Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (11.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (11.)

      Продължение от 08.02.2001.

      Руснакът не ми е враг, защото още по-жестоко е мачкан от все същия тип безскрупулни управници. Имам приятели сред руснаците: това са широко скроени, интелигентни и с вродено благородство люде; чак ме е изненадвала всеотдайността, сърдечността им в приятелството. Но това е жестоко смилан в разстояние на столетие народ, един от най-талантливите на планетата.

      Съсипването на всичко руско започва, да не забравяме, с капитали на Западния свят, който винаги се е притеснявал от вероятността Русия, като източноправославна християнска общност, да не затъмни блясъка на католицизма и протестантството с тяхното лицемерие и по-свободно (както го наричат – „модерно”) тълкуване на Иисусовите послания, на философия, която поставя Любовта за основа на човешките дела). Източната ортодоксия не си е позволила ни веднъж с огън и меч, с кланета и безумни походи да се налага по света.

      Алкохолизъм, властваща престъпност, мизерия – това, подозирам, е проектирано преди стотина години в имперските канцеларии на Запад по изпитания древен метод... И през ум не ми минава да смятам Руската държава за нещо положително. Тая държава неизменно е била през последното столетие най-човеконенавистно оръжие за посичане на всичко талантливо и светло у Руския човек.

      Устремявайки мечтите, въжделенията си към Русия, нашите унижени от тиранията на Османската империя предци се предоверявали на Руската империя, смесвайки двете понятия – Руския народ и Руския фанатичен чиновник. Обявяват Стамболов за русофоб, русофобията му днес част от политическите централи въздигнаха за ориентир. Но то е мит: манипулатори и днес пречат да проумеем, че обикновеният Руснак е антипод на Руския имперски цинизъм.

      Нашите два народа никога през последните хиляда години не са имали право на мнение за уредбата на своето отечество. В това отношение Западният човек стои значително по-стабилно в политическото пространство на своята държава. И то всъщност е ренесансова структура на проспериращо общество, което в основата си от ХІІІ век насам се е съобразявало с интересите на отделната личност, на отделния стопанин.

      Властникът на Запад, общо взето, в къси исторически периоди е бил незаинтересован, безгрижен какво мисли за него редовият гражданин или поданик на короната. Представата за държавност у нас, българите, е изкривена. Избираме уж талантливи, уредни мъже и жени, а то – стъпили веднъж във властта, те коренно се променят. За година-две някогашните чисти идеалисти виждаме преобразени в безскрупулни негодяи.

      Защо се случва това? Защото системата на контрол от низините на нацията към върха на властта никога не е функционирала в Източна Европа. А то е последица от върховенството не на личността и съвестта, а последица от върховенството на Негово величество Парвенюто, Канцеларския плъх, Партийния секретар, Доносника, Чиновника, назначения от партията за Писател и Летописец.

      В една селска къща хората са наясно кой е стопанин и кой – перекенде*; разбира се по благосъстоянието, по авторитета на тоя труженик. В България обаче нас ни пречат да разберем кой чиновник колко струва и как служи на народа. Които пълнят общественото пространство със словесни изстъпления, те ни пречат да видим истината. Тия нарциси са сеячи на раздори поради грандомания и произтичащи от грандоманията грехове. И става тъй, че разбиват всеобщото мнение на нацията. Divide et impera!** Това е основна грижа на продажника в днешна България.

      За личното си достойнство човек се налага всеки Божи ден да воюва. Защо допускаш от твое име да говорят недостойни хора! Съвестта е нещо много лично, а не се ли доверяваме от наше име мнението ни да изразява човек, когото ни сме упълномощавали, нито знаем що за птица е? Оказва се, всеобщото омерзение от нашите посредствени – и поради това безскрупулни, политикани... е в услуга на същите шмекери, които ни разпиляват като нация. Е, продължавай да хленчиш, че политиката е мръсна работа, бягай от политиката, заравяй глава в пясъка!

      Стр. 330, гл. ХХVІ от книгата на Томас Ман „Д-р Фаустус”... Коментиращият Серенус Цайтблом: „доколкото съставях последните глави, настъпи април 1944 година”. Разказът му се отнася до събития из частния живот на гениален музикант до есента на 1912; три хронологически пласта се налагат един върху друг:

      1) относителният ход на сюжета в тъканта на фабулата;
      2) времето на авторовия коментар върху сюжет и действащ литературен герой; и
      3) времето на самия прочит, когато читателят се изправя пред завършената книга.

