ХЛОРОФИЛ

                  На Николай Сисоев

Боли ли я косената трева?
Нима очакваш нещо да ни каже!
Вдигни очи. Виж тая синева
как сред зеленото ни прави снажни.

През колко стръвни зими и до днес
пренасяме товара си човешки...
Да съди който ще, но и злочест,
ще ми прости тревата всички грешки.

В ухание от нежен хлорофил
лице заровил във калта, ще зная,
че на косената трева съм бил
един от синовете й докрая.

AISTHETIKA*

Не знам защо съблече се Лучия**.
Мъжкари трима лочехме вино
зад дюните, далеч от гюрултия
и дъх на плажно всякакво масло.

Заровен в пясъка, уж тих и кротък,
облещил беше първият очи
и с облик на разгонено животно
на екс изпи я цялата почти.

Полъхна лек ветрец в тревите сухи,
обви ни облак адска мараня;
ний с втория обущата изухме
и рече той: "Божествено! Жена!!!"

"Е да, жена - ехидно отговорих, -
ала, приятелю, не е за нас!"

То сякаш Господ гледаше отгоре
и даже ни се смееше на глас.

Бе гола там щастливата Лучия,
извиваше се гъвкаво без свян;
като моряк, останал без гемия,
за миг и аз усетих се пиян.

И гледах я как се отдалечава
по пясъка, обърнала ни гръб,
и гола на морето се отдава -
сълза, отронена от спомен скъп.

_____________________________

* От гр. естетика - наука за прекрасното.
** Името произлиза от лат. lux, lucis, което ще рече "светлина". Бел.м., Jores.

МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ

Лежахме в леглото и каза Мария:
"Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен".
Заплака Мария. Аз очите си трия
и се правя на глух, и по-точно – смутен.

И стана тогава, и тръгна тъй гола;
по-гола не бях я съзирал до днес.
В окото ми сякаш заби се топола,
и даже по-лошо – бе влязъл цял лес.

Останал без дъх, гледах как се облича,
косите как реше и въси чело.
Тя беше все още уж Мойто момиче,
жена като всички, с добро потекло...

Такава – разкошна, омайна и сладка;
да имах патлак, бих го взел начаса,
бих си теглил куршума, и значи – накратко,
бих удавил във кръв свойта грешна душа.

...Когато Мария там, другаде нейде,
открие достойния кротък жених,
назад дяволито към мен щом погледне,
то аз ще съм вече отдавна убит.

Plovdiv, 18 noe. 2014

НЕВЯРНАТА СЪПРУГА

                               Аз я отведох на реката;
                               бях сигурен, че е девойка,
                               ала тя имала си мъж...

  Из едноименното стихотворение на Федерико Гарсиа Лорка

Отведох я покрай реката
като един уверен мъж,
звезди й свалях... и нататък
се гмурнахме в море от ръж.

В оная рокля с две презрамки:
такава - пъстра, от басма,
и боса, по сандали само,
целуна ме и се засмя...

Дори не съм я уговарял,
пламтеше слънцето над нас
и в августовската омара
съблякох я, обзет от страст.

Тя бъбреше ми на ухото
несвързано какво ли не,
излегната по гръб, защото
поставен бях на колене.

Отгоре гледаше ни сякаш
усмихнат и самият Бог
и в жежкия крайречен пясък
потъна черният й кок.

Бе ненаситна, неспокойна
като внезапен летен дъжд.
 Бях сигурен, че е девойка,
ала тя имала си мъж.

Осъмнахме покрай реката
и даже къпахме се там,
преди да продължа нататък
отново безутешно сам.

На бедността обречен манго,
със присмех срещат ме и днес,
но знам, че никак не е малко
да пазя женската й чест.

Водите си лениво влачи
реката, дето ме прокле,
докато чувах я как плаче
и да се върна ме зове.

Ars Poetica - If I Could Be Where You Are

НА ТАЗ, КОЯТО МИ ПОСТИЛАШЕ ЛЕГЛО

Ядяхме само праз и лук оная зима
и две торби фасул с гранясала сланина.
Аз пушех най-противните цигари,
че бяха евтини, а бедност ни попари.

По цял ден тичах някак да спечеля
пари за кино и сладкарница в неделя.
Децата ни край нас не със играчки,
а си играеха с буркани празни и капачки.

И колко стихове тогава не написах,
понеже щом до мене гола във леглото
съглеждах те, аз губех дъх и мисъл,
че много те обичах и защото

ти беше, мила, толкова красива,
като разцъфнало дръвче и плодна нива.
Приседнала на крайчеца на стола
аз съзерцавах те – обичана и гола,

косите си как решеш гледах и така
отлитнаха най-веселите ни години,
за да запиша днес със трепетна ръка,
че всичко хубаво отдавна мина.

МАРИЯ...

Непростени ще останат греховете ми, уви!
Кофти думи, уж от плява… А от тях боли.

Глъхне Пловдив под мъглата и сред родна кал
пак на куци крак в лайната сякаш съм живял.

