ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (211.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (211.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   12.06.1999. БОРИС ДЯВОЛА 

  И най-сложната ситуация, в която може да изпадне човек, в основата е нравствен казус. Изборът на решение само видимо е материален, и като никой не е освободен от нравствените императиви, както е и под гробищната трева, всички ние сме равни пред съвестта – и царят, и шутът, и отрупаният с най-високи почетни знаци от глава до пети, и нищият. Венец на нравствеността е човеколюбието; а пък доверието към човека е ключът за решаване на най-сложни проблеми в живота. Да погледнеш към престъпилия моралните закони с любов, с разбиране и съчувствие, за това нещо се иска вътрешно равновесие, което е сила; и от тази сила зависи опрощението, което ще дадеш или няма да дадеш.

  Ако религиите строго заповядват, изкуството обяснява чрез настроения, образи и сюжети, т.е. чрез внушение. Най-престижното в световната литературна класика се занимава изключително само с гърчовете на човешката душа пред изискванията на човечността. Да си човечен обаче не значи да правиш компромиси със съвестта си, на която всъщност, Иисус е очовеченият й образ. Та в този смисъл божественото е у всекиго от нас. Антигона и Хамлет, Тартюф и Големанов са просто илюстрация на усилията човек да се справи с вътрешните си напрежения, с бесовете, които все ни предизвикват или пък изкушават злото у всекиго от нас. И не ми говорете доколко е велик богатият, властният, прославеният! Сократ бродел не с венец от маргаритки на кратуната, ни с царска корона, накрая благодарните съграждани великодушно му позволили сам да изпие чашата с отвара от бучиниш. Случайност ли е, че древният философ странял от суетата, не желаел да блести ни с модна туника, още по-малко пък с физическата си хубост. Гениите на човечеството обикновено са разхвърляни, неугледни за порядъчния гражданин люде. Външното, показното, повърхността не ги блазни, ходят отнесени, че виждат, да-а, именно понеже виждат отвъд видимото.

  А колко уют има в плътта и плътското! И какви сладки изкушения, Боже господи! Богатство. Слава. Влияние. Сексуални авантюри. Рискове. Пищни, богати трапези за самодоволството или за тщеславието, в най-широкия смисъл изречено. Да посадиш дръвче, дом да построиш, деца да родиш и отгледаш, да изпиташ болестта и после – оздравяването, когато излизаш из болката като из пещера. Къде е златната среда, дето дух и материя се срещат, без да се нараняват, без да воюват помежду си? Като че това е въпросът над всички въпроси. За себе си какво да река, в светилищата ми е мразовито, в бедняшкия дом ми е уютно. Грешната душа ми е повече интересна от подвизите на който и да бил светец. Атанас Далчев (1904-1978)* настоява: "Великите произведения ни възхищават, но едновременно те ни обезсърчават: ние отпускаме ръце пред тяхното съвършенство", и смятам, че малко преиграва, кокетничи: "Аз се прекланям през честността, но – нека да признаем, честните имат тясна душа, на тях им е нужен големият жест. Не могат да пожертват дори парите, които не са техни. И как ще простят чуждите грешки, когато не са в състояние да простят своите?"

  А каква скука била в Едемската градина! "И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та като вкуси, да заживее вечно. Тогава Господ го изпъди от Едемската градина"** Зло ли им сторил Бог на човеците? Игуменът на манастира "Св. Никола" над Калугерово, както го описва в "Записките" Захарий Стоянов, яко ми напомня на дядо ми Борис. Някакъв вид старозаветна безкомпромисност излъчвал съвсем не смиреният характер изобщо на калугеровци – докачливи, работари, корави стопани, несвикнали току-тъй да се подчиняват, влизащи в кървави побоища с върлуващите тъдява наперени чапкъни от околните турски махалици. А отец Кирил – игуменът на калугеровския манастир "Св. Никола", е сред тримата българи, преживели смъртта на Бенковски, до последно вървели заедно с него. "Останалите ми другари копачи – широкоплещести селяни и здрави селянки, червените нозе на които мятаха жълтата пръст по гърба си като кобили, пееха и се смееха помежду си. Скоро тия обърнаха внимание на моята изнеженост и некадърност да извивам мотиката и така станах им добър предмет за забавление" – част от описанието, посветено на калугеровци***.

