Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (7.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (7.)

     

      31.01.2001 

      Живеем като крадци в отечеството. Като мародери в собствения си имот живеем, докато в други общества други хора грижовно сe отнасят към всеки храст, камък, ручей, стрък трева, към всеки знак от древността. Българинът днес е плачевен резултат от унизителното си минало, когато му е отказвано да разполага със своето и бил принуден из собствените си ниви да шета като разбойник по тъмна доба.

        01.02.2001

      „Д-р Фаустус” на Томас Ман, стр. 86-87... От стр. 75, част VІІІ авторът въвежда Вендел Кречмар в сюжета за гения. Кречмар – „доста под тридесетте", заекващ, „неугледен, набит човек с кръгъл череп, подстригани мустачки и често засмени, понякога замислени, а понякога дяволити кафяви очи” – обяснява вдъхновен пред почти празен салон, свирейки за илюстрация наизуст Бетховен на раздрънкано пиано... Обяснява нещо, което десетината посетители едва проумяват, та го гледат зачудени не толкова поради думите, колкото заради странния за тях факт, че човек до такава степен може да се възторгва, да преживява, да се горещи, накъсо казано - да се вживява в нещо неособено свързано с материалния свят, според тях: само по себе си странно явление.

      Ей тая отстраненост у талантливия от огромната инертна, аморфна маса сивеещо в делничния си живот простолюдие! Като си помисля за обречения заради дарбата си – никога да не бъде докрай разбиран от ония, за които твори и на които всъщност се обяснява в любов... Като си помисля... Тях ги привлича неяснотата, любопитството. „Ето един луд! Ето един отнесен” – казват. Присмиват се на заекването му, на неугледния му физически облик.

      Не разбират тоя заекващ разпален коментатор на Бетховен, тоя чудак, който дори не свири Бетховен с подходяща за Бетховен строгост и глъбина, ами блъска като дървар по клавишите, пее не особено чисто; свирейки, насилва се да пояснява ту едно, ту друго... Ами че публиката естествено не го разбира. И проумявам за какво говори Томас Ман: че високите постижения в изкуството не се поддават на обяснения, че разбулването на магията във високите постижения на духа е отвъд словото. Прозрение не толкова за разума с неговата логичност, колкото за сърцето... И кървиш от страдание и възторг.

      Стр. 91: “To hear wit eyes belongs to love’s fine wit”*. Което на български ще рече: „Да чува с очите е едно от прелестните качества на любовта”.

      02.02.2001

      Стр. 119: „Какво е свобода? Само равнодушието е свободно. Характерното не е свободно никога; то има вече форма, то е обусловено, обвързано” (сентенция на Т. Ман от романа „Д-р Фаустус”). Добър текст за моите не особено интелигентни, не особено възпитани десетокласници! Ще им го хвърля за коментар днес ей тъй, както се хвърля къс кървящо месо на сборище млади лешояди.

      Особено е отношението ми спрямо дивата им жизненост. Дразни ме разхвърляността, гръмкият непукизъм, наблягането върху физическия облик единствено – дрешки, кожа, цвят на косите, прическа, нокти, устни – и това, о-о, Боже, съчетано с движения резки на изнервени старчета, с липса и на сянка от свенливост. Дразни ме, че  детското бързат да удушат в себе си, а в голяма степен то е извор на очарованието у една жена. Удивява ме претенцията върху „преситените”, върху смешните полудетски муцунки.

      Учителят да обича учениците си. Ала кой решава, че на тия ученици ти си учителят! 

      От друга страна, дали не бързам да видя плод от угарта, която се нуждае от време да произведе пшеничен клас? Каква вина диря у хлапетии, че положителният пример в личния им живот е тъй оскъден? Искреното не лъскавее, не тръби с фанфари, не пристъпя под рицарски герб. На честното отношение към човека и към живота не му стоят за почест гвардейски роти. И ако си на мястото на тия полудеца, лесно ли ще ти е да цениш достойнство и човешка гордост, когато тия две се губят в море от пошлост**!