      Това последно „време” е важно за мен читателя – мога да извличам внушения, актуални за моето днес. Подир страница-две дословно същото чета у Т. Ман.

      Цивилизацията не е застинал модел, не търпи застой, тя е развиващ се прогресивно или регресивно ход на човешката общност.  Като чета Т. Ман, мисля си как стоят нещата при нас днес, 53-57 години, след като романът е бил още в процес на писане. Авторът описва своя опит, преживяното във вихрещата се по онова време кървава вакханалия (80 милиона убити, поломени съдби, разпокъсани цели нации). Моето четене е в период, външно спокоен за континента, но не по-малко драматичен и взривоопасен, не по-малко наситен с грандомания – най-противния от Седемте смъртни гряха.

      Докато чета, налага ми се да дописвам великия писател, фактически ставам съавтор на сюжет, който вече не се отнася толкова и единствено до немската национална трагедия, а включва нещо много по-съществено за мен – драмата на моя личен живот, като епизод от трагедията на моята нация. Това грандиозно есе, тоя епичен „роман за гениалната личност” мога и да иронизирам, но той си остава добър повод, чрез чужда бленда макар, да видя съдбата на таланта в моето отечество. Това живо ме вълнува, понеже у нас талантът е в много по-голяма степен изтласкван извън обществените дискусии по нашите си български работи. Въздигат какви ли не: травестити, непукисти, самовлюбени (само не и нормални хора) в общественото пространство; остава нацията да приеме тия кресливи безличия за модел на успешно осъществила се... личност.

      Когато животът изисква трезва яснота, кресливата кавгаджийска говорилня пречи. Важно е да ги знаем и тия, но по-важно е да решим тоя ли е Пътят, тия ли са Личностите, които ни служат. Обидно малко са спокойните гласове у нас. Противно се надвикват, борят се за внимание. Кой обича да му крещят! Не желая да ме стряскат с апокалиптични картини. Разрухата и без тях я знам, виждам я, с кожата и със сърцето си я усещам. Интересува ме не клиничната картина – това го знам; интересува ме какво трябва да предприема, с какво всеки от нас, оредяващите от година на година българи тук, неотложно да се заеме. Не мога повече да чакам друг да се прави, че ми урежда държавата, а да ме краде и в очите да ме лъже. България – това съм аз, гражданин на Републиката! Нима е трудно да го каже всеки нормален човек в тая част на Европа?

      Не им ща помощите, не им ща лакърдиите, не ща да ги виждам; нека се изпокрият по имения, семейни замъци и дворци, там да се радват на награбеното. Но Боже мой, защо посегна ли да си изясня нещата, приоритетите си да подредя – але-ей хоп! – тутакси изскачат гумените човечета да ми доказват колко нужни са ми? Печеля ли по честен начин, държавата ще има полза от мен. А да не би да ги притеснява фактът, че – печелейки добре, стъпил здраво на своите нозе (Колко неприятно за тарикатите във властта!), независимият, стопанинът на своята нива ще се усети достатъчно силен да ги отърси от плещите си, да ги принуди да му служат, да му пазят интересите точно защото са избирани за слуги на тоя угрижен стопанин на Отечеството.

      Как ще им отнемеш „нравствената” позиция, в която сами са се поставили, ако не ги атакуваш нравствено, а кресливо! Силният духом личи по спокойствието, което излъчва. Затова ми е криво: че не съзнаваме каква сила сме. Милиони унижавани и наскърбявани в собствения си дом българи: здрави, прави, а се вайкаме, хленчим...

      Изборът е лично право. Спокойно гледащия, разчитащия на себе си, как ще заблудят! Избираме слуги, не вождове – това! Когато си търси ратаи и аргати, стопанинът не се вълнува кой крещи по-високо, а кой ще му е от полза.

    09.02.2001

    Стр. 365... Словосъчетанието "кариеристична революционност", "пристъп на кариеристична революционност" ме подсеща, че сред борещите се "за народа", "за свобода и човешки правдини" най-многолюдна е тълпата кариеристи, „хубави хора”, готови да трошат глави (и собствената си кратуна дори), само да се видят на трибуната, сред официалните лица във VIP-ложата. И колкото  може по-близо до микрофона, до рупора, сами превърнали се в рекламни агенти на чужда за България идея. Голяма част от "достойните другарки и другари" в младостта си се стрелкали като петлета с червена лента на ръкава из опиянения от движението на чуждите армии из България народ.

