Да усетиш душата на този най-древен в Европа град не е така лесно. Защото може да ти се покаже както романтичен, така и съвсем по византийски подъл. И няма как да се отървеш от южняшкия му чар или магия, които в никой друг български град досега не съм откривал с толкова могъща интензивност. – Аноним (1947)
5 sep. 2009
СТАРАТА ЕВРЕЙСКА БАНЯ*
На приятеля Арон Амар (1949) Пред банята на припек в лакърдии зевзеците на моя роден град отварят мухабет за случки дивни и хилят се – низ дяволски благат.
Коя ли сред засуканите булки току-що къпана и с див копнеж въртяла кръшни чупки, подочула мераците на местната младеж,
как старият бакалин бай Миале търчал към булката си по чаршаф, заметнат в кръста, щото го обрали, и тя го чакала корав и здрав,
как той я псувал на провала щуро: "Мизернице, все туй ли ти е теб в акъла женски! Дреме ми на кура, живота ми превърна на вертеп",
как обущарят Митре лъгал Пена, че три дни лее плоча от бетон, а Пена как го нашла разгневена с комшийка гол в съседския им дом.
Как Ристе с китки срещнал буля Цвета,
от баните пристигнала с експрес,
пък тя излязла толкова проклета –
отказала съпружеския секс
и той с една сиджимка от простора
на крушата им бесил се напук
и махалата как се сбрала в двора
да види загорял мъж щур и луд.
Как на снашицата еднъж посегнал
коларят Спас, обхванат от мерак,
и после на сина разправял бледен,
че влязъл е в дома им върколак,
и викнали по този повод спешно
баячка, ала там размятала поли,
снахата Наска смяла се зловещо
и го проклела Бог да го гори.
Заливат се от смях, та чак хълцукат, въртят ракийката в магьосан кръг, сербез по раменцата се почукват, та, в клещи сякаш, пука някой гръб.
Брадясали, в ушите – мъх старешки (сами зоват го "гробищна трева"), един рече, друг го допълня вещо – от смях тресе се банята едва...
Отдавна тук бедняци се не къпят, Орта мезар ще рухне някой ден, но тези старци много са ми скъпи, макар и от цинизма им смутен.
Зад ъгъла полечка се задава процесия… Уж жалят едного, ала мъртвецът в китките се дави от кикот в траурното си легло.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 27 noe. 2024
Илюстрации
- Еврейската баня – архитектурен бисер на Пловдив.
- Палеж на баня Орта мезар през февруари 2016 г.**
** Според следствието, пожарът не бил нарочен палеж, както говореха жителите на моя роден Пловдив. От някогашната култова мюсюлманска сграда, останава единствено молитвеното помещение. Преддверието на храма било разрушено през първата половина на ХІХ век, обновено като квартална Градска баня в стил Пловдивска възрожденска къща. До края на 70-те (1980 г.) на ХХ в. банята се ползваше в чифт (четни) дни като женска, в тек (нечетни) дни, за мъже. Майка ми ме е водила, както и жените от нашата махала водеха синовете и дъщерите си в женската баня, кажи-речи, до дванайсетата ни година. След къпането следваше сладкарницата "Пчела" на отсрещния ъгъл, където се кръстосваха бул. "Руски" и бул. "Шести септември", където ни черпеха с боза, пасти, тулумбички, едри парчета баклава или кадаиф, обилно залят и плувнал в захарен сироп. Вж. https://trafficnews.bg/urok-po-istorija/orta-mezarsartseto-niakogashnite-zapadni-kvartali-plovdiv-71627 Бел.м.,tisss.
Отстрани погледнато, мъжките приятелства по-често са свързани с яко надпиване, добро похапване в долнопробна кръчма или селски ресторант, където сервитьорката е хубаво момиче, свири чалгата на Азис, обзавеждането е като за гладни господа. Ала всъщност същинското мъжко приятелство е грубичко подбутване помежду, налютява като овкусената за изнежен философ-психолог от школата на КаГеБе, роден и раснал в китното градче Долна Баня, Софийско приятна на вид шкембе-чорба с оцет, чесън и едросмлян лют червен пипер.* Точно в това е неговата здравина в критични ситуации от живота, едва тогава съзнаваш, че тези ехидничащи грубовати негодници винаги са налице, имаш ли нужда от здраво рамо в карък положения. – Аноним (1947)
16 dec. 2007
ОДА ЗА ШКЕМБЕ-ЧОРБАТА
Шкембе-чорбата била кофти мода, просташка даже, гадна при това, но празник е и лек е за народа при махмурлук и цепеща глава.
