ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (210.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (210.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

   11.06.1999. ПРЕОБРАЗЯВАНЕ

  В действителност, приличам май на Суан, който – излекуван от любовта си, въздиша: "Трябваше ли да си пропилея живота заради една жена, която и не беше мой тип!" Понякога ми се случваше – скришом, разбира се, да се правя на глупак: изискваше го елементарната хигиена...*

  Назначена, просто я поканили да си избере едно от местните училища, осигурили й протекция от новата политическа власт в общината. До този момент поработвала на шест-седем места из дълбоката провинция, добрала се до мижавата длъжност на възпитател в едно от сгушените около центъра стари неугледни училища. Скромна, притеснителна, стриктна, изпълнителна, затворена в себе си дори в обкръжението от няколкото си приятелки по участ. Кажи-речи, човек без образ, без физиономия, без личен живот, незабележим, редови, наплашен, резултат от комунистическия ни инкубатор за редници с железебетонните му принципи "Молчать, не рассуждать! и Мой начальник больше знает – больше деньги получает!" или онзи красив девиз на фатмака по душевен строй от казармата и живота при соца: "Като разговаряш с мен, ще мълчиш!" Този редови български Павел Корчагин от повестта "Как се каляваше стоманата" на Николай Островски (1904-1936), целенасочено мачкан да бъде нищо повече от винтче и лостче на Световната революция, до смърт и до безпаметност предан, влюбен в Нашия славен вожд и пр., изненадващо дори за себе си изведнъж се оказва шеф – щастливец, на когото парашутът се отворил, началство на стотина души, повечето между които интелигентни хора, някак си приспособили се да не изживяват трагично участта, в която от половин столетие е натикан Българският учител. И какво преобразование се извършва у довчерашната божа кравичка!

  От първия ден в новото й амплоа, в новата длъжност започва осъществяване на амбициозен план: всичко да се приведе в съответствие със стотиците параграфи, алинеи, инструкции, членове и членчета за управление на образованието. Чудесно! Само че тук вече няма милост към никого и към нищо, което намирисва на стойност в този наш живот. Законът, инструкцията, заповедите изчерпват всичко. Оперативка подир оперативка, по две, по три оперативки на ден, когато колективът от снишили се висшисти попива тенекиения глас на новичкия началник, който е в стихията си – указва, посочва, насочва, резолира, взема мерки, проявява принципност, отхвърля категорически, поучава, съветва, утвърждава, и като рефрен – винаги минорно най-накрая отзвучава над смълчалото се ошашавено стадо от учители, привикнали на какво ли не: "Колеги, дайте предложения! Кажете си мнението, колеги".

  Рефренът вероятно е заради формата, все пак нали вече живеем "демократично"! Не секва пороят от фрази, които нищо не казват, освен внушеното със симпатично самочувствие от новооглашения "лидер": Тук се слуша моята дума. L’Etat c’est moi! Държавата, това съм аз! Колко тъжно е да се живее така безкрило, денонощно да те преследват двайсетина документа, върху които са те задължили да се подпишеш и които ти висят заплашително над кратуната, че все някъде може и да те обвинят в незачитане, нарушение, изкривяване на върховната воля на единствения най-горе неповторим началник. А говорим за учебна и възпитателна дейност, не – да речеш – за производство на калъпи сапун за пране на фирмата "Петел" или "Камбана".