      Неспособни да управляват имот, тия обладани от "кариеристична революционност" Герои на нашето време се обявиха за лидери на България, "стратези и идеолози". И днес както бе в ерата Живков, те са верни до смърт емисари на чужди за България и срещу България планове.  За посредствеността им вицове се разказват.

      И подир "славния" Десети ноември (1989) всяка партия у нас, както при соц-а без изключение мултиплицира посредственост. За партийците Ноември 1989 стана продължение на властта им (консеквентност, както би рекъл посрещнатият с почести и изритан заради лакомия потомствен монарх).

      Мечтая си заможен човек, по честен път станал заможен, да видя във властта. Да влезе в управлението не като кокошкар в чужда къща, а като стопанин, оставил за известно време личната си изгода, съгласно оная реплика на Левски от 1868 г.: "Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си".

      Следва

Plovdiv, redact. 8 maj 2015

______
* Неплодна земя, изоставени на самотек угари.

** „Разделяй – владей!” (от лат.) Лозунг, популяризиран от Николо Макиавели (1469-1527), стил на Древния Рим, принцип във външната политика на САЩ и Великобритания.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (10.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (10.)

    06.02.2001 

      Учудвала ме е преди години информираността у Иван К. за конюнктурата по горните етажи на властта. Колегата ми от местния младежкия вестник беше наясно с новите назначения или понижения, с разместванията по върховете на властта в София, както и кой от местните шефове ще е облагодетелстван. Ванчо си пиеше кафето, образно казано, с по-малкия брат на местния шеф на БКП* и винаги „беше в час”. Естествено не бях „в час”, понеже си пиех кафето с бачкатори и също таквиз момци като мене, израснали по прашните пловдивски махали. С тях ми бе добре, добре ми е и днес: бъбрим за коли, състезания, за знойни  жени и плътски приключения със знойните жени, за смахнати или може би гениални проекти как с повече труд може допълнително да се докара някоя пара към оскъдния семеен бюджет – все от тоя сорт неособено свързани с голямата политика дела.

      Николай Галов (1946-1993), с когото споделях шест години една стая в редакцията на младежкия вестник, веднъж в пристъп на великодушие се зае да ме посвещава в тънкостите на системата Апата в спортния бридж. Казвам: скучна ми е тая игра, а той: „Знаеш ли какви високи порти може да ти отвори! Бридж играят университетски светила, лекари, общинари, шефове на предприятия, все подбрани хора. Между тях – и някои едри паламуди, от които много неща зависят”. Мигам на парцали, а той продължи: „Понякога за нещо се налага да висиш часове пред някоя канцелария, да обикаляш, да търпиш унижения, да се молиш, да трепериш; а тъй, докато раздаваш картите, да речем, подхвърляш на тоя отсреща: това ми е нужно, и той – какво! – той ти се усмихва: дадено, смятай въпроса уреден”.

      Вади тефтерче, разлиства го: „Виж колко имена са тук, колко телефонни номера. Ей затова хич, ама хич няма да ти е излишно да понаучиш бриджа. Какво ти струва, а ще ти е от полза в карък положения!” Измъкна лист за пишеща машинка, начерта системата за анонсиране. Седи си тоя лист на дъното на картонена кутия под пласт стари фотографии, така и не ми послужи – поради самолюбие или наивност, присъща на младостта. Такова тефтерче имаше и друг от редакцията - завеждащият отдел "ЛИК" - поет, високо ценен в местния литературен кръг, той пък си записвал и кой с какво му помогнал (да не забрави добрината едва ли не).

    07.02.2001

      Стр. 291... За сексуалността и изкуството... Героят-резоньор на авторовите размисли в романа обсъжда секса като евнух: макар женен, чувствал се гузен в обкръжение на хора, у които липсата на нагона (според него) е благо, усещал се омърсен, че е принуден да спи със съпругата в едно легло и – о, какво падение! – от време на време да удовлетворява сексуалните й щения.

