ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (3.)

  ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (3.)

    

  Следвайки мечтата си за собствена мебелна работилница, 24-годишен, бъдещият ми баща се явил на изпит, въз основа на който придобива тъй лелеяното Майсторско свидетелство. Документът във варакосана рамка и зад стъкло окачи на лично място едва през 1966 г. току над дърводелския си тезгях в избената стаичка (3х3 м) срещу черквата "Св. Георги" на улица Янко Сакъзов 28, която обзаведе с целия набор сечива и приспособления за занаята си, събирани оттук-оттам. Денем работи в местното държавно мебелно предприятие "Напредък" като мебелист с най-високия VІІ разряд квалификация, вечер в делник и по цял ден в събота и неделя слизаше в неговата светая светих, умирисана на талаш, туткал и на неговата си пот.

  С нисък таван и закнижени прозорчета към улицата и двора на къщата, това стайче беше неговата лична победа, начин да надмогне оскъдицата, вечния недоимък, зарад който ранното детство и юношеството ми минаха по чужди къщи, като хлапак навикван от хазяи. На три пъти ни се наложи да пренасяме оскъдната си покъщнина от квартира на квартира: от улица Захари Стоянов 17 на улица Ниш 4, от Ниш на улица Люлебургаз 17. Само израсналият под наем при невежи надменни хазяи в еснафския град може да си представи униженията по всякакъв повод, често и без повод, с които се налага да свиква синът на бедняците-пришълци в Пловдив.

  И тъй, моят баща най-после се видя и той стопанин на имот. Нареди от десетилетие събираните инструменти в мечтаната своя работилничка. В стройни редици висяха маткап (ръчна дрелка), всякакви видове рендета, длета, пили, клещи, чукове, стяги, ножове, цикли, триони, бичкия, кутии с гвоздеи, болтове и видии, специални шаблони за заоблените детайли на някогашната виенска мода шкафове, ракли, т.нар. кантонерки, гардероби, холови маси, нощни шкафчета, спални, които се канеше тук да изработва. Над тезгяха си бе монтирал стелажи за разните видове фурнир: от орех, дъб, птичи явор, махагон, палисандър, ясен и пр. Като в аптека тук имаше разни течности и прахове: пемза, шеллак, вретенно масло, лак, байц, безир, ацетон, бронз, калъпчета туткал. Освен тях, медно котле (дълбоки два съда един в друг) за стопяване на блокчетата туткал в лепкава гъста каша, газов примус, ел.ютия за подлепване на фурнира, топчета стари вестници, приспособления за изработване на плоскости от чамови летви, пъхнати като сандвич и слепени между шперплатови два листа, защото все още нямаше, не бяха измислили ни фазер, нито талашит.

  Обзема ме трепет пред този документ, вълнува ме правописът от време, когато не съм бил роден, с изхвърлените от Българската ни древна азбука краесловен ер и ятова гласна... И току ме хващат дяволите, като се сетя за фразичката на онзи праведен партиец колегата* от вестник "Комсомолска искра" към двамата стереотипери в старата пловдивска печатница Пешо Пуловера и Митето Митничаря: "Що го защитавате! Баща му – частник".** Баща му частник, туй то! За достойната рожба на БКП то трябва да значи вражески елемент, неясен, тъмен субект. Аз ли не зная подтекста на през зъби подхвърлената фразичка от типичен навлек в журналистиката, един от т.нар. парашутисти, спуснати отгоре да творят праведна, а ти разбирай: партийна, поръчкова журналистика! Работата в радио, телевизия, вестник за такива "спецове" си бе пар екселанс синекурна длъжност, тъй че всяка редакция по онова време си имаше неколцина ушенца, очички на местната партийна власт. Те рядко публикуваха, задачата им се свеждаше основно да следят предложеният от колегата текст да съответства на единствено "правилната" партийна линия.

