ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1410.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1410.)

 Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, не заслужавали да им се дразня, ала чувство за справедливост, наследство от майчиния ми джинс – двата заможни чорбаджийски рода: перущенския и калугеровския, жестоко клани през Април 1876, ми е ориентир да преценявам що за птица е насреща ми. – Аноним (1947)

НЕДОБРЕ ВЧЕСАНИ МИСЛИ (10.)

    7 sep. 1996

  Вчера към три следобед се сбрахме на гроба на баща ми – двете ми щерки, внучката Невена, сестра ми Ели, мъжът й и племенничката Емилия. Вера ми е в III курс задочно Биология, която продължи с магистратура по психология към Софийски университет, по-малката Надя е в V курс редовно Българска филология в Пловдивски университет. Вървят в стъпките ми, без да съм ги агитирал. Лафът от студентските ми години: Ако литературата ми е законна съпруга, психологията ми е извънбрачна любовница.

  Сестра ми и мъжът й планират да купят западняшка кола втора употреба за около 5 хил. дойче-марки. До 15 септември смятат най-сетне да се устроят в етажа, който ми е наследство1 на мен и сестра ми, след смъртта на родителите ми. Вече два пъти ходя да им сглобявам в обновеното жилище мебели, правени от баща ми. Етажа подреждат с вкус. Доста пари са похарчили – бетонна плоча заради стария гредоред, обновили и ел.инсталацията. Пълно е с мебелите на баща ми: дивани, ракли, двата четирикрилни гардероба с надстройка, секционна библиотека, легла, спалня, шкафове...

  Миналата седмица погребаха един от големите ни актьори, българин по излъчване: едновременно корав и нежен, Георги Георгиев-Гец, издъхнал на 70 години. Отиват си титаните в романтично-хаотичната младост на моето жизнено следвоенно поколение, а хоризонтът се очертава все по-тревожен, на сцената като изневиделица се появиха някакви травестити, персони с неопределен пол и духовни джуджета, които ако не се боричкат за власт, се гаврят с всичко и всички в нашата България. Хората около мен ги виждам наплашени, объркани, все едно земетресение е станало. Мъжете от нашия блок в крайния квартал на Пловдив, отвъд най-многолюдното в Европа циганско гето Столипиново, блъскат карти под балкона вечер до късно. Жените с дребните дечица се събират по пейките отпред. Затишие като пред буря. Всеки е приклекнал в себе си и се ослушва, като да сме във война. Цените на храните всяка седмица растат с по 2 до 5 лева, развихри се спекула, каквато не помня до днес. По телевизията разказват с картина най-подробно за убийства, катастрофи, аварии по заводите, крупни грабежи, рекетьори, измамници сред корумпирани новоизлюпили се политици. Ах, Боже мой, откъде и как се завихри този хаос!

  Съкращават работни места. Закриват цехове, цели предприятия. Наркомани и секс-маниаци шетат по скъпите заведения. Властниците и престъпници взаимно пируват, а народът притеснен мълчи. Кандидати да управляват България колкото щеш, а земята запустява и буренясва. Преселилите се в града българи масово колят отредените им като наследство елитни, с десетилетия селектирани животни. Житото, оказва се, вече не достига. Малките частни фирми фалират заради убийствените лихви по кредитите от процъфтящите чистак нови банки, в чиято основа са ако не висши ченгета от ДеСе, висши партайци от тяхната БКП. Младите българи мечтаят да се изнесат от България. В същото време строят се супер-луксозни затворени комплекси, където с въоръжена охрана и камери се следи кой влиза и кой излиза. Само една керемидка от замъка на финансовия ни министър, уведомяват ни медиите, струва 300 лв., колкото месечната пенсия на простосмъртен нашенец с 40 години трудов стаж. Прокуратура, Следствие, Съд, МВР (полиция), оказва се, не са нито ред, нито закон, а въоръжени чиновници в униформа, хорица без грам самочувствие, че служат на България. Над главата и зад гърба им не един шеф, че и сам г-н министърът се договаря с някой местен тартор на бандитите, яде, пие в компания леки момичета за негова сметка и на уше им пее Лепа Брена, любимата певачка на сръбския подземен свят.