      До каква степен иронизира и до каква степен преиграва, опиянен от представата си за гения като нещо „не от мира сего”, приковаващо ни към грешната земя с пронизителния си поглед, излъчващ космическа отчужденост – не ми е докрай ясно. Накъсо казано за автора, противопоставянето „култура-варварство” чрез пародиране на две тъй априори представени нива в човешката личност ми звучи насилено. Нима Ренесансът не излъчва чар при взаимодействието на тия два „антагониста” в човешкото същество, където се срещат бесове от подсъзнателното с творческата „божествена” интуиция спрямо света!

      Защо великият Т. Ман (тук 68-72-годишен) представя тоя изкуствен микс за човека, тоя умозрителен модел на католицизма или лютеранството? Надявам се – с нетърпение, в по-нататъшния развой на фабулата на „Д-р Фаустус” да разбера как ще опровергае това умозрително схващане; ако не, може би ще взема да се съмнявам в неговото величие като творец.

      „На жената красотата е златна халка на свинска зурла" (с. 147), и след това:„И какво ли не е било казвано от памтивека с най-дълбоко убеждение по отношение на жената! Действително то се е отнасяло до плътските въжделения изобщо, но те се отъждествявали с жената, тъй че пак тя трябвало да отговаря за мъжката чувственост". 

      Надигането на средновековното абсолютизиране до какво не води! За йезуита Вяра в бог и Женственост са несъвместими. А поради что несъвместими? Може би защото двете претендират не за част от нас, а за цялото ни същество от глава до пети. Е-е, добре! Ала каква ли смъртна скука е така бленуваната чиста вяра!

      Действието (до с. 189) се развива през и около 1905 година, когато Леверкюн е около двайсетинагодишен.

      Стр. 219... „Бетховен е бил забелязван да композира с думи. „Че какво записва в бележника си?” – питали наблюдателите. „Той композира.” – „Но той пише думи, не ноти.” – Да, това му било свойствено. Записвал обикновено с думи идейния ход на дадена композиция, при което вмъквал само тук-там най-много по няколко ноти”. (...) „Напълно естествено е, че музиката се възпламенява от думите, че думите избликват от музиката, какъвто е случаят със завършека на Девета симфония”.

      Как би помогнал католицисткият модел за разделението на духовно от плътско, ако тръгнем да обсъждаме личния живот у доказал се гений (пиша го в кавички, понеже мисля, че и у най-посредствения генетично са заложени, често в дремещо състояние, гениални способности.) – значи, интимният живот у Христо Ботйов как да си обясня! Синът на кроткия даскал Ботьо от Алтън Калофер имал твърде интензивно изявен, стигащ до цинизъм сексуален нагон. За писмата до някоя си дащна цура (сръбкиня) литературните историци заобикалят на пръсти.

      И не само Ботев ми е аргумент; впечатлявало ме е, че у даровити поети (Пърси Биш Шели, лорд Байрон), прозаици (Балзак, Стендал, Виктор Юго), скулптори и художници (Огюст Роден, Амедео Модилиани и пр.) изпод силно изявената сексуалност, понякога стигаща до оргиастични ексцеси, е изригвал творческият гений. Как инак творческото начало у човека да не е вплетено в страстна прегръдка с бесовското, с животинското!

      Изчистено от сексуалния си подтекст, „изкуството” е хилаво и болнаво, бледнее от малокръвие като тъй възхваляваната с ренесансова ирония Платонична любов. Тъй де, Платон случайво би е бил обратен! Като усетил слабост в слабините си, парадиращият през целия си живот с потентност Ърнест Хемингуей си тегли куршума, едва навършил шейсетте си години (впрочем, на 61 години). Сексуални палавници и авантюристи са значителна част велики философи от Жан-Жак Русо насам, мнозина от великите мъже на ХІХ-ХХ век у нас: Стамболов, Фердинанд...

      Чарли Чаплин  за младите госпожици бил тайфун от нежност и страст. Между другото, мотив да му забранят достъп до Съединените американски щати е слабостта му към невръстни девственици, които се навъртали покрай снимачната площадка.

      Да погледнем спокойно на тия работи, защото самият живот би бил безплодна пустош без сексуалното, без изкусителното, предизвикващото, без дяволитото в разголената му женска плът, без бесовското начало.

