вторник, 29 април 2025 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1703.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1703.)

 Не зная нищо по-красиво от жена, която простира пране.* Владимир Янев (1950-2024)

  4 apr.2014 

ЖЕНА ПРОСТИРАЩА ПРАНЕ 

Матилда е израснала без Бога.

Беднячка, тя напомня всички нас–
готова за любов да чисти пода
на богаташа нагъл в тази част

 

на парцаливия мой важен Пловдив,
да лъска егото ти, супермен –
държавник и изедник на народа,
с лъжица сребърна в уста роден,

 

модерните ти ризи да изглади,
с усмивка плаха да те весели,
и докато е хубава и млада,
леглото ти на мъж да сподели.

 

Държанка да ти стане вече става,
и с пръстче само да я призовеш,
при теб ще легне свежа и такава,
че да усетиш лудия копнеж

 

по истините древни на живота,
където да е "Да!" и тъжно "Не!" –
но сам си носиш кръста и хомота,
като Матилда – влажното пране


Пловдив  най-древното жизнено селище в Европа

Plovdivediting on 19 apr. 2022
___
* Вж. http://liternet.bg/publish13/v_ianev/cigulkata/ne_dokosvajte.htm 
Владимир Янев (1950-2024).
  Бел.м., tisss.

понеделник, 21 април 2025 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1702.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1702.) 

  При натиск, резултатът е според материала: един се смалява и почва да бълва змии и гущери, друг израства високо и понякога се пречупва. Мъдростта на тревата ли!? Да не позволиш да бъдеш пречупен и да те уподобят на себе си. – Аноним (1947)

  4 noe. 2001 

КОСЕНАТА ТРЕВА*


Боли ли я косената трева...
Нима я чухме някога да плаче?
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат.

Минава 
нощ, минават ден и два,
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева,
онази, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче

и 
казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!

  15 mar. 2001 

ЗА СТОРЕНОТО С ЛЮБОВ 

  Как да се правя на глух, като не съм глух! Да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези половинчати извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Ала не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно да е, живеех повече с илюзиите и сънищата моя живот. Когато тръпна от слабостите си, след време разбирам, че съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя съдба и участ, че не ме оставяш глупаво да се плъзгам по повърхността! Преди години, по време на моята девственост, писах в голямата университетска читалня стихотворение, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека да е тъй, докато съм жив, докато дишам.

  Не си падам по театралния грим по муцуната; ами знае ли публиката в салона, че гримът на актьора е засилен, грубо и едро нанесен, да се вижда лицето-маска и от сетния ред на партера в притаилия се салон. Великолепието не е в подсилените театрални монолози, а в нюансите и недоизречено между сърцата, в преливанията между истина и лъжа, вярно и невярно. Разпнат, чувствал съм се по-близо до божественото. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват рев и сълзи, гърчове, порой от думи на болка и отчаяние. Страшното е да замълчиш в такъв момент – и в това е силната позиция; а всичко останало – хленч сълзи, обвинения наляво и надясно, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как и сам да си простиш, ако държиш на честта и себе си, не се заблуждаваш, че си нещо особено и не приемаш себе си трезво, с достойнство и уважение, без да се главозамайваш.

  Обвинявали са ме че съм бил монолитен** – че в стиховете си твърде уверено се изразявам, че надценявам своеточе в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели, че не владея умението плавно да изживявам завоите на живота. Така е, но и не точно така. С ръка на сърце мога да река: Онези, дето са ми създавали притеснения, ги чувствам по-близки. Да крещя на висок глас, че ми е приятно, когато кървя, това ли се очаква! Това ли е решението на проблема! Гласът ми е глас на унижения и оскърбения – мисля си, на всеки българин, който в страданието си живее по-интензивно и е принуден, очи в очи вперил в себе си да потиска обзелото го отчаяние. Боли ли я косената трева?! Боли я, разбира се. Но там, дето е било наранено, тревата избуява най-разкошно, цъфти, излъчва аромат на свобода, извор на непресъхващ оптимизъм за унижената от навлеци, ченгета и търгаши България.