      Интелектуалното се нуждае от вродени качества, ала и от жизнен опит, за да се прояви. Десетилетия, след като учителят вече няма да е сред учениците си, те може би ще помнят не какво рекъл, а как се държал, как преживявал собствените си уроци.

      Стр. 121: „суровото възприемане на живота, което е плод на извънредни дарби”.  Талантливото не може да е сантиментално. Пронизващият му поглед е малко над човечността, едва-едва докосва състраданието. По-важна мисия има то – да освети дотук неосветени пространства, нещо, не тъй присъщо на чувството за снизхождение.

      Пишейки текста по тия отгласи от нещо четено, преживяно, става ми все по-увличащо това навлизане в граничната област между логическото и подсъзнателното. Значи, научих някак от само себе си да предизвиквам, да си поръчвам внимание именно по ръба, отвъд който в мъгливата бездна сивеят зъберите на подсъзнателни, своето рода върхове – опорни точки. Движейки се тъй в едно състояние, донякъде напомнящо унес, т.е. известна отнесеност, в някакъв момент отпускам логическата нишка, изоставям тая пъпна връв, която ме придържа към трезвата разсъдъчност и доказваща се яснота и... усещам реенето на любопитството у мен – слънчево, усмихнато, разтворило клюн като влюбен щъркел да се носи в други измерения.

      Това е светът на интуитивното. Тоя свят е ефирен, излъчва еуфория, но и строгост. Вече не мислиш за смирение, човечност, суети. Тук всичко е облъхнато от присъствието на самата Истина. Не я виждаш, но почти си уверен – тук някъде е тя, Апокалипсисът на Йоан, информационна струя от дълбините на наглед безучастната ледена Вселена.

      Стр. 125: "...който определя религията като усет и вкус за безкрайното и я нарича едно съществуващо у човека фактическо състояние..."

      Преди да се родя (1947) чрез подставения си литературен герой-резоньор Серенус Цайтблом авторът споменава (стр. 128)  „прозрението за демоничния характер на човешкото битие”. Какви идилии! В основата на живота кипят бесове, кръв се лее, насилия властват и... – религиозност, т.е. вяра в надчовешки разум, която е единствена опора в клокочещия ад. Т. Ман не твърди лично това, а стои на крачка встрани от своя пародиен във вдъхновеното си слово герой-коментатор. Човеколюбие да; ала в никакъв случай да не забравяме силата на първичните инстинкти в човешката ни природа!

      Стр. 135: „че догматизмът е интелектуалната форма на фарисейщината”.

      Стр. 142: Т. Ман (от името на все същия Цайтблом) като обсъжда типичен йезуит – преподавателя Еберхард Шлепфус („влачикрак” от нем.), казва нещо, което напълно се отнася, според мен, за български комунист в 2001 г. Ето репликата на Т. Ман (изречена от Цайтблом), която визира немски нацист, родствен по фанатизъм на типичния железобетонен български комунист:

      „Не обичам, когато някой взема думи от устата на противника, преиначава ги и обърква всички понятия. Това се върши днес с извънредна дързост и то главно ме е накарало да се оттегля от света. Не бива известни хора да говорят за свобода, за разум, за хуманност, от съображения за чистота те не би трябвало да вършат това”.

      Малко преди това Т. Ман говори за наглостта, така позната, характерна за комуниста – предател на всичко българско: чест, национално достойнство, материални интереси: „Виждате ли, сякаш искаше да каже той (Шлепфус), и ние имаме тази дума (думата „свобода”), тя е и на наше разположение, не си мислете, че тя се среща само във вашия речник и че вашето схващане за нея е единствено разумното. Свободата е нещо велико (...) Свободата е свобода да грешим, благочестието се състои в това, от любов към бога***да не използваме свободата, която той (Третият райх, Русия, US, ислямският фундаментализъм, Big Brother и пр. – бел.м., Г.Б.) би трябвало да ни даде”.

      Прозелит (лат.) – новопокръстен; нов и пламенен привърженик на нещо си. Мисля, повечето от кощунствата и най-зловещите престъпления срещу човечността са дело преди всичко на прозелити, зомбирани лица с изваден и обработен в злост и надменност мозък.

