Тъй тихо е навън, тъй бяло! Здрависах се със мойте мъртъвци.*
илиHAPPY FOR YOU
На Соня
Отмина нейде с лятото на тоя ден сърцевината жълта. Като жълтък в мъглата слънцето клони на запад. Ветрец косите роши пак, устата хладен въздух гълта и детски пръстчета небето с шоколад и восък цапат.
Вагоните изнизаха се зад завоя покрай фабриката стара. Разтъпкваме се с няколко връстници по перона. И пловдивската боядисана във охра тъжна гара край нас на купища изсъхналата шума гони.
Къде да идем, като иде пак неделя и отминал - влакът! Отсреща в закусвалнята сервират люта супа и като нас такива - неугледни, изгладнели - чакат и всеки във балтона си се сврял като в хралупа.
Животът е това. Дотука поиграхме си доволно: опитахме от всичко и не беше никак скучно. Днес купих си за зимата едно червено поло и смятам да се върна в себе си и да си врътна ключа.
Пловдив, 16 ноември 2007 година
____________
* По мотив от едноименното стихотворение на Соня Пехльова.
Много работи имам да кажа. Колко много са нямаш представа. Цвят израсъл току от паважа - може би Любовта е такава. Цяла нощ аз звездите си гася или може би пак си внушавам, но те виждам трижди по-ясно - може би Любовта е такава. Днес си само на длан разстояние, ала зная, не те заслужавам: незаконни са всички желания - може би Любовта е такава.
Може би... Може би през полето коловоза съм сбъркал изцяло. Затова нямам право, което значи, че Любовта е раздяла? Ние с тебе сме странна история: уж юздите си дърпаме здраво, но напразно - светът ни говори... Може би Любовта е такава. Пловдив, 29 май 2011 година
Във тънките ти мрежи уловен, със себе си не знам какво да сторя - животът се изнизва като ден през юли, зад прозореца затворен. Така е тихо, от сатен е вечерта, навярно бих си тръгнал безвъзвратно, готов със свойте грехове да се простя и тъй за двама ни да уредя нещата. Достатъчно е, че те има, знам: където и да съм, пак ще те мисля; човек навярно е най-много сам, когато, влюбен, любовта потиска.
Като пеперуда синя щях на рамото да кацна и това е много мило, ала малко е опасно, че възможно е тогава в мене малко да се влюбиш, а зелената морава пълна е със пеперуди. Всяка каца да отпие устните ти и нектара, и това е поправимо като в приказките стари. Като в приказките стари ти си Малкото момиче, дето в двора си играе и цветята най обича. Но цветята са красиви ден до пладне и ужасно после някак стават сиви, после някак става ясно колко преходно е всичко, всички как сме заменими. Ала някак не обичам загубите предвидими. Чакаш ли ме да ти кацна? Хайде, просто отмини ме. Да се влюбиш е опасно в загуби непоправими.
ще има след известно време стихотворение, в което един мъж ще направи предложение на една жена, на което тя може и да устои. Два часа по-късно, след като спа непробудно тъкмо надвечер от осем до десет и трийсет вечерта, мъжът се събужда и добавя заглавието на бъдещото стихотворение. То ще се казва "Когато един мъж пожелае една жена". Ето впрочем диалог в скайп, проведен от автора същата надвечер преди осем с реална негова позната, която понастоящем живее на другия край на света и донякъде, само донякъде... може да послужи за първообраз на лирическата героиня, макар лирическата героиня да трябва да е с лунички, освен да е руса, естествено руса, искам да кажа...
- Здрасти, Жоре! Четох те преди малко… Не знаех за пианото на Re., че такива завихряния имало в нашия "сплотен" колектив. Гледай ти!
- Позна ли кои са споменатите?
- Диана... Но другата...? Не зная… Грозевото…?
- Лишев предложил да даде сто и двайсет лева, но химичката Ганзурова го отказала със същата реплика: „Какво да кажем ний, дето не сме с манталитет на магистрални курви и не знаем как да изпросим някой лев за училищно пиано”.
- Ужас! Накрая кой изплати пианото?
- Грозева се оплакала, че й пречи пианото да смята в канцеларията. Re. прави доста концерти с входна такса из града, включиха се с дарителски суми и родители на децата.
- И сега!? Пианото тъне в прах сред кофите, метлите и парцалите… Щото Дианчето Петкова се развива може би вече в друга посока.
- Ако я чуеш Дианчето Петкова, с уста птички лови.
