ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1438.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1438.)  

  И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

 26 avg. 1997 

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (9.)

 "Мили господине, ние гледаме в бъдещето!" – bubachko от Говорилнята. 

  Днешни историци, като говорят срещу грандоманията у Фердинанд Кобургготски, забравят, по-вярно, затрупват с отрицания едрите и здрави темели, които някога в основите на Българската държава полагал този непознат по мащаб първостроител. Войска – наперена, дисциплинирана, със съзнанието, че е каймакът на обществото; стабилна, неподкупна държавна и местна администрация; процъфтяващата средна класа; интелигенция с претенции да се съизмерва с най-развитите по онова време държави в Европа. Това малко ли е?

  Ама имало го неудържимия блян за Велика целокупна България, имало нескопосни опити да приобщят българите, населяващи откъснати от Отечеството ни земи; имало пренебрежение към министрите и парламента. Че в коя държава не ги е имало! След Девети (септ.1944.) новите господари въведоха стил да се разхвърля съграденото от поколения политици преди днес и да се започва винаги от нулата – неизменно върху добре смлените градежи на старото. Ето го и любимеца на българските интелигенти-поети, отскубнал се из идиличната възрожденска Копривщица, бохемата и любителя на веселите компании край чаша пиво, нежния любовник, свенливеца, попаднал сред столичния водовъртеж, страдалеца по тихата драма "a la francais", на хищницата или въображаемата разблудна царкиня, отрицателя на Фердинанд, ветрогона и наивника Дебелянов Димчо, малко преди да изгори, тежко ранен в корема, в епизод от драмата на Балканските войни:

     За старий свят настават сетни дни;
     разкъсват се верига след верига –
     и над самите му развалини
     на правдата олтарът се въздига.

  Отсъствието на култура в политическите и обществените ни дела влече ето такива "олтари", "знамена", "търсен брод", "бряг във пурпурна позлата" и... "светла вяра в новия живот". Но същото отрицание на всичко минало и настояще ще го срещнем и у родения в Алтън Калофер Христо Ботйо Петков:

     Тъй върви светът! Лъжа и робство
     на тая пуста земя царува!
     ---------
     ...кипи борбата и с стъпки бързи
     върви към своя свещен конец...
     Ще викнем ние: Хляб или свинец!

  Сякаш духовните ни първенци са се възпитавали единствено чрез Вехтия завет, където властва девизът "Око за око, зъб за зъб!" Тази нишка в мисленето, като че присъща на Балканската традиция, дали е изконно Българска черта? От Раковски насам на българина се внушава отмъщението, разрушението на всичко отминало, като начало на качествено новото и перспективното. Млади и сърцати, жизнени и неопитни са и гениалният Ботев, и нежният поклонник на френската отвлечена от същинския живот поезия Дебелянов. Нямали са време да преосмислят тоталното отрицание в сюжети на съзиданието.

  Ала какъв им е идеалът? Към какво се стремят? Първият – да види отечеството ни свободно, най-общо или образно казано: да загине достойно; вторият – устремен към "бряг от пурпурна позлата", накъсо – боядисан въздух. Т.е., и двамата нямат солидна, конкретна идея какво да се прави, когато нацията ни си извоюва най-сетне свободата или когато "безбройната рат" открие "търсения брод" "брега във пурпурна позлата".

  Като Ботев разсъждавали мнозинството от националните ни светци. Ала народът, мисля си, е по-мъдър от фарфарони* като Бенковски. За съжаление в политиката ни, тъй като сме една от младите (не в исторически план, а по днешен модел) държави от съвременния свят, и досега следваме завета на Ботев, не завета на Левски. Колко по-героично изглежда рушенето, загиването с песен на уста! Далеч по-малко театрално е да зидаш тухла по тухла, да отстояваш не само живота си, но и стила, но и енергията на нацията сред връхлитащите стопански и политически катаклизми... Та ето в такъв план симпатиите ми са на страната на творци като Вазов, които с мъдро смирение се вслушват в послания от дълбините на катадневния непразничен национален живот.

