ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (148.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (148.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  28.05.2020. СПОМЕНИ ЗА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

  ...Останахме следни калугеровци: Тома Г. Сираков, отец Кирил, Захари Сираков, Ристоско Стоянов, Кузман Димитров, Св. Кръстев, Стоян Титьов, Н. Лазаров, К. Василин, Иван П. Чукуранов, Георги Керемидов, Георги Велчов, Атанас Тренчов, Илия Чергоров, Г. Чукуранов, Ангел Керемидов. С нас бяха още и панагюрци: Павел Шопов, Павел Койчев, Нено Яков, Тома Г. Георгиев, Тодор Белопитов, лесичовци, муховци и други, както и от Беловските станции неколцина немци и един немец с жена си. Като се приготвихме за тръгване към Стара планина, Бенковски ни повика и ни каза: "Юнаци, ако някой от вас желае да се върне в домът си, не ви спирам. Вие сте свободни, защото дотук бяхме добре. Всеки е на кон, всеки е сит, а пък отсега, като се хванем за Стара планина, кой знае какво ще ни се случи. Като си изядем сухара, който е твърде малко, може да гладуваме. Там по ония лоши места няма коне да яздим. Докато имаме коне, не дай боже, може да ни се случи и конско месо да ядем. Като ви предлагам и припоменувам тези неща, ако на някой от вас му се види трудно, свободен е още сега да се върне при родителите си". Същото това ни припомни и отец Кирил. Ние отговорихме: "Вече сме тръгнали с вас, с вас ще бъдем, с вас ще умрем". Тогава Бенковски ни каза: "Вие ще дадете клетва, че ще бъдете верни и честни във всяко отношение". След като отговорихме, че сме готови на всичко, той каза на игумена Кирил да ни закълне.  

  Като се накачихме на конете си и тръгнахме, беше вече мръкнало. Преминахме реката Тополница и се настанихме в една ливада близо до Златишкото шосе. Нощта бе много тъмна. Оправяхме се със свирки. Като пътувахме цяла нощ, осъмнахме на Стара планина, между село Буново и село Мирково. Преброихме се. Бяхме 76 души, всички с пушки кремъклийки и ятагани, които ни бяха направили нашите майстори. Само Бенковски имаше винчестер. Карахме още два коня с джепане. Излязохме на един връх, на който ни разположи Бенковски и където преспахме. 

  На сутринта времето беше мъгливо и росеше. Сбъркахме пътя. Не знаехме где се намираме. Времето стана още по-зло. Вали и вали, бе толкова тъмно, щото човек не можеше да се види на 50 крачки разстояние. И този ден не можахме да се оправим, макар Бенковски да разтваряше картата и да поставяше компаса до нея. Храна вече нямахме никаква. Не можахме да срещнем нито хора, нито овце. Забъркахме се и на другия ден. 

  Като пътувахме по тая пустиня, намерихме едно растение с широки листа, с вкус на чеснов лук. Понеже нямахме храна, ние се мъчехме да се нахраним с него. Около 9 часа по турски слязохме в едно дере. Там намерихме една ливада с хубава трева. Бенковски каза да се разположим, да попасат конете, защото и те не бяха яли от два дена. Гърмеше и валеше непрекъснато. Конете ни се подплашиха. Наскачахме да ги изловим, но липсваше коня на Бенковски. Разприпкахме се да го дирим. С нас бяха двама пастири, единият – от Ветрен, а вторият пандурин, македонец от Беловската станция. Като се върна първият, каза, че другарят му отишъл подир коня. Взе и той един от по-добрите коне и се качи да го гони. Но нито коне, ни хора. Като почакахме, и разбрахме каква е работата, Бенковски ни събра и заповяда на игумена Кирил да ни закълне, след което каза: "В случай на някое нападение, ако видите, че ще падна в турски ръце, то вие ще посегнете по-напред да ми отрежете глава, а не жив в турски ръце да ме дадете". Това той често ни припомняше, като ни показваше и двата хубави револвера и казваше, че единият бил за неприятеля, а втория за него.

 Заклехме се и тръгнахме към върха. Часът бе вече около 11 по турски. Бе късно и много тъмно, така щото нищо вече не виждахме. Всеки си държеше коня в ръката и легнахме да спим. Нощта бе много студена, валеше силен дъжд и вятър. Както и да е, прекарахме нощта. Съмна се и ние тръгнахме. Някой от дружината каза, че се връщаме назад, а други казваха, че отиваме добре в правия път. Бенковски често се налагаше да отваря картата и полага компаса, за да ни оправя. 

