Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (5.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (5.)

        17.01.2001

      Захванах днес „Д-р Фаустус”– върхова творба на зрелия Томас Ман, писана според педантичните биографи от 12 май 1943 до 29 януари 1947 и публикувана в годината, когато съм роден тук, в Пловдив (същата 1947), т.е. авторът от 68-та до 72-та си година пише романа. Ето как умелата западноевропейска литературна критика създава митология около един роман, иде ми на ум.

      Все същият, познат от „Вълшебната планина” (1912-1924 г.) стил, което освен липса на развитие ми внушава особен род мила предвзетост. Пак виждам пародиране на образи; тоя път ни е „поднесен в ограничеността си” разказващият Серенус Цайтблом – доктор по философия в шейсетата си година: вероятно авторът сам себе си пародира.

      Че недостатъка си да твори „лекокрила, жизнена” проза е превърнал в основен белег на творчеството си – ми е ясно вече, но тук пък тоя основен белег се съчетава със задълбочен анализ и обширни размишления от публицистично-философски тип. Комай именно това съчетание ме изкушава да чета тоя муден г-н Ман, от когото очевидно има какво да изстискам; под масивната умозрителност пулсира нещо, присъщо за други литературни паралели и меридиани – не-е, не е средиземноморски тип, по-скоро това ще да е натюрел латиноамерикански.

      Стр. 46*: „Защото макар че артистът си остава цял живот (...) по-верен на своето детство, отколкото отдалия се на практическа дейност човек, макар че той, противно на практичния, си остава (...) завинаги в чисто човешкото, бленуващо, игриво състояние на детето, все пак пътят на артиста (...) до вече по-късните, неподозирани стадии на неговото развитие е безкрайно по-дълъг, по-авантюристичен, по-покъртителен за наблюдателя, отколкото пътя на обикновения човек, за когото мисълта, че и той някога е бил дете, далеч не е толкова болезнена” (из разказа на подставения, пародиран образ Серенус Цайтблом за гениалния Адриан Леверкюн).

      Всичката тая словесна плява, макар на три места да съм почиствал фразата от обстоятелствени налепи, би могла да звучи човеколюбиво ето как: „Понеже човекът на изкуството през целия си живот е съпътстван от детските си спомени, това кървене по детското е всъщност основен импулс у него за творчество”. 

      Знам, кощунство е да редактираш Томас Ман. И що от това, когато говорим за отношението автор - читател, артист - публика!

     Как може да се пише за отсъствие на предвзетост у артиста (както е при детенцето до шестата-седмата му годинка) по толкова показно лъскав, снобски начин? Пародирането в случая не извинява, то не е вече пародиране, а немощ у автора или у българския му преводач (във второто силно се съмнявам).

        18.01.2001

      Четейки успоредно с Томас-Мановия „Д-р Фаустус” ей тъй, за разтуха, монографията на Иван Сарандев за Йордан Йовков**, налетях на следната академическа мъдрост (вж. стр. 50) за първата печатана работица на 22-годишния (в 1902 г.) Йордан Йовков – „Под тежкия кръст”: „Очевидно в стихотворението е отразен ранен етап в идейно-политическото съзряване на автора”. Отдавна, някъде от 1969-1970 г., се питам дали Иван е неуверен, че разбира особеностите на литературното и всякакъв друг вид творчество, та и затова се занимава само с автори, доказани и утвърдени, т.е. според оня известен сред шегобийците закон, струва ми се, на Мърфи или на Паркинсон: Всеки се утвърждава в обществото с онова, което е извън неговите възможности.

      Какви етапи в идейно-политическото съзряване, моля! Талантът е нещо колкото капризно, толкова и монолитно, което се самопречиства и шлифова не в строги мерни единици, а често случайно, непреднамерено, в самия ход на личния живот. Но не! – ний търсим общите места, патерици са ни нужни, подпорки, проходилки... за да усетим, че талантът е уникално, получило се от само себе си сякаш съчетание на заложби и познатите до болка човешки слабости, и няма нищо общо тоя талант с изкуствения лабораторен образ на даровития човек, с Гьотевия хомункулус***.