  Органите на реда тук се занимават с дребна цаца от престъпния свят. Едри мафиоти демонстративно тук са обслужвани от най-елитни адвокати, от депутати в Народното събрание, да речем: "Случаят Цар Киро" и г-н Главният прокурор на Републиката ни, "Случаят Ванко 1" и ролята на симпатична дама с остър език, която с наслада слушам от телевизора в хола ми как коментира ситуацията в България. Образуват се някакви самодейни младежки банди за грабеж или изнудване. Моите простосмъртни българи тръпнат зад бронираната порта на панелния си дом жилище. Говорят си: "Дано не ме нарочат". Крадците действат професионално и безмилостно. Нищо не е в състояние да ги спре! Който може от съседите ми, се запасява с храна за зимата, за очакваното по-ново увеличение на цените. Трупат в промишлени количества по избите си или по шкафове и мазенца олио, ориз, брашно, фасул, захар... Престъпният свят у нас води необявена подла война с наплашения човек от народа, докато политическите партии или движения правят всичко според възможностите си, че и невъзможното дори, да разединяват нацията. Църквата е формално средство за духовност. Оказва се, висши църковни служители здраво се трудят да цепят нацията ни под знака на враждуващи помежду си заради имоти и пари два църковни синода. Иначе, призивите за единство, за обединение на нацията колкото си щеш! Думичката "заедно" украсява почти всеки партиен лозунг в България. Ашколсун!

  Това е добре премислена в чужда централа духовна криза. Разсипията, стопанските недомислия у нас са следствие от появили се като че от нищото отровни гъби след веселия Десетоноемврийски дъждец. Лакомия, страх, невежество не са случайно във фокуса на медиите ни. За да имаме мечтаната от Апостола "чиста и свята република", нужен е духовен център, и това да е обикновен в бита си човек, а не заядливи злобни отрепки със самочувствие на непогрешими водачи на нацията. Ей това е!

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 31 oct. 2023

Илюстрации:

- 1990. С моята Надя и Мария край морето*.

- Най-влиятелният мъж в днешна България.

___

* Прясно разведен с две дъщерички, когато тепърва се учех да готвя, правех един от първите политически вестници в България след Десети ноември от май 1990 до февруари 1991 г. и допълвах ниската учителска заплата като частно такси с колата, която уби баща ми пред пловдивски милиционерски блок. Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1409.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1409.)

 Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, не заслужавали да им се дразня, ала чувство за справедливост, наследство от майчиния ми джинс – двата заможни чорбаджийски рода: перущенския и калугеровския, жестоко клани през Април 1876, ми е ориентир да преценявам що за птица е насреща ми. – Аноним (1947)

НЕДОБРЕ ВЧЕСАНИ МИСЛИ (9.)

    28 avg. 1996

  Пази ме, Боже, от любов, на която са й нужни доказателства!

  Дали ще царуваш или слугуваш, момиче, зависи само от теб.
  Ако е истински дявол, ще те изкуши сам да си биеш шута.
  Големите приказки оправдават малките резултати.
  Завистта е жестокото наказание за посредствения.
  Човекът копал основи за къща, ти реши, че ти копае гроб.
  В колибата е по-уютно отколкото в двореца с хилядата стаи.
  За да нямам вечните ти проблеми, я отпиши ме от приятелите ти!
  Уредено бе някога – знаех от кого да се пазя. Сега е демокрация.
  Смъртта ме занимава като вход към нови изкушения.
  Животът ми е по-скъп от логиката.
  Съвършено организирана личност – планира и часа на смъртта си.
  Задължително ли е всяко ново да се ражда с кръв, слуз и болка?
  Растенията – тези мълчаливи свидетели и жертви.
  Косената трева. Страшно е тайното ожесточение у смирения човек!
  Подлостта е присъща на човека, не на животното.
  И от наивната жена, въпреки всичко, струи природна мъдрост.

  Моят сиамски котарак – възел от нерви и любов в пухкава козина. Когато беше влюбен, десет дни страдаше, не ядеше, свиваше се в някой тъмен ъгъл сам в тъмното и от време на време наддаваше любовен вопъл.