  Да попоглеждам, да заничам любопитно зад гърба и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд сегашното отчаяние – ами то е такава авантюра, Боже мой! Никой не може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден!!! Толкова разкошно е утрото! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да притежавам когото и да е. Не са ми нужни трохи от чужда трапеза. Такъв съм, какъвто съм, предпочитам да съм в съответствие със собствената си природа. Това предпочитание отхвърля половинчатите решения или постъпки. И се оттеглям днес от моето вчера не като философ и еретик, а по-плътно с Бога, когото сме измислили как ни обича именно понеже сме греховни, преходни, непостоянни.

  16 mar. 2001

  Защо да соча гадното у човека като единствен начин, като единствено средство да се замисли, та да се поправи! Колкото и благонамерени да сме, същият човек е логично да си рече: "Какви са ми на мене тези тук поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват за моя сметка?" И си мисля, че със злото у човека да се справяме, ако искаме да помогнем, честният начин е, като сочим добрите постъпки и похвалим добрите неща у грешния, но и с подсказването: колко жалко е гърнето мед да съсипеш заради лъжицата катран. И ако насреща ти е чиста душа (а такива, колкото и греховни да сме в помисли и постъпки, сме всички почти), та ако насреща ми е нормален хубав човек, той сам ще се досети, или поне не ще приеме подсещането за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека насреща, каквито и солидни основания да имаш да го съдиш. 

  Събуждам се преди час и пред очите ми са неприятни  постъпки на колеги учители. Събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за редно и нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги господин прокуроре! Не стана по-ведро. По-зле... Хептен черни облаци затулиха хоризонта. И взех да подхващам от другия край нещата. Казвам: "Този е всъщност добър човек; я гледай, дечицата си храни и облича, трепери им; та ако обстоятелствата не го притискали до стената, той е незлоблива душа; лошотията му не произтича от неговия стил; сторена е от невежество, от моментна немарливост, може би от страх или от малодушие. И за да уравновеси смачканото си самочувствие, решил да приспи затаилия у него комплекс за малоценност. Ами да – мисля си обнадежден, понеже нещата вече не ми се струват толкова отвратително. Ами че да! Да съм извършил подлост, това е заболяване, вирус, вселил се в мен. И какво ще ми е нужно тогава: Да ме блъскат с възмущението си ли? Или да ме погледне някой от тях с майчински грижовни очи, в които откривам как страда, че съм отвратително, самонадеяно назидателен и зъл?"

  Аз – човекът, по природа не съм лош. Замислен съм от Твореца (има ли Го или го няма, е друг въпрос) като благородно същество. Злобата е предателство или отстъпление от себе си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с долари и кюлчета злато. Понякога си мисля, че бих оправдал или че нямам у себе си силите да осъдя грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх Еверест: всичко украсява с аромат на пролет, тегли ни към Небесата. Който обича, е по-склонен да се смири, да страда, да прости със замълчаване. А покаянието е друга тема. Но чуя ли, усетя ли някой лицемер фанатично да си скубе косите и да ги посипва с пепел на площада, ясно ми е – любов няма у такъв, той сега е по-нищ, по-жалък от нас, понеже бесува: крещи обвинения – за да не се види неговото; бесовете го налетели и го изкушават с подпухнала, с погрозняла от егоизъм лицемерна душа да се бие в гърди и да злобее.


Пловдив – гнездо на пошлост и древна култура


Илюстрации:
- Посланието на тревицата да усетиш.
- Детенцето е най-близко до звездите.

___
* Дванайсетте реда са в отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми Ася в усилие да намери каква да е редовна работа в родния ми град съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, но все пак живеехме, макар и не безопасно – Ася се трови два пъти. Поетът Михаил Берберов на именния си ден през далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както ме убеждаваше. Видяха бял свят днайсетте реда едва чрез сборника "Сутрин рано", изд. 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". 