      Стр. 157: Представа за глупака-„мъдрец” само чрез едно негово откровение: „Всичко, което отпосле е станало, драги ми Пробст, най-напред изобщо не е било”. Козма Прутков**** в немска версия.

      Стр. 162: Реплика на глупака Конрад Дойчлин – „широкоплещест момък с паднала над чело коса” (алюзия за прическата на Адолф Хитлер): „Немските подвизи са били винаги плод на някаква могъща незрелост”. И малко по-нататък: Зрял е бил гражданинът на Флоренция през Ренесанса, който при отиването си в църква казвал на жена си: „Е, нека окажем уважение на това общоприето заблуждение!” Това дали не ще да е и становище на автора? Роденият в 1875 г. Томас Ман между 68-та и 72-та си година губи вяра в църквата и в религиозното благочестие.

      Стр. 164: Фраза – ключово разсъждение: „твърде студен, за да си млад, и твърде умен, за да си религиозен. С ум човек може да отиде далече в църковната йерархия, но едва ли в религията”. Приляга и към сферата на политическия цирк у нас. Безскрупулност и фалш – това е побългарена просташка версия на понятието "политика".

      Следва

Plovdiv, redact. 28 apr. 2015

_______
* Цитат от У. Шекспир.

** Стил а la Нихат Кабил. Министърът крещял по служители в Министерството на земеделието, че са гяури и рая. Добавено при преписа от 12.ХІІ.2006.

*** Разбирай – любов към болшевизма, фашизма, нацизма – към US, към руската, ислямистката или каквато и да е друга имперска надменност. 

**** Козма Петрович Прутков - литературен псевдоним на братята Жемчужникови (Алексей, Владимир, Александър) и братовчед им Алексей Толстой. Прутков е измислена личност, която от 1854 г. до средата на 60-те години на ХІХ век "твори" абсурдни текстове, които "публикува" в разни руски литературни издания. Четиримата му измислят и "биография": роден е в 1803 г., от ранна младост до смъртта си през 1863 г. "великият човек" е на държавна служба. Завладян от мания за своята изключителност,  Козма публикува произведенията си само и единствено на единадесето число от месеца. Бел.м., tisss.

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (6.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (6.)

        26.01.2001

      По тъничките пътеки на длъжността "литературен сътрудник", занимаващ се и с темата за безработните "комсомолци" (част от тях действително лентяйстващи), някъде към 1979-80 година попадам на любопитна находка. Някакъв началник от пловдивското ІІ районно управление на МВР, докато ми диктува техни си (милиционерски) данни за т.нар. „контингент” (крадци, измамници, проституиращи, криминално проявени), ехидно ми подхвърля за… както я наричаха по онова време „кекавата интелигенция”. За аргумент вади от папка с жалби калиграфски изписан от двете страни кариран лист, дето чета нещо от сорта:

       „Срещу жилището ми има пивница, гнездо на тунеядци и алкохолици. Не можем да спим от кавги, песни, побоища. Най-неприятното е, че пикаят на олука на къщата и лятно време вони на урина”… Имаше току над врътнатия със замах министерски подпис на жалбоподателя някакви вопли и хленчове, в смисъл: народната власт как допуска тез безобразия, не е ли редно най-после родната милиция да вземе крути мерки („крути мерки” – любима фраза от уводните статии в "Работническо дело" по онова славно и незабравимо време) …"спокойствието на трудовите хора на социалистическото ни отечество", "сънят на достойния и честен гражданин на България" и прочие ей таквиз дивотии, с розова фльонга вързани.

      Това произведение на неотспалата си, на събудената по никое време чорлава и гневна гражданска съвест бе творение на нашумелия баш по същото онова време белетрист и бивш апаратчик от градския комитет на БКП, човекът, при когото някога като гимназист съпроводих майка ми в приемната му - Георги Алексиев. Заради неговия страдалчески опус по темата „кой му пикал на олука” плешивичкият възпълничък чиновник от някогашното ІІ районно управление на МВР с мефистофелска усмивчица примираше от кеф: „Кекава интелигенция! Ей ви на! Вижте се какви сте ми мамини пойети, писатели, хора на перцето, лекета с много гюрултия и нежни души… Хайде де, вие ли ще оправите света!”

