ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (147.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (147.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

  01.08.1998. ЯСТРЕБ ПЛЯЧКА НЕ ДЕЛИ (1.)

  Вчера сутринта, докато доливам дестилирана вода в акумулатора, Митю Чомпала от съседния вход се домъкна като мазен пес-помияр в гаража ми. Вика: "Дай един метър!" Дадох му рулетка и взе да мери какви тенекии за кърпежа ще са ми нужни. Бяхме говорили преди две седмици, че събирам пари за ремонта и ето го, идел да ми работи; разполагам едва с 28 хиляди лева*; ако ми стигнат сто хиляди, ще викам ура. Работата не търпи отлагане, че колата усилено почва да гние. Интересен ми се видя начинът му за захващане с поръчка у 68-годишния Митю Чомпала – католишко семе, мъжкар, дивак, странен с идиотщината да показва как дъвче жива риба, жаба, скакалец. Кученце хранеха хлапенцата ни от блока зад моя гараж, леговище му бяха направили, храна му носеха, играеха си с него; и една утрин есента Чомпала, който изпод вежди наблюдавал детската идилия, заклал кученцето, пил му от кръвта пред сащисаните съседи, одрал го, турил го в тавичка с ориз и го отнесъл да го опекат на фурна. Ей такъв неандерталец. От друга страна, изглежда ми вдаден в работата си, готов е да се притече с опита на видял и препатил курназлия. Идеално му приляга лафът "Пие, пее и се бие за жени". Зарязва жена си по пет-шест месеца, по година-две и открито живее с трийсет години по-млада от него; като му омръзне, върне се от света на любовта и алкохола вкъщи, при жена си, полежи, позаглади косъма, па хайде към нови авантюри! А двете му деца, момче и момиче, са вече задомени.

  Завъртя се наоколо от края на май. Знам го, че се хваща да поработва на парче: когато го потърсят. Кажи-речи, всяка вечер е кьор-кютюк пиян, а понякога връзва кънките от 9-10 сутринта. Сух, корав, жилест; очевидно някога бил издръжлив като катър с несдържана и на 68 лазарника жизнена смелост и просташкия си маниер да се налага: отвратителен на моменти, но истински. Кахъреше се завчера за зетя си, и той автомонтьор – купува бракми, постегне ги, удари им една боя и хайде на пазара; жигулите все още се търсят! Та Чомпала жали зет си: "Не му спори! Тази, червената лада двайсти ден вече не може да я продаде. Влачат му се мераклии, оглеждат, ама не купуват. Има такива дни, да му ебеш мамата, запецне пазарът, ма готови парички лесно се папат! Да купи друга кола за стягане не може, че паричките му – в тази, и ей го на, седи като мома некалесана, чака клиенти".

  Синът му на Чомпала е мълчалив, май носи хайдушкия нрав на баща си, доскоро се пилееше нейде из Русия и Украйна; и сега баща му на Наско ми приказва: "Чакам сина – да го видя жив ли е, здрав ли е, пък после ще се върна при оная". А жена ти как приема тези твои изпълнения? "А, шъ й еба майката, кво шъ рече жена ми! Смей ли! А е отворила уста, главата шъ й отрежа." Седим в августовската нощ, блещукат цигарите ни като светулки; и ето, че женицата му го вика: "Митко-о! Митко, бе! Айде бе, Митко! Идвай да вечеряш". "Шъ дойда, ма. Трай там! Ей сега ши дода." "Яденето ти вече е сложено, ш ти изстине манджата. Айде, идвай!" – кипри се жена му, хлопва стъклото на кухничката им. Не съм виждал друг път да слиза и се заседява с жените от блока, сега взе да слиза. Седне до пияния Чомпал разхубавена, завързала шалче от пъстра коприна на шия, попоглежда го и присъствието й говори: "Ей го, моичкия, героя мой ненагледен, стопанина ми".

  Как да опишеш женската участ! Сама си отгледала децата, вечно пренебрегната от своя кон вихрогон, смалила се от дертове по деца, внучета като топчица от памук, а очите й весели, притиска буза в рамото на мъжа си, докато идиотът с боботещ като из спукана бурия режещ глас блъска биреното шише с евтина ракия в масата: "Ай-й-й, пичове! Наз-з-здраве, пичове!" Ей тъй животът вплита в едно възвишено с низко, жалкото с величествено, жестокостта с нежност, злост и милозливост.

  02.08.1998.

  Собственик съм на декар и седемстотин квадрата ябълкова градина в землището на село Хаджиево между Пловдив и Пазарджик. Завчера, като погребахме мъжа й на най-малката от дядовите щерки, получих късчето хартия; посегнах да се полюбувам на документа с гордостта на стопанин. Имотецът – мижав, но плодородна е пръстта. Бяха разкошни палметни ябълкови градини край Хаджиево, кога забивахме колчета да маркираме преди две години. Големи сочни ябълки раждали палметните масиви с курдисаната край всеки корен тръба за капково напояване. Давала благодатната тракийската земя, ала откак сме демокрация, близката махалица на километър-два оттук, както ми посочиха местните хора, е жива напаст, по-върла от ятата скакалци в сушави лета. "Котило на крадци – говорят ми тихо, – цяла нощ с каруци шетат по къра. Я, най-харно ги изкорени ябълките, житце да ти засеем. Житото – уверяват ме – иска жънене, труд си е; катунарите ги мързи да работят, виж, житото ще можеш да си го отчуваш от индианците."