Михаил Берберов (1934-1988)

** Свилен Панков (1955-1989), "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28.VІІІ.1983 г., и Катя Митова (1956), "Далече от поезията", вестник "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г., която написа: "Лирическият аз в тези стихотворения е монолитен и единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, светът около него е или черен (...), или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия - със снизхождение" и проч. Авторката на тези редове днес живее в Чикаго, професор по литература, уважавана твърде интелигентна госпожа в обществото на българи-емигранти; не обича да й напомнят за период, когато обслужва ЦК на БКП в литературната критиката, и по-конкретно: указанията на поета Георги Джагаров, до когото лично бях изпратил книжлето си "Сутрин рано" и вероятно съвсем случайно отзивът на госпожица Катя Митова долетя дни по-късно на трета страница на в. "Литературен фронт" под рязко критична рецензия за поета Михаил Берберов, който пред сестра си Петя ме нарече свой духовен брат. Бел.м., tisss.

четвъртък, 17 април 2025 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1701.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1701.) 

  Не се плаши от локвата – душа и свят й е да те окаля! Намачканото празно тенеке вдига глъч до небесата, но е безобидно! И не си губи времето с хора без образ и без стойност! Кой воюва с жабите!? Реши ли Дяволът да те срита, ще е с човешки крак, но не с копитото. – (Аноним 1947)  

  20-28 apr. 2001 

     НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА

   В дълбоките дебри на душата често пейзажът няма нищо общо с онова, което е на повърхността. Случва се както ярка волтова дъга да прескочи енергия от бездните на подсъзнателното към Небесата. И оставаш с впечатлението, че не си им безразличен, че нещо отгоре внимателно те наблюдава. Какво е това?! Собствената ти съвест или информационна банка, която от раждането ти е наясно какво ще те споходи, та чак до самата смърт?

  Смъртта възприемаме обикновено като физически срив, разрушение на плътта, но по-страшна е духовната смърт, когато частици от личността ти отлитат безвъзвратно. Лакомо посегналият да се възползва издава фиаското на личното свое достойнство. Тъй хубавата жена се превръща в лъскава проститутка, а самостоятелният възгордял се глупак – в роб на амбицията си да изглежда умен величествен в страсти, играчка в нечии чужди ръце.

  Край пищните трапези на плътското откривам наредени най-много самоунижили се. Всеки разкошен дворец всъщност е обитаван от властен аристократ, стотици слуги и куртизанки, щастливи, че са се оказали в част от свитата.

  Нищо даром се не получава. Изкусителна тръпка е, когато ни предлагат да ни купят. Тягостно е никой да не се интересува от теб, да живееш еднообразно и без авантюри. Когато търсят близостта ти, присъствието ти в нечий чужд живот, какво ги интересува повече: ние самите (душа + тяло), или техният егоизъм? И да питаш, няма да ти кажат; остава сам да си отговориш.

  Съседки приятелки... Израсли от деца заедно, заедно момували; едната се омъжва и живее щастливо: съпругът й – уважавана обществена личност, обаятелен мъж, шеф на Културния дом в Карлово. Имат момиче, което се оказа колега в Университета, и момичето расте обградено от слънчева домашна атмосфера. Грижат се за дъщерята не само родителите, но и съседката, която – независимо че е пожелана от много мъже жена, но не личи да се терзае, че останала сама в живота. Ала затова пък постоянно е в дома на приятелката си: заедно шетат, посрещат-изпращат милия съпруг.

  Идилията се точи над десетина години. Мир и съгласие царят в този уютен дом.

  Дъщерята на тези двама – студентка вече, от един момент започва да се досеща, че приятелката на майка й едва скрит личен роман с шефа на местния Културен дом. По незабележими на пръв поглед подробности – погледи, шегички, трепет в компанията, девойчето откриваче и татко й не е безразличен, че под повърхността на женското сътрудничество баща й живее фактически с две жени, с две жени споделя и леглото.

   – Знаеш ли, Жорж – казва ми, най ми е странна реакцията на майка ми. Виждам, че мама обича тате, но защо ли не го ревнува? Любовта се разгаря пред очите й, а е спокойна, като че ли благосклонно се отнася към двамата любовници. В почивни дни те обикновено излизат да се разхождат из къра, а мама отива на село при своите.

  Припомням си нещо, чуто преди доста време, и се питам: този мъж с коя от двете жени е? Дъщерята, привързана към татенцето, така завърши разказа: "Жал ми е за приятелката на мама леля Данче". Коя от двете греши, или всяка е права за себе си!
В предимствата на обичащия може би е примирението да приемеш човекът ти да е щастлив без теб. Свободен да избира с коя да е, що непременно с теб да е!