   29 avg. 1996

  Стефан Стамболов? Ловък психолог и сексуално чудовище. Гений на разврата. Байганьовската нишка по върховете на далаверата започва оттам. Келепирджия.

  С творческите си заложби българинът подкопавал отвътре пищната ориенталска инертност на Османската империя. Нетърпението, кипенето на кръвта у апостолите, все младежи по на двайсет и кусур години, спират ферментацията на националното самочувствие. И се получил не народ от стопани, ами тълпа от боричкащи се слуги. Оттам ще да е онова "Народе!!!!" с четирите удивителни в тефтерчето на Апостола.

  Министър Големанов, Ганю Балкански, Каменарчето на Смирненски, Андрешко на Елин Пелин – печална галерия от литературни образи на слуги по манталитет, хора без усета на стопанин. "Народът прост, животът – тежък, скучен" – жали тази нежна антена Вапцаров, и той оплетен в мрежите на типична идеология на лицемерието.

  Нейно сиятелство Пошлостта спечели поредица сражения с творческото начало, българинът е безпомощен и беззащитен, интелигенцията ни – смазана от раболепие, че да бъде ориентир за чест и достойнство. Телевизията запечата образи на унили и болнави философи, наред с жизнени персонажи на войнстващата посредственост. 

  31 avg. 1996

  На 31 август 1983 година, петък, в четири след обяд на паркинга на милиционерския блок 51 в пловдивския жк Тракия, вързан за предпазния колан в колата, горя баща ми.
В течение на доста време всяка година на този ден и по това време на деня паркирах възстановената от мен обгоряла жигула, за да изгоря една след друга няколко цигари. Това бе в памет на моя баща, оживял от касапницата с нацизма през Втората световна война, върнал се в Пловдив с орден за храброст. Нищо особено, някакъв българин!

  Гласуват закон. После събират комисия, за да приемат правилник за приложение на закона. Не им стига правилникът, и се сбира нова дружина да утвърди инструкция за приложение на правилника. Но и това не им стига, та след някое време на бял свят се пръкват указания за приложение на инструкцията към правилника за приложение на все същия шибан закон. Най-веселото е, че всички тези правилници, инструкции и куп указания помагат единствено да се заобиколи законът. 

  Не прелюбодействай! Т.е. не бъди мъж на повече от една жена – или жена на повече от един мъж. Съпрузите мъж и жена ли са в библейския смисъл на любовта или само взаимно се понасят заради детето, общи вещи, имот! Световната литературна класика предупреждава, че в съпружеството любовта нормално става хербарий, блед спомен за уханието и красотата на живото някога цвете, кожа, пълнена със слама, и оцъклени стъклени копчета, вместо нежни и весели страстни очи. Ема Бовари, Ана Каренина...

 6 sep. 1996

БАЩА МИ

 На 6 септември – 40 дни след шейсет и първия си рожден ден, към 10 часа вечерта в стая на десетия етаж в столичната клиника "Пирогов" в самота, без човек покрай себе си издъхнал баща ми. Какви идеи е имал за мен не ми е известно. Съжаляваше, че ме пратил да уча в Софийския университет, мерак му беше да ме направи мебелист, и за своя занаят ме готвеше, откакто се помня, едва петгодишен. Връчи ми в кухничката в избата на улица "Ниш" № 4 да въртя на ръка бала памук в тензухено платно, напоен с ленено масло, байц, пемза и разтворени люспи шеллак, докато фурнированата врата за гардероб, плот за шкаф, маса или табла за семейна спалня лъсне. Задължен съм и на двамата с майка ми, че са ме създали физически. Бе сръчен, вдаден в работата си, но неумел да лавира в живота, от онез доверчиви българи, за които тарикатите в моя Пловдив казват: "Прост, ама честен". Всичко, каквото направи, правеше го с мерак и труд, труд и труд. Беше мълчалив, разговорите ми с него като баща и син фактически наченаха след смъртта му. Много си го обичам, но и много съм му обиден. Струва ми се, че никога не се е постарал да ме разбере. Двамата с него – баща и син, сме твърде различни. Имам неговата сръчност и хъс в работата, не ми е помогнал обаче в нищо, което съм захващал. Напротив, пречил ми е. Забраняваше ми. Държа се с мен като с аргатин, не син. Държеше ме далеч от себе си. Мисленето му бе на битово ниво, като у 90 на сто от българите, но и на битово ниво, вече мога да кажа, че не му е пукало за мен. Живеехме в оскъдица, макар и нищо да не ми е липсвало в материален план, но гордостта си съм отхранил сам. Въздигнах го от мъртвите и го направих мой пример за поведение именно с обикновеността му. Приживе обаче не ме разбираше.

