Много работи имам да кажа. Колко много са нямаш представа. Цвят израсъл току от паважа - може би Любовта е такава. Цяла нощ аз звездите си гася или може би пак си внушавам, но те виждам трижди по-ясно - може би Любовта е такава. Днес си само на длан разстояние, ала зная, не те заслужавам: незаконни са всички желания - може би Любовта е такава.
Може би... Може би през полето коловоза съм сбъркал изцяло. Затова нямам право, което значи, че Любовта е раздяла? Ние с тебе сме странна история: уж юздите си дърпаме здраво, но напразно - светът ни говори... Може би Любовта е такава. Пловдив, 29 май 2011 година
Във тънките ти мрежи уловен, със себе си не знам какво да сторя - животът се изнизва като ден през юли, зад прозореца затворен. Така е тихо, от сатен е вечерта, навярно бих си тръгнал безвъзвратно, готов със свойте грехове да се простя и тъй за двама ни да уредя нещата. Достатъчно е, че те има, знам: където и да съм, пак ще те мисля; човек навярно е най-много сам, когато, влюбен, любовта потиска.
Като пеперуда синя щях на рамото да кацна и това е много мило, ала малко е опасно, че възможно е тогава в мене малко да се влюбиш, а зелената морава пълна е със пеперуди. Всяка каца да отпие устните ти и нектара, и това е поправимо като в приказките стари. Като в приказките стари ти си Малкото момиче, дето в двора си играе и цветята най обича. Но цветята са красиви ден до пладне и ужасно после някак стават сиви, после някак става ясно колко преходно е всичко, всички как сме заменими. Ала някак не обичам загубите предвидими. Чакаш ли ме да ти кацна? Хайде, просто отмини ме. Да се влюбиш е опасно в загуби непоправими.
ще има след известно време стихотворение, в което един мъж ще направи предложение на една жена, на което тя може и да устои. Два часа по-късно, след като спа непробудно тъкмо надвечер от осем до десет и трийсет вечерта, мъжът се събужда и добавя заглавието на бъдещото стихотворение. То ще се казва "Когато един мъж пожелае една жена". Ето впрочем диалог в скайп, проведен от автора същата надвечер преди осем с реална негова позната, която понастоящем живее на другия край на света и донякъде, само донякъде... може да послужи за първообраз на лирическата героиня, макар лирическата героиня да трябва да е с лунички, освен да е руса, естествено руса, искам да кажа...
- Здрасти, Жоре! Четох те преди малко… Не знаех за пианото на Re., че такива завихряния имало в нашия "сплотен" колектив. Гледай ти!
- Позна ли кои са споменатите?
- Диана... Но другата...? Не зная… Грозевото…?
- Лишев предложил да даде сто и двайсет лева, но химичката Ганзурова го отказала със същата реплика: „Какво да кажем ний, дето не сме с манталитет на магистрални курви и не знаем как да изпросим някой лев за училищно пиано”.
- Ужас! Накрая кой изплати пианото?
- Грозева се оплакала, че й пречи пианото да смята в канцеларията. Re. прави доста концерти с входна такса из града, включиха се с дарителски суми и родители на децата.
- И сега!? Пианото тъне в прах сред кофите, метлите и парцалите… Щото Дианчето Петкова се развива може би вече в друга посока.
- Ако я чуеш Дианчето Петкова, с уста птички лови.
- Това не го разбрах. Как е тя?
- Разказва наляво и надясно как едно време в училището ни имало Музикален театър. Само пропуска една подробност: че в тоя Музикален театър участваше и Лилия Стефанова, основно Re., а аз пък им пишех стихове за песничките и текстовете в сценария. Който я слуша, трябва да остане с впечатление, че на госпожица Петкова се е крепял Музикалният театър, съвсем не е била Мечо Турист, който с месеци всяка учебна година се пишеше болен, за да скита по гори и планини. Правил съм макети за някои от пиесите, сценарий писах, например за "Принцесата и граховото зърно" по Андерсен, афишите рисувах.
-Ужас. Това е то…
- Лишев беше подредил кабинета по музика заради Re. Откак Мечо Турист си извоюва пред шефката да влиза в същия подреден кабинет по музика в дъното на третия етаж, столовете за месец бяха потрошени от учениците й, няколко клавиша на пианото откършени, шкафът с нотите разбит.
