ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1674.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1674.)

    Изпий горчивата чаша мълчаливо и докрай, и отмини с полученото познание върху честолюбивата ни човешка природа. – Аноним (1947)

    1 sep. 1998

ОПАК НРАВ

Защо ли в мене графомана книжен
съзрели сте тъй весел и щастлив?
 Щастлив и весел, да, и аз се виждам,
но по-далеч от вас, за да съм жив!

Похвалата ви обезоръжава,
ценителите срещат ме с юмрук –
едва ли гарга рошава такава,
овации ще я споходят тук.

От тебе, мама, стока не ще стане! –
ако израсли сте с тоз мил рефрен,
като в любима турска мелодрама
към благи думи ще сте като мен.

Така че по-добре юмрук в зъбите,
ритник отзад, и ходя жив и здрав,
и нека вече повече не питат
защо е толкоз опак моят нрав.

 

01.09.1998. 

    Бързичко се отрекохме от комунизма: накичихме го с най- отблъскващи етикети, дадохме да се почувства каква върховна погнуса предизвиква у нас. А дали е толкова просто и еднозначно това всеобщо сбогуване с Голямата химера, която до вчера осмисляше младостта и целия ти живот? Дали не сме като онзи, до вчера примерен съпруг, който неочаквано една сутрин засипва с обидни прозвища и ругатни някогашната своя любима?

    Пред съда на Историята, на идещите подире ни вадим със сладострастие мръсното бельо, развяваме греховете, окайваме жертвите, самите себе си. Назлобяваме, забравяме, че в сатанинския театър между Девети (ІХ.1944.) и Десети (ХІ.1989.) имало гориво за обърканите ни мечти, смисъл за объркания ни живот? Е, разведеният получи като че свободата, но вижте какво прави мнозинството с тази своя (даром дадена) свобода. Какви вълнуващи сюжети на грандомания, алчност, егоизъм, невежество ни заляха със зловоние! Доцентът Иван Костов бил днешният Стефан Стамболов, "хидрологът-философ Ахмед Доган – днешният Левски.

    Тръгне ли да ловува (за пуритана: "да изневерява"), доскоро инертна и ленива, самката става гъвкава, предизвикателна, сексапилна. Не й пречи! Не я спирай! Тази "изневяра" й е нужна като глътка въздух за бързия плувец, съответства на призиви от природата й. Природата тътне в кръвта й, тялото й бясно произвежда хормоните на свободолюбието. Самата тя не знае какво става с нея; и какви отговори търсиш именно от нея, какви обяснения? 

    Отстрани се, стой си на мястото (ах, че лесно е отстрани да се препоръчва); ако ти е писано, ще те потърси, ако ли не, ще си спестиш поне унижението да се гърчиш като червей пред собствените си очи.

    Жалки са сладострастните до вчера жарки любовници, които днес така сърцераздирателно хулят своята мила; затова и не вярвам на "демократите за една нощ". Всички ние, родени в годините на соца, сме – каквото да си говорим, каквото и да вършим, негови творения. Какво искате от нас, манипулираните, приучените да живеем в аквариумчето на болшевизма, чичко Сталин и вожда Димитров! В основата на всяка любов има и няколко капки отрова.

    Учеха ни, че може да има шаблон за щастие. Християнството дава право на всеки сам свободно да избира; комунизмът предостави това твое лично право в лапите на шепа партийни вождове и шамани. Първи след Девети септември 1944. на политическата сцена нахълтаха фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, рушителите с автомат и кирка. Около 1956. тях ги замениха отлично подготвени, образовани във висшите партийни школи лицемери, демагози на Партията. И едва след 1980. се появиха безскрупулните технолози на властта, обиграните актьори от управлението в стил а ла Андрей Луканов: те именно превърнаха политическата власт във власт икономическа и сега пак те – чрез подставени фигури, ни ползват като 7-милионна маса крепостни селяни на някаква версия осъвременен Български федализъм с човешко лице.

    Но и най-хубавата идея е като хубавата жена. Захванат ли с гнусни пръсти да ровят из плътта й варвари, хубавицата от романтичен твърде красив идеал се превръща в проститутка. Запокитихме в селския кенеф мечтата си за свобода-братство-равенство като дрипа, с която мнозина вече се бяха удовлетворявали: малцината тарикати – материално, мнозинството от нашето поколение – духом. 