      Ама писателят Георги Алексиев що да се засяга; изглежда тая склонност да драматизира житейските несгоди, е поначало присъща на всеки автор (вж. Иван Сарандев, „Йордан Йовков. Жизнен и творчески път”, изд. 1986 г., с.291). За сметка на гениите, простосмъртните се раждаме с дебела кожа явно. Хайде сега! Кавгосвали се били, ръмжали и грухтели пиянски песни, млатели се с юмруци и текмета… Е, щом не оставили трупове да се валят край олука му, щом всичко приключило с веселие и буйни арии, щом не се влачат черва по тротоара, съдрани уши, отскубнати носове или наниз от потрошени зъби, всичко е наред. Тия юнаци ги траем, откак се помня.

      * * *

      Кой казва, че професионалният критик непременно е „в час”, в съответствие с изискванията на литературния кипеж! Седем години мълчаливо бил подминаван Йовковият сборник „Последна радост” (1926 г.). Дори надареният с остро зрение за литературните новости, един от приятелите му – Владимир Василев, едва в 1933 г. ще отпусне сърце да рече добра дума за тая книга, незабелязана нарочно сякаш, оставена неоценена. А са разкази и новели с особено силен художествен и естетичен чар: „Песента на колелетата” (Сали Яшар), „Последна радост”, „Мечтател”, „Съд”, „Дядо Давид", твърде-твърде български по съзерцателност, по съчетание на печал, юначност и копнеж по красивото.

      Стр. 331 от монографията на И. Сарандев: „Йовков не можеше да не напише своите драми”… Дрън-дрън! Критикът всичко знае за въпросния автор, всичко може да обясни, да разкодира със задна дата… И преставам да се доверявам, колкото и в добра светлина да ми се е показвал до тоя момент. През един абзац пак: „Йовков не можеше да не напише”… Добивам усещане как тълкуващият с котешка стъпка приближава текста, прегръща душата на твореца уж, а всъщност прегръща сламената си представа, докато истинският автор – човек от плът и кръв, остава встрани.

      Защо им липсва смиреност, що им е да се насилват! – истината докрай не ще изгребеш. Оставете свобода, моля, оставете пространство и на други да си представят своята илюзия за това и онова, да доработят въз основа на своя личен опит и усет друга, не точно вашата версия за това кое как било. Ама не! – изследователят бърза да натрапи: „Йовков не можеше да не напише своите драми”. Навярно – притеснен да не помисля, че е могло и да не бъдат написани тия така ценни за самочувствието на критика аргументи.

      На стр. 365 отново, след като вече два пъти е възкликвал: „Поради това Йовков не можеше да не напише „Чифликът край границата”…

      Стр. 369: "Ето защо романът „Чифликът край границата” не можеше да не бъде написан" (за четвърти път).

      Стр. 375: Из коментар на професора литературен изследовател към Йовкова реплика: …едно далечно и закъсняло ехо от народнически сантиментализъм: "Народът ни е добър, народът ни е златен. Трябва само да се поучи, да му се посочи истинският път!" Репликата е ирония към Йовков. В случая критикът пропуска ролята на илюзията (народнически сантиментализъм), когато липсват каквито и да било ориентири в период на хайдутлук от властта и местни деребеи.

      Стр. 377: „Затова той не можеше да не напише тия две книги за Добруджа” („Женско сърце”, 1935 г., и „Ако можеха да говорят”, 1936 г., бел.м. – Г.Б.). За пети път лепкавата фразичка Той не можеше да не напише.

      Стр. 397: И. Сарандев смята 57-та, годината, в която си отива Йовков, за „начало на белетристичната зрелост”. Мисля, тук е абсолютно прав. Приживе Йовков е оспорван, пренебрегван, премълчаван и от най-близките си приятели в литературната сфера.