  С гордостта от имота прихващам и от страха да не ме ограбят. Всеки бандит може да те бастиса днес в демократична България. Полето – широко, хора – всякакви, на кого да се оплачеш, когато те налети я циганската тайфа, я мутрата-прекупвач? На Татарчев** ли? Или с дядовото ловно чифте на двайсетина километра от моя дом в Пловдив да висна ябълки да вардя? Да грабят, мамицата им апашка! За какво ли ми е този имот, когато държавата ми се грижи майчински за крадеца! Дали умението на българина, куражът му да се заема с неприсъщи за статуквото му дейности не е от това непоносимо състояние все да бъде нащрек, все предпазлив да е с пасмината, която открай време ни лази по самочувствието като башибозук чалмалия? Въртят ми се из ума мъгляви планове какво да го правя това парче чернозем. Да диктисам бетонния гараж на къра за основа на къща, индианският катун ми бърка плановете. Друго племе – друг тертип. Да оставим настрана, че и българите масово си се топим един-другиго, че от пуста завист сме готови да съсипем чуждия успех. Не станахме ли вече като онези там с кавгите, с убийствата, тъпаните им, пискливите им зурни?

  Вчера, докато за една цигара време излизам от гаража, където ремонтирам колата, съседка ми разправя как от бившата кожухарска фабрика "Пулпудева" с циганките и тя изнасяла обработени парчета скъпа кожа, па и цели палта, как в масовия грабеж контрольори и нощни пазачи се конкурирали със столипиновските професионални апаши кой повече ще отмъкне. На няколко пъти опитвам да я подсетя да не бъбри, но жената бе въодушевена от подвизите си! С гордост разправи как под зимното си палто се омотавала в една-две, че и три овчи кожи! Та за фалша, в който си живеем. Във фалш е подгизнала отгоре-додолу нашата чудна България – от пазачите, които крадат вместо да пазят, до фалшивите ни писатели, които с поръчение от Партията-ръководителка творяха лъжи за Българската ни нация и държава. На повърхността честни, трудолюбиви: приказки като от "Хиляда и една нощ" за пред младите колко сме съвестни в живота и прочие; в действителността обаче – кой как може... влачи, краде, обзавежда се като хищник с награбеното, любува му се и му кърви душицата, разбере ли, че комшията повече "си взел". Нагледах се и сред добруджанци на тази мила картинка. Едва прибрал се от блока, дето цял ден гръб е превивал, селянинът от Гурково или Тригорци похапне надве-натри, па поема в полумрака с магаренце, с каручки, пеш с торба или чували под мишница, някой по-лаком: с трактор към къра. Тежковоз с прицеп колкото железопътен вагон ползваше съседът ми зад оградата Кольо, едър хубавец и готин майтапчия, присадил се от Каварна в заспалото селце с доста по-младата си жена Костадинка и дъщеричката й Цветка, подир развода... И всички тези завалии щъкат в тъмното да приберат укритото в шумата, в храсталаци, маскирано под балите сено след комбайна или в купчините окосена люцерна.

  Не беше ли общонародна собственост земята? На хартия беше! Българинът обаче хич не се доверява на Държавата: отива да си прибере онова, което смята, че му се полага. Граби, краде от своето-несвое като същински ястреб-мишелов. И като воня се носи по България: който е окумуш (хитър), ачигьоз (окат), уварда (организиран), демек – който има нюх и наглост да плячкосва, той е заможен; нему завиждаме, че успешно живее. А лакърдията "Беден, но честен!" звучи с убийствена ирония в този контекст. Нали – честен, ама беден, защото е будала! Трябва да си живял сред тези хора, които крадяха поне от своето, за да усетиш откъде е ехидното им отношение към Тодор-Чоновци от селото Рогош или като "г-жа Франческа", т.е. назначената от Партията ръководителка креслива прослойка поети и писатели. Човекът е егоист по природа. Само по себе си това не е толкова лошо. Но цивилизацията е стремеж към достойнство. Тази идея пронизва като лайтмотив Омировия епос или историята за спартанците "пред сганта на Ксеркса", или преживелиците на Дон Кихот и великите Шекспирови трагедии, комедиите на Молиер. Цялата световна литературна класика за достойството всъщност настоява!

  От лицемера, който по навик продължава да демагогства в стихове или съсипва труда и мечтата на своя приятел, или от трибуната на лъскава медия ръси познати до болка лъжи със старите клишета що е изкуство и какъв бил смисълът на живота, от философстващия тъп лицемер, мисля си, и циганинът кокошкар е по-достоен, че поне честно си отнася лобута, преди да се върне в катуна или да си отиде от света.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv. edited by 27 maj 2020

Илюстрации: 

- Патриотите се разминават низ парламентот.

- А внуците берат ягодите на г-жа Кралицата. 

___
* По тогавашния курс на лева. 

** Според мен, един от съмишлениците на мародерите след Десети ноември 1989 г. Бел.м., tisss.