  Уважението ми към фукльото Фердинанд Кобургготски е по някакъв особен начин свързано с респекта към българския ми мъченишки перущенски и калугеровски род. Какво значение в такъв случай да отдавам на обстоятелството, че Кобургът, който с характера си на капризна женичка хич не ми е на сърце, е издънка от някаква си там дивна монархическа династия!... И партизаните от антифашисткото съпротивително движение у нас... в юношеството и в младостта си ги виждах толкова прекрасни; но трябваше да се осъществи силно мечтаното от тях или от онези парвенюта, които се възползваха и просто им подариха властта, която наследиха чрез Съветската армия, трябваше да станат явни подробностите от т.нар. социалистическо строителство, за да разбера какъв е резултатът след всички тези подвизи и саможертви и коя именно е силата, тласнала ги безскрупулно към смъртта.

  Жестоко е да се изрече, знам! – но и това е същественото: Светът се интересува от резултати, не от чудесните ни намерения.

  А може би е възможно героизмът да съществува ей тъй, сам за себе си?!

  Не съм склонен да нарека героизъм саможертвата на трагичните антонивановци от мразовитата снежна зима на 1943 г.; то си е по-скоро престъпление на онези, които са ги изпратили преднамерено, планирайки политически ефект от това баш по сталински модел осъществено мероприятие. Същите тези верноподанни партийни чиновници в "славните" години на "Народната власт" демонстрираха все същата безскрупулност. Стига сме се правили на наивници!

  Народът е по-велик от своите светци. Трудното все пак е не да умреш, а да живееш за идеята, за мечтата: да продължиш, пренасяйки от минало към бъдеще посланията на Българската духовност и стил в съвременната хищна войнствена цивилизация.

  Историята ни е написана едностранчиво. Преклонението пред титани на Българския гений, като Раковски, Ботев и Бенковски нима трябва да ни затваря зрението както за лутаниците им, така и за другите, по-обикновени на вид и по-близки до мнозинството, но не по-малко стойностни строители на националното ни самосъзнание? Но тях кой ги знае?! Простолюдието си пада по шарениите, по патакламите, по гръмката фраза и трясъка, героическата поза и юнашките възгласи. Е, доста вече! Детството на което и да е общество не може да продължава до безкрай.

  Искам, когато хвърля око към миналото ни, да съзра перспективата в стореното от поколения българи преди мен, не купища развалини, над които нови минарета и нови олтари се въздигат, все някой накуп всичко преди него си гръмко отрича. Историята е река, всички ние сме кръвно свързани в едно цяло: българи-юнаци плюс малодушни жалки предатели, и мъченици, и духовни изроди. Немалка храброст е сами себе си да приемем каквито сме, не както подсказват патриотари: да се правим на величествени. Ако България все още може да бъде онази "Държава на духа", за която светът нехае, нямам основание да се срамувам за провали и грешки, каквито преди нас е допускала всяка нация, докато се е формирала в модерно, т.е. в човеколюбиво общество.

  Не желая да ме изкарват ни по-възвишен, нито по-неугледен, жалък, отколкото съм. Историята ми е нужна за поука, не да се съзерцавам и фукам пред комшиите. 

Пловдив – столица на българската култура и невежество

Plovdiv, edited on 1 dec. 2023

Илюстрации:

- Младият Фердинанд, 1861-1948.

- Младият Иван Вазов, 1850-1921.

–––

* Думата баща ми употребяваше за чешити фукливи и несъстоятелни. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1437.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1437.)  

  И си предадох сърцето, да позная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Че в многото мъдрост има много досада и който увеличава познанието, увеличава печал. – Еклисиаст, Библия

7 sep. 1997 

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (10.)

  На вчерашния ден през 1983 г. е издъхнал баща ми. В страдание, без близък в онзи миг до себе си, от лекарите обречен на смърт. Сутринта в единайсет часа го приеха в софийската клиника "Пирогов", позволиха ми да го облека в техните болнични дрехи: синкаво-сива, умирисана на карбол яко захабена от лошото пране пижама с избелели следи от йод и кръв. Върху носилка на колелца го откараха при асансьора за горните етажи и... край. Рекоха ми: "Повече не сте му нужен!"... След десетина часа е издавал предсмъртните си хрипове сам в болничната клетка, ала ние, близките му: майка ми, сестра ми, аз, това не сме знаели. Сестра ми по интуиция някак се е усетила, въртяла телефоните да предупреди, че в клиниката им е приет силно (30%) обгорял неслучаен човек, после научавам, че управата на клиника "Пирогов" била разтревожена, понеже същото фамилно име по онова време носел голям шеф в Здравното министерство.