- Леле!
- Пред мене госпожица Петкова пробва да представи версията как пианото, купено чрез тия концерти от школата на Re. при всеобщата еуфория у децата, било купено евтино, че било със спукана чугунена основа... Не знаеше, че с Re. сме обикаляли да търсим фирма с по-изгодна оферта, взе да разказва как Re. се облагодетелствала, като купила потрошено пиано.
- И ти?
- Споменах, че двама с жигулата месец сме обикаляли Re. да избере пиано, и Дианчето мигом изгуби интерес повече да ми обяснява за спуканата чугунена основа и прочие дивотии.
- … (Eмотиконче във форма на вирнат палец, знак на одобрение.)
- С Re. пазехме дискретност за тия неща, всъщност два или три пъти съм участвал в срещите й с родители, склонни да дарят сума заради децата им, които обучаваше в Школата по пиано.
- Тая Петкова е за връзване. С какво се занимава сега? Трябва с Дорето (Бел.авт. - друг натегач за слава в училището) да са си допаднали.
- Май не се понасят, зарежи ги тия навлеци! Сутрин съм край Гребната база с велосипеда.
- Хубаво е, че живееш така близо, много близо до себе си.
- Върти ми се в ума стихотворение по тая мелодия, ама да видим кога ще го запиша на хартия. Ще се появи от само себе си. Ще е много готино стихотворение, само това знам. И хич няма да е кратко, поне десетина строфи, може и повече. Не знам за какво се говори в песента от клипа, но то няма значение; виждам картини и диалог с човек, който мълчи. Като си яздя колелото, стиховете сами се подреждат. Мога да надвиша трийсет километра в час по нанагорнище.
- Бре!
- Ще има предложение за любов в това стихотворение. Ще е в известен смисъл хем неприлично откровено, хем нежно. Тая мелодия я слушам вече две утрини непрекъснато...
- Странна мелодия.
- Преведи ми накратко за какво се говори в нея.
- Ще изчакам мъжа ми, той разбира по-добре английския.
- Бе, най-общо ме интересува. За какво се говори в мелодията?
- Ами ето, говори се… "Скъпа, да се разходим из дивото, из неопитоменото, из тъмното!"
- Мъж предлага на млада жена да се изчукат в хотел наблизо или в парка, а момичето го гледа и не вярва на ушите си, чуди се дали да го прати по дяволите тоя или... Така го виждам ненаписаното стихотворение.
- Дааааа… Закуска с бесовете.
- Казва й: „Виж какво, скъпа, знам, че жените кървите веднъж месечно и ви боли, но мъжете също кървим и сърцето ни боли понякога по-силно от вас. Знам, че си щастливо омъжена и сериозна дама с добра кариера и име в обществото, но какво правиш ти със себе си, не си ли губиш времето с глупости? Виж денят колко е хубав, тревата в парка колко е сочна и зелена, не ти ли се ще да лежиш по гръб с поглед в облаците и да мечтаеш?”...Пусни си мелодията и прочети това, дето ти пиша. Ще стане страхотно стихотворение.
- Добре.
- Оголване арматурата на живота, това ми се върти в ума като идея. Че всичките ни планове са далеч от основното, за което си струва човек да живее. И тая нехайна мелодия с непукисткия глас ми пасва на вътрешната мелодия, която чувам у себе си. Това е моят живот, да, точно какъвто си е. Саксофонът в края на клипа е страхотен, особено дрезгавият тон на саксофона. Не мислиш ли, че е страхотен за нещата по тая тема?!
Мистър Гроган затрака на апарата. Отговориха му и той почна да пише телеграмата на пишещата машина. Но докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана драго-драго.
- Искат да ме изхвърлят! – крещеше той. – Мене, най-бързия телеграфист в света! Аз предавам и приемам по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки. Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти в света. Те знаят, че Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – Той замълча и се усмихна на раздавача – момчето, дошло от бедняшките покрайнини, постъпило на работа едва вчера, тъкмо навреме!
