ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (67.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (67.)

  "Всяка мъдра жена съгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце"  Из Притчи Соломонови, Библия

  22.05.1999., продължение

  Защо крещят, дявол да го вземе! Защо думкат с юмрук по масата, пулят зъркели и гледат като натровени, обадиш ли се не в тон с тяхното? Толкова болезнено ли е да чуеш по-различно мнение? Така ми крещя, извън кожата си от гняв, и всеизвестният писател Васил Попов от село Миндя, Търновско, на втория етаж в една горска хижа, когато ни бяха събрали дванайсетина млади поети и разказвачи. Бе от онези чудни мероприятия, когато по поръчение на Партията и Т. Живков Съюзът на българските писатели пращаше утвърдени автори да ограмотяват младежта, да й обясняват как да пише и с каква цел се пише, понеже извън оградата на соцлагера империализмът не спи, ами дебне да ни свари по бели гащи, демек, неподготвени. Та сладко-сладко маститият, страховит, с вид на професионален бияч, трошач на кокали – пък той си беше и някогашен боксьор в тежка категория, Васил Попов се хвана да рови и чепка из "Малкият принц" на Екзюпери, поувлече се, та изтърси нещо, дето го няма в тази тънка книжчица за деца – колкото за деца, толкова и за възрастни. Обадих се: "Не е тъй у Екзюпери", и казвам как е в книгата. Ами че аз по онова време с текстовете на френския пилот лягах и ставах, "Малкият принц" я знаех кажи-речи наизуст. Едрият, масивният като канара мъж с изразителни торбички на заклет алкохолик под очите втренчено ме загледа. Настана библейска тишина в салончето, чуваше се как вън, зад широко разтворените прозорци на хижата лекият планински ветрец меко шушне из вейките на елите и боровете. "Така е, както аз казвам" – лениво някак, втренчено ме загледа великият писател. Е, пообъркали сте се – настоявам, – от друга книга на Екзюпери е. От "Южна поща". Страшният мъж излумка с юмрук паянтовата масичка. Кафе му бяха сервирали, лисна му се кафенцето: "Излез! Вън! Веднага напусни!"

  Тръгнах, обаче не към вратата, ами към прозореца. Седнах в крайчето на перваза. Седя, мисля си: залети ли се насреща ми тази грамада, ще скоча в клоните на бора. Ега си, и аз съм тренирал бокс, нищо че категорията ми бе мижава, някакви си 54 кг, само че на неговата няма как да стане... Мълчанието беше ужасно, тягостно. Мухите бръмчаха като вертолети над наредените една до друга разбрицани ниски масички. С тебеширени лица застинаха моите уж-приятели от онези тъй хубави дни. Недялко Славов, Тодор Чонов, Веселин Сариев, Добромир Тонев, Йордан Костурков, Минко Танев, Иван Странджев, Тоня Трайкова* и още трима-четирима се бяха гипсирали, а над главите им боботи великият Васил Попов (мен вече и не поглежда): "Аз не съм дошъл от триста километра, да слушам някакви посредствени графомани". Що пък триста, като София е на не повече от сто и петдесет, само той си знае: става това в района на почивната станция на пловдивския текстилен комбинат "Марица", малко зад хижа Здравец, двайсет километра от Пловдив. Ей такива още няколко лакърдии изрече писателят, пък му мина, забрави ме сякаш. Продължи си той лекцията и зъб повече не обели, нито се върна към злощастния френски авиатор, към аристократа с помпозното му име Антоан дьо Сент Екзюпери. Подир час и нещо черната волга с личния му шофьор и с бяла софийска регистрационна табела го откара на майната му, отиде, та се не видя. Ама че работа, скапа му се настроението на хубавия човек!

  Човешки работи, мисля си, докато преписвам тази куриозна историйка; вече съм в моята петдесет и втора година. А Васил Попов се спомина едва петдесетгодишен. Накъркан до безсъзнание, в луксозната си стая на пловдивския "Новотел" предал богу дух. Така че вече от висотата на повече живял, казано малко нахакано, мога да го съдя и по-строго за тъпото му селяндурско a ля селото Миндя грандоманство, за просташкия му бабаитлък. Питал съм поета от Стара Загора, някогашен зам.партиен секретар на Съюза на писателите Михаил Берберов за този чешит, още докато беше жив писателят от Миндя. "О-о, Васил е голям мъж! – рече Мишо. – Сам се създаде, буквално от нулата тръгна. Френски, испански, английски сам ги научи. Беше добър боксьор на времето и тук всички му имат страха. А пък колко женички са му минали през леглото, да не говорим!" И друго, което не от Берберов, ами от вестниците по-късно научавам – писателят и преводачът Васил Попов бе единственият българин, поканен в журито на световноизвестната латиноамериканска писателска фондация "Каса де лас Америкас" или нещо подобно. Което си е пак сигурен знак за престиж не само в литературните среди на България, но и по света. Убеден съм, Васил Попов е сред най-добрите ни преводачи от испаноезичните автори. Влязъл сравнително на възраст в писателството, името му внушаваше респект сред пишещите дори и само поради миниатюрната подробност, че никога не е бил от авторите-примадони, които шестваха с червеното копринено знаме на кресливата соц. правда напред и така си устройваха живота като храненици на властта. Но какво да го правя, като ми е така удобен да му се надсмея, просто плаче да го подхванеш! С онези сключени рунтави вежди и масивно излъчване на диво говедо. Въобще, такава личност най-малкото е в състояние да ме изпълни с уважение баш заради хамалския си нрав. О-о, и аз съм пристрастен, и моето мнение се влияе от мелочей**, както казват руснаците!

  Та замина си Васил Попов от хижата. Иде благообразният като византийска икона Добромир Тонев (1955-2001), върти показалец, като пищов опрян в слепоочието си: "А бе, майна! Ти помисли ли какво можеше да ти се случи! На мен – обръща се към останалата част от суетната ни компания кандидат-писатели, – пък на мен, пичове, мравки ми лазеха по гърба. Тва майна не знай с кво се разминахме, честен кръст!"

  Не мога да го обясня, но разкрещи ли ми се някой наглец насреща, колкото важен, колкото и страшен да е, дяволчето от стария род на калугеровския и перущенския корен от майка ми у мен се събужда, кикоти се в лудешки смях: Ха, още една слаба ракия! Слаба ракия е, щом толкова се пени! И може да ми строшат кратуната, но от моето си не ще се отрека; с повече хъс ме зарежда кресльото му с кресльо. И не се е случвало да ми посегнат кресльовци, колкото и истерично, колкото и нагло да са се държали със света.

  Има прелюбопитна версия как достолепните горди граждани на Древна Елада носителя на лоша вест от бойното поле публично го посичали насред агората, та с присъствието си сред тях да не им мачка самочувствието, като им напомня бедата, която ги е сполетяла. Уви, алогична е психологията на тълпата! Лидерите от всички епохи неизменно са се възползвали от тази предвидима за внимателния психолог моментна амнезия за нравствеността и човеколюбието. Пази, Господи, от отчаян глупак, който се почувствал гол пред собствената си слабост, пред собствения си недоимък в духа! Отделил се от нахъсаното множество, всеки от нас е подвластен на човеколюбието, което ще рече подвластен на Исусовата повеля. И с най-върлия си душманин ще намериш някак начин да се разбереш; в множеството обаче човек понякога, и особено ако това е слаб характер, можеш да го видиш с озъбена маска, безскрупулен и грубиян. Винаги са ме плашели фанатизмът, крайната увереност в собствената правота, които изригват отвратителната си енергия във върхови за нас положения. Във върховите положения няма как да не усетиш кой колко струва. Ала и това последното не е мое откритие, а са го прозрели от древни времена класици в психологията, философията, литературата.