 На интелектуално ниво откривам бащините му послания не в приказки, а закодирани в стореното от него, в реакциите му, които бяха някак срамежливо и нежно прикрити в мълчание. Бил ми е нужен, когато съм грешил и съм се лутал, но май съм бил твърде горд да го моля за каквото и да било. Духовно не съм му син, син съм на майчиния ми род, като първия, единствено любим измежду внуците на проклетия Борис Дявола от Пазарджик, той пък внук на заклания на дръвник тежко ранен в сражение с башибозук Ангел Керемидов от Хвърковатата чета на Бенковски, както и син на доброволеца от Балканската война 1912 г. Ненко Ангелов Керемидов, отишъл да отмъщава за честта на поруганите си майка и баща, както се бил зарекъл пред жена си Елисавета (баба ми Ветка, която смътно помня мълчаливо как седи по-встрани от бъбривите си съседки, подпряла с юмруче брадичка надвечер пред двукрилата ни порта на улица "Тунджа" № 18 в пазарджишката Пич махала или Чик-салъм. Раснал като сирак от 12-годишен, замогнал се с труда на цялата си челяд и с предприемчивост като един от заможните стопани в Пазарджик. Кълняха го лелите ми, па и майка ми заради страстта му да се труди, в която бе употребил и тяхната младост като момичета.  

  Живял в крайна мизерия, макар син на общински бирник в Харманли, на когото съм кръстен, баща ми най-вероятно е смятал, че имоти, вещи, пари носят щастие, но беше влюбен в майка ми и двамата бяха задружни, пък майка ми бе двигателят на всичките му проекти. Той май не умееше да мечтае: мечтата му бе да си има собствена мебелна работилничка и да зависи само от занаята си. От него ми остана автомобилно купе с белези от обгорялата му кожа и засъхнала кръв по тенекетата отвън. И аз превърнах обгорялото купе отново в чудесна нова жигула на 15 хил. км пробег, която съседите ми тук, в крайния квартал на Пловдив гледаха със завист и възхищение. Благодарен съм на майка ми пазарджиклийката, която ми нарече да бъда щастлив с тази кола, с която тя и баща ми са имали само хубави преживявания. Истина, майка ми държеше на мен, но винаги си е била неособено тактична: заради истината и справедливостта, можеше да извади душата на човек, независимо дали е тъпак управник или мекере на властта. И си отиде в шейсет и третата си година – пет години след баща ми, все така вгледана в спомените от онзи труден, но честит живот с мълчаливия дърводелец, за когото ми говореше, хълцайки и със сълзички, стичащи се по бузите й, приведена над албума със семейните снимки: "Виж баща ти, яхнал магаренце и вдигнал ръка. Не ти ли мяза на Исус, а?" Снимката от родопското село Добростан, когато са били честити, влюбени един в друг – и затова, а не поради парите и вещите, истински щастливи.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 28 oct. 2023

Илюстрации:

- Една от последните снимки на баща ми*.

- 1972 г. Редакцията на най-горния етаж **.

___

* От оцелялата фотолента, във фотоапарата в обгорялото купе, щатният фотограф към Дома на армията в Пловдив Александър Фучански, извади снимка за надгробната плоча на баща ми. В осем сутринта, както се бяхме уговорили, звъня на вратата, показва се жена му на Фучито: "Той спи. Снощи до три часа си е играл да чисти плаката". После самият Фучански, когато го попитах колко му дължа, буквално ми рече: "Нищо не ми дължиш. Хиляди мъже и жени съм заснел досега, но човек с такова излъчване не бях срещал".