  Помогнах му да влезе в онази захабена болнична пижама, пък после го открих сред шестте или седемте трупа долу, в просмуканата с воня на карбол морга на клиниката, докато роднините пред металната порта на моргата кършели пръсти и хапели устни. Почернял от обгарянията, с корем издут от гнилостните процеси в мъртвата плът, с полуоткрехнатите си оцъклени очи... Очите му не е имало кой да затвори. И той – като дядо ми Борис Дявола от Пазарджик, си тръгва от суетния ни свят с изкривена в гърч иронична усмивка. Смееше ли ни се, що ли?! Имаше сълзичка в крайчеца на дясното му око... Вече го бяха разрязвали и наедро шили след аутопсията, докъм брадичката светлата му луничава кожа беше в груби тропоски, бялото допреди седмица лице бе цялото в люспи кафява като кюмюр овъглена кожа.

  За света той бе съвсем неизвестен, драмата му – естествена. Споменаваше майка си, баба ми Динка (Господинка), когато болките му са се усилвали; ама не, не дори и шепнешком, а само с устни... да не би да ни разтревожи със себе си, с болките си на страдащ Малък човек. Настръхвам, като си помисля за величието на кротостта му в може би най-страхотната самота – самотата в момента на Смъртта. И са ми дваж по-противни и суетността, и хленчовете у галеници на общественото внимание.

  Вчера погребваха Даяна Спенсър* – принцеса на Уелс, помпозно по кралски стилно. Докато следя в ранния следобед по телевизора погребалната церемония, мисля си за онази очарователна 36-годишна млада жена, която по толкова оловносив и катранено представителен начин светът на лордовете отстранява от себе си. Дали е подозирала тръпнещата жизнелюбива, открила най-сетне любовта в живота си Даяна Спенсър, че по толкова хладно-учтив начин Империята ще я изолира и погуби?

  Вчера в индийския град Калкута се споминала в своята 86-а година Майка Тереза**. Показваха по телевизията как бедняците се тълпят, плачат по улиците. Очарованието (Даяна) и Смирението (Майка Тереза) не бяха ли качества и на баща ми? Дали у всеки от тези трима Иисус в последните часове от живота не е пребивавал известно време!

* * *

  Бележникът е продължение на записки, наченати от началото на юли между пет и единайсет часа сутринта, докато внимателно четях Библията, като след това, докато си пия кафето или чая, когато слънцето вече изгрява и моят роден Пловдив наоколо постепенно се буди и оживява в делничния ритъм. Много съм задължен на хубавата знойна Re. за всичко, което е в тези мои години на ведростта и шегите, на вътрешната хармония, която винаги усещах покрай слънчевото й присъствие чрез увереността й в способността ми да се изразявам в писмен вид. По характер суетен, припрян, доста невъздържан, от лъчезарната Re. почти десет години се учех на търпение и вътрешна хармония. И тя с царственото си присъствие успя да ми внуши, че може да отстъпиш с достойнство, присъщо на духовния аристократ, без да предадеш и за миг позицията си, че да си смирен не е предателство към себе си, към личната ти кауза, а напротив: смирението е съхранена етична енергия за бъдещето ти на уверен в мисията си човек както е при свитата пружина – притиснали са те, свил си се до земята, то значи: имаш възможност за отскок в по-висока орбита.

  10 sep.1997

  Тщеславие ли е, че упорствам в недоимък да вадя свои лични неща на показ? Или е дълг към способността да описвам живота като вълнение?! Виждам се пътник, чиято раница е натежала от образи и впечатления, и той си търси начини да се освободи от преживяното. Който желае, да взема каквото си иска; това вече няма да ме занимава! Ще съм отминал, освободил съзнанието си за други вълнения, за други прилетели от преживяното в Миналото на моите два рода и на моя хилядолетен Пловдив послания.