      Стр. 303... Диалог между Сатаната и Леверкюн – Сатаната: „Не беше ли Бисмарк казал, че на немеца дай половин бутилка шампанско, за да се повдигне на естествената си висота?” Великият Бисмарк е дребно на ръст човече, не повече от метър и петдесет – отбелязвам си. Май оттам му е в ума темата за повдигането… на висота.

      Стр. 309... „Всяко действие се насочва срещу онзи, който предварително е готов да го претърпи”. Т.е. насочва се към викащия дявола по име. Имаме си такава поговорка: Не споменавай Дявола по име, да не ти се яви!

      Стр. 326... „Има и гордо разкаяние. Разкаянието на Каин (първия раз-Каин-освал се, според библейския мит), убеден, че грехът му е много голям, за да може да бъде простен”. Това едва ли се отнася за праведници и фанатици. Дебелоочието е може би най-характерна черта след грандоманията им.

      Мое си откритие: За да имаш всичко, трябва да не притежаваш нищо! Как става то? Трябва да си или малко луд, или много светец... Напомня ми друга ценна и изстрадана моя си находка: че ще имам една жена или една мечта истински едва когато престана да примирам по нея.

    08.02.2001

      Престъпления, предателства, родоотстъпничество, подлизурско отношение към Москва, внушавано като генетична предопределеност на цялата ни нация – то е триж по-непоносимо, когато същите тия мекерета днес се изявяват в ролята Защитници на демокрацията. Предалият веднъж цял живот си остава предател и няма връщане. Как да простя, че от шестгодишен хлапак са ми промивали мозъка самозванци, у които много по-късно откривах пищните одежди на лицемера.

      За мен, сина на обикновени българи, мнозинството кресльовци и яростни защитници на „демокрацията” са или чиновници, или галеници на бившата партийна номенклатура. Не са ли единици сред днешните властници необвързаните с бившата БКП-мафия и със структурите на Държавна сигурност! Тия единици са допускани до сферите на властта поради собствените им качества, както и за да се закичат с тях партай-геносетата от всички цветове на политическата менажерия. Вицепрезидентът на Републиката Тодор Кавалджиев, например, го търпят в президентската институция вероятно единствено от такива съображения, за камуфлаж. Инак бившият концлагерист за какъв ли дявол им е на партийците и доносниците!

      Следва 

Plovdiv, redact. 5 maj 2015

______
* Първи секретар на ОК на БКП, връх на местната власт.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (9.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (9.)

       04.02.2001
      
      Стр. 234-235: „...това едва ли не свещено опиянение, към което наистина като предупредителен знак за неговата лъжовност се примесваше и твърде много дива бруталност, твърде много безчовечна простащина, твърде много мръсна страст за опозоряване, измъчване, унизяване и което (...) носеше в себе си вече войната”. Тоя пасаж чудесно очертава кресливостта в днешна България – тона на политическите статии, както и взаимоотношенията между политическите партии.

      Томас Ман говори още за: „кощунственото пренебрежение на разума”, „греховното опълчване срещу истината”, „просташки разюздания култ на един долнопробен мит”, „престъпното подменяне на това, което е било някога, с отживелици”, „мръсната злоупотреба и жалката спекула с всичко старинно и истинско, честно чистосърдечно, първично немско, от което надути глупци и лъжци ни варяха своето отровно упоително питие”. Авторът прави характеристика на немския националсоциализъм, но питам се: Е, драги ми читателю, не забелязваш ли тия „великолепни качества” как се надигат и днес тук, в твоето отечество?!

      За репликата на университетския преподавател Марин Кадиев, че е време да почна да пиша своя роман... Ето отговор, който ми хареса, на  стр.236: „Нямам никакво намерение да отричам сериозността на изкуството; но когато самата работа е сериозна, човек пренебрегва изкуството, в такъв случай той е неспособен за изкуство”.

      Външно от прозата на Т. Ман („Вълшебната планина” и „Д-р Фаустус”)  се носи лъх на Средновековие, когато  т.нар. „модерно”, което вероятно ще да рече асоциативно размишление, едва-що сякаш прохождало, значи ХІІ-ХІІІ век. Същевременно едва ли има по-подходяща за стила и чрез стила възможност да се покаже раждането на изящна лекокрила проза в резултат от единоборство между тягостната средновековна схоластика и ренесансовата игрива радост от живота на Бокачовия „Декамерон”. В случая Т. Ман – като прилежен немец – заема образа на средновековен наблюдател, преследван от желание в едно изречение да побере и сюжет, и следствие, съпровождащи всяко важно послание.

