Какъв е тоз нашенски тертип да се гордеем с онова, с което светът ни бъзика под опашката!? "Българският чадър" е алегория от страна на цивилизования свят за издевателство над личността.
За таквиз случаи е старата ни поговорка "Те го плюят, то се радва: роса ме роси".
* * *
Лесно е отстрани да съдиш когото и да било; трудно е да разбереш отсрещния, да вникнеш в логиката и обстоятелствата на неговия личен опит. И понеже съдбата, убеден съм, до голяма степен е последица от характера - да разбереш някого, ще рече: да му простиш за сторената гадост.
От личен опит стигнам до извода, че малцина са злостните, отявлените, непоправимите грешници; повечето ни грехове са резултат било от стеснен кръгозор, криворазбран интерес, стремеж за бърза изгода, било от зле стекли се обстоятелства и малодушие.
Давани са и се дават разни рецепти за успех, за лично щастие. Не вярвам обаче в стандартни препоръки; то е въпрос на личен избор... Ама богатство, власт, слава, успехи често никак не се покриват с щастлив личен живот. Тогаз какво остава!
Остава да приемем, че нищо в тоя живот даром се не дава, за всичко се плаща - и ако не веднага, то след време, според максима, която тия дни чух: "И колкото по-късно, толкова по-мръсно!" Отнася се до изплащане на лихви заради натворени гадости.
Спечеля ли нещо, следва тозчас да се запитам: От какво в резултат на печалбата съм се лишил, какво оттук-насетне безвъзвратно съм изгубил?
Само си представете каква световна скука би настанала, ако до един бяхме застраховани от подлостта, лъжата, кражбата. Щяхме да си живеем като ангели небесни в духовна леност и печал.
Моята оптимистична теория за българския народ е твърде оспорима, но гласи: Злото, предизвиквайки съпротивителните ни сили, е повод нацията да се придвижва напред.
Пловдив, 6-8 януари 2000 - 7 октомври 2011 година
