ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (68.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (68.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  23.05.1999.

  Нов ден започва. Свежестта и утринното слънце през изтънелите облаци пак ме зареждат с жизнелюбие. Иска ми се да съм добър и мил към всички, да проявявам разбиране и прочие. Обаче не проявявам тези великодушни чувства дори към най-близките си. Това е. Обитавам бетонния си кафез, ставам все по-саможив и все по-капризен към това или онова. Мамка му, остарявам с ожесточение! Избягвам вече да се поглеждам в огледалото, да не се разочаровам. Погледна ли, някакъв все по-неприятен тип виждам насреща си. Мъртвите приятели и роднини в колекцията ми са все по-плътно множество, та вече ходя май с очи, обърнати повече назад. Това нарастващо племе от мъртъвци ми е уютната компания за разговори.

    Владетелю, ще търсиш дълги дни
    къде са всички те сега събрани
    и този припев пак си припомни:
    ала къде е днес светът от лани?*

  Самолюбив егоист! Затварям се за света на живите; плаши ме неговата суетност, шарениите му, все по-рядко му се любувам. Моят бог е чудовище от нравственост – губя способността да прощавам. А кой съм?! Трудолюбива мравка, която пълзи по перваз над пропастта. Кисела е мравешката история. Е, и? Къде отиде ароматът на отминалите дни! Не се ли умирисах на хартия и литературно подредени фразички?Снощи за час-два падна обилен дъжд. Допушваме си цигарите долу, край входа на блока, двамата с Манол Бочуков (1935-2017) от осмия етаж и ни в клин – ни в ръкав, Монката изтърси: "Да знаеш как мразя селяните!" Монката е бивш леяр. От няколко години пенсионер. Чете вестници, втурва се безкористно да помага на този и онзи, играе сносно на карти, мешена табла (обикновена, гюлбара и тапа, вярва в тотото и в СДС, ненавижда комунистите, заяжда се и обикновено е прав в споровете, които сам разпалва, обича да си попийва ракия или биричка с приятели, чат-пат ходи да пазарува на жена си, следи зорко цените на зеленчука, сиренето, млякото, олиото, маслото, тока и парното, заглежда се обаче и по цици и заголени от вятъра женски бедра с тъничка, негова си усмивчица на добряк по душа. А поради что люто мрази селяните, за мен е мистерия. Питам, обяснява ми: много лъжели, все тънки сметки правят, да се не минат, накъсо, обвинява селяните, че им липсвало великодушието, типично според него за родените и израсли в нашия готин Пловдив. Казвам му: "Не ги нападай, защото са работари и стопани; ако не пресмятат – ще изгинат; други са виновните, не са те. Познаваш ли някой селянин наоколо да е забогатял от труда и стоката си!" И Монката – за огромна моя изненада, отвръща миролюбиво: "Прав си. Май си прав, мама му стара!" Пробваше ли ме, що ли? Ами той и ризата си от гърба ще свали да помогне на някой закъсал завалия. Но като пляска белот, ще избухне и той, като мнозина, кога вземе да гълта вода, да губи в играта: "Селяни смотани! Кво ти разбира един прост селянин!" И простият селянин, дето се завира тук из бетона и панелките, из сметището ни, наречено краен квартал, а пък имотът и сърцето му са си на село, виновно се усмихне, наведе глава, и лютият лаф мине полу-насериозно-полу-намайтап. Истината е, че тези новопокръстени гражданя не биха стояли и ден в града, ако държавната уредба да ги не бе поставила в безизходно състояние.

  Какво правят моите комшии селяни ли! Чудят се как да се отърват от добитъка, от нивицата си. "Няма живот на село – оплаква ми се завчера Желязко Чилингиров от съседния вход. – Блъскаш, хвърляш пари, труд, а пазар йок. Мошеници се сдушили с държавата и ни притискат да продаваме на загуба. Земляците си изклаха овцете, козите, кравичките. Бива ли такова нещо! Млякото ни го изкупуват по сто и петдесет лева литъра!"** А в друг мухабет и пак пред нашия блок – на пейките отпред, с шепа слънчогледово семе в ръка, купено по за двеста лева от мангото на ъгъла, Иванка от същия вход А, като я питаха кого жали, та ходи напоследък цялата в черно, рече: "Правихме четирийсетте на тате и сега кой ще гледа кравата?! И ние решихме да я заколим, а кравата взе, че забременя. Грехота е да я колим. По двайсет литра гъсто мляко дава, ама на, ще я изчакаме да се отели, пък..." – И сълзичка й се плъзна от окото на трийсет и няколкогодишната Иванка, ще теглят ножа на кравичката, демек. И ги гледам по телевизора какви са се зашопарили, какви гърбове, какви задници са отпрали народните избраници... е-е, г-н Александър Божков (1951-2009)***, да речем, министърът. И ми иде една звучна на езика! Защото и при соца беше същото, само че тогава поне не говореха толкова лицемерно на тези хора: Връщаме ви земята.