  Наближава осем. По небето – ни облаче. Кацнал съм на балкончето, отпивам вода с лимонтузу и захар, че в момента нямам друго, а пък ми е ведро и хубаво. Не е ли това спокойствието, към което откакто се помня съм се стремил! Усещам наоколо тълпите настръхнали от амбиции изнервени хорица как себе си сами съсипват в преследване на известност, слава, пари, влияние, а са жалки да не пропуснат онова, което съвсем, ама съвсем не им принадлежи. И да го докопат, ще е за съвсем късо време.

  12 sep. 1997

  Занимавам се днес с Библията. Посланията на ап. Павел до римляни, коринтяни (І и ІІ послание), галатяни, ефесяни, филипяни, колосяни, солуняни (І и ІІ посл.), до Тита и Тимотея, до Филимона, до евреите... Ето го първостроителя на Христовата черква – остарял, болнав, угрижен – минава ми през ум: реди своите напътствия, напътствия и отново напътствия, и нищо, ама нищо героично! Вгледаш ли се по-внимателно обаче, то си е подвиг от най-висока проба, когато човек пренебрегва себе си заради другите.

  14 sep. 1997, Кръстовден

  Вчера със сестра ми Ели (1954) и племенницата Емилия (1983) отлетяхме с жигулата до Пазарджик да приберем общо 68 (шейсет и осем) кг. пшеница, вид компенсация за наследствени три градини. По обяд в апартамента на леля ми Василка (1931) сложиха трапеза. Мило ни посрещнаха роднините. Кръвта вода не става, мисля си през цялото време, докато подпитвам за това и онова. Подробности от родословието уточнявах с лелите ми. Та ето ги тук някои ситни-дребни детайли, които успях да изчопля...

  - Баба ми Вена (Невена от Перущица) се споминала в шейсет и четвъртата си година на 16 януари 1964 г. Умъртвили я местни лекари: развивала захарна болест, идиотите й вливали юнашки дози гликоза. Предложих Дяволският род да се събираме в уречен ден в местност около или в Пазарджик. Да е към края на лятото, когато вече работата по къра привършва. Да речем, на 17 септември, когато е християнският празник на св. София (символ на мъдростта) и дъщерите й Вяра, Надежда, Любов.

  - За имената в майчиния ми род. Баба ми перущенлийката има по-голям брат Гълъб и сестрица Цвета. От Калугеровския корен на дядо ми Борис пък е Мария – майката на едничкия й син Ненко (1875-1912). Рожбите на Ненко са Борис и по-малката му сестра Мария, на която, едва 4-5-годишно хлапенце, застанал пред портичката им, крещях да ми отвори, та по цялата улица "Тунджа" зад канала в Пазарджик се е носело като боен вик моето "Бабо-лельо Мичеееее", че имаха зла кучка, вързана със синджир за телта, опната откъм двуетажната им къща в дъното на дворчето до тенекиената портичка – дребната рижава кучка с късо рязана опашка Соня. Дядо ми не кръстил на родителите си, нямам идея защо! Идея да си кръщава рожбите Вяра, Надежда и Любен му дал по-големият брат на жена му – Гълъб. И ей така из кланите от мюсюлмани обновени два християнски рода – калугеровския и перущенския, от тези наши Борис и Невена са се пръкнали: Вяра (ок. 1920), майка ми Надежда (1925) – родена на Гергьовден), вуйчо ми Любен (1929), Василка (1931), родена на Василовден, най-малката Виолета (родена на Цветница).

  - 17-годишната Вяра като да била обречена курбан заради здравината на рода. Руса, синеока и изписана като икона... Изплашена до смърт от чарда пощръклели биволета една привечер, когато се прибирала от училище, Вяра залинява. И до месец-два като вейчица се стопила и издъхнала. Ясновидец някой си й предрекъл смъртта, кога баба ми Невена – майка й, го посетила. Ходел ясновидецът из стаята, по думи на баба ми, тъкал като кросно напред-назад, блещил очи в тавана, говорел-говорел-говорел, като да четял написано в невидима за простосмъртния човек книга.