Никола Джоков – Джоката (1934-2000) 

** Сградата отляво в дъното. Най-горе беше редакцията на пловдивския младежки седмичник, където още от 1961 г., деветокласник, всеки четвъртък вечер се събирахме десетина гимназисти около Никола Джоков, който ми е първият учител в журналистиката и писането на стихове, разкази, фейлетони, репортажи и проч. Бел.м., tisss.  

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1408.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1408.)

 Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, не заслужавали да им се дразня, ала чувство за справедливост, наследство от майчиния ми джинс – двата заможни чорбаджийски рода: перущенския и калугеровския, жестоко клани през Април 1876, ми е ориентир да преценявам що за птица е насреща ми. – Аноним (1947)

  27 avg. 1996

МОИТЕ ДЕВЕТ ГОДИНИ В "ИСКРАТА"

  Вчера с Д. пазарувахме от складовете покрай Брезовско шосе... Прави ми жестове, но такава й е природата. Аристократка! Никой ли не се е отнасял така с мен? А може би Петър Анастасов (1942-2023), който в самия край на 1972 г. ми предложи работа на щат в редакцията на младежкия пловдивски вестник "Комсомолска искра", без да съм го молил, без и да съм подозирал, че това е възможно. Завърнал се с чанта с бельо и куфар с два костюма от Гурково отвъд Балчик, където по желание отидох направо от Софийския университет да даскалувам в новичко селско училище (дипломата още не ми я бяха написали във факултетската канцелария), а заявих на училищния директор Никола Петков (1944) още при здрависването ни в шефския кабинет: "По желание съм дошъл, ще приключа тук учебната година, после се прибирам в Пловдив, където ми е мястото". От юли до декември 1973 г. пишех репортажи за двата пловдивски вестника "Глас" и "Искрата", и три от редакциите на пловдивския Радио-телевизионен център: "Икономика и време" на Елена Чакалова, "Литература, изкуство и култура" на Киркор Папазян и "Младежката редакция" на Пенка Калинкова. На двайсет и третия ден през декември Ася ми се появи една сутрин бременна в осмия месец и хукнах да уреждам документите да се женя. Авантюрата съм я описал в документалната новела "Ася"... * Два дена по-късно Пешката (Петър Анастасов), ме вика в кабинета си. Редакцията бе на последния етаж в сграда на Червения площад срещу пловдивския Дом на армията. "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Казвам: Да... И той: "Отиваме при Вила!" (Величка Самоукова – домакин, секретар, касиерка, кореспонденция и прочие).

  И ни назначиха с Николай Галов (1943-1993) в един и същи ден: 26 декември 1973 г., но със задна дата – от 1 декември, та на 29 декември получих първата си заплата от редакцията: 95 лева. Николайчо Галов се захвана със спорта и ТНТМ**, аз самодейно се заех да отвоювам третата от осемте страници на вестника за отдел, който кръстих "Образование", т.е. за ученици, студенти, учители. По-късно между другото обикалях и тракийския кър да описвам летните и есенните ученически и студентски бригади и кипящия трудов ентусиазъм, па и кипящия по лагерите бурен живот, както си беше.

  Пак в един и същи ден с Галов и русоляв възпълничък момък – оператор в РТЦ - Пловдив, тримата ни обсъждаха и приеха на събрание на пловдивските вестникари за членове на СБЖ***. Това – през 1976 г. в Партийния дом. И аз, и Галов бяхме без заслужили роднини с титла и членство в БКП, без протекция отвисоко, каквито бяха мнозина от колегите в редакцията на вестника. На нашия хал беше и поетът Николай Заяков (1940-2012), само че Големият Заек повечето време мързелуваше, а отделът му "Литература, изкуство, култура" беше окупиран от напористата Велислава Дърева (1953), докато той тайно съчиняваше огнените речи, които "лъвовете" в пловдивската управа сричаха по митинги и празненства. Сегашният прайд в София защо ли толкова ми напомня онези еуфорични митинги на всенародна любов към Партията?

