояджии, го вземаха със себе си и той с раздрънкан велосипед мъкне подире им бояджийската стълба и кофите с гасена вар.
Добричкият дядо Марин, който някога бил горд каменар и мечтаеше внукът Маринчо, мой връстник, да просвири на цигулка, та отключваше шкафа с каменарските чукове, свредла, длета и шила да извади увита в бяло платно от чаршаф излющена цигулка, дава ни да я подържим в ръце, обаче Маринчо не иска и да знае за мерака на дядо си, докато моя милост надуваше гайда, проглуши ушите на майка си и баща си да му купят… цигулка.
Чичо Велко (татко му на Маринчо), също каменар. Тоя мълчалив и кротък гигант чичо Велко яко се разлюти, като ме видя, шестгодишен, да рисувам в кухнето у тях картинка с къща първо откъм покрива и комина, та ни изнесе на нас – двамата му сина Марин и Бобито, и моя милост, пространна поучителна беседа: къщата се рисува както се и строи, първо основите и тъй нататък. Не се започва от коминчето и пушека; значи, коминът и пушекът остават за най-подир, не преди да си копал и иззидал основите с пот на чело.
Жените и мометата от Македонската махала (съседна на нашата), които сутрин и вечер суркаха налъми по улица "Цар Иван-Шишман" (днес улица „Младост”) на отиване и връщане от тютюневите складове край някогашната пловдивска жп-гара.
Строгата обич на проклетата, но и същевременно гостоприемна баба Катя Арапчевица – майка му на Джорджо, същия Джорджо, който първи си купи лека кола "Москвич 403" около 1960 г., и то бе чудо, то беше историческо събитие, гордост за цялата ни махалица бедняци от кол и от въже.
Пловдив, 1960. Хлапаците
от
улица "Ниш"
Родопчаните дядо Григор и баба Дора, снаха им леля Дафинка – осъдена да самотува като монахиня с шевната си машина под зорките очи на свекър и свекърва, докато мъжът й чичо Васко първо осъден на смърт, после на "доживотен", па подир тринайсет години се прибра от пандиза. И съм се чудел: нали наказват злите, лошите, идиотите; защо добряк, кротък човек и шегаджия като чичо Васко „Народната власт” е осъдила на смърт!
Дъхавото кафе в приземното стайче на родопчаните още помня, сладни ми на езика, а побелелият дядо Григор – едър балканджия: цъмън-цъмън, подрънква на някоя от дузината гъдулки, гайди, тамбури пред възхитените ни очета на невръстни хлапенца.
Ами чехкинята Стамена! Спипа я Йордан – брат на мъжа й, че нощем ходи да му сере пред вратата. Нейният съпруг в моите си представи издъхна от потрес и срам заради тъпата чехкиня, а носът му на Иван, колкото и тъжно да беше, стърчеше смешно над китките в ковчега... И тъй тоя Иван Градинаря се оказа първият мъртвец, който с достойнство сред лудешки кикот и смях до сълзи излезе от бедняшката уличка „Ниш” и тържествено влезе в живота ми.
Въобразявам ли си, че което говоря… иде и от името на тия най-обикновени хора?
Plovdiv, 7-17 sept. 1997 –
redact. 22 oct. 2015
_______
* Даяна, принцеса на Уелс (1 юли 1961, Сандрингам, Великобритания - 31 август 1997, Париж). В продължение на петнадесет години е съпруга на принц Чарлз, майка на втория и третия в реда наследници на Британския трон, принцовете Уилям и Хенри. Наричат я "принцесата на народа". Личност, допринесла за развитие на благотворителността с многобройни изяви по света.
На 31 авг. 1997 Даяна загива при автомобилна катастрофа в тунел на Париж заедно с Доди ал-Файед и шофьора Анри Пол. Кръвните тестове показват, че шофьорът е пил алкохол преди инцидента. Колата им Mercedes-Benz S280 се разбива в тринайсетата колона на тунела.
**
* Даяна, принцеса на Уелс (1 юли 1961, Сандрингам, Великобритания - 31 август 1997, Париж). В продължение на петнадесет години е съпруга на принц Чарлз, майка на втория и третия в реда наследници на Британския трон, принцовете Уилям и Хенри. Наричат я "принцесата на народа". Личност, допринесла за развитие на благотворителността с многобройни изяви по света.
На 31 авг. 1997 Даяна загива при автомобилна катастрофа в тунел на Париж заедно с Доди ал-Файед и шофьора Анри Пол. Кръвните тестове показват, че шофьорът е пил алкохол преди инцидента. Колата им Mercedes-Benz S280 се разбива в тринайсетата колона на тунела.
**
Агнес Гондже Бояджиу, известна с монашеското си име Майка
Тереза, е родена на 27 авг.1910 в Скопие. Семейството й са албанци,
католици.
Баща й умира ок. 1918, а през 1928 тя напуска близките си,
приета
в „Ордена
на Сестрите от Лорето”; повече не
вижда ни
майка си,
нито
сестра си. Около година учи английски в манастир в Ирландия, след което се заселва в
Британска Индия, където се отдава на послушничество
в Дарджилинг, Бенгал. С първия си
монашески обет (1931) приема
името на Тереза от Лизийо. Полага тържествен обет през 1937, като учителка. Самостоятелната й мисионерска дейност сред най-бедните започва през 1948, когато основава училище в Калкута.
ВЪПРЕКИ (текст на Майка Тереза)
Хората са често твърде неразумни, нелогични и егоистични;
въпреки това, обичай ги.
Вършиш ли добро, ще ти припишат егоизъм и задни мисли;
въпреки това, прави добро.
Имаш ли успех, печелиш фалшиви приятели и зли врагове;
въпреки това, имай успехи.
Доброто, което правиш, утре сигурно ще бъде забравено;
въпреки това, прави добро.
Честността ти и твоята откритост те правят уязвим;
въпреки това, бъди честен и открит.
Което си градил с години труд, може да разрушат за нощ;
въпреки това, продължавай да градиш.
Помощта ти им е нужна, но те ще те нападат, че им помагаш;
помагай им, въпреки това.
Дай им най-доброто от себе си, и те ще изтръгнат езика ти;
въпреки това, дай им най-доброто от себе си.