  Чий съм? За комунистите или за демократите, за сините или червените! Колко на място си е онази приказчика на Владимир Буковски (1942-2019) – цитира я в една от статиите си полякът Адам Михник (1946). На въпроса: чий е? – известният мъченик на съветските перверзии по лагерите Владимир Буковски отвръща: "Не съм нито от социалистическия, нито от капиталистическия лагер. Аз, драги, съм от концлагера!" Щрих – Илия Минев (1917-2000)**** от град Септември, на двайсетина километра от Пазарджик. 82-годишен, Илия Минев доживява, много болен и забравен, живота си в софийско старопиталище. Преминал през деветте кръга на българската репресивна система, прехвърлян по затвори и концлагери повече дори от известния Нелсън Мандела, президента на ЮАР – митологизиран образ на човешката непреклонност, Илия Минев имал смъртна присъда и също не се преклонил. Спомням си броеве от вестничето "Подкрепа" от 1990 г., списвано от 72-73-годишния в онези еуфорични месеци този най-сетне излязъл от ада затворник и концлагерист, колкото откровено наивно като текст в сравнение с пръкналите се отявлени "антикомунисти", колкото и изпъстрено със стилистични и правописни грешки, толкова умно и уравновесено като позиция становище, че комунизмът трябва да се атакува по всички фронтове, но преди всичко – в самите ни души.

  Та ето, значи, че група представители на обществени организации предложили на Президентството този вече много болен, но непрекършен Голям малък човек да бъде отличен за 24 май т.г., за Празника на българщината и писмеността, я с орден "Стара планина", я с друг там някой престижен знак на Републиката. Това – преди месец. Като се поинтересували тези дни какво става с предложението, тези същите, между тях и съобщаващият това нещо д-р Константин Тренчев (1955), получили от Голямата каменна къща на Бате Пешо Президента знаменателен отговор – нещо в смисъл: Айде холан, нямаме ний таквози предложение; нийде из тефтерите не сме го забелязали. Оставало да изпищят истерично: Кой па е тоз Илия Минев, бре-е-е-е! Че какво толкоз е сторил, та да го отличава самият г-н Петър Стоянов? Не е минала и седмица без ярки демонстрации на пренебрежение към обикновения българин от страна на властници и разбогатели се новоуправленци. И как да ги цени човек, като сладките им лакърдии опровергават делата им! Каквото вършат, вършат го за показ и са нравствено уязвими: вълнува ги политическият момент, но не и политическата перспектива; работят на парче, а умират да се фукат: ние така, ние онака. Ще речеш, за България милеят, същински светци.

  Много му дреме на бай Илия Минев за ордена им! Илия Минев – оглушал, ослепял, едва диша и се движи, едва говори... Какво ли го топли височайшето им внимание! Не разбират, че такава несретна личност като него – да бяха малко по-далновидни онези хора във властта, та и по комунистически поне да бяха излицемерили! Ама и това не го умеят. Демагогията е тънка работа все пак. Има... има доста да се учат от своите кръвни братя партайците на БеКаПе как се лъска фасадата, като се облепват струпеите от продажното минало с варакосани изгледи на благоденствие или как се пунтира владишка обич към мъчениците на нацията. Властта, удобствата, имането, известността, скандирането на имената им по високоговорителите и площадите за тях са дрога, опиат, от който им се врътва мозъкът. И ето го, някогашния идеалист, почитател на Апостола Левски, почва да се държи грандомански към своите, които го издигнали на високия пост; ориентир му е вече лакомията и му нашепва в ухото: граби-лъжи! Граби-лъжи! Как да се спре бедничкият! Той не е вече себе си. Той вече е друг – могъщ, знатен, преизпълнен от горделивото си Аз търтей.

  Любопитно ми е какво става с тези хора в личния им живот. Хемингуей (1899-1961) споменава мимоходом за отвратителния си навик да си представя своите познати в сексуални сцени; този род фантазии интуитивно му давали обилна светлина що за птица е въпросната личност. Ето историйка, разказана преди години от продавачка в пловдивския магазин "Евмолпия", чийто благоверен г-н полковник бил действащ офицер в армията, дисциплиниран, строг, крайно принципен чиновник-артилерист. Разказано е от госпожа съпругата на г-н полковника пред хихикащите, зяпнали я в уста колежки – простовати, но и жизнени знойни дяволици. Значи... първом банята. Марш, Калинке, да се изкъпеш в банята! Сменят се чаршафите. Спалнята обилно се дезодорира. Върху голия корем на жена си господин батареецът постила хавлийка с размерите на носна кърпа, т.е. с размери на походен артилерийски планшет. После боецът се хвърля в атака. Трудолюбив, старателен, съвестен. В сюблимния момент оръдието се забърсва с планшета. После: оттегляне от бойното поле организирано, в походен строй полковникът отмарширува към банята, госпожата – към кухнята, да му сервира обяда, каращисан с висококалорични напитки, плюс нектар и амброзия. Какъв ад, а! И милата го разправя, заливайки се от лудешки смях наред с колежките си, скупчили се около нея в най-модерния пловдивски магазин.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 20 fev. 2020

Илюстрации:

- Двама президенти на нашата "чиста и свята" България.

- Илия Минев – пренебрегваният, но несломен българин.

___
* Финал на "Балада за някогашните жени" от "Завещание" на Фр. Вийон (1431-146?), неособено сполучлив превод на Пенчо Симов.
** В 2006 г. равняващи се на 15 стотинки.
*** Иван-Костовият министър г-н Александър Божков по нито една от шестстотинте съмнителни сделки, за които се водиха следствия, не бе подведен под отговорност.
**** Заедно с други общо 21 българи с принос за националното ни достойнство, като номер 22. по ред, Илия Минев (1917-2000) все пак беше посмъртно почетен в края на 2000 г. с престижен знак лично от Президента на РБългария, сътрудника на бившата Държавна сигурност Петър Стоянов (1952). Вж. и https://www.168chasa.bg/article/7970413 Бел.м., tisss.