      Стр. 398. Думи на Йовков: "Разбира се! Девети юни беше една грешка. Аз и сега се дразня, когато прославят тая дата и особено когато я свързват с някакъв подвиг, сторен за България и за българския народ. Какво общо има цялата тази прослава с действителността, която настъпи след Девети юни? Нищо! Слязоха едни, за да се качат други – това беше всичко”*… Турете вместо Девети юни 1923… Десети ноември 1989, пак ще е вярно писаното от Йовков преди почти три четвърти век пред чаша кафенце в някогашното кафене на ъгъла срещу внушителната сграда на Българския парламент. А може би днес пародийните образи са и по-нагли. Бих изброявал дузини самозабравили се в своята грандомания новооглашени "любимци на народа".

      Йовков за Елин Пелин: „Талантът му е по-голям от културата и инстинктът му е по-силен от съзнанието”. А са почти връстници, единият - роден в 1880, вторият – в 1878. Казаното може да се отнесе и към мастити поети и писатели, които се разхождат като паметници от гипс из литературната нива и днес.

      Накрая, може би бисерът сред Йовковите сентенции, стр. 399-400: „Думата е страшно нещо; в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, движение, звукове – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства. А това не е лека работа”.

      Между другото, Ърнест Хемингуей, роден в 1899 г., и двата си шедьовъра пише 25-30-годишен, за да ги издаде: романа „Фиеста” в 1926 и романа „Сбогом на оръжията” в 1929 г. Пантелей Зарев в "Избрани произведения, т. І", изд. 1971 г., на стр. 425 твърди, че без Йовков нашата литература „би загубила своята дълбочина в узнаване на съкровено човешкото и благородното”. Накъсо, романтичен двубой между партийния агитатор и човека у професора Пантелей Зарев**…

        27.01.2001

      У Томас Ман*** нещо, дето може да ни промени мнението за нас като нация от самоотрицаващи се, омерзени от самите себе си... Ето го тоя пасаж у великия немски писател: "...Защото Отон ІІІ бе истински образец на немец, който ненавижда всичко немско, и бе цял живот страдал, че се е родил немец”. 

      Ха! Сродна душа.

        28.01.2001

Пеньо Пенев (1930) се самоуби в нощта на 26/27 април 1959 година

      През 1982 един****, който другарувал с Пеньо Пенев, говореше как приживе го възприемали т.нар. отговорни фактори тоя поет на строящия се "нов" живот: „Имаха го за развейпрах. Ходи с джобове, натъпкани със стихове, със сноп вестници под мишница. Спира те насред улицата и почва да рецитира, да ръкомаха, да се горещи. Не-е, не го вземаха насериозно. Трябваше да си тури край на живота, да почнат да го гледат с друго око. Изведнъж откриха, че истински поет сме имали в Българската литература”.

      Имахме дребничък заядливичък фатмак, старши сержант в поделението край Хасково, дето служих 1965-67; Микса – тъй го бяха кръстили войничетата заради гадничкия му характер. „Микс” по гръцки значи „слуз”. Та Микса, бивш милиционер от Димитровград, имаше навик да ни сбере нас – гражданчета от София, Пловдив, Русе, Варна, дето се  навъртахме покрай библиотеката в поделението, да ни посочи портрета на Пеньо Пенев, рисуван с маслени бои и окачен над входа на заличката с вестниците, да разтърка длани: „Ай, колко пердах е изял от тез две кунки! Колко пъти съм му мачкал кокалите на тоз!”

      Следва

Plovdiv, redact. 27 apr. 2015

_________
* Спиридон Казанджиев, „Срещи и разговори с Й. Йовков” , изд. 1960 г., с. 48-49.

** Пантев е същинското му фамилно име, даже съм се питал на времето дали нямат роднинска връзка двамата с така занимателния речовит проф. Андрей Пантев.

*** Томас Ман, „Д-р Фаустус”, изд. 1967., с. 59.

**** Димитър Жутев, през 1982 г. беше председател на ГК на Отечествения фронт в Пловдив. Бел.м., tisss.