  Има изкусителна тръпка в това. Преди да познае* Адам, неговата Евичка вече се е любила с Дявола. Сатаната я е подтиквал към еуфорията или екстаза и на плътските удоволствия. Иначе двамата с глинения наивен Адам биха си живели както брат и сестра в Едемската райска градина. Като я научил Дяволът да ловува, тя се превръща в жена в действителния смисъл на думата. Нали оръжие, което не влиза в употреба, става бреме, губи стойност, поръждавява, мотае ти се в нозете, спъва те. За какво ти го е дала Природата?!

  Кога възбуждаме страстта? Когато кротко, еднообразно в делничното се въртим, или когато прескачаме телените заграждения на правила и забрани? Онова, което се повтаря, без да се обновява, бързо омръзва. Обаче каква тръпка е да проникваш в чужди пространства, както хищния ловец на съблазнително пърхащият дивеч да се усетиш като завоевател и пиратска шхуна в открито море?! Онази съпруга вероятно тъй съхранява привързаността на мъжа към себе си – като позволява, дори като се отстранява от брачното, докато идиотът преживява любовтта си по другата жена. 

  Голяма е опасността да го изгуби, но не е ли по-честно, по-достойно по този начин да приеме нещата. Защото свещено е правото на личен избор, естествено и с грозд от задължения и тегоби. Но който изпитва любов, дали – и страдайки, ще отстъпиш, и ще заминеш на при своите или където и да е, за да не пречиш. Никой не може да ни унижи по-болезнено от нас самите. Освен ревност, защо ли в самоунижението откривам края на всяка любовна история?

ОТМЪСТИТЕЛНАТА ВЛЮБЕНА

  Завоевателният рефлекс понякога се изразява в чудни неща у влюбената... Понеже момъкът, когото все горещо обича, вече изгубил интереса си към нея, Благовеста Д-ва, дяволито, интелигентно, артистично и отракано пловдивско момиче, покрай най-близкия му и доверен приятел урежда интимно парти за трима в апартамента си на седия етаж зад Стария нов мост на реката. Пред безразличния свой любим изкушава плътски приятеля му и буквално пред очите му се оставя той да я люби. Изненадан и замаян от изпитата гръцко узо, скучаещият до някое си време наблюдател внезапно е обзет от дива ревност. И тя, според думите й, се любила и с двамата. Луда работа...

   – И после какво стана? – питам.
   – Какво да стане! – гледа ме сияеща, лъчезарна. – Глупакът му с глупак, леле, като залепна! Върви ми по петите, във врата ми диша. В тоалетната да вляза, на стража е отпред, пази някой да не ми налети. И взех сериозно да умувам как да се куртулисам от него.** 

    В просъница едва събуждайки се, край ми звучи музика: акустична китара, дрезгав баритон, нищо в стил кънтри. И ей тези думи...

Богатите... а-ах, богатите!
Защо им са пари
те на богатите,
ако не за да дават на бедните!
Богатите... а-ах, богатите!
Богатите правят пари,
бедните правят дългове и деца.
Богатите... а-ах, богатите!
Защо им е бизнес на богатите,
ако не за да дават на бедните,
ако не за да дават на талантливите,
дето движим света на она
зи си работа
и правим изкуство, и правим деца –
просто защото сме тук 
за любов.

Богатите... а-ах, богатите!
Вагабонти са те, колко грешни са те!
Ала Господ така е решил –
да ги отрупва с пари, с
 много пари,
за да помагат на бедните,
бедните да си раждат децата,
да ги хранят и обличат,
талантливите да правят изкуство –
и тъй да се радва светът.

Богатите... а-ах, богатите!
Колко скучно е да си богат
и сам да си лапаш паричките,
да си носиш модните дрешки,
дрънкулки да си 
купуваш
и да те гони безсъние,
че никому не си помогнал!

Богатите... а-ах, богатите!
Боже, кажи им защо са на то
зи свят,
кажи им – Теб
е ще чуят! –
кажи им, за да прогледнат,
защото ми е жал за тях,
защото ми е жал за всички тях.