  На гол връх съгледахме нещо като изправени хора. Бенковски каза да заобиколим и видим що е това. Бяха изправени няколко камъни един върху друг, които мязаха на човек. Преминахме там, без да видим опасност, но гладът беше голям. По пладне мъглата се вдигна. Излязохме на едно място, където се видяха няколко колиби. Там Бенковски ни събра и прати десетима с коне, като им даде пари да намерят брашно, а ние се разпределихме да ги пазим, докато десетимата си дойдат. С тези момчета беше и съселянинът ми Ангел Керемидов, момък храбър, решителен, както и Мите Дудьов от село Лесичево, който бе ранен от ятагана на един турчин, когото срещнах на 21 април, излизайки между село Лесичево и село Калугерово. Раната му бе доста голяма, на лявата ръка. 

  Мина около час. Пристигна един копривщенец на кон. Каза, че наште ги нападнали башибозуци. Той убил един читак. След малко пристигат още неколцина от нашата дружина, като ни се оплакаха, че пушките не ловят. На това място паднаха от нас двама мъртви и двама ранени. Единият от умрелите бе Ангел Керемидов**, когото споменах по-горе, а вторият бе черногорецът Саво. След това пристигна още един от дружината, ранен в двете ръце. Това момче беше бакърджийче. Доктор Васил, когото по-късно обесиха***, му направи операция, като извади от едната му ръка куршум, превързаха го, качихме го на един кон и пак се върнахме назад. Излязохме на една пътечка. Бяхме пак на мястото, отдето минахме сутринта. Вече мръкваше, а не знаехме где да идем...

БЕЛЕЖКА: Предполагам, за нищо на света сегашните управници на България няма да позволят днешните деца и младежи да научат за последните часове от живота на Георги Бенковски. Пълния текст, писан от калугеровчанина Тома Сираков, всеки може да прочете, като отвори линка по-долу.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 28 maj 2020

Илюстрации:

- Борис Н. Ангелов, внук на Ангел Керемидов.

- Черквата "Свети Георги" в Мараша, Пловдив.

–––

* Из записките през 1888 г. на Тома Георгиев Сираков от Калугерово (1834-1927), вж. http://www.istorianasveta.eu/%D0%B8%D0%B7%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8/ct-menu-item-11/%D0%BE%D1%81%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE/480-%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB-1876-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%B3%D1%8E%D1%80%D0%B8%D1%89%D0%B5,-%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%B2%D1%89%D0%B8%D1%86%D0%B0,-%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%83%D1%80%D0%B0,-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B0,-%D0%BF%D0%BE%D0%B8%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%BD%D0%B5,-%D0%BC%D0%B5%D1%87%D0%BA%D0%B0,-%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D1%83%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%BE,-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%BE-,-%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA.html?showall=&start=26

** Родовата версия за кончината на прапрадядо ми Ангел Керемидов (1856-1876) е друга, научих я преди трийсетина години по време на сватбеното празненство на братовчед ми Борислав Любенов Ненков, когато се бяхме събрали кажи-речи целият род потомци на Борис Ненков Ангелов или Борис Дявола, както е известен внукът на Ангел Керемидов в Пазарджик. Четникът не е убит, а е откаран по-вероятно ранен, но жив в Калугерово и там на дръвник пред събралите се насила българи е заклан за назидание. По това време дружина млади чапкъни от околните мюсюлмански махали тръгнали из къра да издирят младата му жена Мария – първескиня с шестмесечния Ненко на ръце. Разправяла по-късно тази Мария как се крила под дървено мостче с бебето в ръце, докато отгоре й изтрополели копитата на потерята. Озовава се в Пазарджик, където се прислонява с оцелелия Ненко, който се явява баща на моя дядо Борис и сестра му Мария, кръстена на хубавата Мария от Калугерово. Ненко загива в Балканската война, където отива доброволец, както рекъл на сбогуване, да отмъщава за поруганата чест на родителите си. Керемидови били заможен род, един от четирите рода, основали селището след бягство от бастисаната някогашна столица на Второто българско царство. Фамилното име дължат на керемидарна фабрика, чийто зидове още се виждат в единия край на селището. Ангел е най-малкият от петима братя и четири сестри. Керемидови били заможен род, един от четирите рода, основали селището след бягство от бастисаната някогашна столица на Второто българско царство. Ангел е най-малкият от петима братя и четири сестри. Родословието им, уверяваше ме някога местният свещеник, може да се проследи през вековете по четиринайсетте кондики, които се съхраняват в тукашната черква.

*** За екзекуцията на д-р Васил Соколов вече съм споменал в по-предишни части на този дневник. Където била бесилката, днес има паметна плоча откъм източния край на черковния зид на храма "Свети Георги" в Мараша. Бел.м., tisss.