За лев и двайсет с три филийки хлебец на топличко в кварталното кръчме престава да ти пука, че си беден, и гледаш към живота сит и смел.
Отваря се чудесна лакърдия с притоплен от лютивкото корем, пък жулнеш ли му и една ракия, България харесва ти хептен.
Зад потната омърляна витрина калта лъщи в златисти светлини, а посбереш ли и за чаша вино, прекрасни стават грозните жени.
Сред лют качак, задевки и копнежи, какво, че вън фъртуната фучи! Накацали по Нос Добра надежда, блестят хайдушки нашите очи.
Компанията ни е здрава, мъжка – цинични вицове един реди, от кухнята се носи лъх на пръжки и киска се готвачът като див.
Женицата зад шублера се свива, поруменяла милата от свян, и в този миг е толкова красива, че всеки си я пожелава там.
Ох, знам онез луксозни ресторанти за личности изискани и с вкус, но "личностите" там са на аванта и от бедняка много ги е гнус.
Докато сбира ни шкембе-чорбата, ех, струва си да бъдеш още жив – с мераци, с вицове и тъй нататък народът ни е приказно щастлив.
Пловдив – европейска столица на пошлостта
Plovdiv, edited on 26 noe. 2024
Илюстрации:
- Персоната, чиято биография илюстрира лъже-демокрацията.
- Капитан далечно плаване ставаш само в дълбоки бурни води.
–––
* Купичката шкембе-чорба в циганската Аджесън махала насред столицата на културата Пловдив отдавна не е лев и двайсет, ами минимум пет лева. В кръчмата "Въча" на 20 км. оттук – в село Йоаким-Груево, вече е пет лв., хлебец: 20 ст. филийката. Когато бях студент в София (1967-1971), шоличката шкембе-чорба беше 0,07 лв. Само купичката зрял боб беше по-скъпа, 0,11 лв.; хлябът не се плащаше: ручай хляб, колко ти душа сака. А у погражданилия се тъпанар от Долна Баня то предизвикваше естетски конвулсии. Бел. м.,tisss.
На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след края на Втората световна касапница, които бяхме най-обикновени войничета в мирно време, но преживяното в казармата ни остави романтичен отпечатък за през целия ни живот, което по-младичките няма как да знаят и да разберат, но е част от личния опит, твърде важна част, за да забравим в дни на всеобщ духовен погром. – Аноним (1947)
12 jan. 1969
СПОМЕНИ, СПОМЕНИ... ЗА МЪЖЕСТВО
Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула трийсет и три трябваше да дойде, но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и непрогледна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, виси в окръжности светлина на прожекторите. Наистина, тъй театрално виси! Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, в начина, по който крие си ушите в яката на огромния черен кожух, дори в самото му появяване има нещо и странно, и неестествено... Милиционера спира и се оглежда. Студено е. Мъгла като овча прежда виси над коловозите. Нощ – всички спят. Няколко пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Ала той, разбира се, не пристигна в 0,33.
Някакъв човек е опрял гръб върху стъкления павилион, където в обикновено време продават закуски и дребни лакомства. Ето ме и мен – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия тъй свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка Емва, опитвам се да пиша. Химикалката ми пише в зелено и аз си мисля: но защо пише така тази химикалка? Отивам в дъното на уютния си дом и гледам нощта. А навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.
Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху онази стъклена будка, която трепти с луминесцентни светлинки, отново и отново си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мен, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в такъв отрязък от време, когато съм започнал разказ, а пък не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.
Човекът е опрял гръб върху стъклената будка. И това става на перона на една гара. Нощ е и всички спят. Студено. Наближават Новогодишни празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара неестествено си крие лицето в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се разстила над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на плочника, гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. А дали има сняг? Не е важно има ли сняг или не – наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се в цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо важно да се случи.
– Студено! – казва някой и всички се взират, търсят нещо в далечината. Топъл дъх, превърнал се в пара, като облаче лети към светлината на прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен, върху масата, върху пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко-всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните или полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал в живота си. Виждам няколко от тях, смачкани момент на гняв – окъсани и раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!
Сега пред мен се изправя Милиционера. Гледа ме някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:
– Студено е.
– Защо? – гледам го. – Нима и на теб, с този огромен овчи кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.
– Ние сме по-старото поколение – казва уклончиво той и облак топъл дъх от устата му се превръща в пара, лети към светлините. Стори ми се, че прожекторите за миг се скриха. Ала после всичко стана пак като преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред масата, затрупана с листове. А Милиционера започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. И аз тъй се увлякох от желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледа нагло и съсредоточено, изпитателно и безцеремонно. Той се опитва да се взре до дъното…"
– Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна Милиционера.
Стана ми интересен този униформен милиционер, за момент аз пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек естествено. "Милиционера просто бе човек от село. Селянин си беше. И някак не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка измазана с вар селска къщица, разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всички сили и легна на земята. А после тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха... А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."…Това бе първото, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и веднага побързах да запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек. "Веднъж преди Нова година... някога клаха прасе. Дойде касапин с бая голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на мъжете здраво да държат за прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с всички сили.
Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно: ами че аз всъщност имах предвид себе си, не Милиционера. Това наистина се бе случило. Като си повтарях: о-о, не бива да забравям моя човек, продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава – мъглива и мразовита безлунна нощ. Изпуснали бяха опасен престъпник…" И веднага забелязах, че настана оживление сред търпеливо очакващите влака, който трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа, а Милиционера дойде при мен и ми дъхна в лицето:
– Влакът закъсня.
Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето някак трябваше да изскочи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; хем при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че Милиционера беше адски неестествен!
И тъй, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, ала с изненада открих, че той не извършва никакви движения и никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състои от тънки бледи устни. Името му още не знаех, знаех, че му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше. Милиционера приближи, раздруса го.
– Заспал си – каза му угрижено.
– Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.
– Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.
– А кога ще дойде?
– Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при този кучешки студ.
Пътниците, т.е. търпеливите хора, които се кикотеха досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен кафяв куфар от телешки бокс и шарена торба в духа на народните традиции. Той се кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се симпатичен палячо. Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото пътниците вероятно се бяха вече прибрали по домовете си. В този час може би всеки от тях вече танцува покрай горящата и зачервена печка, в топлото примамливо легло, край топлото и примамливо тяло на жена, зад плътните бели, светлосини, бледожълти, бледорозови завески на прозореца, или просто пиеха горещ ментов чай и разправяха спомени от миналото. Като че точно сега целият свят спи, хърка, върти се в съня си или разправя спомени... Опитах да си представя какво прави всеки един от тези пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че са ужасно еднакви: бледорозови и търпеливи, които пият ментов чай и спят с жена си, за да е кротка, а когато са в добро настроение, разправят спомени.
– Защо си тук? – важен-важен попита Милиционера. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с разказа. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху окичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:
– Не знам.
– Не й харесваш, нали!
Милиционера ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена: някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом бе престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.
След не повече от половин час аз отново седях пред масата, моят уютен и стар дом излъчваше топлина и приятни коледни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – Милиционера и моя човек, опитвах да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам моя човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо и от себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студа или кой знае от какво; който каза, че не знае защо е тук, си припомни. Припомни си нещо. И то като че беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора... Вървят двамата – той и Ник, по криволичещата камениста пътечка между храстите зад бодливата тел. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розова и бяла, много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат. "А ти какво би направил, Климе?" – пита Ник. Клим отговаря спокойно: "Какво ли? А, нищо! Нищо не бих направил". Двамата вървят полекичка и се взират в тъмнината, където са храсти и корени на дървета. "Аз още не съм лягал с момиче!" – признава си неочаквано Ник. "Добре!" – казва Клим.
– Десет минути закъснение – намръщено измърмори Милиционера. Беше обиколил няколко пъти района около гарата; и така, докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си ведомствени обуща, философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен. – Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ са, ти казвам. При нас на село имахме една... – И разправи всичко, което помнеше от минало време. Накрая спомена пак и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи престъпник и когато му изгубиха следите и написаха в протокола, че е преминал противозаконно желязната завеса.
А Клим, човекът срещу Милиционера, си спомня как Ник му шепне: "Такава загубена нощ!" И Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си сега в лошо настроение. Ама ще ти мине, повярвай! Животът е пред теб." Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в тъмнината, в храстите и даже зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Като ми е тежко, отивам на някоя гара... И чакам. И винаги се случва нещо интересно…" Подир "интересно" следва фойерверк от автоматен откос, като новогодишен салют. И Клим вижда как Ник безпомощен пада, май се мъчи да му се усмихне от земята. Разбира се, Клим няма как да види точно това, обаче всичко си го представя точно така. Секунда по-късно и Клим притиска лицето си към земята, но той е жив, страхува се за живота си, много жив, ето това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.
– Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о разноцветно осветеното павилионче насред перона на една гара. Има един влак, който трябва... трябваше да дойде в 0,33. Кой може да се сърди на нощните влакове! Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз пишещия с радост гледам през облаците от жестока мъгла и си говоря: "Боже мой! Клим, ти си бил добър човек". Не знам какво ми дава право да говоря по този начин – предвид Новогодишните и другите празници... за мълчалив човек, който не знае какво да прави, когато очаква влак на някоя гара – при това закъсняващ влак! Ала въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; а Милиционера ги гледа и двамата и напразно се опитва да се отскубне из спомените си, или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата и пустошта.
– А тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор Милиционера и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Много е студено" – повтори си на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше като изгладнял пес в мъглата. Спомни си, но не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно. Освен варосаната в приказно бяло селска къщурка сред узрялото пшеничено поле, този спомен от детските години единствен го изпълваше със страх и трепет от преодоляването на безброя от тъмни неприятности в живота.
Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той ме изпреварва.
– Аз си отивам – каза Клим.
Милиционерът почака да свърши споменът му, и чак след това каза:
– Ами добре.
И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и викна с пълно гърло след отдалечаващия се Клим:
– И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.
От устата му изскочи огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора. А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, доста скромен за цената си килим; стоя си тук, в уютния си дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно смачкани листове, листове, които съм написал през живота си дотук, и си казвам: "Боже мой, ами това беше ти! И никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух... Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".
БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН
Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на Българската поезия и проза, първом при ироничния Климент Цачев (1925-1996), сетне при Йордан Радичков (1929-2004), който по онова време (1969) беше май литературен консултант в официоза "Литературен фронт", едва нашумял с пиесата си "Суматоха" в Сатиричния театър, пък и с чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек с триъгълна физиономия: широко чело, но брадичката като у козел, който иззад масивно като фурнаджийски тезгях бюро май се усмихваше благо-благо, когато ми рече: "Виждам го това тук като река през полето, която току изчезне в пясъците, току се появи на най-неочаквано място"... И след още няколко такива ми ти мили лакърдии, вече угрижен и с нотка на съжаление: "Ами не мога да го пусна за печат сега. Не му е сега моментът. Ще те съсипят. Изчакай! Ще му дойде времето".
Пред портите на европейското уж подредено общество сме като нация яко обрулена, изтерзана, облъскана от Вятъра на промените. Спомняте ли си, имаше в онези години шлагер на състава "Скорпиънс", който бе култов, дори преди култов да стане "Лет ит би" на "Бийтълс" – символ за отпадането на табутата. Текстът по-горе мене лично ми напомня на Френския културен център Бобур сред Париж с цялата си изнесена навън арматура: входящи електрически кабели, обратни води, тръби, стъклария, изходящи инсталации за аспирацията и още дявол знае какво; и всичко това изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя думата, култова сграда за съвременния homo sapiens*, или по-точно казано, homo ludens**. Всичко на показ: от подсъзнателните бесовски енергии до едва розовеещата с нежната си слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у нас, което ни прави човеци.
Пазете се от книжници, които обичат да ходят пременени и обичат поздравите по тържищата, предни седалища в синагогите и първи места по гощавките... – Библия, евангелие на св. Лука.