  Колко ли лесно ни изглежда печеленето на пари, мисля си, едва излязъл от света на сънищата, на вратата между Наяве и Наужким! Само малко усилие – и стиховете, книгите, мелодиите, които звучат у нас, картини, които с думи рисуваме от илюзиите си, ще се превърнат в истина.

  Щастлив съм, мога да направя малко по-щастливи мнозина, но нещо пречи. Защото светът не е зле устроен (и не е прав поетът Никола Вапцаров***хич не е прав!), ала някой трябва да запали свещта, кандилцето си да запали и да тръгне из грешния ни свят чудото на Сътворението, чудото да раждаш и отглеждаш челяд, стихове, песни, картини. "Мога ли сам да запаля свещицата, това кандило, този двехилядигодишен вълшебен фенер?" – питам се. И винаги ще е нужна жена, изкусителна стихия.

  Омръзна ми да живея, ограничавайки се. Омръзна ми да се заравям в неизвестност. Омръзна ми тази черупка, тази костелива коруба на костенурка. Построих си кула от слонова кост до небесата, знак не заради себе си, а за вътрешен тих глас от низините на нацията, който да бъде дочут най-после. Не мога да правя тънки сметки; друга ми е мисията; защо да се преструвам на какъвто не съм?! Къде са онези, дето ще разгонят стражата, ще ме погледнат с любопитство като странна птица, която говори странни неща, от които по-ведро изглежда животът!

  Съобщавам тези работи не от себе си – друг някой говори. Настройвам таланта си от петдесет години и повече, опъвам до скъсване тънките струни, за да звучат ясно, красиво. Ювелиръ в течение на дълго време шлифова парченцето диамант, за да се кичи с хубостта му ли? Ако глупци смятат това за самолюбуване, нима не зная що е то, какви усилия струва участта да се родиш с тази дарба! Очакват да моля: "Дайте възможност, помогнете!" Но тъй бъбри отчаяният. Не съм отчаян. Жал ми е, че сами си съсипват живота. Да коленичиш, пълзешком, ръце да протягаш за милостиня?! Не себе си, тях би унижил, ако постъпиш тъй. Никого не желая да унижавам. Семето зрее, и не е обикновено семе, а енергия за добро. Не съм единствен; мнозина сме, но кой ни знае! Тълпата се заплесва по шарени стъкълца и
дрънкулки, плашила й вземат очите. Предвкусва нещо уж красиво, а получава лъскави опаковки на празни работи.

  Нещо се кълби, бунтува се, едвам се удържа от напиращи коне с пръхтящи ноздри и мускулести тела. Ако не проявят усилие да разберат какво ти е на ум, нищо повече не можеш да сториш. Което ни е вече предначертано, то се изпълнява и нямаме как да го спрем. Своето не спирай да вършиш, нека участта ти е достатъчна и да си спокоен! Ала не съм спокоен, грижа ми е, че семето сякаш единствено върху камъни и спечена угар пада. Няма самота, по-открита към хоризонта.

ФРАНЦ КАФКА

   Вече над десетина дни чета Писмата на Франц Кафка**** и не мога да се отърва от тягостното усещане, че чета версия на личния си живот. Смалявайки се, австрийският евреин Франц Кафка се справя някак с личната си драма, присъща на човека, виждащ арматурата, скелета на живота и света. Справянето у мен някога избива в придаване на тежест върху собствения ми незначителен стил на живеене.

  Случвали ми се обаче почти същите събития в личен план: например, бягството от Ася през далечния юли на 1972 г., съденето, но не както е с Кафка, в някакъв хотел, в обкръжение на хора, опитващи се да го разберат, а в съдебна зала насред чуждия ми по онова тягостно за мен време Балчик, пред настръхнала публика, дошла в очакване да ме види унижен и наказан, че не желая да се оженя. И т.н. Споменавам началото на низ от аналогии. Същата невъзможност да мисля за друго повече от писането. Ама и същата самота за размишления, подчиняващи денонощния ми цикъл преди всичко на писането, на размишления върху всяка дреболия наоколо. Същият ад, който понякога избива с клокочене на повърхността. Същото отсъствие на желание да се обвързвам с приятелства на битова основа. Само дето хер Кафка, за разлика от мен, е болезнено, повече оголена кървяща рана, по-краен в самоохулването, криво-ляво прикривайки могъщия глас, изригващ от дълбините на духа му на неслучаен простосмъртен.