  Всяка инструкция тук се обяснява три пъти устно, четвъртия път се чете, после се назначава отговорник, когото пък ще контролира друг отговорник. За попълване на най-стандартен протокол, например, след поправителен изпит, треперят най-напред членовете на изпитната комисия, после трепери контролиращият отговорник, а пък накрая – някой от помощниците на шефа. Самият изпит не предизвиква такъв велик трепет и прилив на страст, чувства, колкото попълването на фамозния канцеларски формуляр. Час шефката чете задълженията на учителя според Негово величество Кодекса по труда, според Техни сиятелства Щатната характеристика и Колективния трудов договор и... ни дума за правата на учителя. Когато от задната редичка някой там плахо пита поради что, отговорът й е: "Вие си ги знаете правата. Всеки може и сам да си ги прочете". Някоя си от даскалиците изразила мило несъгласие в частен разговор, доносникът моментално уведомил началството, свикват незабавно общо събрание по този тревожен повод, и пак онзи тенекиен глас: "Колеги! А бре колеги, какво е това брожение в колектива?" Следва отново бавен прочит на съответните инструкции, членове, параграфи, алинеи, членове, членчета, допълнения и прочие бумащина. И защо е това? Учителят анархист ли е! Или олигофрен, темерут, дебил, бавно развиващият се селски идиот на Демокрацията ли? Славна е такава борба за "демокрация", ще речеш: досега не сме имали образование, традиции, творчество, живели сме като туземци в очакване на Месията. А дали не е точно това механизмът да бъде изтръгнат живецът от и без това унижавания по всякакви йезуитски начини в изтеклите години Български учител?

  Не стопани, не личности със самочувствие на будители за моя претръпнал народ, а тълпа, сбирщина от тъпи аргати-чиновници. Това ли е идеята? Обезличаването на една нация неизменно почва от съсипването на интелигенцията, на духовния елит, и особено – от унижението, от гаврата над онези, които възпитават и учат младото поколение българчета. В крайна сметка, нищичко ново... независимо от чудесните еуфорично отскандирани лозунги пред микрофона на многолюдните сини/червени митинги! Страшно ми се ще да не е тъй. Леле, дано се заблуждавам, като си мисля, че нищо от ерата на соца не се е променило в Българското образование, по-зле: че повтаряме мракобесието на друг един, от ранното ни детство известен – но уж вече отречен, болшевишки чиновнически фанатизъм.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 8 avg. 2020

Илюстрации:

- Типичният извънредно ловък политически въжеиграч.

- Жан-Пол Сартр в компанията на Симон дьо Бовоар***.

–––

* Жан-Пол Сартр, "Думите", изд. 1967, с.113

** Жан-Пол Сартр (1905-1980) – философ, писател, драматург и общественик, най-представителната фигура за философията на екзистенциализма, която обяснява в специализираните си философски текстове и в художествени произведения – романи, разкази и драми, онагледява възгледите си. "Адът – това са другите", вж. https://ladyzone.bg/laifstail/lica/zhan-pol-sartr-adat-tova-sa-drugite.html.

*** Симон дьо Бовоар (1908-1986) – писателка, феминистка и философ, автор на новели, изследвания върху философията, политиката, социални въпроси, есета и биографии. "Вторият пол" е изключително обстойно и съдържателно изследване за участта на жената от най-далечни времена до модерната епоха. Есе, философски труд, но и историческо четиво, книгата разглежда женската участ от гледна точка на биологията, психоанализата, както на историческия материализъм и на екзистенциализма, историята и митовете около "женския въпрос", вкл. през очите на писатели като Лорънс, Бретон и Стендал, преди да премине към формирането на женската родова идентичност. "Човек не се ражда жена, човек става жена" е прочута формула, дала началото на джендър изследванията в социалните науки, защитена чрез анализ на обстоятелствата в живота на жената – от детство, през зрелостта, до старостта, който доказва същността й на социален субект, а не единствено биологически обусловено същество. След появата през 1949 г. книгата предизвиква огромен скандал, нападана е отдясно и отляво, Симон дьо Бовоар става обект на критики, но и на вулгарни обиди. Трябваше да минат десетилетия, преди "Вторият пол" да се утвърди като фундаментален труд върху феминистката философия, труд, до днес запазил актуалност. Вж.  https://www.book.store.bg/c/p-pc/id-1731/s-/knigi-ot-simon-dio-bovoar-simone-de-beauvoir-.html. Бел.м., tisss.