  Истина, крещели са ми поединично, а и групово. И неведнъж. Крещели са ми и са пробвали да ме сплашват с юмруци: и партаецът – някогашен партиен секретар на квартала, дето живея, другарят Димитър Стойков (през 1986 г.), и новооглашеният лидер (през 1990 г.) на първата Демократическа партия след вътрешнопартийния преврат за партайците на Десети ноември (1989 г.) г-н Илия Кожухаров, и десетина колеги учители, подразнени от статийка, печатана в местния вестник "Отечествен глас" (14 ян. 1993 г.), случва се то на моментално насрочен за целта педагогически съвет. И по-отдавна, през лятото на 1980 г., месеци преди да ме изритат от вестник "Комсомолска искра", колега, нает от съчувствие, на хонорар да пише за вестника, ме е питал: "А бе, Бояджиев, що не вземеш да пукнеш, че да освободиш щата?" Ако за Илийката, Илия Зайков (1944-2011)*** от село Брестник, Пловдивско бях "помак и малко фашистче", за г-н Кожухаров (1949) бях "комунистическа подлога". На Росито (Арусяк Агопян), която изпълняваше роля на секретарка по документацията във вестник "Демократическо знаме", който воюваше за каузата на създадената от г-н Кожухаров и съмишлениците му първа след автентичната Демократическа партия на Петко Каравелов, обяснявал нямам идея защо, но кротката Роси, притеснена, ме предупреди: "Ще се вдигнат онези, концлагеристите (от соц.лагерите, бел.м., tisss.), и ще ви запалят апартамента, така каза господинът. Тъй че много да внимавате".

  Десетимата учители, от своя страна, възмутени вероятно, че се бяха разпознали, макар описани без имената им, как шетат около бит-пазарищата на Турция и бивша Югославия, пренасяйки контрабандно стока за продан, с високопарни фразички ме приканваха да се отрека чрез същия вестник "Глас" от писаното и публично да се покая. Иначе ли! "Иначе... ах, какво ще ти се случи!" Една от тях, г-жа Катя Крушкова – днес жителка на Несебър и заможна реститутка, по домашния ми телефон късно вечер в течение на седмица ме уговаряше. "Парите за нас не са проблем, много се колебая дали да не заведа иск за клевета – говореше ми тази възпитана жена с нелек личен живот зад гърба си. – Просто не знаеш каква мизерия ще е, тръгна ли да те влача по съдилища!"

  Бих казал за всекиго от споменатите по-горе: – Отзивчив по душа, готин в своята професионална област. Да, в тесния кръг на приятелите, семейството, рода всеки от тях е добър, съвестен, страдащ от неправдите човек. Но защо – получил макар и синапено зрънце власт, всеки от тези тъй добри хора се ронеше пред очите ми като пясъчна кула на морския бряг? Завършвам текста за баща ми и за нищожна част от грандоманите в моя си личен живот с онова, което рекох на симпатяга с женствен ханш и меки китки. Бая се беше разгорещил този фотограф, чийто снимки чат-пат колегите пускаха във вестника, някой си Красен Бурханларски: този виновен, онзи му виновен, всички сме му задължени, всички сме гадни; пяна му хвърчи из устата, показалецът сочи нейде в тавана. Случва се това чудо в стайчето на студентското ни вестниче "Софийски университет" през далечната дъждовна пролет на 1970 г., когато му бях коректор и стилов редактор. Четиримата – аз, Владо Даверов (1948), Явор Цаков (1950) и касиера турчин от Силистренско Али Байрямов, сме го зяпнали. Тримата си траят. И аз си трая... Ходи назад-напред, вика-треска, запоти се Красен. Стои разкрачен насред редакцията, пъхти като риба на сухо. Рекох му полечка: "Май много се харесваш ядосан, а!" И женчото подскочи като шибнат с камшик, изцвили истерично и излетя от редакцията. Сам си затръшна вратата този жалък актьор.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 19 fev. 2020

Илюстрации:

- Васил Попов, писател и преводач (1930-1980)

- С Галя Донкова покрай ез. Ариана през 1970 г.

–––

* Недялко Славов(1952), Тодор Чонов (от с. Рогош 1945), Веселин Сариев (1951-2003), Добромир Тонев (от Ямбол 1955-2001), Йордан Костурков (от Пазарджик 1948), Минко Танев (1953), Иван Странджев (1953), Тоня Трайкова (от Карлово 1955). 

** Дреболии, незначителни неща. 

*** Илия Зайков (1944-2011), http://www.nabore.bg/statia/poeticha-antologi%D0%B0-narodna-mladej-stihove-ot-ilia-zaikov-2810-33 Бел.м., tisss.