  Това просто плаши! Затова чета твърде личните му писма с потрес, с усилието на изправен върху ръба на клокочещ кратер. Той е доста предизвикателен, а и ужасен в нежността, в страха да не бъде окован, да не му се наложи да отстъпва пред когото и да било, представяйки се като жалък, нищожен, и тъй – изхлузвайки се от обичайните капани, които отклоняват и разпиляват всекиго от нас, грешните, по-далеч, встрани от основното в собствения си живот.

  Такъв респект имам към този евреин, че не посягам да поправя дори правописните коректорски грешки, допуснати в отпечатания на български език превод! И не казвам, че ми е симпатичен. Пресметливостта, еврейското у него, ме държи на разстояние от него. Боже, ами че той е пресметлив дори в любовта си към някоя си Фелице*****, от егоизма си да я превърне в придатък на творчеството си, колкото и гениално да е то! Такъв грях не се прощава с усмивка и махване с ръка: и не заради плътската Евина щерка, а заради Любовта не бива да подминавам лековато този род пренебрежения.

  Могат ли Любов и Творчески гений да стоят подозрително насрещу си? Може и да не съм прав за Кафка. Ето възможност сам да се защити, цитат от книгата!

 Стр. 196, цит.съч.: "Аз те обичах, когато беше естествена, и само когато проявяваше враждебност към работата ми, се страхувах от теб. Понеже те обичах толкова, не бих могъл да ти сторя нищо друго, освен да помогна да се запазиш такава, каквато си. Все пак това не отговаря пълно на истината, беше заплашвана, но нима никак не желаеше да бъдеш заплашвана? Никога? Съвсем никак?"

  Цитираното е част от писмото до Фелице. Пише "Аз те обичах" и "понеже те обичах толкова много"... Думи-думи! А ето нещо, под което бих се подписал!

  Стр.209: "Известно ли ти е! Вървяла ли си някога сама надалече? За такова нещо са необходими дълъг низ минали неволи, но и много щастие. Зная: като момче, често бях сам, но по-скоро по принуда, много рядко – волно и щастливо. Сега обаче бързам към усамотението както водата бърза към морето".

  Да не пропусна, опитвам да преценя 29-33-годишен виенски чиновник от 1912-1916 ги отношението му към четири години по-младата му годеница; и двамата са рожби на заможни семейства с висок доход и установено място в йерархията на предвоенна Австро-Унгария и Германия. Шетането им из богаташка Европа, из луксозните кътчета Карлсбад, Мариенбад, Швейцария, Италия и пр. се приема за нещо естествено. Фонът на цялата им любовна история няма нищо общо с мизерията и ограниченията, в които имам щастието да съм от раждането си до днес в Пловдив, това мое твърде красиво място под небесата с византийското му коварство към собствените рожби. И в
се пак. И все пак! Европо, не те ли плашат очите ми на българин? Чак толкоз предвзетост на едно място, колкото в онзи тих период на затишие, лекомислие и лукс, предшестващ двете световни касапници... Толкова аристократична разнеженост!

  Едни и същи фрази, изречени от разни хора, имат различен подтекст. Кафкианският подтекст няма нищо общо с подтекста, който влагаме ние тук, в България, а може би и изобщо – на Балканите. Строго погледнато, как да си аристократ във високия смисъл на понятието, ако си вперил зъркели в шепата трохи, измъчван какво ли би спечелил, ако еди що си би сторил или отстъпил някому.

  Психоанализата понякога ми напомня такова броене на плюсове и минуси. Излиза, че българите, общо взето, сме далече по-широко скроени характери от скрупульозно придирчивите и охтичави от уплах да се не излъжат западно- или средно-европейци, макар Кафка да е за мен по-скоро образ на пресметлив амбулантен търговец, колкото и гениален да е.

  В плен съм като че ли на затаена неприязън към гениалността. Кафка ме занимава като подход към всеки човек. Захванеш ли подробно да се самоанализираш, какво ли друго освен разочарования и генетично заложени национални комплекси ще откриеш!