        24.01.2001

      Тежката артилерия и в нашата национална литературна критика обича да се занимава с поети и белетристи, доказали се, утвърдени и преутвърдени. И то, разбира се, хич не е зле – нали по най-известните имена от литературната ни история градим самочувствието си на цивилизована нация! Все друго си е я професор, я доцент, в краен случай редови университетски преподавател, вече да е огласил откритието на годината, на столетието, на епохата... и ела че гледай как изпървом плахо, озъртайки се като зайци в лехата с моркови, сетне все по-храбро литературните адепти, демиурзи, корифеи... насочват нас, простосмъртния читател, към новопоявилото се небесно светило.

      То – светилото, изскоква из мрака на първичния хаос хептен неугледно: рошаво, тантуресто, с висящи дрипи кървяща плацента и слуз по себе си. Следват критически студии, монографии, панорамни прегледи, огледи, обзори, философски трактати, психологически, етически, етнически, социологически и прочие проучвания: демек, какво написал авторът, пък под писаното... един, па два, па три пласта прозрения относно живота, относно човека, относно нещо неясно, като да речем: световния прогрес.

      Примери колкото щеш! Иде ми на ум как таквиз храбреци се гавреха с Йовков, когото „прогресивната марксистка мисъл” воглаве с уважавания в БРП/БКП Георги Бакалов бе обявила в 1932 г. за буржоазен апологет****, как подир Девети (ІХ.1944 г.) Пантелей Зарев - най-напорист сред мекеретата на т.нар. Народна власт, обяви Йовков за вреден. Затова и в читанките на поколението българчета, родени непосредствено подир Втората световна война (моето поколение), човеколюбивия Йордан Йовков го нямаше.

      Грешки на растежа, както по-късно обясняваха същите родни литературни свахи. Разправяла ми е моята преподавателка от Софийския университет проф. Розалия Ликова в 1970-71 година какви страхове брала, какви унижения, че извън агитката Йовкови отрицатели настоявала: Йовков е автор от европейска величина. 

      Толкоз по темата за „тежката лит.критическа артилерия” и нейната висока мисия по нашенско!

      Пиша не за да омаловажа по-късни чудесни анализи върху творчеството на Йовков, извършени не само от сегашния професор, чл.кор. и пр… Иван Сарандев; дяволчето у мене се интересува, задава неудобния въпрос: А за по-неизвестни автори, за едва-що прохождащи литературни таланти кой у нас пише, кой у нас има душевната храброст да се застъпи, да им се порадва, да им помогне духом да укрепнат, да ги проектира в бъдещото им развитие като писатели, изразители на националната ни самобитност и култура? 

      Удобно е да вадиш като нова петолевка и да тълкуваш писател, въведен от читателската обич в Духовния пантеон на България. При всичкото ми уважение и респект към„тежкоартилеристите литературни” не мога да не запитам и от твое име, простосмертний и простодушний читателю: Спря ли да ражда Българската литературна нива? Сред нестройното гъмжило нови имена де са ни литературните критици от ранга на един Белински***** или от нивото на един Владимир Василев, ако ще говорим за нашия си вътрешен тъй мизерен днес****** духовен пейзаж?

      Мога да спомена, ако още не е ясно, и случая с признанието, сполетяло поезията на Никола Й. Вапцаров десетилетие подир физическата му екзекуция. Макар че рискувал живота си заради същата оназ „приказна и красна" идея за световно щастие и прогрес, именно „своите”, не побързали да го признаят за поет, изчакаха знак откъм литературните среди чак в отсрещния ъгъл на материка, откъм католишка Испания (които оцениха Вапцаров за испанския му цикъл стихове). Ценяха го тоя трагично човечен поет простите българи от допотопни фабрики и канцеларии, те рецитираха изстраданите му стихове далеч преди представителна рота партийни наемници с гъше перо на ревера да го понесе към литературния пантеон. Доста преди да му курдисат нимба на литературен светец (друга крайност) в школските читанки, те го ценяха като свой събрат и необременен от конюнктурата ум. 

      Подир половин век, като се превъртя виенското колело на политиката у нас, хайде отново пак дълбоки умове и литературни свахи се разбързаха да го отрекат, ей тъй – за кефа на новите "сини, тъмносини" управници. Вижте как било, ако ви вълнува как е днес, как ще е утре, при положение че литературната критика не престане да броди сред облаци, не излезе из омагьосания кръг на до болка познатото предвзето хвалене/отрицание. Дето гърми "Осанна!", там и "Разпни го!"е нейде наоколо.

