Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (5.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (5.)

        17.01.2001

      Захванах днес „Д-р Фаустус”– върхова творба на зрелия Томас Ман, писана според педантичните биографи от 12 май 1943 до 29 януари 1947 и публикувана в годината, когато съм роден тук, в Пловдив (същата 1947), т.е. авторът от 68-та до 72-та си година пише романа. Ето как умелата западноевропейска литературна критика създава митология около един роман, иде ми на ум.

      Все същият, познат от „Вълшебната планина” (1912-1924 г.) стил, което освен липса на развитие ми внушава особен род мила предвзетост. Пак виждам пародиране на образи; тоя път ни е „поднесен в ограничеността си” разказващият Серенус Цайтблом – доктор по философия в шейсетата си година: вероятно авторът сам себе си пародира.

      Че недостатъка си да твори „лекокрила, жизнена” проза е превърнал в основен белег на творчеството си – ми е ясно вече, но тук пък тоя основен белег се съчетава със задълбочен анализ и обширни размишления от публицистично-философски тип. Комай именно това съчетание ме изкушава да чета тоя муден г-н Ман, от когото очевидно има какво да изстискам; под масивната умозрителност пулсира нещо, присъщо за други литературни паралели и меридиани – не-е, не е средиземноморски тип, по-скоро това ще да е натюрел латиноамерикански.

      Стр. 46*: „Защото макар че артистът си остава цял живот (...) по-верен на своето детство, отколкото отдалия се на практическа дейност човек, макар че той, противно на практичния, си остава (...) завинаги в чисто човешкото, бленуващо, игриво състояние на детето, все пак пътят на артиста (...) до вече по-късните, неподозирани стадии на неговото развитие е безкрайно по-дълъг, по-авантюристичен, по-покъртителен за наблюдателя, отколкото пътя на обикновения човек, за когото мисълта, че и той някога е бил дете, далеч не е толкова болезнена” (из разказа на подставения, пародиран образ Серенус Цайтблом за гениалния Адриан Леверкюн).

      Всичката тая словесна плява, макар на три места да съм почиствал фразата от обстоятелствени налепи, би могла да звучи човеколюбиво ето как: „Понеже човекът на изкуството през целия си живот е съпътстван от детските си спомени, това кървене по детското е всъщност основен импулс у него за творчество”. 

      Знам, кощунство е да редактираш Томас Ман. И що от това, когато говорим за отношението автор - читател, артист - публика!

     Как може да се пише за отсъствие на предвзетост у артиста (както е при детенцето до шестата-седмата му годинка) по толкова показно лъскав, снобски начин? Пародирането в случая не извинява, то не е вече пародиране, а немощ у автора или у българския му преводач (във второто силно се съмнявам).

        18.01.2001

      Четейки успоредно с Томас-Мановия „Д-р Фаустус” ей тъй, за разтуха, монографията на Иван Сарандев за Йордан Йовков**, налетях на следната академическа мъдрост (вж. стр. 50) за първата печатана работица на 22-годишния (в 1902 г.) Йордан Йовков – „Под тежкия кръст”: „Очевидно в стихотворението е отразен ранен етап в идейно-политическото съзряване на автора”. Отдавна, някъде от 1969-1970 г., се питам дали Иван е неуверен, че разбира особеностите на литературното и всякакъв друг вид творчество, та и затова се занимава само с автори, доказани и утвърдени, т.е. според оня известен сред шегобийците закон, струва ми се, на Мърфи или на Паркинсон: Всеки се утвърждава в обществото с онова, което е извън неговите възможности.

      Какви етапи в идейно-политическото съзряване, моля! Талантът е нещо колкото капризно, толкова и монолитно, което се самопречиства и шлифова не в строги мерни единици, а често случайно, непреднамерено, в самия ход на личния живот. Но не! – ний търсим общите места, патерици са ни нужни, подпорки, проходилки... за да усетим, че талантът е уникално, получило се от само себе си сякаш съчетание на заложби и познатите до болка човешки слабости, и няма нищо общо тоя талант с изкуствения лабораторен образ на даровития човек, с Гьотевия хомункулус***.