  Луксозните, по мое мнение, курорти и местенца на континента, които изнежения и болнав Кафка посещава или пребивава известно време: Париж, Берлин (27-годишен); пътуване през лятото на 1911 г. (28-годишен) – Цюрих, Милано, Париж и Ваймар през 1912 г.; престой в два швейцарски санаториума в Юнгборн, планината Харц (1912), Ерленбах при Цюрих; воаяж от Виена до Триест, пък с параход от Триест до Венеция, оттам през Верона и Дезенсцано за Рива и Лаго ди Гарда (1913); в санаториум (1915): Румбурк, Северна Чехия; командировка до Карлсбад и Мариенбад (1916). Следващите години: от Мюнхен през Будапеща за Арад (1917) и Цюрау (1918), престой в Меран или Виена (1920), декември 1920 г. – в Татрите, Матлиари; през 1922 г. – януари-февруари, в Шпиндлеров млин (курортно селище в Чехия) и проч. Угасва на 3 юни 1924 г., месец преди да навърши своите 41 години. Напомня ми трескаво търсене, по-скоро бягство оттук и оттам, без да успее от себе си да избяга. Което е невъзможно.

  За мен уседналият, вкопалият се в дома си наблюдател, тези лутаници, от една страна, имат вид на празнични шествия на суетността, от друга, са бягства на човек, изплашен до смърт от ада в душата. Защо след красивата фраза "ние хората би трябвало да се изправяме един пред друг така почтително, така замислено любещо, като че стоим пред портите на ада" (стр. 377), изпитвам съмнението, че авторът се е наслаждавал, любувал се на нещастието си?

  Как живееш с ада в себе си! – бе възкликнала преди години майката на щерките ми. Бих запитал философите на света: "Говоренето за собствения ад не е ли слабост, или – което е далече по-неприятно, не е ли отчаяна героическа поза?

БАЩА МИ

  Умирайки, часове преди да издъхне в мъки, баща мироденият на 22 юли 1922 г. в бедняшкия, днес занемарен градец Харманли, ми предаде последния си мълчалив, в съответствие със стила му бащин урок, направи всичко възможно в онова болезнено свое състояние да не притесни най-близките му. Отстраняваше ни полека и нежно от страданието си, извръщаше очи на другата страна в сандъка на четири колела, който ни отнасяше вкупом към софийската клиника "Пирогов", шепнейки: "Майко, майчице!"
А щом д-р Иван Бошев – 42-годишен бохема, непукист, типичен пловдивски майничка, който вече го беше отписал от живота******, надничаше откъм шофьорската кабина да пита: "Е, как е? Как е, бай Кириле? – моят Малък Голям Човек със задебелял език и обгорено лице отговаряше възможно най-кротко: "Нормално, докторе! Няма проблем, докторе".

  Да казвам ли кого поставям по-високо – великият Франц Кафка или неизвестния за света дърводелец часове пред смъртта! Откривам толкова величие в мълчанието ти, татко мой, че само като си помисля, свят ми се завива.

Пловдив – гнездо на пошлост и древна култура

Plovdiv, edited on 17 apr. 2025
____
В библейски смисъл. http://numerologiazavseki.com/%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B8-%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B8/%D0%BA%D0%BE%D1%8F-%D0%B5-%D0%B1%D0%B8%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%B2%D0%B0/
** На всеки петнайсетина-двайсет минути джиесемчето й звънеше и усмихната, но с траурен глас, казваше: "Не, мили! Нямам проблеми, наоколо е спокойно. Нищо не ме заплашва. Намирам се... (спомена заведение в другия край на Пловдив), бъбрим тук с една колежка за хемороиди".
*
** "Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!"  реплика на лирическия герой в поемката на Никола Вапцаров "Песен за човека".
**
** Франц Кафка (1883-1924), „Роден съм да живея в самота”, бълг. изд. 1981.
**
*** Felicite (фр.) Блаженство, върховно щастие.
***
*** Този същият д-р Иван Бошев, син на професор по медицина, три месеца по-късно издъхна от отток в черепа – паднал от табуретката, когато опитал да смени изгорелия бушон. За нелепата му смърт сестра ми говореше, че клетвите й за нехайството му спрямо баща ни се били изпълнили. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)   Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясня...