ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1431.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1431.)  

И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

 5 oct. 2005

ПЛОВДИВ НА БЕДНИТЕ

И ей я по патъци, нахлузени на босо,
кварталната клюкарка с осанката на Крез:
пак чепка заядливо световните въпроси
пред група пияндета, мъже с висока чест.

Под мишницата с хляба, от фурната току-що
изваден дъхав, парещ, минавайки край тях,
кварталната Принцеса те все пак не пропущат
и я приветстват шумно със дрезгав мъжки смях.

Одумват я цинично, и там – ръце разперил,
кълчоти кльощав задник махленският чешит;
явява се обаче взвод милиционери
и цялата компания застива с мазен вид.

Колона камиони дрънчи, дими, пърпори –
излита на учение по Пещерско шосе
с оръдия прастари, но вапцани повторно.
Под древните зенитки Джендемът* се тресе.

Войничета три роти от банята се връщат,
последният отляво – с фенер голям в ръка,
хлапе да спи отпраща при мамчето си вкъщи,
а то му отговаря: "Иди ти, аз не спя!"

Край пътя, под салкъма стар кон агонизира,
каручката разпрегнал, стопанинът-простак
кълне и псува всичко – и Господ, и всемира,
и пада от небето виолетов мрак.

Додето се озърнеш, и хълмът се забулва
с рояк звезди, подобен на зрял памидов грозд.
а дядо поп изслушва греховна пищна булка...

Минава тъй животът, величествено прост. 

Това е онзи Пловдив на мойто свидно детство,
груб, с колене охлузени и пукната глава;
тук дивните му образи са леко неуместни,
но Боже мой, за мене любов си е това.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 23 noe. 2023

Илюстрации:

- Мильо от Гюлбахча, един от талисманите на Пловдив.**

- Как Сийка на Чудомир (1890-1967) от "Не съм от тях".*** 

____

* Джендем тепе (тур. "Дяволското тепе") – най-високият пловдивски хълм. Помня от детските си години, най-горе имаше следи, а по-късно се оказа, че са от древно тракийско светилище на горските нимфи.

** Наред с Данката от Кършияка, бай Анго Шарана от Кючук Париж, вечно ухиления Стефчо от махалата под източните склонове на Джендем тепе, Чапая – бивш състезател, нефелен след злополука при мотоциклетните състезания: в онези години милиционер, обичан от хлапета и възрастни, Цариградски – чистач на плювалницини по централните улици на потъналия в кал, прахоляк, конски фъшкии и мизерия Пловдив на бедните между 1950 и 1963 година. Мильо не е бил сопнат и не се е стряскал от обективите. Любителска кинолента го запечатва с характерната му скоклива прегърбена походка как се шмугва в тълпата на Главната. Пловдивчани се радваха, когато в тв-сериала "На всеки километър" талисманът на града ни попада в кадър, заснет пред една от църквите. Мильо си беше птичка Божия, душица, на всички християнски празници пред църквата на ул. Съборна, където е отрасъл, стоеше пред храма, заглеждаше някоя булка, но не протягаше ръка да проси – имаше свое достойнство, което не му позволяваше такова унижение, Нямаше нужда да проси, уточняват онези, край които е расъл кроткият чешит. В който и съседски двор да е почукал, са му отваряли портичката и всеки му е давал по нещо. Отделно хлапетата му пробутвали дебело намазаните с мас филии за закуска. Нашенци умираха да го подкачат, но и го обичаха, черпят го къде с паничка сок, къде с принцеса (пловдивско изобретение) или кифла.

  Може да е бил всякакъв, но не беше скучен човек. Интересен е, защото е нестандартен. Затова попада в картините на големите пловдивски художници Златьо Бояджиев, Йоан Левиев, Христо Стефанов. Влиза в ред детайли, които са очарованието на приказния Пловдив. Без чешити като него, без Цариградски, Мамин Кольо и пр. задрямалият на вид Пловдив губи от неповторимия си чар, твърдят майстори на четката. Инак в масовото съзнание Мильо оживява с украсени, станали вече градски фолклор, слухове за изключителната му мъжка надареност... Съседи припомнят как засичали гимназистки да надничат през решетката на прозорчето му, когато Мильо се събличал, белким зърнат онова, за което жените си споделят на ухо.

  *** Мнозина от някогашните по-възрастни клюкарки на Пловдив, както във всеки провинциален български град, изпълняваха роля на обществена съвест, раздаваха правосъдие по махленски, настройваха мъжете да се сбият и си гледаха сеир, за кеф на кварталната публика от жадни за зрелища бедняци, когато още нямахме телевизор, нямаше го Азис и Ути Бъчваров, нито цирковете в Парламента на живо, та жадуваха за нещо хем смешно, хем кърваво и романтично. Бел.м., tisss. Бел.м., tisss.