        24.01.2001

      Тежката артилерия и в нашата национална литературна критика обича да се занимава с поети и белетристи, доказали се, утвърдени и преутвърдени. И то, разбира се, хич не е зле – нали по най-известните имена от литературната ни история градим самочувствието си на цивилизована нация! Все друго си е я професор, я доцент, в краен случай редови университетски преподавател, вече да е огласил откритието на годината, на столетието, на епохата... и ела че гледай как изпървом плахо, озъртайки се като зайци в лехата с моркови, сетне все по-храбро литературните адепти, демиурзи, корифеи... насочват нас, простосмъртния читател, към новопоявилото се небесно светило.

      То – светилото, изскоква из мрака на първичния хаос хептен неугледно: рошаво, тантуресто, с висящи дрипи кървяща плацента и слуз по себе си. Следват критически студии, монографии, панорамни прегледи, огледи, обзори, философски трактати, психологически, етически, етнически, социологически и прочие проучвания: демек, какво написал авторът, пък под писаното... един, па два, па три пласта прозрения относно живота, относно човека, относно нещо неясно, като да речем: световния прогрес.

      Примери колкото щеш! Иде ми на ум как таквиз храбреци се гавреха с Йовков, когото „прогресивната марксистка мисъл” воглаве с уважавания в БРП/БКП Георги Бакалов бе обявила в 1932 г. за буржоазен апологет****, как подир Девети (ІХ.1944 г.) Пантелей Зарев - най-напорист сред мекеретата на т.нар. Народна власт, обяви Йовков за вреден. Затова и в читанките на поколението българчета, родени непосредствено подир Втората световна война (моето поколение), човеколюбивия Йордан Йовков го нямаше.

      Грешки на растежа, както по-късно обясняваха същите родни литературни свахи. Разправяла ми е моята преподавателка от Софийския университет проф. Розалия Ликова в 1970-71 година какви страхове брала, какви унижения, че извън агитката Йовкови отрицатели настоявала: Йовков е автор от европейска величина. 

      Толкоз по темата за „тежката лит.критическа артилерия” и нейната висока мисия по нашенско!

      Пиша не за да омаловажа по-късни чудесни анализи върху творчеството на Йовков, извършени не само от сегашния професор, чл.кор. и пр… Иван Сарандев; дяволчето у мене се интересува, задава неудобния въпрос: А за по-неизвестни автори, за едва-що прохождащи литературни таланти кой у нас пише, кой у нас има душевната храброст да се застъпи, да им се порадва, да им помогне духом да укрепнат, да ги проектира в бъдещото им развитие като писатели, изразители на националната ни самобитност и култура? 

      Удобно е да вадиш като нова петолевка и да тълкуваш писател, въведен от читателската обич в Духовния пантеон на България. При всичкото ми уважение и респект към„тежкоартилеристите литературни” не мога да не запитам и от твое име, простосмертний и простодушний читателю: Спря ли да ражда Българската литературна нива? Сред нестройното гъмжило нови имена де са ни литературните критици от ранга на един Белински***** или от нивото на един Владимир Василев, ако ще говорим за нашия си вътрешен тъй мизерен днес****** духовен пейзаж?

      Мога да спомена, ако още не е ясно, и случая с признанието, сполетяло поезията на Никола Й. Вапцаров десетилетие подир физическата му екзекуция. Макар че рискувал живота си заради същата оназ „приказна и красна" идея за световно щастие и прогрес, именно „своите”, не побързали да го признаят за поет, изчакаха знак откъм литературните среди чак в отсрещния ъгъл на материка, откъм католишка Испания (които оцениха Вапцаров за испанския му цикъл стихове). Ценяха го тоя трагично човечен поет простите българи от допотопни фабрики и канцеларии, те рецитираха изстраданите му стихове далеч преди представителна рота партийни наемници с гъше перо на ревера да го понесе към литературния пантеон. Доста преди да му курдисат нимба на литературен светец (друга крайност) в школските читанки, те го ценяха като свой събрат и необременен от конюнктурата ум. 

      Подир половин век, като се превъртя виенското колело на политиката у нас, хайде отново пак дълбоки умове и литературни свахи се разбързаха да го отрекат, ей тъй – за кефа на новите "сини, тъмносини" управници. Вижте как било, ако ви вълнува как е днес, как ще е утре, при положение че литературната критика не престане да броди сред облаци, не излезе из омагьосания кръг на до болка познатото предвзето хвалене/отрицание. Дето гърми "Осанна!", там и "Разпни го!"е нейде наоколо.