- Изпей още една песен, момче – каза старият телеграфист, - ние с тебе сме все още живи!*
Владимир Куцаров**
Владимир Куцаров: „В професионален план най-голямото ми постижение е, че сума главни редактори, издатели и други така ми завидяха на таланта в началото на демократичния процес, та напоследък и не рачат да публикуват и едно редче, под което да стои моето име. Разбирам ги”. И пр., и пр. – от статията „Журналистически друмища, пътеки и съдби” в последния брой на вестник „Арт-клуб” (стр. 1-2 на броя от май 2001 г.), която статия представлява изповед, един вид равносметка, отговор на самозададени драматични въпроси от и към автора на поредица саркастични текстове в периодиката.
Чета самоуверени наброски за един труден живот, но не му съчувствам на тоя мой връстник и съграждани. Изправя се пред мен така объркан, така ожесточен! Обичал Джек Лондон и Уилям Сароян; Сароян и мене ми е от любимите автори, но основното у великия североамерикански арменец самовлюбеният Владимир Куцаров като да не е разбрал – любовта и шеговитата мелодика, утвърждаваща човечността.
Владимир Куцаров бил талантлив... Ала сарказмът обезсмисля откритията, които прави; напомня герой от комиксите, така откровен в ожесточението (уж защитник на унижените и оскърбените), дотам яростно убеден в собствената си правота, че отблъсква. Предполагам, не успява да се справи с бесовете си и затова "публицистиката му" стои плакатно назидателна, плоска, липсва й дълбочината на истински страдащия и човеколюбив автор. Всичко сътворено от такъв може лекичко да бъде отстранено с нежна ирония; той е смешен образ, но не от типа на донкихотовците, които ме възторгват с наивността си. В показността на Куцаров има безогледност и преиграване, присъщи на войнстващата посредственост*** Е, питам: как човек става слуга на Дявола и погубва своя талант? Речта му изобилства с непремерени изблици на отвращение, гняв, и тъй се обезсмисля. „Аз-аз-аз” откънтява от тоя начин на изразяване, „аз и ние сме добрите, а ония там, отсреща, са лоши”. Аман! Бактън от твоето самовлюбено "аз", палячо Куцаров!
Днешната ни ерзац-журналистика се задъхва от подобен тип истерични гласове и не е чудно, че точно въпросният Владимир Куцаров бил избран по някое си време за председател на едно от петте люто враждуващи помежду си сдружения на местните провинциални вестникари. Жал ми е за похабения от омразата талант. Казва „мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието”... но за да ги надмогнеш тия форми на Злото, нужно е да ги обясниш грижовно, внимателно; инак сам падаш в тяхна власт. Израснах в среда, дето кавгаджийските крясъци бяха част от ежедневието. Макар че не бих могъл да кажа като съседа над мен Васил Новев: "Как да не ми е мръсен езикът бе, братче, като съм закърмен с тия псувни. Ами у дома това "Да ти еба майката" си го имахме за "Здрасти, радвам се, че те виждам".
Усетя ли някой заканително да настръхва, вежди да бърчи, света да оглежда със злобен блясък в зъркелите, казвам си: „По-далеч от тоз болен мозък! На тоз болен мозък му избили балансите, нищо добро не го чака... ни него, ни ония, които му се възхищават”. Край такива „японски петлета” тълпата се сбира за сеир; вдигат пушилка, гръм-трясък... яйце и орех, ах, недей! - труд кървав, Боже, пожалей – но от такива кресльовци кой ли добро е видял!
* * *
Към осем снощи звъни ми по телефона Георги Въргов от съседния вход: да дойдел за малко... „За какво да идваш?” – питам грубичко, не точно питам, повече отказвам. А той: „Трябва да говорим по една работа. Удобно ли е? Да не си зает?”„Не съм зает. Идвай!” И след пет минути станах да му отворя вратата.
Открили му рак. Като отишъл за резултата от изследванията на стомаха, представил се за съсед на болния. „Вие какъв сте му на тоя човек?" – попитали го. Той казал: „Комшия ми е, лежи на легло. Прати мен да му взема изследванията”. Човекът, именит специалист в тая област, заклатил глава печално: „Не са му добри резултатите, хич не са добри. Ако решите, кажете му. Сам преценете дали да му кажете, но то си е стопроцентов чистокръвен рак”.
Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, оная, дето го насочила към тия изследвания. Разправя: „Седя аз, а тя, значи, е встрани от мене. И като прочете, спогледаха се със сестрата и поклати глава, устни прехапа, демек – лошо. Ама не знае, че с крайчеца на окото следя реакцията й. Обръща се към мене, мило ми се усмихна, взе да говори как ще се оправя... че ще се оправя де, и все от тоя род... Пък аз й викам: Нали миналия път, като идвах, ви казах: рак е. Не се тревожете, аз съм психически подготвен”...
Облякох се, отидохме в кварталното кръчме „Диксън”. Усещам, не го свърта на едно място. Изпуших осем цигари за нула време. Аз пия бира, той – неговата мастика с гроздова, ама не си чукаме чашите... Стори ми се кощунствено да река „Наздраве!” Зад гърба ми креслива компания от вечните махленски михлюзи пляска белот, гнусно се препира, пак се псуват на майка, както обикновено. „Не трябваше да казваш на Дочка****. На нея не трябваше да казваш.”„Да. Сбърках, че й казах. Само ще се притеснява, пък и хич не е добре със здравето. Не знам как ще се справя сама жена.”
После заговорихме за предстоящите избори, за нашите политици: че българският политически елит основно се състои от измамници и тарикати, морално провалени хора. Казвам му: „Щом имаш болки от месец-два, може да е в начален стадий. Да-да, сигурно е в началния си стадий... Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат туй чудо веднъж завинаги. Добре е, че са го хванали още от началото”.
Разбърза се. Тръгна да плаща сметката. Плати, и ето – вървим полекичка двамата в тъмното. Нашият блок е на двеста метра пред нас; огрян от запалените по апартаментите крушки, напомня централния корпус на пътнически кораб. Минава ми през ум, че всички в тоя кораб сме пътници закъм общинското гробище на Рогошко шосе.
„Ей, ама това лекарство, дето ми го биха, голяма работа... – рече моят приятел внезапно обнадежден сякаш. – Ама така ми е добре на стомаха!”„Ще се оправиш – говоря повече на мене си, - медицината напоследък много е напреднала. Няма как да не се оправиш. Сигурен съм, че ще се оправиш, знам си аз, ти си издръжлив, печен си, какво ли не ти е минало през главата! Няма начин да не се оправиш.” - И преметнах ръка през рамото му.*****
__________________________
* Уилям Сароян (1908-1981), „Човешка комедия”, бълг.изд. 1959, финалът на глава VI.
** Вж. http://afera.bg/mishena/5754.html, http://www.bulgaria88.narod.ru/kuzarov.htm, http://www.dnes.bg/politika/2011/05/24/ataka-babaitite-ni-sa-hudojestvena-izmislica.119458,11#13410304759401&if_height=376 - реплика 257 след основния текст, http://www.facebook.com/vladimir.kucarov?sk=wall... *** По подобен начин из форумите за политика се подвизава личност, която себе си титулува под път и над път „Философ” и „Психолог” (вж. http://forum.all.bg/showflat.php/Cat/0/Number/1630233/an//page//vc/1). Бях в IX клас, учехме в сградата на старата търговска гимназия, когато в аулата влетя подобен образ: старче с лъскава като кратунка за баня главица, върху чийто гърди се полюшваха като ордени и медали вързани с телчета капачки от консервни кутии и бирени шишета. Старчето настояваше, че се сражавало с турците на връх „Свети Никола”, че за него е писано Вазовото „Опълченците на Шипка” и че от известната картина на Ярослав Вешин (1860-1915) именно то - човечето с тенекиените отличия, държи камък над главата си тъкмо преди да го зафучи към урвата. Художникът Ярослав Вешин в разгара на боя го рисувал, тъй да се каже, от натура. И за всички тез лакърдии човекът искаше от нас, дето го бяхме зяпнали като паднал от небето, да му дадем по мизерни някакви си двайсет стотинки да си купел венец от алени рози. Па що алени... и къде ще ги дене, дявол го знай!
**** Евдокия, откак я помня, вечно болнавата, вечно мрънкаща съпруга, за която Гошо все се притесняваше.
***** Гошо издъхна няколко месеца по-късно в шейсет и първата си година. Бел.м., tisss.
.jpg)