    Които се бяха обявили за законни нейни стопани, най-бързичко се отрекоха от нея. Остана да се пита простият доверчив народ от крепостни селяни, които се вълнуваме по площадите, гушнали сини или червени хартиени знаменца: тази химера Любовта на нашия живот ли бе, или гримирана луксозна проститутка? 

    Зазяпани по нежните й форми, омаяни от Светлото бъдеще, което учтиво ни обещаваха, не сме се усетили как животът ни премина в сбиране на имот и пари за тъничка прослойка шмекери и тарикати, т.е. за мнозинството днешни приятни наглед новобогаташи.

Людмила Живкова (1942-1981) и Любомир Левчев (1935)

    Чета книгата на Левчев "Ти си следващият!"... Защо ли сега ми изглеждат бледи стиховете, които някога, през студентските ми години, и не само мен лично, толкова въодушевяваха? По вътрешен строй авторът ми е все тъй близък, усетих желание да го видя отблизо, да го попитам това-онова. 

    Да, бе! Какво ли, което още не знам, може да ми каже? И все пак, заради опита му за покаяние (книгата) ще ми се да му стисна ръка, и хич, ама никакви въпроси от моя страна!

    13 sep. 1998 

    Влажна, хладна и сива утрин. Лекият ветрец... Кряскащата високо над отсрещния бедняшки блок летяща птица. Звуковите вълни – 1) от влака, който – забавяйки ход, влиза в пределите на Пловдив, 2) от невидимия пътнически самолет, вибриращ на десетки хиляди метра височина над облаците; 3 ) от цвъртенето на птичетата в пет и половина сутринта откъм храстите покрай лениво течащата разляла се Марица. Това, плюс определено просташкото квакане на жена с мъжествен тембър или на мъж със загрубелия глас на дъртак тютюнджия – безцеремонно и заядливо, с тържествуващо иронично квакане, с псувни примесено. Лай на улични помияри около контейнерите с разхвърляния от циганите-събирачи на хартии, хляб и метал ценен за тях боклук. Ето я моята великолепна театрална сцена, декорът на записките ми, България в крайчеца на второто хилядолетие след разпването на Иисус.

    Изповедите на Любомир Левчев оставят у мен усещането за пропиления талант. Лирическият му двойник е и едно от моите лица. Писаното в едри щрихи ми напомня ситуации, преживени не само от мен. Пак същото лутане, вездесъщият импулс към мечтата, същите грешки и заблуди, а и същата самоуверена наивност. Само дето не съм бил толкова гъвкав, пластичен, удобен, отстъпчив пред властта. И самовлюбен.

Върба Лулкина – Чавдарова (1929-2022)

    Но той бил "нашемомче". Не успях да дорасна до "нашемомче". Девет и половина години (от декември 1972 до август 1981 г.) в пловдивския седмичник "Комсомолска искра" съм бил наивник, заел мястото, отредено за "нашемомче" (каза ми го Върба Чавдарова*, обявена за доайен на днешната ни местна журналистика, с която девет години и половина деляхме канцелария в голямата редакцията на храбрия вестник "Комсомолска искра"). Връзката на Левчев с българина или с народа, казано в прав текст, е показно-снизходителна заради гръмките му декларации в привързаност; моя милост беше самият народ; тъй че не  се налага да се кълна в преданост, да си дера ризата по площадите на България в знак на любов.

    Мен тази родна българска селва и сега ме обгръща отвсякъде, докато Левчев по интелигентски се кълне в любов към "народа". Ала все пак изпитвам и симпатия към лутаниците му, понеже, колкото и артистичен да е, си е самият себе си, от себе си не успява да избяга, та хленчи в книгата с назидателния й надслов "Ти си следващият".

Георги Марков (1929-1978)

    Легендата Георги Марков – Джери някак хич не ме вълнува. Приемам я за някаква снобска версия на заигралия се в дяволски кадрил с върхушката амбициозен талант. Не изпитвам жал за личната му драма. Съчетанието талант плюс безскрупулност не ми е интересно, макар да нямам против, ако ще днешният свят, цялото "прогресивно човечество" да жали за убийството му. 

    Каквото със свещ си търсил, намерил го! Омерзението ми иде вероятно от факта, че и във физическата смърт талантът му работи срещу нас – унижавани от партайци, мекерета и пребоядисаните в "ярки анти-комунистически цветове и лъскави нюанси, тире "демократи" бивши галеници на властта и старателни доносници и ченгета.