      Що…? Храброст ли ни не достига да разчупим шаблона!

       25.01.2001

ДЖЕЙМС ЕНСОР (1860-1949), „Влизането на Христос в Брюксел” (1888)

      Талантливият трудно се вмества в канона, в изградения за удобство на рутинерите шаблон за оценяване. Талантливо написаното е грапаво, повече е повод за дразнения, отколкото за безметежно съзерцание. Талантливото люти, горчи, пари, предизвиква спазми понякога, то е неспокойно, защото е живо, тупти, пърха. То иде не за угода някому, а за нови притеснения; то е в разрив със статуквото, с мъртвилото; удря не там, дето му подсказват лъстиви съветници.

      Видели ли сте стойностен автор да хвали и разкрасява властници! Ала стара истина е то, макар „почитатели, поклонници, радетели на изкуството и културата” често да подозират таланта в нагаждачество, в ролята на слуга да го турят. Творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен и да рискуваш. Дори в заблуждението си, тия неслучайни личности са искрени, упорити до изнемога. Ако ги нямаше такива, каквито ги знаем, какво ли вселенско мъртвило би настанало!

      Следва

Plovdiv, redact. 23 apr. 2015

______
* Томас Ман, „Д-р Фаустус”, изд. 1967 г.,  http://litclub.bg/library/kritika/vasilvasilev/the_magic_mountain.html

** Иван Сарандев, „Йордан Йовков. Жизнен и творчески път”, изд. 1986 г.

*** От „Фауст” на Йохан В. Гьоте (1749-1832).

**** Вж. сп. „Звезда”, бр. 4 от 1932 г.

***** Висарион Белински (1811-1848), руски лит. критик, философ, публицист.

****** 23 април 2015, епоха на Азис, Вежди Рашидов, хидролога Ахмед Доган и турски сериали по Българските национални тв-канали. Бел.м., tisss. 

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (4.)

      08.01.2001

     Четенето като процес... Четенето на този роман с неговото мудно сюжетно развитие, с прекалената, педантична обстоятелственост, с факта, че основните действащи лица са всяко по своему представени в пародийна, но и противна форма, цялата скучноватост на общество уседнало, с едно-две изключения (Сетембрини, мадам Шоша: до 460-470-а стр.) съставено от жалки, посредствени, случайни личности – всичко това, цялата „идилична картинка” излъчва спарения душен въздух на Западна Европа в грандоманските й претенции за връх на цивилизоваността.

      Осмивайки я, но не по италиански или френски, а по типичния, лишен от романската сочност немски маниер на литературничене, имам чувството, че самият Томас Ман не е успял да се изплъзне от влиянието на средата, която така саркастично окарикатурява. Даже заравянето в подробности от природо-научната сфера внася хербариен енциклопедически дъх на затлачващи литературното възприятие детайли.

      Защо е претенцията да съобщава факти „от последна инстанция”! Като феномен, литературата не е родствена на строгото научно познание. Гласът на литературата е печален или шеговит, но игрив, богат на обертонове и нюанси, пъстър, далеч по-пъстроцветен от авторитетния глас на науката. Да вкарват в услуга на литературното послание панелни конструкции от научния стил, дали не е липса на мяра, преиграване – клоун, в ролята на Сократ, само дето забравил с каква цел публиката е дошла на представлението.

      За романа си "Любов в ада” пловдивският лит. критик Димитър Кирков – сега си давам сметка, заимства от стилистиката на Томас-Мановия тежък роман "Вълшебната планина"; например, от скрупульозната му енциклопедична изчерпателност върху детайла.

     Голяма работа! Бъркат тези хора... понеже литературното творчество си остава преди всичко внушение, омайване, омагьосване, а не огласяване на статистически и прочие научно доказани факти. В такъв смисъл художествената литература сред изкуствата е най-плътно до човешката душа в онази гранична област, където душата, бесовете и духът се срещат и… разминават. Нещо – при всичкото ми уважение към хората на логическото познание, непостижимо за науката.