Гърлото ми нежно стиска първобитен страх -
доста… като странна птица, тук си поживях!

Ще е утре на балкона чаят недопит,
ала хвърчила ще гоня пак зад някой рид.

Моето момиче*, зная, чака ме Отвъд -
дяволите най-накрая да ме отведат.

___________________
_{* Г-ца Смърт. Бел.м., Jores.} 

СЕКСУАЛНОТО ПРИВЛИЧАНЕ И ПИСАНЕТО НА ЛЮБОВНИ СТИХОВЕ (2.)

 Продължение 

     27.07.2005. 

     Сънувах горчива романтично-сексуална преживелица с жена от кръга познати и тъкмо посягам да я запиша тая история заради лепнещата печал, която ми припомни в каква зависимост бях изпаднал от бившата си любима. Същото русоляво, безлично същество - безредно не, ами безогледно обслужващо се с мъжете, и точно заради това изкушаващо ме да го покоря...

     И тъй, в съня - преследван от моите си щури амбиции, едва не се превърнах в жертва на хитра ловджийка. Тия ловуващи самки кой знае защо ни привличат с чара на сексуалното, което за мъжа е жестоко предизвикателство. Тъй го улавят в мрежите си като глупаво насекомо в нежна на вид, ала жилава паяжина.

     О, любовната страст никак не е хармония и смиреност! Бих я оприличил на буйство като след препиване с вино, когато разумът вече не може да те възпира, и уравновесени уж мъже започват да се държат като палета - слепички, лакоми, изгладнели, търсещи женска топлина, търсещи... да сучат.

     Не бих си позволил в никакъв случай, колкото и опиянен от желание, да преследвам безогледно момичето-самка.

                 Преследваш ли я, бяга; не я преследвай ти.  
                 Почакай, не плаши я - сама ще долети 

 съм писал в стихотворението "Жена" преди трийсетина години. Сексуалното привличане (на не-Любовта) е сражение между два типа воля: женската и мъжката. Жената залага капани и препятствия, да се увери, че самецът насреща заслужава да го допусне до себе си, да му се отдаде, т.е. да го приеме за водач и чак тогава да му се подчини.

                                        Амедео Модилиани - Гола жена с колие, 1917 г.

     Но това подчинение е непрестанно изискващо у нея. Ако мъжът престане да носи "ново" (в духовен смисъл изречено), да създава онова особено неспокойствие у нея, което е именно тръпката на Любовта, тя просто го изоставя и обръща очи към някого другиго. Да не обвиняваме жената, когато ни изненада с любовна авантюра встрани от коловоза на всекидневието. Женската изневяра е наказание за мъжката леност, за духовната инертност, скука и еднообразие у партньора - любовник или съпруг.

     Та от снощния сън се измъквам като беглец от вражески плен. И сега хем ми е тъжно, че потурчих*, т.е. - унищожих аромата на изкушението, хем ми е ведро, че не залитнах да се затичам подир отлитащата, разперила крила в еуфорията си по друг мъж жена. Наистина, екзотично съчетание от тия две настроения!

     Ето, значи, повод да включа и тоя цикъл от около дузина стихотворения газели** от по шест двустишия всяко, писани сякаш специално по тая тема за сборника "Порто Фино". Тъй собственият ми живот подсказва, насочва ме чрез сънища как да си пиша стиховете и книгите.

    Амедео Модилиани - Наклонено голо тяло, 1917 г. 

     Вчера по обяд, като тръгвах за училищното си дежурство (петчасово следобедно безделие в очакване някой да подаде някакви си документи и да ги отбележа във входящ дневник), гледам - събрали се съседите от целия жилищен блок, а под козирката на съседния вход - подпрян капакът на ковчег...

    На 58 години починал Иван или Ванчо Локото - един от компанията картоиграчи, смукачи на бира и ракия край тава мешена салата в късните летни вечери. Та ме жегна под лъжичката - какво у тия мъже ме дразни?

    Бях ги кръстил "Групата на Шаро или Осъдените на смърт", понеже откривам: нямат вече мечти; предали се духом, отпуснали се, изгубили тонус за живот, за авантюри, та и жената не ги изкушава инак освен като обект на цинични задевки и лакърдии, все като да са изскокнали от пошлото шоу на самовлюбения палячо Слави Трифонов, па и на повечето все глуповати, просташки, изпълнени с разкривени идиотски муцуни, жестове и гримаси, с претенция да са хумористични, предавания по българските тв-канали. 

___________________________

 * Дотолкова дълбоко в генетичната ни памет на българи е отвращението към всичко турско, че с "потурчвам" в разговорния стил метафорично бележим унищожението, съсипването, погубването на каквото и да е ценно. "Потурчил съм" ще рече: престанало да е мое, нейде ми се изгубило, ала вината всъщност си е у мен, не у "турчина".

 ** Римувани и ритмувани, и доста музикално звучащи двустишия. Бел.м., Jores.