    В сферата, където се раждат оценките ми за този и онзи, е ужасно студено, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, ледени зъбери бодат небето. Тук медните грошове на вдовицата тежат повече от всичкото злато на богатия наглец. Нямам аргументи да го защитя дори пред собствения си усет за достойнство убития Георги Марков, колкото и талантливо да са писани репортажите му, книгите му, пиесите му.

    А съм бил от онези слушатели на авторитетната БиБиСи, които с велико търпение очаквахме "Задочни репортажи за България" като висше откровение. Да, критика на наши стопански и всякакви безобразия и вагабонтлук – това да; но сякаш го е писал като да се покаже удобен пред чиновниците, за които България е пул за залагане в световния покер за манипулации и борба за влияние над обществетоно мнение.

    14 sep. 1998

    Навън вече развиделява. Звукът на отдалечаващия се от Пловдив влак като че ще съпътства тези записки открай-докрай. На страница 424** спокрай посещение в дома на Хемингуей (Това става есента на 1972 г., когато 37-годишният Левчев е втори човек в националната управа на Отечествения фронт след "вожда на казионното БЗНС бай Георги Трайков – сърцат амбулантен търговец-чорапчия от варненското пазарище в епохата на Царство България). Та на това място, покрай кубинските щрихи за Ърнест Хемингуей, от когото съм се учил като гимазист да пиша проза, Любомир Левчев късо пише: Спомних си за формалните писма-образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за "глас народен".

    На уредена от управата при Съюза на писателите среща в почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица" в Родопите, на 2-3 км. по пътя след хижа "Здравец", през 1978 г. писателят от село Миндя, Сливенско Васил Попов, когато се обадих, че цитира от "Малкия принц" пасаж, дето го няма в книжката на Екзюпери, че го и цитира пред дузината млади местни поети, рече: "Не съм дошъл тук, на триста километра от София (как ги изброил 300 км., той си знае!) да се занимавам с някакви графомани.

Васил Попов (1930-1980)

    След як запой в луксозния пловдивски "Новотел" писателят Васил Попов издъхна две години по-късно. Мир на големия му талант и посредствената му душа!

    За да успокоят или вероятно да приспят съвестта си, мнозина от тези "най-велики писатели" от Татово време се напиваха, където им падне и както се случи. Винаги са се намирали любители на изкуството или сноби в държавна някоя си организация да им платят харчовете за хотел, пиенето, мезетата, забавленията, музиката, женичките. 

    Мило ми е като си спомня с какво самочувствие тази 150-килограмова грамада от мускули и жлъч блъсна с юмрук по масичката, наобиколена от примрели във възхита палета с жълто около човката, как с жест на велик корифей заповяда моментално да напусна онова мижаво салонче... И не напуснах! Отделих се от палетата и възседнах прозоречната рамка. Да си бе едва повдигнал задника от табуретката, одма щях да се метна в бодливите клони, да гушна бора отсреща. Могло е и да се пребия, летейки от втория етаж на ведомствената планинска вила два километра след хижа "Здравец, но нямаше как да му доставя кефа да ми се гаври заради онези мои приятелчета, с част от които бях участвал в десетина рецитала пред нашата пловдивска, асеновградска, пазарджишка и прочие млада публика – Тодор Чонов (1945), Йордан Костурков (1948), Веселин Сариев (1951-2003), Недялко Славов (1952), Иван Странджев (1953), Минко Танев (1953), Тоня Трайкова (1955), Добромир Тонев (1955-2001), известни днес поети и писатели за все по-оредяващата в днешна България четяща публика.  

   Ако у яркия грандоман, някогашен боксьор тежка категория, или "нашия български Хемингуей", както може би на подбив го нарича Емилиян Станев, думата "графоман" бе стоварена като мощен ляв прав или ъперкут в муцуната, у израслия сред изнежена столична чиновническа прослойка Левчев унизителното нарицание звучи къде-къде по-перфидно. Значи, не само графомани, но и "стремящи се да са глас народен". Виж ти каква наглост – да се стремят към нещо, което единствено Партията е в сила да ти въздаде като назначение на длъжност "Тръбач на истини от последна инстанция"!

    Първото ("графоман") може да мине за личен проблем с разстроена психика и пр., второто ("стремящ се да е глас народен") според бойкия Владимир Левчев, обаче, е политически акт, демонстрация на непукизъм спрямо Партията и властта.