  17 sep. 1997

  Празник на двете ми дъщери Вера и Надя... Гледам ги двете как поемат в личния си живот. Крилцата им са още слабички, но пак криво-ляво отстояват своето, без дотук да са отбелязали кой знае какви успехи. Ама то що ли е успех, всъщност? А може би успех е да приема с вътрешно равновесие планираните отвън грабежи и унижения на моя кротък народ, без да си губя вътрешния ориентир (Злото е винаги по-слабо), без да губя вродената у всеки от нас, българите, вътрешна светлинка, удовлетворение да изпитвам от малките свои победи, да не преставам да мечтая и да не си губя усета за смешно и самоирония. Всичко тече – всичко се променя, а родът трябва да оцелява!

  Леко мразовито. Утро. Слънцето свети, но не сгрява. Откъм изток долита тътнежът и громолът на Варненския влак, прекосяващ Стария железен мост, строен от немците през 1942-1943 г., и тъкмо над лениво влачеща водите си към Егейско (или Бяло) море Марица дрезгаво надува сирена. Уж е ведро, а съм като натегнат тракийски боен лък. Ден подир ден животът се изнизва като зърна от кехлибарена божигробска броеница. Старая се да удържа светлинката сред съсипията наоколо, кому е нужно това, дето го върша! Не толкова далеч отвъд хоризонта е суровата Зима, а имам толкова начената недовършена работа! И утре инж. Тодор Ряпов, приятел от детството и юношеството, навършва своите петдесет. Жестока възраст! Виждам го Тодор Ряпов, като бала сено натоварил съпругата Меди (Мазалтоф)****, двамата си сина и купчина роднини върху раменете си. Щастлив ли е? Ще да е щастлив с толкова свои наоколо; не знам само дали му остава време и за него си. Човек сам влиза и пак самичък излиза от живота. Нормално е да го забравят точно онези, които след време ще се окажат, и те на свой ред забравени под някой камък в пръстта. А любовта, ех, Любовта! Чудно е, че този духовен, плътски и всякакъв друг разкош ни съпътства, а пък всичко друго – имоти, известност, пари, това са вълни от вятър в пшеничена нива – минава и заминава: по полюшващия се житен клас само ще го усетиш, защото е невидим за окото.

  Не споменах дотук, а вероятно и по-нататък няма да разправям за тях, но поне да ги спомена, понеже са невидима основа за познанията и хъса ми в живота ми на човек, избягващ многолюдни силно бъбриви компании от кавгаджии и мекерета на властта...

  - Дачо Марсола и брат му Коста Щангиста – същият, който на стария Градски плаж край някогашния канал, обрасъл с папур и тръстика, дето е сега Гребната база, всяко лято неизменно се появяваше на конкурса за Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже главата му беше малка, лъскава като кратунка за баня, несъответна на силно развитите му рамене, гръден кош и яки нозе. Трупахме се ние – хлапенцата от махалата под източните склонове на Джендем-тепе, заничаме, надигнали се на пръсти зад каменната им ограда как долу, на двора, гол до кръста се къпе, пръхти като кон под ледените струи вода направо от чешмата им, как вдига над главата си и смъква в нозете си гира (щанга), собственоръчно направена от сиенитни два топуза, съединени помежду си с водопроводна тръба от три четвърти цол. Името Коста може и да бъркам, понеже прякорът беше му изпапал името. Докато малкият му брат Дачо, надявам се – и днес, ако е жив, пак мрази да си хаби нахакерне (напразно) сополите, сърба ги и ги гълта, опулил зъркели с вид на яко прегладнял хлапак.

  - Баба Рекси. Кръстили я бяха Баба Рекси, понеже кучето й – едър оранжево-кафяв космест пес, се казваше Рекс, а Рекс в хлапашките ни представи беше нещо много по-важно от сухата, кльощава и прегъната надве безлична женица, която по три пъти на ден го извеждаше да сере и пикае, където завърне, разхождаше го милата, по-точно казано, дългокосместият бледорижав пес важен-важен я влачеше и разхождаше из кварталните градинки около Държавна болница и улица "Васил Априлов", вързана за луксозната му кожена каишка с огромен ален пискюл. Между другото Рекс значи Цар.

  - Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – поне десетина години по-възрастен от нас чешит, който най-сериозно ни обясняваше, че "куда" по рускаму означава куче, та затова значи оттук-насетне ще пердаши всеки, когото чуе да нарича племенника му Ангел Кудата. По такъв начин в съзнанието ни на хлапета навеки свърза тези две неща – името Ангел и прякора Кудата... Впоследствие Кудата при катастрофа с москвича на баща си Джорджо уби човек, затова го прибраха в пандиза и след десетина години излезе оттам завършен хайдук комарджия и търсач на силни усещания.

 - Глухичкият Киро Миньора. Защо "Киро Миньора" ли! Може би защото гледаше към света като ударен с налъм или с мокър парцал, или като рудокопач, току-що излязъл от забоя, такъв чешит – вечно учуден, съвсем не в час! И той беше доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – братята бояджии Кандемирови, го водеха със себе си, да им помага; и с оклепан раздрънкан велосипед всяка сутрин и вечер го виждахме да мъкне подире им голямата бояджийска стълба и двете кофи с гасена вар, накичени по велосипеда му.

  - Кротичкият дядо Марин. Не го свърта на едно място, та все си тъпа с лъскава една тояжка към Царския остров. Някога си дядо Марин бил каменар, мечтаеше внукът му Маринчо, мой връстник и сирак, чиято майка – дъщеря му на дядо Марин, умряла, да свири на цигулка, за да стане велик цигулар виртуоз, та чат-пак отключваше шкафа с големите каменарски чукове, свредла, длета и шила насред двора, за да извади увита в бяло платно от тензух олющена вехта цигулка; даде я всеки от нас да я подържи за малко, да й се порадваме; само Маринчо не ще и да чуе за мерака на дядо си. Бягаше като дявол от тамян по-надалече от дядовата цигулка, докато надувах гайдата, демек, вървях цели месеци, години по петите на майка си и баща си, проглуши им ушите да ми купят цигулка осминка за 40 (четирийсет) лева. И разбира се, не ми купиха! Хайде де, цигулар къща не храни! Че къде ходят развалените жени! По кръчмите, дето току-виж някой цигулар им врътне акъла и им вирне краката. Здрава логика, няма що! 

  - Чичо Велко – татко му на Маринчо; и той също бе каменар. Този гигант чичо Велко веднъж много ми се ядоса, като ме видя как, около шестгодишен, рисувам на масата в кухнето им къщурка първо от покрива и коминчето, та на тримата, на двамата му сина Мъмито (Марин) и Бобито (Борислав), и на моя милост – синчето на дърводелеца от Харманли изнесе поучителна пространна беседа, че къщата се рисува както се строи. Значи, първо са основите, сетне стените, прозорчетата и тъй нататък. Не се почва от комина, пушека, облачетата и слънцето. Коминчето с пушека остава за най-подир, не и преди да си копал с пот на чело дълбок ров за темелите и да си трамбовал здраво пръстта върху внушителните едри камъни в основата.

  - Обущарят Бай Стефан. Дребно, ама и ужасно злобно човече с огромна мушамена работна престилка до върха на патъците, окачена на врата, мазна от лепила и восък. Кърпеше по за лев-два износените патъци на комшиите. Грубо скованата му масичка беше на двора сред лехите с лук, марули и моркови. Същинска люта пиперка, за него шушукаха, че назлобял откак в годините след смъртта на Чичко Сталин му били шута от редиците на Партията заради култа към личността му на другаря Вълко Червенков. Нищо, че петгодишният внук на обущаря Стефчо се мотаеше край нас, поотракали се вече момчурляци по на 8-9 години, когато ритахме топка в прахоляка пред къщурката им на улица "Ниш" №3. Случеше ли се малката ни гумена топка да долети в двора му, пенджуекът скачаше пъргаво иззад онази масичка, па продупчи с шило топката и ни я върне, като злобно ни псува на майка. Веднъж ме замери с малкото обущарско чукче. и то свирна край ушите ми. Образ на тъп, жесток и нагъл по рождение дребосък.

  - Дебела Тота – майка й на хубавичката Мария Кандемирова, онази Тота с розовото лице и ръкави, вечно запретнати до лакти: все нещо вари, пече, готви, бърка в двора им на улица "Ниш" № 1. И досега няма по-любим за мен аромат от уханието на печени червени чушки; винаги ме връща към дни, когато на път към училище вдишвах иззад плътната им дъсчена тараба ухание на печени върху тенеке месести червени чушки. Както в няколко други дворчета, раснеха и там възниски клонести дървета, отрупани със зарзали. Катерехме се по камъните, струпани за строеж в двора й на Дебела Тота, да си напълним тумбака и потника с топящите се от сладост в устата зрели зарзали.