      Отвъд тая грубовата изчерпателност – словесна метастаза, която всмуква всичко наоколо; изгазиш ли обаче тресавищата на обстоятелствеността, оказваш се пред лазурна лагуна: златист пясък приятно скрипти под нозете, кристално сини топли, едва полюшващи се романтични вълни те целуват и прегръщат, небето синее. То е самата Флоренция, то е Човеколюбието с главна буква, то е опиянението, че си сексуално обусловен от бесовете си, но си и много специално уникално същество със свой неповторим образ.

      Преди години, някъде около 1980 г., поетът Любомир Левчев изрецитира „Бездарието е фашизъм!” Дойде време полекичка да започнем да проумяваме, че не само фашизмът, а всяка претендираща за всеобхватност и защитавана със зъби и нокти, със заядливи крясъци идея, колкото и приятна на вид, си е все бездарие. Понеже е куха отвътре, посредствеността вири нос, бъбри назидателно, раздава присъди, тресе я гняв. Непостижимо за фанатика е да разбере онова евангелско „Обичай врага си повече от себе си”.

       05.02.2001

      Стр. 257... Обяснявайки изобретената от самия него дванайсеттонна или серийна техника на композиране, героят Адриан Леверкюн говори за това, което бих назовал „интервали в изкуството” – места, където музиката, без да звучи в буквалния смисъл, отзвучава като мелодия в съзнанието, а ако е художествен текст, читателят преживява изтеглени от своя личен опит, макар пропуснати от автора, подразбиращи се в ритъма и логиката на изобразеното късове живот.

    Тия ловко пропуснати от автора места правят тъканта на творбата рехава, прозирна, изкушаваща човека от публиката сам да посегне, да възжелае сам да досътворява. Изкушеният, вече като влюбен, започва да мечтае, да се тревожи от... какво ли? – от нещо, което иде за него вече не отвън, а от дълбините на собственото му съзнание, от собствената му душа. Сред Атанас-Далчевите бележки за света на изкуството е и парадоксалното откровение: „Вдъхновяват ни за работа (…) несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас”.*

    Чудно се получава. Както вчера, когато се поразходихме по двата бряга на рекичката Дерменка току над покрайнините на селището Първенец с Емил** и жена му Весна. Джапаме из калта по високия бряг в търсене на брод и по едно време взех да се притеснявам...  защо? – че не ни е писано да минем отвъд. Странно! Двете висящи мостчета стихията яростно разхвърляла из речния камънак... единият от двата моста, по-точно казано – отломките му, лежи като труп на убит в сражение. Та докато шетаме край кротко ромолящата като излегнала се сластно жена Дерменка, мина ми през ум – не, ами усетих с животински някакъв си нюх: че е нужно само да пожелаем, силно да пожелаем! – и без какъвто и да е мост, като по опъната над дерето невидима нишка за миг ще сме се озовали на отсрещния бряг... Само трябва много силно да пожелаем. Нищо особено, нали!

    Тия интервали в тъканта на творбата са заредени с призиви за съучастие, стига авторът да е спрял точно на крайчеца над ромолящата под нозете му бездна. Читателят (слушателят, зрителят), по инерция сякаш продължавайки да доработва прочетеното, чутото, видяното, докоснатото… преминава по невидима тънка връв в пространство, населено вече с идеи, сюжети и образи от лично някога си вече преживяно.

    Фаустовски, някак призрачен, шутовски образ... Представям си го тоя читател, зрител, слушател: върви умислен, вглъбен... по въздуха. Изкуството го омагьосало, той вече твори, макар в оня миг да не си дава сметка какво прави. Тъй де, как може да се върви по въздуха?! Нали логиката забранява тез детинщини, тез лудории? Гравитацията, дето ни залепя за настоящото материално, пренебрежима величина ли е? Материалното не обгръща ли като орехова черупка духовното?