    Кой можеше да си позволи да говори от името на нацията ни? Нали това право се отдаваше от властта като униформа с офицерски пагони! Да си писател си беше като назначение на висша отговорна длъжност в партийния апарат. Всъщност, мнозина от признатите в България писатели и поети бяха par excellence политически чиновници; Павел Вежинов само да спомена, пък за останалите "ярки" писатели всеки от моето поколение, преживели соца. все още четящи нашенци би трябвало сам да се досети.

    Същата 1972 г, когато 36-37-годишният Любомир Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка сред инфантилни хора с оръжие, за да ме назначи на щата "литературен сътрудник" в пловдивския младежки седмичен вестник, поетът Петър Анастасов (1942-2023) най-приятелски ме посъветва да посоча минимум двама члена на БКП, които да гарантират политическата ми благонадеждност. И гарантираха с подписите си върху кариран лист от тетрадка две стари работнички от пловдивския Електроапаратурен завод, от цеха за релета, където като обикновен редови бачкатор работеше и майка ми; нищо че беше дипломиран висшист, та баща ми дърводелецът мебелист Кирил от Хармали незлобливо я дразнеше: "Надке, що ти е дипломата, като няма работа за теб като даскалица! Дали да не я туря в рамка тази твоя диплома, пък да я ковна в нужника за радост на очите?" 

    Девет години и половина по-късно, като ме уволняваха, в ОК на ДКМС секретарят на отдел ИВД (Идейно-възпитателна дейност) симпатичната Нели Пеевска*** с нежно тенекиено гласче изчурулика: "Жоре, съжалявам много, Партията вдигна доверието си от теб, не може да останеш в нашия храбър вестник. Напиши си собственоръчно заявлението за напускане, че да не се наложи да те уволняваме дисциплинарно".

      Моето кътче в стаята ни за четирима: Върба, Иван Коджабашев и Николай Галов.

    Провинението ми беше критична статия в майския брой от 198 г., предназначен за Защита на природата; описал бях участта на десетина хиляди българи, все семейства на бачкатори, настанени да живеят в условия на зарязани от Господа Бога отвъд най-многолюдното циганско гето в Европа, кв. Столипиново, притеснявани от налетите на крадци и насилници, нощем обгазявани от пловдивския Екарисаж с болестотворната воня на трупна пихтия, изливана нощем в разлялата се тук река Марица. В този район на града заболелите от рак в годините на строителство и възход бяха твърде много.

    Мило е, когато сламено чучело заеме поза на гръмовержец, какъвто е случаят не само с Любомир Левчев. Епигонстващият, и заради това – тачен в Латинска Америка Васил Попов и патетичното "нашемомче" Любомир Левчев дали не са осъзнавали в годините на БКП и соца, че да говори от името на нацията е естествено право и дълг на всеки артист, на всеки човек на изкуството!? Но в онези години понятието "народ" се заместваше от понятието "партия"? Като висш номенклатурен кадър – назначени по списък, галеници на Партията, произведени в сан Говорител на народната съвест, лумпени и пройдохи от пловдивските кръчми биваха въздигани в лауреати (с лавров венец), носители на отличия от постното "талантлив" до нафуканите "вдъхновен", че и "гениален", та чак "епохален". 

    От позицията галеници на Властта и възторжени симпатяги назначените партийни соц. агитатори можеха да бъдат палави и предизвикателни, можеха да трошат маси и столове и стъклария на алкохолните си запои, да размахват назидателно показалец, да се кълнат в любов към нацията и в безусловна синовна преданост към Партията ръководитека. "Подвизите им" произтичаха все от самочувствието, че яко се борят с империализма, че са "карающий меч революции".****

    Книгата на Левчев документира съсипването на талантливо поколение от поети и белетристи през периода 1956-1989 г. За себе си откривам драмата на един неслучаен сред българските поети, чийто стихове харесвам – сливналията Георги Джагаров.  

Георги Джагаров (1925-1995), Весо Кучето***** и Тато

    Съдбата на Джагаров е печална; дето имаме стара лакърдия: каквото посял, това и пожънал! Ала как ли да изхвърля от съзнанието си онези горди редове, апотеоз на достойнството ни на българи, преживели башибозушките кланета и не станали роби:

Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.

Или:

Земя като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган...

И онова страховито, писано в памет на самоубилия се Пеньо Пенев, "Признание":

Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.

И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.

    Болшевишката метастаза заглуши може би най-българския по духовен строй, по рефлекс сред съвременните български поети. Мир на праха ти, Георги Джагаров, но стиовете ти нямат нищо общо с харектера ти на партиен слуга и мекере!