  Голям жест ми направи и Върба Чавдарова (1929-2022), с която над девет години и половина деляхме едно и също помещение в "Искрата". Особен човек бе Баба Върба. По мои си мерки, у нея се бореха добряк по душа и фанатичен боец на Партията БКП, който – по думите й, едва 16-годишна, с патлак-барабанлия в ръка била охранявала каруците със секвестирано жито от селата край Пловдив през първите месеци след "всенародната победа". Нейни лафове още помня и са ми като обица на ухото: 1. "Ако Партията реши, и за магаре ще гласувам!" 2. "Пък тоя Жоро как не го е страх? Цитират го по Свободна Европа". 3. "Тук заемаш мястото на някое наше момче" – казано през зъби. Същият човек ни приюти в маломерното си жилище за седмица време с Ася и двумесечната ни дъщеричка Вера, докато намеря къде да се прислоним, и когато от Толбухинския**** отдел "Народна просвета" шефът Гичо Димитров ме притесняваше със заплашителни писма да си продължа даскалуването в Гурково, иначе смятал да заведе дело, че съм се отклонил от задължението си три години учител по български, руски и френски език в Гурково. Пак Върба беше човекът, който присърце се зае да ме отърве от толбухинския Гичо... Въртя телефони на нейни приятели от "голямото добрутро", прави-струва и накрая се оказах с документ, че съм "кадър крайно нужен" за Пловдив. 

  И Иван Коджабашев (1946) няма да пропусна, че прояви човещина, когато с бебчето буквално бяхме на улицата: обикаляхме Пловдив да търся жилище под наем. Ася се бе стопила до 42 килограма: с бебето в количката висеше по пейките на заснежената все още през април пловдивска Цар-Симеонова градина, переше пеленките с ледена вода в циментовото корито на тоалетната към етажа и ги простираше да се сушат на радиатора в редакционната ни стая. По онова време Виолета, жена му на Галов, бе в напреднала бременност и тумбакът й беше толкова голям, че влизаше на верев през вратата, когато през ден, през два идваше да ни навести.

  Веднъж Пешката, който ни назначи с Галов на мястото на сама напусналата Мария Широколийска (1946), подхвърли между другото: "Жена ти защо все ти носи букетче карамфили. Защо бе, майна?" Ася идваше премръзнала от Градската градина през тази седмица да се постопли в редакционното стайче, дето бяхме Върба, Галов, аз и Маринчо (Марин Маринов), двайсетинагодишен момък веселяк от Асеновград, който пописваше на хонорар, нощем спеше на дивана вдясно от вратата, киснеше при нас и Петър Бандилов или Пешо Постоянното Присъствие, както го кръстиха актрисите от Пловдивския драматичен театър, го пращаше да му купи кесия бумбар от "Тримона" (хотел "Тримонциум"), кюфтета, кебапчета, шише бира, пакет цигари... Коджабашев – Коджамуда, както го именуваха колегите, споменах, че също опита да ми помогне да се настаним временно поне в някоя от хотелските стаи за гости на горния етаж в ДНА-то, където баща му полк. Стоян Коджабашев бе домакин. И макар нищо да не излезе, за мен жестът си остава жест. За разлика от фината Елена Чакалова, чийто съпруг по онова соц. време беше шеф на пловдивския клон на "Балкантурист" и разполагаше с леглова база в свободни през този месец може би хиляди стаи за гости на Пловдив... "Законът не позволява – рекла Чакалова на Върба, – понеже е роден в Пловдив, няма как". И Елена Чакалова, за чието предаване "Икономика и време" с шесткилограмов професионален полски магнетофон "Ухер" обикалях няколко години за репортажи пловдивските заводи, отказала не на мен, разбира се (ами че за дертовете си зъб не обелвах пред нея), а на приятелката си. Но защо да й се сърдя? Минало незабравимо. Човека ще го разбереш най-добре, когато си в карък положение, още повече сам си си забранил да молиш.