- Това не го разбрах. Как е тя?
- Разказва наляво и надясно как едно време в училището ни имало Музикален театър. Само пропуска една подробност: че в тоя Музикален театър участваше и Лилия Стефанова, основно Re., а аз пък им пишех стихове за песничките и текстовете в сценария. Който я слуша, трябва да остане с впечатление, че на госпожица Петкова се е крепял Музикалният театър, съвсем не е била Мечо Турист, който с месеци всяка учебна година се пишеше болен, за да скита по гори и планини. Правил съм макети за някои от пиесите, сценарий писах, например за "Принцесата и граховото зърно" по Андерсен, афишите рисувах.
-Ужас. Това е то…
- Лишев беше подредил кабинета по музика заради Re. Откак Мечо Турист си извоюва пред шефката да влиза в същия подреден кабинет по музика в дъното на третия етаж, столовете за месец бяха потрошени от учениците й, няколко клавиша на пианото откършени, шкафът с нотите разбит.
- Леле!
- Пред мене госпожица Петкова пробва да представи версията как пианото, купено чрез тия концерти от школата на Re. при всеобщата еуфория у децата, било купено евтино, че било със спукана чугунена основа... Не знаеше, че с Re. сме обикаляли да търсим фирма с по-изгодна оферта, взе да разказва как Re. се облагодетелствала, като купила потрошено пиано.
- И ти?
- Споменах, че двама с жигулата месец сме обикаляли Re. да избере пиано, и Дианчето мигом изгуби интерес повече да ми обяснява за спуканата чугунена основа и прочие дивотии.
- … (Eмотиконче във форма на вирнат палец, знак на одобрение.)
- С Re. пазехме дискретност за тия неща, всъщност два или три пъти съм участвал в срещите й с родители, склонни да дарят сума заради децата им, които обучаваше в Школата по пиано.
- Тая Петкова е за връзване. С какво се занимава сега? Трябва с Дорето (Бел.авт. - друг натегач за слава в училището) да са си допаднали.
- Май не се понасят, зарежи ги тия навлеци! Сутрин съм край Гребната база с велосипеда.
- Хубаво е, че живееш така близо, много близо до себе си.
- Върти ми се в ума стихотворение по тая мелодия, ама да видим кога ще го запиша на хартия. Ще се появи от само себе си. Ще е много готино стихотворение, само това знам. И хич няма да е кратко, поне десетина строфи, може и повече. Не знам за какво се говори в песента от клипа, но то няма значение; виждам картини и диалог с човек, който мълчи. Като си яздя колелото, стиховете сами се подреждат. Мога да надвиша трийсет километра в час по нанагорнище.
- Бре!
- Ще има предложение за любов в това стихотворение. Ще е в известен смисъл хем неприлично откровено, хем нежно. Тая мелодия я слушам вече две утрини непрекъснато...
- Странна мелодия.
- Преведи ми накратко за какво се говори в нея.
- Ще изчакам мъжа ми, той разбира по-добре английския.
- Бе, най-общо ме интересува. За какво се говори в мелодията?
- Ами ето, говори се… "Скъпа, да се разходим из дивото, из неопитоменото, из тъмното!"
- Мъж предлага на млада жена да се изчукат в хотел наблизо или в парка, а момичето го гледа и не вярва на ушите си, чуди се дали да го прати по дяволите тоя или... Така го виждам ненаписаното стихотворение.
- Дааааа… Закуска с бесовете.
- Казва й: „Виж какво, скъпа, знам, че жените кървите веднъж месечно и ви боли, но мъжете също кървим и сърцето ни боли понякога по-силно от вас. Знам, че си щастливо омъжена и сериозна дама с добра кариера и име в обществото, но какво правиш ти със себе си, не си ли губиш времето с глупости? Виж денят колко е хубав, тревата в парка колко е сочна и зелена, не ти ли се ще да лежиш по гръб с поглед в облаците и да мечтаеш?”...Пусни си мелодията и прочети това, дето ти пиша. Ще стане страхотно стихотворение.
- Добре.
- Оголване арматурата на живота, това ми се върти в ума като идея. Че всичките ни планове са далеч от основното, за което си струва човек да живее. И тая нехайна мелодия с непукисткия глас ми пасва на вътрешната мелодия, която чувам у себе си. Това е моят живот, да, точно какъвто си е. Саксофонът в края на клипа е страхотен, особено дрезгавият тон на саксофона. Не мислиш ли, че е страхотен за нещата по тая тема?!