    През лятото на 1981 г., годината на стихийните и първи работнически барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, в навечерието на 34-годишнината си получих вест, че Партията вдигнала доверието си, тъй че ми е изстинало мястото в "Комсомолска искра". Според тогавашната политика спрямо по-младите вестникари, предложиха ми да заема учителско място в едно новичко, току-що построено, прясно боядисано училище. Обяснението – понеже единствен съм с диплома за завършено висше образование, като решавали онези отгоре да подмладят редакцията, мен най-безпроблемно и леко могли били да ме преустроят. Другите били без диплома. Дори главният ни редактор Петър Кошутански от Кнежа се губи два-три месеца в София и после разправяше как бивши съвипускници му подготвили аламинут дипломата.

    Това им беше версията. Което поне значи, че не ме смятали за враг на народа, а за оказал се сред истинските "нашимомчета" по погрешка. Заблудили се. "Ваште статии много ни допадат! – потупва ме по рамото, обгръщайки ме с лапа, вторият по ранг в окръжната партийна йерархия, масивният като гардероб Димитър Димов и сочи кой знае защо през джама към Централната Пловдивската централна поща: – Сега имате чудесната възможност да приложите на практика чудесните идеи, за които четохме с интерес. Дерзайте, млади човече!"

    Един вид отличие за моето графоманство, шест месеца по-късно, през пролетта на 1982 г., същите персони вероятно ме предложили за юбилеен позлатен медал "100 години от рождението на вожда Георги Димитров". Два месеца и половина се правя на вегетарианец, докато една пролетна привечер чувам познат глас по домашния си телефон:"Обажда ти се Димитър Жутев (председателят на един от четирите районни комитета на пловдивския Отечествен фронт): 

    – Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те!
    – Не мисля, че съм заслужил тази висока чест – отговарям колкото ми е възможно смирено в слушалката. И пухкавият Жутев, усетил ирония, взе, че ми се ядоса: 
    – Ей, момченце! Медалът ти се дава за гражданска доблест и смелост. Идвай да си получиш медала и ми се махай от очите, да не ти се стъжни животът. Недей ми прави демонстрации, опичай си акъла! Имаш две дъщерички, за тях мислиш ли?

    15 sep. 1998  

    Влакътq забързал се, фучи на излизане от Пловдив. Трещят колелата по релсите. Какви пътници отнася в мразовитата есенна сутрин този експрес, какви грижи, какви страсти, какви надежди! Днес е първият ми ден от новата учебна година, започва пак странстването ми из Древноелинската, европейската и Старобългарската литература. Какво прави учителят, освен че повтаря от друг откритите вече нещица. Че учителят продължава да се учи, дами и господа. Животът ни си е едно голямо училище. Докато дишаме, докато размишляваме над човеци и събития, все се учим. Всяко начало е и финал на нещо: че единствено нишката на човешката гордост и достойнство не бива да се прекъсва.

    Опитах в тези къси записки по наши Български работи да представя моята гледна точка на не-важен, на наивен и анонимен участник в събитията, и все пак свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил кой знае какво: пробвам да изразя на глас онова, което си го мислят повечето от моите съграждани в разпнатата от лицемерие и невежество България по време на лицемерна и бясна лъже-демократизация". Докато графоманствах, усещах се дип нарядко доверчив наивник, по-често се чувствах Адам от кал направен, и това – надявам се, далеч не е поза, ами участ, заложена у всеки от нас наивник, и най-паче: у всеки простосмъртен българин по род и кръв, оказал се на пир сред хищници и лицемери по време на чума.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 27 dec. 2024 

___

* "Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител. (из книгата "Индекс 21361" на др. Върба Чавдарова). Толкова! Принципно положение: каквото не е описано в Историята, не се е случило, ако не го е записал публицастът на Партията ракъводителка БКП, Не се е случило, пък и няма как да се знае от онези, които идват след нас на този свят.  Вж. https://arhiv.marica.bg/%E2%80%9C%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%81%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B0-%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D1%88%D0%B5-%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B8-%D0%B7%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-news55451.html
** От книгата "Ти си следващият..."
*** По-късно същата Нели Пеевска (1950) беше, известно време шеф на Радио Пловдив или на някогашния Радио-телевизионен център Пловдив преди или след Йорданка Аначкова (1974-198.

**** От рус.: наказващият меч на революцията. 
***** Веселин Йосифов (1920-1990), председател на Съюза на българските журналисти. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=28726 Бел.м.,tisss.