      Що…? Храброст ли ни не достига да разчупим шаблона!

       25.01.2001

ДЖЕЙМС ЕНСОР (1860-1949), „Влизането на Христос в Брюксел” (1888)

      Талантливият трудно се вмества в канона, в изградения за удобство на рутинерите шаблон за оценяване. Талантливо написаното е грапаво, повече е повод за дразнения, отколкото за безметежно съзерцание. Талантливото люти, горчи, пари, предизвиква спазми понякога, то е неспокойно, защото е живо, тупти, пърха. То иде не за угода някому, а за нови притеснения; то е в разрив със статуквото, с мъртвилото; удря не там, дето му подсказват лъстиви съветници.

      Видели ли сте стойностен автор да хвали и разкрасява властници! Ала стара истина е то, макар „почитатели, поклонници, радетели на изкуството и културата” често да подозират таланта в нагаждачество, в ролята на слуга да го турят. Творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен и да рискуваш. Дори в заблуждението си, тия неслучайни личности са искрени, упорити до изнемога. Ако ги нямаше такива, каквито ги знаем, какво ли вселенско мъртвило би настанало!

      Следва

Plovdiv, redact. 23 apr. 2015

______
* Томас Ман, „Д-р Фаустус”, изд. 1967 г.,  http://litclub.bg/library/kritika/vasilvasilev/the_magic_mountain.html

** Иван Сарандев, „Йордан Йовков. Жизнен и творчески път”, изд. 1986 г.

*** От „Фауст” на Йохан В. Гьоте (1749-1832).

**** Вж. сп. „Звезда”, бр. 4 от 1932 г.

***** Висарион Белински (1811-1848), руски лит. критик, философ, публицист.

****** 23 април 2015, епоха на Азис, Вежди Рашидов, хидролога Ахмед Доган и турски сериали по Българските национални тв-канали. Бел.м., tisss. 

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

      08.01.2001

     Четенето като процес... Четенето на този роман с неговото мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основните действащи лица са всяко по своему представени в пародийна, но и противна форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения (Сетембрини, мадам Шоша: до 460-470-а стр.) съставено от жалки, посредствени, случайни личности – всичко това, цялата „идилична картинка” излъчва спарения душен въздух на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността.

      Осмивайки я, но не по италиански или френски, а по типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял да се изплъзне от влиянието на средата, която така саркастично окарикатурява. Даже заравянето в подробности от природо-научната сфера внася хербариен енциклопедически дъх на затлачващи литературното възприятие детайли.

      Защо е претенцията да съобщава факти „от последна инстанция”! Като феномен, литературата не е родствена на строгото научно познание. Гласът на литературата е печален или шеговит, но игрив, богат на обертонове и нюанси, пъстър, далеч по-пъстроцветен от авторитетния глас на науката. Да вкарват в услуга на литературното послание панелни конструкции от научния стил, дали не е липса на мяра, преиграване – клоун, в ролята на Сократ, само дето забравил с каква цел публиката е дошла на представлението.

      За романа си "Любов в ада” пловдивският лит. критик Димитър Кирков – сега си давам сметка, заимства от стилистиката на Томас-Мановия тежък роман "Вълшебната планина"; например, от скрупульозната му енциклопедична изчерпателност върху детайла.

     Голяма работа! Бъркат тези хора... понеже литературното творчество си остава преди всичко внушение, омайване, омагьосване, а не огласяване на статистически и прочие научно доказани факти. В такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-плътно до човешката душа в онази гранична област, където душата, бесовете и духът се срещат и… разминават. Нещо – при всичкото ми уважение към хората на логическото познание, непостижимо за науката.

      Томас Ман пише романа през периода 1912-1924 г. Предизвикателство ще да е, че през 1912-1924 навред властва Западният романтически подход към неща от живота на народите (до Голямата депресия в 1929 г.). Значи, би трябвало да е ясно – заиграване с научност в литературната материя минава само като финт: с насмешливост или друг вид отстранение от сериозността. Повярва ли в силата на науката за чисто литературно манипулиране на човека, авторът демонстрира съмнение в мощта на изкуството, по-точно – демонстрира вид немощ. Науката изисква прилежност и логика; изкуството – талант и любов; затова се казва изкуство, че е създадено да изкуши (да привлича) към неща, които с разум и прилежност няма как да разбереш. 