  Първо баща ми изработи мебели за пазарджишките ни роднини (лелите ми, вуйчо ми Любен), сетне и за нас. Като се захвана с трета или четвърта поръчка, появиха се изневиделица една утрин двама строги чиновници от общината и изпоналепиха върху касата на вратата към работилничката в мазето лентички с печата на Пловдивската местна управа, запечатаха му стайчето, т.е. забраниха да работи вкъщи. Вързаха му ръцете, убиха му мерака да се види замогнал се с труда, с майсторлъка си. Чудна държава беше онази България, но не съм чул баща ми да се оплаква, да се вайка. Дип нарядко, само като си пийнеше вечер неговите петдесет-сто грама домашна ракия, току ще въздъхне: "Е-ех, Надке! Ех, мойто момиче, да живеехме другаде, нямаше стотинките да броим! В чужбина трудолюбив ли си, казват, ценят те". И толкоз, такава немногословна му беше тъгата.

  Пловдив, 1943 г., бул. Руски, вероятно най-романтичният булевард на Балканите между двете световни войни. От ранните ми детски години пазя спомен как с велосипед, стълба и тенекиена туба чиновник долива и пали фенерите надвечер и грейва чудна феерия. Вдясно е баща ми.  

  А аз, синът на дърводелеца – попаднал като че ли съвсем случайно в онова гнездо на мамини и таткови рожби и внуци на т.нар. активни борци срещу фашизма и капитализма, нямаше как да не разбера колко честит и колко заможен можеш да си в България на рабфаковците, само трябва да умееш да се впишеш, накъсо – да кършиш гръбнак пред любезните на вид защитници на правата линия. Партията, внушаваха ни от ранно детство, е вся и всьо, зависиш от нея във всички сфери на живота от люлката, та до гроба. Напредваха не най-работливите, съвестните; кариера в службата и в обществото – и тогава, както и днес, правеха самозванци, които показно се горещяха в защита на Партията от врага и се изживяваха като елита на нацията. Себе си самозванците назоваваха най-верните и най-достойните синове и дъщери на народа. Човекът с партиен билет, според представата им за подредба на света, крачи най-отпред, еталон е за кучешка преданост към партийния вожд или висш партиен чиновник в местната йерархия.

  И като обърна очи към днес разпореждащите се с властта в моята бедна България, независимо към коя парт.люпилня за тарикати се числят, какво виждам? Виждам тълпа праведни партийци, за една нощ преобразили се от бивши доносници в кресливи първи демократи, философи, психолози, анализатори, антрополози, наблюдатели, експерти върху европейските духовни ценности. Виждам новоизлюпени от същото змийско котило на някогашните най-верни и най-достойни. Този прекрасен пир на пошлостта, нихилизъм към българското, разгулният стил на живот, нехайството към нравствеността, дивният парад на политическите чучела, ограбването на нацията, толерирането на маргиналите от гетата е пак тяхно дело. Каквито и заклинания да изричат, мисия на живота им сякаш е да съсипят и онова оцеляло до днес мъждеещо национално достойнство, което предците им от Живковата партийна и стопанска номенклатура не успяха да унищожат у българина. Дали на шега или сериозно, един от моите приятели, Бог да го прости и мир на грешната му душа, известен някога поет от редичката на т.нар. Априлско поколение, помня как се изцепи фиркан в публичното пространство на онази Тодор-Живкова България: "Може да съм курвар, обаче съм верен на Партията".***

  Онзи, който прилежно уведомил властта, че баща ми след работния си ден в държавното мебелно предприятие "Напредък" слиза да работи в стайчето с охлузения от старост дърводелски тезгях, с инструменти тип "сбирщайн" и под позлатеното с фалшив варак Майсторско свидетелство, беше свършил услуга на властта – отбелязал в характеристиката за най-малкия син на бирника от Харманли: "Аполитичен, не участва в масовите мероприятия на ОФ и БКП". Сиво човече с плашливи очички и досега ми е представата за старателния доносник на Държавна сигурност, в случая бе съседът зад оградата Панчо, правил за ДС словесен портрет на баща ми.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 30 maj 2008 – edited by 27 fev. 2019

Илюстрации: 

- Лятото на 1945 г., eдва върнал се от фронта (най-горе);

- Май 1980 г., пред портата на Бачковския манастир (долу).

–––

* Георги Петров (1946), еталон за младите вестникари в местния "Марица", доскорошен зам.-главен редактор на пловдивския всекидневник. 

** В същия стил е изреченото от въпросната икона на местната журналистика, че концлагеристите по време на соца били провалени личности, тъй че си заслужили участта.

*** Михаил Берберов (1934-1988), поет, но и зам.партиен секретар на СБП. Бел.м., tisss.