      Томас Ман пише романа през периода 1912-1924 г. Предизвикателство ще да е, че през 1912-1924 навред властва Западният романтически подход към неща от живота на народите (до Голямата депресия в 1929 г.). Значи, би трябвало да е ясно – заиграване с научност в литературната материя минава само като финт: с насмешливост или друг вид отстранение от сериозността. Повярва ли в силата на науката за чисто литературно манипулиране на човека, авторът демонстрира съмнение в мощта на изкуството, по-точно – демонстрира вид немощ. Науката изисква прилежност и логика; изкуството – талант и любов; затова се казва изкуство, че е създадено да изкуши (да привлича) към неща, които с разум и прилежност няма как да разбереш. 

      Стр. 485 от „Вълшебната планина”: Solet Aristoteles quaerere pugnam (лат.) Свойствено е, присъщо е на Аристотел да търси битки.

      От стр. 513: нещо от св. Августин, наричан още Августин Блажени (354-430 г. след Хр.): Вярвам, за да позная*. Да не се бях доверил на дребен селски тарикат, не бих му връчил двегодишните си спестявания даскал в средното училище, за да ми отпечата книгата, но пък как иначе бих узнал колко низко може да слезе човек, когато сам себе си не уважава!

      По повод репликата на стр. 514: ...истина, чийто победи над авторитета… Какво значение има авторитетът, когато съобщаваш една истина? Оборване на лъжата ли е по-важно от фалшив поклон и отстъпки пред т.нар. "авторитет"? Самото понятие "авторитет" ме настройва подозрително към качествата на личността, към която го прилепят като генералски еполети. Варакосани рамки за псевдовеличия наоколо колкото щеш! А то са минали по реда си победители. Техните постижения, а и евентуалните наши предстоящи успехи, са нищо повече, погледнато от космическата бездна над нас, от брънка в общия ход на човешкия ни род, сам себе си опознаващ.

      Симпатии изпитвам не към рицаря, до зъби украсен с отличия и знаци на престиж; симпатичен ми е простосмъртният, сражаващ се в яснота за своята уязвимост и преходност. Ахил и Хектор в онзи двубой под стените на Илион са версия на това несекващо противостоене между жизнен дух и страховита суетност у всекиго от нас. Тези турнири на съсловието, тези чудни състезания с предизвестен финал, когато победителят се изстъпва в героическа поза... кого устройват освен рутинери, загрижени да не се наруши статуквото! Затова тъй пищна е шумотевицата: фанфари, гирлянди, топовни салюти по медиите, развети като прани гащи кастови и фамилни флагове и хоругви...

      Красиво би било авторитет и истина да се покриват, да са едно на друго съответни, ала колко са тези съвпадения в миналото и в съвремеността? По-често имаме работа с митологизирано съществование, с египетска мумия, на която заменили вътрешностите, жизнената й печал и дяволитост подменили предвид поначало извечната случайност на всеки обект за обожествяване.

      Не можеш да заковеш когото и да било в невежество и посредственост; пътеката към духовни хоризонти винаги и пред всекиго от нас стои открита; въпрос на личен избор е човекът дали ще поеме по каменистата духом пътека, или ще предпочете други – материални, ценности на живота. И да не хленчат, да не размазват сълзи и сополи – всеки сам си носи кръста, това зле ли е!

      За сходството между реалния комунизъм (свидна рожба на Марксовото лъже-учение) и ексцесиите на религиозния фанатизъм – вж. стр. 519-529.

      Стр. 526 (Сетембрини за Нафта): Неговата форма е логиката, но неговото битие е заблудата... Убежденията не живеят, ако не им се представи случай да се борят. И по-нататък: Вие сте невъоръжен срещу интелектуалната измама, вас ви грози опасността да увредите духа и душата си под въздействието на тези колкото фанатични, толкова злонамерени извъртания.

      NB! Стр. 530: Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа – иначе не бих търсил неговото общество – и като такъв се стреми към нови комбинации, приспособления, връзки, съвременни промени. (...) И аз останах изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не се бе разкривал пред мене. (То ми напомня Лазар Мастагарков някой си, напомня ми колега от някогашния младежки седмичник "Комсомолска искра" – сетне дългогодишен редактор в провинциалния вестник "Марица", напомня ми състудент – днес професор по литература (Владимир Янев, 1950) в Пловдивския университет: все люде от местния кръг обаятелни интелигенти.)