      Стр. 485 от „Вълшебната планина”: Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.

      От стр. 513: нещо от св. Августин, наричан още Августин Блажени (354-430 г. след Хр.): Вярвам, за да позная*. Да не се бях доверил на дребен селски тарикат, не бих му връчил двегодишните си спестявания даскал в средното училище, за да ми отпечата книгата, но пък как иначе бих узнал колко низко може да слезе човек, когато сам себе си не уважава!

      По повод репликата на стр. 514: ...истина, чийто победи над авторитета… Какво значение има авторитетът, когато съобщаваш една истина? Оборване на лъжата ли е по-важно от фалшив поклон и отстъпки пред т.нар. "авторитет"? Самото понятие "авторитет" ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го прилепят като генералски еполети. Варакосани рамки за псевдовеличия наоколо колкото щеш! А то са минали по реда си победители. Техните постижения, а и евентуалните наши предстоящи успехи, са нищо повече, погледнато от космическата бездна над нас, от брънка в общия ход на човешкия ни род, сам себе си опознаващ.

      Симпатии изпитвам не към рицаря, до зъби украсен с отличия и знаци на престиж; симпатичен ми е простосмъртният, сражаващ се в яснота за своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в онзи двубой под стените на Илион са версия на това несекващо противостоене между жизнен дух и страховита суетност у всекиго от нас. Тези турнири на съсловието, тези чудни състезания с предизвестен финал, когато победителят се изстъпва в героическа поза... кого устройват освен рутинери, загрижени да не се наруши статуквото! Затова тъй пищна е шумотевицата: фанфари, гирлянди, топовни салюти по медиите, развети като прани гащи кастови и фамилни флагове и хоругви...

      Красиво би било авторитет и истина да се покриват, да са едно на друго съответни, ала колко са тези съвпадения в миналото и в съвремеността? По-често имаме работа с митологизирано съществование, с египетска мумия, на която заменили вътрешностите, жизнената й печал и дяволитост подменили предвид поначало извечната случайност на всеки обект за обожествяване.

      Не можеш да заковеш когото и да било в невежество и посредственост; пътеката към духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е човекът дали ще поеме по каменистата духом пътека, или ще предпочете други – материални, ценности на живота. И да не хленчат, да не размазват сълзи и сополи – всеки сам си носи кръста, това зле ли е!

      За сходството между реалния комунизъм (свидна рожба на Марксовото лъже-учение) и ексцесиите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.

      Стр. 526 (Сетембрини за Нафта): Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата... Убежденията не живеят, ако не им се представи случай да се борят. И по-нататък: Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, вас ви грози опасността да увредите духа и душата си под въздействието на тези колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания.

      NB! Стр. 530: Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа – иначе не бих търсил неговото общество – и като такъв се стреми към нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз останах изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не се бе разкривал пред мене. (То ми напомня Лазар Мастагарков някой си, напомня ми колега от някогашния младежки седмичник "Комсомолска искра" – сетне дългогодишен редактор в провинциалния вестник "Марица", напомня ми състудент – днес професор по литература (Владимир Янев, 1950) в Пловдивския университет: все люде от местния кръг обаятелни интелигенти.)

      09.01.2001

     Томас Ман, "Вълшебната планина", на стр. 641 съм... Е, май че така е с мен: начевам обемиста някоя книга преизпълнен от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: какво толкова!... ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, па ще се наситя, ще ми мине. Отначало четенето върви гладко, хоп-хоп-хоп… После идват някакви вътрешни мои несъгласия със стила, с автора, с някои дразнещи ме негови особености. И неусетно заоравам, обхванат в плен на собственото си самолюбие, че бих могъл не по-зле, а къде ти! – мно-о-ого по-интересно... да разкажа подобна някоя мила интрижка. Минава не седмица, минават десетина дни – четенето на въпросния роман вече е станало част от делничния ми ритъм, живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си лични преживелици, настроения, открития.