  Сигурен съм, има още много жестове от този род, за които нито съм молил, ни съм хленчил. Покрай жестовете на влюбената Д., реших: Търсиш ли благородството, то ти се явява почти винаги неповикано дори там, дето най-малко го очакваш, и то от хора, които, въпреки кофтия си характер, са в състояние великолепно да те изненадат.

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 26 oct. 2023

Илюстрации:

- С бебето Вера сме по дигата на Марица.

- На курорта Албена с петгодишната Вера.

___
* Новелата (34 стр.) писах за седмица през 1977 г. в старата квартира, докато децата ни бяха още малки.

Николай Галов (1943-1993)

** ТНТМ (Техническо и научно творчество за младежта) – всенародно движение по училища и институти, с чиято абревиатура се бъзикахме покрай ежегодните младежки изложби: "Та НаТаМанихме пак нещичко". 

*** Казионният Съюз на българските журналисти, под прякото наблюдение на БКП.

**** Толбухин се наричаше сегашният град Добрич. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1407.)

   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1407.)

 Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, не заслужавали да им се дразня, ала чувство за справедливост, наследство от майчиния ми джинс – двата заможни чорбаджийски рода: перущенския и калугеровския, жестоко клани през Април 1876, ми е ориентир да преценявам що за птица е насреща ми. – Аноним (1947)

НЕДОБРЕ ВЧЕСАНИ МИСЛИ (8.)

    24 maj 1996

  Авантюрите на разума раждат чудовища.
  Да е скъпо, трябва да е в малки количества или уникат.
  У нас аргати с лопата да ги ринеш, стопаните са ни кът.

  31 maj 1996

 

  Как да крещя Ура! и Да живей! – като сте ми седнали на гушата!
  Да гласувам за вашата партия ли? А с каква цел!
  От кацата с гнилите круши си извадил червива? И това е късмет.
  Когато дълго време няма хляб, ножът се изпълва с вдъхновение.
  Колкото по-зле е дереджето, толкова по-медени им приказките.
  Което не е позволено на интелигентния, не важи за простака.
  В репертоара на Дявола е да се маскира като мижитурка.
  Неизреченият упрек е по-силен от острите реплики.
  Ако съм съгласен, означава ли, че нямам собствено мнение?
  Всеки министър у нас върши бели според възможностите си.
  Това, от което си се отказал някога, те съпровожда до смъртта.
  Боклук, въобразил си, че е космическо тяло? Елементарно!

  4 uni 1996

  А има и неща, които врабчето ги умее, а орелът не.
  Възраженията избистрят политиката.
  Не ни е яд, че не сме ние, яд ни е, че са те. Наши си работи!
  Прасето съзнава ли защо се грижат да е добре нахранено?
  Мракобесието ражда духовно просветление у единици.
  Да приема идеята ви, моля, госпожо, не ми се явявайте гола!
  Проникването да го съпътства проникновение, не алена пелена!

  Възможно ли е да се обича разумно? – питам, и отговор не ща.

  Как да се оттегля с достойнство, като ме гонят като за дузпа?

  8 uni 1996

  Розите на гръдта й вървят в комплект с тръните на характера й.
  Като се прикрива, женската природа води мъжа към онова там.

  12 uni 1996

  Всяка власт има опозиция, каквато общността заслужава.

  За песа помияр светът е триединен: дивеч-кучки-господар.

  Любовта придава цивилизационен оттенък на секса.

  Целите сме слух и пак сме глухи какво стана след 10 ноември 1989.

  Истината не се нуждае от реклама! Същото важи и за Простотията.

  Плащат за всяка секунда реклама. Всъщност, плаща клиентът.

  Политиката е висша степен доверие между тарикати. Ти гласувай!

  Като си отваряш устата, не ти ли изстива задникът?

  Като искаш да изглеждаш страшен, защо целият трепериш?

  Не се вайкай гръмко! Ще дойдат вълците да те спасяват.

  Скандалджията поне си тръгна оттук известен.

  Знойната дама често е трагикомедия с пикантни подробности.

  И като помисля, че по вестници ще съдят що за хора сме били!

  Кирливата риза... Колкото повече я переш, по-кирлива става.

  19 uli 1996

  Всичко се свежда всъщност до това, да разберем колко велик си.