      09.01.2001

     Томас Ман, "Вълшебната планина", на стр. 641 съм... Е, май че така е с мен: начевам обемиста някоя книга преизпълнен от любопитство, все едно влизам в любовен флирт, казвам си: какво толкова!... ще се позабавлявам два-три дни, седмица-две, па ще се наситя, ще ми мине. Отначало четенето върви гладко, хоп-хоп-хоп… После идват някакви вътрешни мои несъгласия със стила, с автора, с някои дразнещи ме негови особености. И неусетно заоравам, обхванат в плен на собственото си самолюбие, че бих могъл не по-зле, а къде ти! – мно-о-ого по-интересно... да разкажа подобна някоя мила интрижка. Минава не седмица, минават десетина дни – четенето на въпросния роман вече е станало част от делничния ми ритъм, живея рамо до рамо с главния герой: някои неща у него ми навяват аналогии с мои си лични преживелици, настроения, открития.

      От време на време ме гони бяс: този роман кога най-сетне ще приключи! – заканвам се бързо-бързо да го дочета, да приключа; а дяволчето у мен, вече обзето от инат, от перущенското или калугеровското ми ядовито упорство, ми шепне: "Не бързай! Слаба ракия ли си, та ще го претупаш надве-натри! Я се стегни! Не си въобразявай, че тъй леко ще се плъзнеш по повърхността, ами запрятай ръкави, слизай в дълбочина. Че казаното ако е едно, подсказаните работи са две, три, четири, що не и повече, отколкото можеш да проумееш!".

      Това четене за удоволствие ли е? Или жива мъка?!... По-скоро е изкушение да се преборя със себе си. И така най-после заставам смирен, притихнал пред това чудо, което се раздипля пред очите ми – един успореден, но вече в известна степен и мой си личен живот. Чета все по-бавно. Автора го чувствам като свое неподозирано досега друго лице. Преставам да споря с него, следя със затаен дъх и най-скучноватите наглед пасажи. Романът като да ме е превзел отвътре; успоредявам крачка с крачките на героя. Какво ти! – героят това съм самият аз. Вече не съм странична фигура, никак не ми е безразлично какво ще последва в изтъняващия постепенно куп непрочетени още страници.

      Заспивам с книга до възглавницата. Събуждам се и се нахвърлям със свежи сили както вълк се нахвърля върху агне, както мъж – към любовница. Разнасям книгата от стая в стая, върша това-онова сякаш между другото, главното е кога пак ще продължа четенето. Ето че идва период на истинското задоволство, казвам си: "Какво съм правил досега, та ми е убягвал точно този роман? Би трябвало отдавна да съм запознат, посветен и в най-фините му детайли" . Случва се с някоя книга да живея месеци наред; тя става неразделна част от моите вътрешни пейзажи, настроения, скука. Но то не е същинската безпаметна скука, а съзерцателност, тишина, която ме обгръща, когато съм сам и си правя преценки за битовите дреболии наоколо...

      Излизането от тази омая е като отрезвяване подир нощ, преминала във вакханална сексуална оргия. Ще мине време, уж съм си пак същият, а образи и послания от прочетената с толкова противоречиви вълнения книга полека ще се слягат у мене, докато забравя, че книгата от друг някой е написана и прочетеното престане да е куп страници, а се е преобразило в част от моя личен опит.

      Появява се в този роман ("Вълшебната планина") ей такъв ми ти образ... Холандецът, 60-годишният исполин Пеперкорн, Питер Пеперкорн – чугуненият неандерталски тип, пред когото всякакви аргументи на нравствеността вехнат. Аривист (от фр.) ще рече: амбициозен безскрупулен тип, решен на всяка цена да успее.

      Стр. 757, Ханс Касторп към Сетембрини: Бъбря глупости, ала предпочитам да побълнувам, и при това донякъде да изразя нещо трудно, отколкото винаги да изричам безупречни тривиалности. Аналог на Пеперкорн може би е известен у нас шоумен (Слави Трифонов; в деня, кога преравям записките си, сутринта на 9 дек. 2006 г.). Грандиозното самочувствие на устроен в публичното пространство цивилизован простак. Такъв тип изверг в известен смисъл ми е симпатичен, кой знае защо. Накъсо, падам си по идиоти с ореола им от наглост.

     Мекият вариант сарказъм у тях звучи ей тъй, по Тодор-Живковски или по Вежди-Рашидовски: "Е-е! Как е! Как е! Говорите за култура. Бе, туй културата яде ли се, пие ли се! Ама и вий... говорете си, говорете си, де... Аз няма да ви преча". Алеко описва тази мила задевка у заможния неандерталец – коскоджа ми ти бизнесмен, търговец, министър на културата или депутат Ганю Балкански.