      От време на време ме гони бяс: този роман кога най-сетне ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета, да приключа; а дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенското или калугеровското ми ядовито упорство, ми шепне: "Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш надве-натри! Я се стегни! Не си въобразявай, че тъй леко ще се плъзнеш по повърхността, ами запрятай ръкави, слизай в дълбочина. Че казаното ако е едно, подсказаните работи са две, три, четири, що не и повече, отколкото можеш да проумееш!".

      Това четене за удоволствие ли е? Или жива мъка?!... По-скоро е изкушение да се преборя със себе си. И така най-после заставам смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми – един успореден, но вече в известна степен и мой си личен живот. Чета все по-бавно. Автора го чувствам като свое неподозирано досега друго лице. Преставам да споря с него, следя със затаен дъх и най-скучноватите наглед пасажи. Романът като да ме е превзел отвътре; успоредявам крачка с крачките на героя. Какво ти! – героят това съм самият аз. Вече не съм странична фигура, никак не ми е безразлично какво ще последва в изтъняващия постепенно куп непрочетени още страници.

      Заспивам с книга до възглавницата. Събуждам се и се нахвърлям със свежи сили както вълк се нахвърля върху агне, както мъж – към любовница. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова сякаш между другото, главното е кога пак ще продължа четенето. Ето че идва период на истинското задоволство, казвам си: "Какво съм правил досега, та ми е убягвал точно този роман? Би трябвало отдавна да съм запознат, посветен и в най-фините му детайли" . Случва се с някоя книга да живея месеци наред; тя става неразделна част от моите вътрешни пейзажи, настроения, скука. Но то не е същинската безпаметна скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преценки за битовите дреболии наоколо...

      Излизането от тази омая е като отрезвяване подир нощ, преминала във вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж съм си пак същият, а образи и послания от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга полека ще се слягат у мене, докато забравя, че книгата от друг някой е написана и прочетеното престане да е куп страници, а се е преобразило в част от моя личен опит.

      Появява се в този роман ("Вълшебната планина") ей такъв ми ти образ... Холандецът, 60-годишният исполин Пеперкорн, Питер Пеперкорн – чугуненият неандерталски тип, пред когото всякакви аргументи на нравствеността вехнат. Аривист (от фр.) ще рече: амбициозен безскрупулен тип, решен на всяка цена да успее.

      Стр. 757, Ханс Касторп към Сетембрини: Бъбря глупости, ала предпочитам да побълнувам, и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности. Аналог на Пеперкорн може би е известен у нас шоумен (Слави Трифонов; в деня, кога преравям записките си, сутринта на 9 дек. 2006 г.). Грандиозното самочувствие на устроен в публичното пространство цивилизован простак. Такъв тип изверг в известен смисъл ми е симпатичен, кой знае защо. Накъсо, падам си по идиоти с ореола им от наглост.

     Мекият вариант сарказъм у тях звучи ей тъй, по Тодор-Живковски или по Вежди-Рашидовски: "Е-е! Как е! Как е! Говорите за култура. Бе, туй културата яде ли се, пие ли се! Ама и вий... говорете си, говорете си, де... Аз няма да ви преча". Алеко описва тази мила задевка у заможния неандерталец – коскоджа ми ти бизнесмен, търговец, министър на културата или депутат Ганю Балкански.

      11.01.2001

     Стр. 842, пасаж: "Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен –   защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят..."

      15.01.2001

     Душицата у нашия новобогаташ с пристиснати устенца кърши раменца да ни се хареса. Богатството му е да си храни егото; не знае горкият, че вложеното не за обща полза не носи щастие. Чужденец сред бедните ми сънародници българи, свой – сред заможните невротици на материалния Запад.

      Следва

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 24 apr. 2017

____

* На св. Августин принадлежи предположението, че Бог сътворил света не от определена материя, а от нищото. За разлика от древноелинските философи, според които Бог сътворил само формата и реда във Вселената, според св.Августин Господ създал и самата материална субстанция като градивен материал. За скептиците е репликата на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна ми е представата за автора на роман като върховен творец на въображаем свят, който единствено нашето въображение на читатели може да материализира. Бел.м., tisss.