СОКРАТ ГРЪНЧАРОВ – ИСУС и ЛЕВСКИ ОТ ДОЛНА БАНЯ*
Анонимният, подписващ се тук като "Георги К. Бояджиев" в този блог, предполагам кой e; всеки случай не е философът-психолог от с. Долна Баня, Софийско – водещ в Пловдивската уж-обществена телевизия на Евгений Тодоров (1949). Грънчаров (1959) пише в скучния канцеларски стил, освен правописни и пунктуационни грешки, докато Анонимният е наясно с книжовното Българско слово. Текстовете ми тук са следвани от фотографията ми горе вдясно. Благодаря на човека, но независимо че с писаното от него съм съгласен, смятам, че е принципно положение: Спориш ли с обучен в КГБ доносник, не ползвай инструментите му за манипулация! 12. 04. 2024, 13:13
Egalardo Xaviani:
– Привет, Вече близо два месеца не гледам и не участвам в ПОтв и животът ми тръгна нагоре здравословно, любовно и всячески. Намерих си нова, май истинска любов в живота. Свалих 7 кг. и доста си оправих вида. Направих три нови елитни научни публикации с помощта й. Довърших учебника по КЛ, намерих и рецензенти. Почувствах, че животът се връща у мен. Намалиш ли досега си до тотална уродливост, освобождаваш място Бог да преобрази живота ти. 28.03.24г., 7:24
Анонимен:
– Вярвам на Волгин и Карбовски, не и на офицера от ДС Инджев... 28.03.24г., 7:28
Jores до Грънчаров:
– До каквото да сте се докоснал, превърнало се в кичозна драма заради показността да се изживявате като жертва на коварни сатанински сили. Живота сте си превърнал в селско театро с единствен герой – версия на класическия Тартюф чрез подвизи тип "Бостанско плашило, Партиен секретар на БКП и Университетски доносник". Предвид пълната неадекватност спрямо реалността, превърнал сте се в симпатичен измамник, както казва същият народ, когото едва ли някога ще проумеете. Събудил се на утрото и прочел силно възхиген какво уж написали през нощта в неговия си безподобен стил "небезразличните" въображаеми граждани! Ех, зацепихте ли как, докато се вихрите в личния си блог HUMANUS Academy, иззад целокупната Ви дейност на изкукуригал зъл отродник, изпод кръпките на тъмносинята Ви униформа на партиен секретар прозира аленият задник на пребоядисал се като демократ червен тепегьоз! 28.03.24г., 8:50
Ангел Грънчаров (до Jores):
– Мерси, мерси за комплиментите комунизмофил, поклонник на таваришчите Ленин, Сталин, Путин, Сидеровский, Копейкин, просто нема нужда! Апропо, не е нужно да се правиш на умен, НИЙ** прекрасно знаем какъв подлец и мерзавец си. 29.03.24г., 6:05
Jores:
– Последните Ви две квалификации какво означават, другарю. Грънчаров? Наясно ли сме с генезиса им? Може би семейство Иванка и Жак Асса, двама от петте милиона Ваши фенове и сътрудници, знаят значението на "ПОДЛЕЦ И МЕРЗАВЕЦ". 29.03.24г., 7:32
Ангел Грънчаров:
– Генезисът на подлостта и на мерзавщината ми е пределно ясен – когато примерно дърдориш по адрес на други хора НЕВЕРНИ НЕЩА ЗА ТЕХНИЯ ИНТИМЕН ЖИВОТ***, с който не си наясно и не може да си наясно по съвсем понятни причини. Та зацепи ли, комуноидна душо? 30.03.24г., 7:40
Jores:
– Като познанията Ви по философия и психология, които демонстрирате по частната "обществена" телевизия на г-н Евгений Тодоров. Попитайте сем. Асса. Може би знаят как са Ви дали дипломата от Ленинградската школа за агитатори в служба на БКП и на органите на Държавна сигурност. От годините на соца в СССР и България дреболията си остава Ваша малка скромна тайна, г-н Грънчаров. 31.03.24г., 8:08
Ангел Грънчаров:
– Тавариш поклонник на таваришчите Ленин, Сталин, Тодор Живков и Путин, горещ обожател на Боко Борисов, Вольный Сидеровский и Костя Копейкин, отново дърдори нелепици, плод на болното му завистливо съзнание. Явно силно си е мечтал да стане възпитаник на въображаема "ленинградска школа" за пропагандисти в служба на БКП и органите на Държавна сигурност и сега приписва неосъществената си мечта на мен. Аз обаче съм завършил философския факултет на университета в Санкт-Петербург, Русия. 1.04.24г., 6:23
Анонимен**:
– Небезразличните граждани ще пратим писмо до Карбовски с искане да Ви покани. Дори ще му подхвърлим символично дарение, че да ни забележи. 29.03.24г., 10:33
Анонимен (към Грънчаров):
– Като достигнеш тяхната популярност (на Карбовски, Волгин и пр.). Засега можеш да разговаряш само с Калоян и Денис. 29.03.24г., 16:09
Анонимен:
– Как да излезеш на дуел с човек, чието съществуване даже не подозираш! 29.03.24г., 17:46
Ангел Грънчаров:
– Таваришч мерзавец, популярността сама по себе си нищо не значи. Важното е с какво си известен. Костя Копейкин е популярен като презрян руский папагал, теперь рииш, нали така! Зацепи ли сега? 29.03.24г., 20:28
Анонимен:
– Че защо му е на най-дълго управлявалия министър-председател в демократична България или лидер на най-голямата опозиционна партия у нас да води на дебати с нощен пазач, пенсионер по съвместителство! Сигурността ли ще обсъждате! И каква друга експертиза имате, Вие др. Грънчаров освен Охранителна дейност и История на БКП! 30.03.24г., 20:38
Ангел Грънчаров:
– Таваришч оплювач, "най-дълго управлявалият министър-председател в най-новата демократична история на България или лидер на най-голямата опозиционна партия в страната" – това е чисто и просто една мутра, на която й предстои да изкара остатъко от живото си у Централнио Софийский затвор заедно с ортако си Делян Пеевски. А аз съм неговата противоположност, таваришч, във всяко едно отношение. Колкото той е оцапан с лайна, толкоз повеке аз съм си чист, и точно в това отношение съм смъртна заплаха за бандито Боко. Точно по тая причина он ке бега от такива като мен, докато е жив. Зацепи ли сега каква е истината, душо мизерна, нагла и проста? 1.04.24г., 6:28
ФИЛОСОФЪТ-ПСИХОЛОГ ЗА СЕБЕ СИ
– Философ съм по професия и надявам се, по призвание. Завърших образованието си в Университета на Санкт Петербург (Русия). Автор съм на двайсетина философски и психологически книги, издадени през последните години. А също съм публикувал и много статии в различни вестници и списания. Ръководител съм и на частния център за развитие на личността HUMANUS, създаден през 1994 година, който се занимава с теоретични и практически изследвания, свързани с познанието и усъвършенстването на човека и човешките общности.
Днес от Частното училище "Талантите" ми предложиха да им водя учебните часове по философия. Заявих, че ако нямат кандидат, който да не е в пенсионна възраст, ще приема офертата. Така е по закон. Часовете са на хонорар, плащат се мизерно. Давам публичност на ставащото с умисъл – церберите от РУО-Пловдив, само като разберат, ще преобърнат земята наопъки, но ще намерят друг учител. Мен ме мразят, както се мрази смъртта. Сиреч, правя изключително интересен експеримент. Пробвам мутро-гербовашката психология, известна ми до последните гънки в душите на властващите в пловдивското, пък и в българското образУвание.
Jores:
– Погледнете си пак свидетелството от съкратения през 1983 г. тригодишен курс на Ленинградската академия за свои хора и политически агитатори "Андрей А. Жданов", вж. https://tass.ru/encyclopedia/person/zhdanov-andrey-aleksandrovich. За сведение и не само на Вас, другарю Грънчаров и всичките Ви въображаеми пет милиона фенове и гневни събеседници, любимите Ви квалификации ПОДЛЕЦ и МЕРЗАВЕЦ са любимите определения на служители в Съветския КГБ от ерата на болшевизма и концлагерите в Съветския съюз, където ПОДЛЕЦ (обливащ) е лагерист, обливащ със струя ледена вода при минусовите температури на Сибир своя ъкилийник, умъртвяван вързан за релса насред плаца гол, когото назовавали МЕРЗАВЕЦ, превърнат в ледена човешка статуя, за назидание пред очите на тръпнещите от страх лагерници и за удоволствие на лагерната управа от праведни философи-психолози.
Ленинград връща старото си име Санкт Петербург след референдум сред жителите му през 1991 г., https://banker.bg/2019/05/17/sankt-peterburg-severnata-stolica-na-rusiia/Публичният философ др. Грънчаров по документи е преминал от 1980 г. тригодишния съкратен курс за доносници и агитатори по марксизъм-ленинизъм в Татова България.
Пловдив – столица на европейската култура
Plovdiv, edited on 11 noe. 2024
Илюстрации:
- Стачка край входа на пловдивския ел. техникум.
- Домашният личен Олтар на философа-психолог.
–––
* Същите хора, които слухтяха кой пали свещи пред иконите в християнския храм, за да го докладват на водещия си офицер от Държавна сигурност, вече не излизат от черковния храм, лягат и стават с горещи молитви към християнския Господ Бог.
** Уголеменият шрифт би трябвало да отличава мотива за интимния живот на знатния философ-психолог.
*** Философът, обучен в Ленинградската специализирана школа за агитатори и доносници, е ценен кадър на Пловдивската "обществена" телевизия, заселил се в Пловдив от Долна Баня, Софийско. Бел.м.,tisss.
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)