      11.01.2001

     Стр. 842, пасаж: "Един духовен (...) предмет е тъкмо затова значителен –   защото сочи извън себе си, защото е изразител и показател на нещо по-общо от духовен характер, на цял един сетивен и мирогледен свят..."

      15.01.2001

     Душицата у нашия новобогаташ с пристиснати устенца кърши раменца да ни се хареса. Богатството му е да си храни егото; не знае горкият, че вложеното не за обща полза не носи щастие. Чужденец сред бедните ми сънародници българи, свой – сред заможните невротици на материалния Запад.

      Следва

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, edited 24 apr. 2017

____

* На св. Августин принадлежи предположението, че Бог сътворил света не от определена материя, а от нищото. За разлика от древноелинските философи, според които Бог сътворил само формата и реда във Вселената, според св.Августин Господ създал и самата материална субстанция като градивен материал. За скептиците е репликата на Френсис Бейкън (1561-1622): "Повърхностните размишления предразполагат човека към атеизъм". В случая интересна ми е представата за автора на роман като върховен творец на въображаем свят, който единствено нашето въображение на читатели може да материализира. Бел.м., tisss. 

Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (3.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (3.)

    27.12.2000

    Илюстрация на стигащ до самолюбуване предвзет маниер на писане… В Томас-Мановия роман на стр.76 е описание върху реакциите на 23-годишния Ханс Касторп спрямо долитащите иззад стената на хотелската му стая шумове от боричкане, които подсказват за бурна сексуална схватка! Ето „цялото великолепие” (обособеното от текста – от мене, Г.Б.):

   Имаше борба, смехове, пръхтене, чието неприлично значение не за дълго остана непонятно за младия човек, макар че отначало се опитваше от добродушие да го изтълкува като нещо невинно. Това негово добродушие можеше да бъде наречено и с други имена, например с блудкавото име „душевна чистота” или със сериозното и хубаво име „срамежливост”, или най-сетне с унизителните имена „бягство от истината” и „притворство”, в него имаше дори и някаква мистична боязъни благочестие – с такива смесени чувства се отнесе Ханс Касторп към тези шумове, а външно то се изрази в едно благопристойно помрачаване на лицето му, сякаш той нито можеше, нито желаеше да знае нещо за това, което чуваше:един израз на благоприличие, който не бе напълно оригинален, но той бе свикнал да го възприема при известни случаи. С тази физиономия, значи, той се оттегли от балкона обратно в стаята, за да не подслушва повече работи, които му се струваха сериозни и дори покъртителни, макар че се извършваха при кикотене. Но в стаята суетнята отвъд стената се чуваше още по-ясно. Както изглежда, гонеха се около мебелите, събориха някакъв стол, чу се пляскане и мляскане…

 
   Че е пародия на лицемерното благонравие, пародия е, ала защо толкоз увъртяно от страна на автора? Тук детайлът не е гъвкав, изящен, ами стои като слуз на туберкулозен. Ако е белег за "висок стил", има нещо сбъркано в основата: все едно насилник или проститутка да ми представят като еталон за нормалност, хем с претенции за ирония, т.е. аз, читателят, да ги тълкувам с обратен знак: да откривам колко са противни и това да е повод да се устремя към нормалността. Замирише ли ми на дидактика, побеснявам!

    Младичкият, току-що получил инженерна диплома синеок бюргер (което ще рече освен "гражданин" още и "буржоа, но не в оня класов марксически смисъл") Ханс се изкачил на Вълшебната планина при изнежени аристократи, като че само за да се разболее телесно, което пък ще го доведе до духовно просветление за истините в живота...

   Така според авторовия замисъл в разстояние на 925 наситени с подробни описания страници, изпъстрени с диалог многозначителен, муден, дву-, три- и четирипластов за тълкуване, пред нас се разгръща класически за немската литературна традиция образователен роман, само че тоя път не роман, описващ приключения и авантюри от пространствен, видим характер, а описващ в рамките на Фройдовата психоанализа митарства на душата из селенията на Любовта, Смъртта, Щастието, Смисъла на Живота.