  - Живееше Вера Тричковата с господин мъжа си чиновника и едничкия син Стефан в голямата къща на ъгъла между улиците "Ниш" и "Лагадина", единствена тук масивна сграда на два етажа, където пък в приземния етаж, т.е. в сутерена, живееше Здравка Митърчева (в пети клас, вече се заглеждах по циците и дупето й на Здравчето), чийто баща като да беше може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книги от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, кривокракия бъбрив баща на Здравчето все го виждах с неколцината местни михлюзи да играят шах, табла или мъдро да спорят за световната политика край голямата маса със стари вестници и опърпани от прелистване стари съветски цветни списания. Тричковата Вера, която беше едра, с фасон на заможна дама от сой – от една страна, и възниската, тумбеста и обла като плондер Дебела Тота – от друга, до някое си време бяха верни приятелки. Нисичка ограда ги делеше, мир и любов царяха помежду им. После в махаличката ни се разчу, че яко се намразили, след като веднъж си скубали косите за няколко филии бял хляб, остатъци от недоядени кюфтенца и кебапчета, залоена свинска пържола и няколко нагризани пилешки кълки, когато разчиствали масите в разкошния ресторант на най-луксозния по онова време в Пловдив хотел-ресторант на света "Тримонциум". Крачун и Малчо – слуги на пъпа на града, срещу Военния клуб и Централната поща.  

  - Бедните женици и щерките им от Македонската махала – съседи на нашата махала, които сутрин и вечер суркаха налъми по някогашната улица "Цар Михаил-Шишман", преименувана от лъже-демократите на улица "Младост": сутрин по тъмно и вечер по тъмно, когато се прибираха от огромните Тютюневи складове край булевард "Руски", някогашния най-романтичен на Балканския полуостров булевард "Адолф Хитлер".

  - Строгата, ама и нежна обич на проклетата, но гостоприемна баба Катя Арапчевица, която все ни черпеше с домашно печени курабийки, тя, вечно в черно и с черна кърпа на главата, че жали за починалия си мъж, майката на Джорджо, същия онзи Джорджо, който пръв в махалицата събра пари да си купи съветски Москвич 403 някъде около 1957-1959 г., и то си бе събитие за повечето от нас – дечица на бедняци, дошли от кол и въже, заселили се тук от всички краища на Българските земи на Балканите – както от Беломорска и Одринска Тракия, от Родопите, Вардарска Македония и от Шоплука.

  - Родопчаните дядо Григор с бухалските му вежди и огромните бели мустаци и баба Дора, плюс снаха им леля Дафинка, чиято участ бе да самотува като монахиня покрай шевната си машина като пред олтар под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й на леля Дафинка – чичо Васко беше осъден на смърт, сетне – на доживотен затвор, и след тринайсет години в панделата го пуснаха, и се прибра един подиробяд смирен и кротък и целия посребрял. Чудил съм се в леглото си вечер преди да заспя, край дърводелския тезгях на баща ми, като хлапе съм си мислил: Нали наказват само злите и лошите; защо слънчев човек и майтапчия като съседа чичо Васко Народната власт го е осъдила на смърт? Дали Съдът да не се допитва до хлапе, преди да прати някого на разстрел? Дъхавото кафенце в приземното стайче на родопчаните още си го помня, още ми сладни на небцето, до мен е натежалият в старостта си дядо Григор – едър балканджия с бухалските му вежди, и ей го тъй на! – цъмън-цъмън, подрънква на някоя от дузината гусли, тамбури, гъдулки, базуки или балалайки към възхитените ни очета на невръстни хлапенца. Внукът му Горчо (Григор) – седмокласник, по-голям с 4-5 години от мен, веднъж по обяд дядо Григор беше подбрал с откършен салкъмов клон и ей че смешно подрипваше бате ми Горчо, докато дядо му пъхти и го следва с огромния акациев клон по улицата "Ниш" и не може да уцели голите нозе на внука си, да го поздрави за прясната двойка или заради последната му щуротия в основното ни училище "Сашо Димитров"!  