  Политикът е прав да ви се докача, когато не му вярвате.

  Геният в нормално състояние е неразбран, горд и силно брадясал.

  Тарикатът в политиката финтира народа. Накрая финтира себе си.

  Живеем към 70 години. Как да разбера костенурката с нейните 300!

  21 uli 1996

  Който ходи по главите на нацията ни, поне да си мие краката!

  Науката е тържество на разума, изкуството – тържество на усета.

  Могъщото се задвижва бавно... После вече няма кой да го спре.

  Като унижиш човека срещу себе си, по-щастлив ли ставаш?

  27 uli 1996

  Като ти е кофти, не ти завиждат. Има си и добрата страна, нали?

  Стремежът на днешната цивилизация е кухият глупак с диплома?

  Напоследък си мисля: Колко е приятно, че не знаем какво следва!

  Логиката пълзи по корем там, където са се вихрили страсти.

  Дали смирението не е най-висша проява на човечност?

  При добро желание, и във фалшивото ще откриеш искрен стремеж.

  Дотам съм преситен с оптимизъм, че повече капчица не поемам.

  Нацията ни била млада, жизнена. Доказва го властващата детска ясла.

  Защо най-кресливо напада соца доносникът? Смееш ли да питаш!

  3 avg. 1996

  Понякога си толкова сам, че усещаш шепота на Вселената.

  Сърцето е малък хищник с остри ноктенца и меки лапички.

  Любов – интрига между мъж, жена и публика. Без интрига няма любов.

  Истината може да бъде далеч по-гадна от прекрасната сладка лъжа.

  Лъжецът основно лъже сам себе си. Ние останалите сме едва след това.

  Щастието не е в парата, а в много пари, не в душата, а в модния парцал!

  Истински нещастният човек не може да се влюби вече дори в себе си.

  Този дървен философ е толкова досаден, че е невъзможно да има грехове.

  Дали съвършената хармония в брака не ни действа приспивателно?

  Липсата на наивност у нас компенсират със съвършен цинизъм.

  Човечното е с меки очертания, фанатизмът е зъл и категоричен.

  Тираниите разчитат на шествия, куха реч на площада и еуфория.

  Съвестта не гърми, тя шепне.

  Имам щекотливи въпроси, на които съм си забранил да отговарям.

  Предстоят президентските избори. Кандидатите са четирима: 1) Ръмжащ с тенекиен глас апаратчик от бившата соц. номенклатура; 2) Вдъхновено опулени зъркели, които ме фиксират от трибуната; 3) Откровено откачен; и 4) Брадавица с нос. И откривам, че нямам избор. Въпреки това обаче, най-симпатичен в шоуто ми е откаченият*.

  9 avg. 1996

  Ако те обичам, трябва ли да ти повтарям! На думи ли вярваме, мила?

  Където има ред и закон, Бог е излишен. У нас ни ред, ни закон. 

  Забраних й "Обичам те", и сега вече чувам: "Ах, само колко те мразя!"

  Ще ти хвърли троха, но трябва да му цунеш лапите, с които те ограбил.

  Нищо не съсипва повече от благоденствието на комшията.

  И заможният хленчи, хем го прави с финес: със сълзи и сополи.

  Страданието е със сухи очи и е мълчаливо.

  По онова с което се гаври българинът, узнаваш кое му е най-мило. Немецът кълне: "Гръм и мълнии!", нашенецът: "Да ти еба майката, да ти еба!" Два пъти, демек.

 23 avg. 1996

  Разумът често търси закономерност там, където царува случайността.

  В основата светът ни е нежен – хлорофил, влага и слънчева светлина.

  Отнеми на човека склонността да мечтае, и той се превръща в добитък.

  Жалиш, че ти изневерили? Отишъл си опасен предател. Радвай се!

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 24 oct. 2023

Илюстрации:

- Винаги ли водеща е жената?

- Митар, който записва данъка.

___
* Жорж Ганчев (1939-2019), вж. https://bntnews.bg/bg/a/zhorzh-ganchev-pochina-na-79-godini Бел.м., tisss.