   Действително гръмко обявена задача, особено за период преди нахлуване на фанатичните експериментатори комунисти (от болшевишки тип), фашисти и национал-социалисти, които взривиха света с кощунствата на тоталитарния модел държава a la Big Brother. Тежък, мазно плъзгащ се, муден е тоя стил на писане, напомня ми уютен стар тролейбус на фирмата "MAN" с дълбоки меки седалки и заоблени форми, с вградено отопление и плътно затворени стъкла и отдушници, които никога не се отварят. Същински пъкъл за човек от Юга и Югоизтока на Европейския континент.

1926 година. Томас Ман (1875-1955)

      Тая проза ми дава основание да се почувствам още по-привързан към игривия, ефирен, дяволит и много по-човеколюбив стил на – тъй да я нарека: средиземноморската литературна традиция от библейските текстове насам.

   Спорейки с Достоевски или Томас Ман в сферата на стила, не бива да губим уважение и респект пред тяхната гениалност и прозорливост; убеждавам се само колко по-различен тип душевен и духовен строй притежаваме точно ние, българите, като жители по граничната земетръсна зона между интуитивния лъчезарен, на повърхността си нехаен сякаш Изток и строгия, умозрителен, скучен логически Запад, далеч от мъгливия ограничен в себе си Север, ала органично вписващ се в предизвикателно любознателния открит за света южняшки темперамент. Величествено се извишават във философските целини и Руската, и Немската класическа традиция, но са чужди именно с предпоставения си подход към такова необятно зрелище, каквото е действителният живот.

   28.12.2000

       Другото значение на понятието "модерно" - бързопреходно! Модерното е предизвикателно и за късо време изчерпващо се. Предполагам, явява се единствено за да разбута рутината, да очисти делничната занаятчийска шлака от творчеството, като философия на духа.

     02.01.2001

Кинематографичен образ на младия Ханс Касторп

   Томас Ман, "Вълшебната планина", с. 267, думи на Лодовико Сетембрини към 24-годишния Ханс Касторп, току-що съобщил, че хората от родната му Германия са "твърди и студени": Жестока е атмосферата долу, безмилостна. Когато човек лежи и наблюдава нещата отдалече, може да се ужаси. Ето какво отвръща Сетембрини: ...упрекът в жестокост си остава сантиментален упрек (...) Това, че сега го правите, говори за известно отчуждаване, което неохотно бих гледал да расте, защото този, който свикне да отправя упреци, може много лесно да бъде загубен за живота, за онази форма на живот, за която е бил роден.

   Звучи опияняващо, а и подсказва по каква причина младото поколение отхвърля априорно стила на живот у родителите си. По-късно, когато поеме на собствени плещи своя дял от общия товар на живота, това гласовито, ядно отрицаващо множество постепенно, с годините, се смирява все повече и повече – и то става, понеже вече го боли за постигнатото, за имота, за наченатите проекции от „сивия” делничен свят.

   Младостта е нетърпелива, повърхностна, механично оценява: морето е до колене; всичко, що лети, се яде; с чело стени пробива; бързо се пали и лесно прегаря; търси спор, не решение; слага си главата в торбата и рискува всичко за нищо – особено ако това нищо е наречено с големи кухи думи, като да речем: Свобода, Братство, Равенство, Народ, Човечество, Щастие, Идеал, Световна революция, Благоденствие, Вселенска хармония, Всемирна любов... При всичките си пасиви, възрастният има едно печално предимство пред заредената с жизнена енергия младежка маса – възрастният е конкретен. И то е, понеже опитът учи, че животът е по-многоцветен от всякакви зададени предварително схеми, формули, романтични решения. Т.е. всеки случай е уникална ситуация, колкото и да сме стандартни и повторими наглед.

   Цит. съч., с. 297: Анализът е добро нещо като метод на просвещението и цивилизацията, доколкото разтърсва глупави убеждения, разлага естествени предразсъдъци и подкопава авторитети, с други думи, добро, когато освобождава, очовечава и помага на поробените да узреят за свободата. Той е лошо, много лошо нещо, когато възпрепятства делата, когато е неспособен да изгради живота, а само подяжда корените му... 