  В двора на такъв едного от калугеровския чорбаджийски корен на майка ми Надя премина най-хубавата част от ранното ми детство. "Понеже беше първи внук, беше любимец не само на тате и цялата рода, но и на няколко къщи наоколо" – разправи ми леля Виолета при последния ни разговор в Пазарджик. Ще се повторя може би, като спомена, че дядо ми ме вземаше на оран от четири-петгодишен. Отиваме сами ние, двама мъже на нивата, там разпряга кобилата Лишо (по-късно пайтака Дорчо) и запряга коня в плуга, а мен курдиса да му водя коня в браздата. Кога закриволича и взема да залитам из едрите буци влажен тракийски лъскав чернозем и току увисна на юздата, обичливият ми дядо Борис разклати камшика над главата ми и ръмжи по турски, от което ръмжене помня само "кьопеколосън", което ще рече "кучи сине" на чист роден наш български. В работата озверяваше, държеше се като душманин. Не случайно майка ми, лелите ми, вуйчо – всичките му деца, пред мен едно и също се оплакваха: че ги "яскал" по-зле и от наемните работници, че рожбите си не оставял крак да подвият. Ей такъв невъзможен, див, ама и рядко целеустремен, пресметлив стопанин беше дядо ми. От друга страна, правили са ми впечатление жестовете му към този и онзи само затова че усетил човека насреща със сърцето си или по друга някоя сантиментална причина: лична, само нему понятна авантюра.

  Пето поколение от калугеровския корен съм. Като видял за пръв път бъдещия ми баща, Борис Дявола изръмжал към дъщеря си, която по всеобщо признание носеше неговия лют и сприхав характер и му била любимката – единствено нея изпратил да учи във висше училище: "Защо си ми го довела този? Я, какъв е нежен и хубав като мома. Този ли ще ти бъде мъжът!?" А когато баща ми Кирил (върнал се само преди месеци от фронта, окопите, снарядите и куршумите, които дъртият Дявол едва ли е и помирисвал) посегнал към панера с лютите чушлета, отхапал, но оставил върлата отрова настрани, срязал го Борис Дявола: "Като не траеш на люто, що зяносваш!" В моите си представи този Борис го възприемам като Бог-отец, старозаветния Господ бог, чиято философия накъсо се свежда до "Зъб за зъб, око за око!" Та защо е тази привързаност у мен към дядо ми Борис ли? Защото под грубата му черупка, един от малцината наоколо, усещал съм с интуицията на хлапе неподправената му жестока обич. Излизал някога си да ме поразходи по чаршията, кога съм бил едва три-три и половинагодишен, и говорел после: "Туй дете голям човек ще стане. Гледам го, като стъпя, ръцете си отзад държи, гаче е господар". Той – сиракът, синът на вдовицата, израсналият с горчивите вдовишки залъци, се размечтал внукът му тежък стопанин да порасне. С такива корави българи България можела ли е да загине, питам се! Как мислите? Но какво ли не стори партийната глутница да прекърши гордостта на този род българи стопани! От стопанин на имота си чуждият емисар и нашите отродници превърнаха масовия българин в перекенде, в човек без корени, плах и страхлив. 

  БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  И сега, когато посреднощ набирам текста, преди седем години писан, като си вадя очите на компютъра, разбирам колко жалък, колко смешен, какво пале е някакъв си възпитаник на марксизма, който досадно, натрапчиво, посредствено ме агитира от два месеца да съм гласувал за Иван-Костовия кандидат за президент. Любимият на въпросния дървен философ Иван Костов де факто е духовен пигмей, поставя ли го редом до Борис Дявола от калугеровския ми корен. Това мисля, без да смятам, че мнението ми непременно е меродавно, особено що се отнася до политик, в моите си представи велик символ на унижението ни като българи пред Западна Европа и Щатите. Та наглостта на червения пропагандист за каузата на тъмносиния лидер на партията ДСБ (демократи за силна България) ми се вижда като болестно състояние, което освен за страх от възмездие, друго не ми говори. Като не са ми специалност този род неизлечими ментални заболявания, спирам дотук. 

  Пловдив, 26 септември 2006 година

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 avg. 2020

Илюстрации:

- Сократ, най-цененият философ на древността.

- Българинът някога бил лаком за земя и работа.

___
* Атанас Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, съответно с. 22 и с. 71.
** Библията, Книга Мойсеева, гл. 3.
*** Захарий Стоянов, "Записки...", изд. 1983, с. 273. Бел.м., tisss.