    Стр. 270: Описание (откъси) на типичен женкар, някой си Швертфегер:  „Облечен като селски момък или във флорентински костюм от ХІІІ столетие, който много добре подчертаваше хубавите му крака (...), отдаден на празнично настроение и съвършено забравил за нуждата духовно да се издига – идваше да покани „по симпатичен начин” за танц някоя от девойките (...) държеше всичко да бъде симпатично и всякакви несимпатични прояви да се избягват. (Следва разкошното заключение! – бел.м., Г.Б.) Той имаше много задължения и неотложни флиртове из цялата зала”. Един „Фигаро тук – Фигаро там”, пародия на мъжкар в любовните мечтания на нежните дами. Същият тоз нежен свят кудкудяка фразички, като: „Боже мой, Рудолф, ако поне не правехте такава сияеща физиономия на спасител, когато идвате! Уверявам ви, ние се натанцувахме достатъчно и вие съвсем не сте ни нужен”. В крайна сметка, оказва се, кокошчицата не е против да потанцува точно с фавн, ей тъй, да й завидят другите хитруши, които като посестримата си сега и тук ловуват чрез умело разголена плът заслепени от похот мъжкари.

    Тоя тип досадни нахакани мъжлета са като винената мушица: явяват се и там, дето най не ги очакваш, при условие обаче: да е налице сладострастна женска плът. Те са в готовност винаги да се втурнат, стига да има коя да им подсвирне, фуста да завърти, да разлюшка ханш, с краче да тропне, лъстиви премрежени погледи да хвърля, да се кикоти или да примре като кокошчица пред герестия петльо. У Лев Н. Толстой, в романа „Ана Каренина”, а може би и във „Война и мир”, се мъдри подобно описание за момци, които по балните салони ветрец на рояци довява с двусмислените им мераци и шеги.

       ВРЪСТНИЦИ

Майка ми

    Здрависване, нещо ритуално... Работили сме някога заедно, вярно – минали са доста години, доста вода изтекла, ала нали все пак отрязък от живота си сме били под един покрив, с една мечта, макар – всеки по своему. Няколко пъти съм търсел брод към него, след като се разлетя на късове старата редакция на младежкия вестник. Явявал съм му се и притеснен, и не притеснен, и в ролята на наивник (без да съзнавам, че се правя на глупак, да му се надсмея), явявал съм му се и тържествуващ заради поредна някоя моя си победа над оскъдицата, с която общо взето сме свързани до гроб. Нему не случайно, един от трима, на 5 януари 1999 г., и не че сме били приятели, а в знак на смирение дарих книжлето си „Кардиф” (сборник стихове).

    Но не! Ни веднъж не го усетих освободил душа: престанал внимателно да ме наблюдава. Думата „недружелюбно” не подхожда, защото той е любезен, бих рекъл: твърде внимателен, твърде учтив. И точно в това е недружелюбието, студенината. Нищо не ща от него; откъм него е затаяване обаче, несъгласие по нещо основно, което навярно го дразни или притеснява. Вероятно е добър човек. В големия вестник, където отиде да работи, младите го имат за еталон предвид неговата уравновесеност, неговата стабилност (?!) в главоломно преоформящата се политическа истерия... Решавам в една утрин с аромат на липа и лястовичи цвъртеж край балкончето ми: ценят го вероятно за онова, което всъщност го няма у него, и именно затова човекът го изнесъл на показ.

    Срещаме се случайно на двайсетина километра от Пловдив (родния ни град), под огряна от косите лъчи на февруарското слънце площадка пред селския ресторант на село Храбрино. Ресторантът по това време не работи. Разхождал кученцето си – симпатичен пальок с клепнали ушета и едри лапки... Тъкмо си тръгвал. Вижда спътниците ми (Емил и жена му), здрависват се, заобикаля колата, от която тъкмо се измъквам, подава ръка... И що беше това приклякане, Боже мой? И тоя прекален ентусиазъм, че се виждаме… Простил ли ми е, че сме различни, успокоил ли се е?

    Интересен ми е със затаената си драма. И да искам, не мога да помогна: така яко си е захлопнал сърцето; тъкмо това ми напомня подчертаната му любезност тоя ден. И се чудя: толкова слабо ли е онова, което ни свързва като българи от една черга, в една и съща година раждани, па макар и от двете страни на стена, помежду ни издигната от люто враждуващи кресльовци?

      Следва

Plovdiv, redact. 2 maj 2015

______

* Атанас Далчев, „Фрагменти”, изд. 1967 г., с. 22. 

** Писателят Емил Калъчев (1932-2013). Бел.м., tisss.