   Определенията са на Сетембрини, напътствие към младия Ханс Касторп. Очевидно Сетембрини е резоньор на автора (негов двойник в романа, тъй да се рече: подставено лице), което придава на постничкия литературен сюжет научно-философска окраска. Томас Ман се спуска в бездната на психологическите детайли, които населяват делничното ни битие. Външно неугледни – понеже ги възприемаме за елементарни, а всъщност под тях се спотайват гроздове магнетични импулси, извиращи от… или насочени към подсъзнанието и подсъзнателния космос. Претенциозно, изненадващо, самовлюбено, но... вярно, фройдистко тълкуване на човешката същина.

   Като научна популяризация – да, това е всъщност стойността на този роман. Г-н Ман затуй е европейски и световен автор, защото съвсем не е вдъхновен съзерцател; спасява го пародията му спрямо г-н Фройд; ето го края на една от частите в пета глава (с.300):  Това беше живата ръка, която бе свикнал да вижда, да мие, да си служи с нея – не онзи чужд скелет, който бе съзрял в екрана (на рентгеновия апарат – бел.м., Г.Б.); аналитичната яма, която тогава бе видял открита, отново се бе затворила.

     06.01.2001

    С. 402-403 на „Вълшебната планина”... Пародия или автентично изображение, стилът на Томас Ман развенчава циничното в подхода към отделното човешко същество. Смешното и посредствеността се съчетават в гротеска, изводът, подложен на ирония: личността е тъй нищожна, дотолкоз обладана от „правилно” и откровени заблуди, че буди единствено жлъч и съжаление. Критиката е не толкова към обществото на т.нар. буржозен свят, колкото към човека като ограничено, лицемерно, егоистично, склонно към грандомански изцепки създание. Бих казал: авторът създава такъв тип герои, в който тип се изявява собствената му душевна структура.

   Чета не с удоволствие, а с усилие тоя роман. Твърде рядко ми се случва, че да не го забележа.

     07.01.2001

    По повод пасаж на с. 460, повтарящ тема от предходната размяна на реплики между младия инженер Ханс Касторп и възрастния писател Лодовико Сетембрини нравствени ли са разумът и добродетелта. Все едно да питаш влажна ли е водата. И разум, и добродетел са елементи от нравствеността като представа за цивилизованост. В края на първия диалог по темата (с. 321 и нататък) Сетембрини противопоставя Изтока на цивилизования Запад от Европейския материк. Изтокът – в презрителния смисъл на думата „азиатски”, т.е. креслив, инертен, дрипав, аморфен, неподреден във всякакъв смисъл.

    Т. Ман, чрез отговора на Сетембрини (с. 325): ...истински опасен противник е непознатият. С. 327, пак Сетембрини: ...избягайте от това блато, от този остров на Цирцея – не можете да се мерите с Одисей, за да пребивавате безнаказано тук. Ще пролазите, вече се спускате върху предните си крайници, скоро ще почнете да грухтите – пазете се! (към неопитния Ханс).

    С. 209, отново Сетембрини: ...единственият здрав, благороден (...) единственият религиозен начин да вземем отношение към смъртта е да я разберем и почувстваме като съставка и принадлежност, като свещено предусловие на живота. (...) В древността украсяваха саркофазите със символи на живота и оплождането, даже и с цинични символи – древната религиозност често е смятала свещеното и циничното за едно и също. Тези люде знаеха да почитат смъртта. Смъртта е достойна за уважение като люлка на живота, като лоно на обновлението. Отделим ли я от живота, тя става призрак, гримаса (...) Симпатиите към нея водят до най-страхотните заблуди на човешкия дух.

    С. 428: Жената първа на Адама. Пази се ти... (Лилит е туй.)
    - Коя е пък тая Лилит? Да не би Адам да е бил женен два пъти?
    - Така е по еврейското предание. Тази Лилит се е превърнала в нощен призрак, опасна е, за млади мъже особено, поради хубавата си коса.
    (И по-нататък!) Цитирах само пасаж от шедьовъра на вашата национална литература.*

    С. 460: Този, който търсеше морала в разума и добродетелта… (отнася се до Лодовико Сетембрини, ключов образ в романа) – образ на възпитателя, хуманиста, поклонник на класицизма, опонент на романтизма във философията и изкуството, като абстрактен стремеж към т.нар. „световен прогрес” или „общочовешко щастие”.

      Следва

Plovdiv, redact. 19 apr. 2015

________
* Очевидно визира немската литературна класика, бел.м., tisss.