  - Ами чехкинята Стамена! Спипа я чичо Йордан – братът на мъжа й Иван, че нощем ходи да му кендза пред портичката. Мъжът на чехкинята – в моите детски представи, издъхна от срам заради тъпата Стамена. Носът му на бахчеванджията Иван, колкото и печално инак да бе, весело си стърчеше и се поклащаше сред китките в онзи грубо скован сандък. Та значи, коравият като добре изпечена тухла бахчеванджия се оказа първият в живота ми мъртвец, когото с достойнство и смирение, и сред лудешкия ни хлапашки кикот до премала със стичащи се по бузите ни сълзички от смях, изведоха с магаренце, в каручка впрегнато, с вапцан в черно прост чамов кръст от бедняшката ни уличка "Ниш". И тържествено този Иван нахълта в живота ми, за да си остане там, докато дишам, докато изобщо мога да пиша. Въобразявам ли си, че говоря не само от свое име, но и от името на тези най-най-обикновени грешни хора, българи по участ?!

 Пловдив – пъпът на света за тук пишещия

Plovdiv, edited on 30 noe. 2023

Илюстрации:

 - Бастисаната през Април 1876 черква в Перущица.
- Велоалеята край Марица, която редовно ползвам.

___

* Даяна – принцеса на Уелс (1 юли 1961 г., Сандрингам, Великобритания – 31 август 1997 г., Париж). Цели петнайсет години съпруга на принц Чарлз, майка на втория и третия в реда наследници на Британския трон – принцовете Уилям и Хенри. Наричат я "принцесата на народа". Тя е личност, допринесла за развитие на благотворителността с многобройни изяви по света. Загива, предполага се: умъртвена, след  автомобилна катастрофа в тунел на Париж заедно с Доди ал-Файед и шофьора им Анри Пол. Кръвните тестове сочели, че шофьорът пил алкохол преди инцидента. Колата им се разбива в тринайсетата колона на тунела.
** 

   Агнес Гондже Бояджиу с монашеско име Майка Тереза е родена на 27 авг. 1910 г. в Скопие в семейство на албанци католици. Баща й умира ок. 1918 г., през 1928 г. Агнес напуска близките си, защото е приета в ордена "Сестрите от Лорето” и повече не вижда ни майка си, нито сестра си. Около година учи английски в манастир в Ирландия, след което се установява в Британска Индия, където се отдава на послушничество в Дарджилинг, Бенгал. Заедно с първия си монашески обет (1931) тя приема името Тереза от Лизийо. Полага тържествен обет през 1937 г. Самостоятелна мисионерска дейност между най-бедните начева през 1948 г., когато основава училище в Калкута.

ВЪПРЕКИ***

Хората са често твърде неразумни, нелогични и егоистични;
въпреки това, обичай ги. 

Вършиш ли добро, ще ти припишат егоизъм и задни мисли;
въпреки това, прави добро.

Имаш ли успех, печелиш фалшиви приятели и зли врагове;
въпреки това, имай успехи.

Доброто, което правиш, утре сигурно ще бъде забравено;
въпреки това, прави добро.

Честността ти и твоята откритост те правят уязвим;
въпреки това, бъди честен и открит.

Което си градил с години труд, може да разрушат за нощ;
въпреки това, продължавай да градиш.

Помощта ти им е нужна, но те ще те нападат, че им помагаш;
помагай им, въпреки това.

Дай им най-доброто от себе си, и те ще изтръгнат езика ти;
въпреки това, дай им най-доброто от себе си.

  *** Автор на текста е Майка Тереза, чийто превод на български пооправих. 
  **** На иврит изразът "Мазал Тов" се произнасял като пожелание за светлина и добро. Така че ако при церемония около любим човек (сватба, рождения му ден или имен ден), сте забравили подготвените за поздрав или съчувствие думи и сте объркан, достатъчно е само от душа да кажете "Мазал Тов!" (добър късмет). Вж. http://xaf.dobrblog.com/articles/kakvo-oznachava-mazltof-mazal-tov.html Бел.м., tisss.