ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (2.)

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (2.)

   Най-големият от братята е връстник на поета Никола Йонков Вапцаров, роден е в същата еуфорична 1909 г., месеци след като княз Фердинанд с усета на ловък картоиграч от виенската аристократична бохема използва историческия момент на разногласия между могъщите империи да обяви България за царство, т.е. за независима държава, на 22 септември 1908 г.

Оскъдно и доста преиначено – доколкото чета, от съвременните автори е представена ролята на Фердинанд. Изнасят купища факти за погрешните му политически и военни решения, а премълчават ролята на некадърните му съветници, премълчават и факта, че този грандоман, женкар, любител и на мъжките ласки, потомък на династията на Кобургите, заедно с не по-малко честолюбивия черен като циганин търновлия, възнисичкия Стефан Стамболов е сред основните строители на модерната Българска държава с бързо разрастваща се промишленост, отлично въоръжена, обучена във военното изкуство и с висок дух армия на буден, на надарен с любов към труда и образованието народ.

1943 г. Пловдив, летището. Димитър Бояджиев (1909-1963)

  У Бате Митко, както и у поета от Банско, откривам сходство в характера, но и основно различие; моят предшественик романтик от харманлийския ми бащин род демонстративно страни от политическия живот, в най-тесен кръг се кълне, че се чувства еснаф, не се срамува, напротив, да си еснаф, според него, е престижно, означава човек самостоятелен, мъж със занаят, уважаван за труда и уменията си; докато романтикът Вапцаров буквално изгаря в политическите си пристрастия и отвлечени красиви илюзии. 

  "Политиката е мръсна работа" е житейска максима, завещана от бедния данъчен чиновник в сънливия дълбоко провинциален градец Харманли – баща на братя Бояджиеви. Да не се заиграват с политика, семейството и занаята да си гледат, е послание, произтичащо от стила и участта на дядо ми Георги бирника. Четиримата му сина стриктно следват бащиния завет, предпоследният обаче очевидно се е изкушил. След кървавия Септември 1944 г. двайсет и пет-шестгодишният Стефан, машинен техник от предачна фабрика в занемарения район Герена с ровещи сред помията и купчините вонящ боклук и димяща сгур кокошки, прасета, песове, плешиви плъхове, бил привлечен (предпочитам да кажа: всмукан) в структурите на властта.  Година преди да се родя, когато и последният от братята ноември 1946 г. се оженил и до момента, когато майка ми – студентката от пловдивския Учителски институт, вече ме е раждала (август 1947), тези трима обитават стая под наем на втория етаж в частна къща на улица Захари Стоянов 17, пресечка на улица Перущица. Бъдещият ми баща по това време вече бил калфа в мебелната работилница на г-н Иван Радичев на улица Франклин Рузвелт 10, докато предпоследният, две години по-възрастният от Кирил – Стефан, ходи на курс по дактилоскопия (за пръстови отпечатъци).

  Нощем Киню и Течо хвърлят стара черга и спят на пода, а бъдещата ми майка – бременна и пред заключителния си държавен изпит в тукашния учителски институт "Тодор Самодумов", се разполагала в тенекиеното ергенско легло с пружина на бъдещия ми баща. Докато двамата братя шетат по мъжките си дела през деня, тя се готви за държавния изпит и поддържа оскъдното им домакинство. Доста години по-късно двама от състудентите й – осакатеният от побоища в Царската полиция (ходеше с поскърцващи дървени протези, че и двата му крака под коленете бяха ампутирани) по-сетнешен директор на най-престижното ни пловдивско училище – Първа мъжка гимназия покрай Чифте баня, Тодор Калчев и учителката по Български и литература Елена Илинчева си остават сред най-уважаваните гимназиални учители в моя роден град, докато майка ми пазарджиклийката подир шест-седемгодишно митарстване с временни назначения по за месец или два из детските градини на Пловдив окачи дипломата си на пирон, дето се вика, и две десетилетия и половина бе редови монтажник в цеховете на местния Електроапаратурен завод. Моя баща, добре си спомням, не пропускаше да я подразни: "Надке, що ти е дипломата, мойто момиче? Защо не я окачим в кенефа!"

  Известно време, докато Стефан се готви за кадър в силовите структури на Новата власт, братята преживяват с оскъдната заплата на Кирил. Сетне чичо ми Стефан заминава за София, жени се за кльощаво русоляво моме от Радомир, чийто говор течеше бързоструйно както планински ручей, и години по-късно, когато е опирала приказката в тъмната ни изба на улица Ниш у хазяите Дърварови с какво всъщност се занимава Течо, версията беше, че е среден техник в предачна фабрика. Когато се позамогнахме уж (били сме най-бедните в бедняшката ни махалица покрай уличката Ниш), няколко пъти им ходихме на гости в София тримата – татко, майка и аз – между тях, върху възглавница на дръжката на 200-кубиковия "Цюндап". Течови живееха в типична за онези години комуналка, наред с няколко още семейства на пришълци от близките до столицата шопски села.

  1943 г. Пловдив, Цар-Симеоновата градска градина. 

Вдясно: Стефан (1920), по средата: Кирил (1922).

  Било е лятото на 1959 или 1960 г., когато току пред избата на улица Ниш паркира грамаден черен, лъщящ с никелираните си брони ЗиМ и от него се изсипаха чичо Течо (Стефан) с чинка Мили (Емилия) и братовчедите Соня и Валентин. На път към морето, към правителствена почивна станция там, отбили се да ни видят как сме-що сме. Поседяха не повече от половин час в полутъмния сутерен девет стъпала в земята, и си заминаха. Оттогава ми остана съмнението, че машинен техник от предачница в едно от бунищата на стара София – местността Герена, едва ли ще да е в положение да шета из България с присъща само за специални хора двутонна лимузина.

  Обяснението беше, че Стефан вече се бил устроил за механик в гаража на Държавния съвет и ЦК на БКП, та му позволявали веднъж годишно да ползва със семейството си мощния държавен ЗиМ. После излезе, че май още по онова време ще е работил към страховитото за всички нормални българи УБО (Управление за безопасност и охрана). Та не съм дип наясно какъв точно му бил занаятът, ала всеки случай не и в предачна фабрика. 

  Беше общителен, обичаше да играе шахмат, табла; предпочиташе обаче повече да подпитва и внимателно да слуша, наклонил лицето над масата. Мил, гостоприемен, с присъща само нему между братята лукава усмивка, може би далеч по-начетен от братята си. Веднъж, вече дипломирал се в Софийския университет, когато им гостувах в панелното ново жилище в софийския комплекс Младост, чух към жена си, чинка ми, да се обръща с ей такава изречена като на майтап уж, а през зъби приказчица, че леко бе подпийнал: "Бе, ще грабна някой ден желязото!" И съм си мислел: дали и той не е от онези, дето вадели от таванчета и мазенца укрилите се в миша дупка нарочени от новата власт заможни бивши управници и главорези от следващото западния "циливилизасион" Царство България с всичките му приумици и скудоумия.

  В дома им витаеше респект към Тодор Живков; за съпругата на Живков д-р Мара Малеева се говореха само ей такива приказки: какъв благороден човек била д-р Малеева, на колко изпаднали в затруднение помогнала, но видиш ли, откакто тя си отишла, променил се Живков, много се променил, затворил се, не допуска вече кого да е до себе си.

  Когато едва в трийсет и осмата си година внезапно, без видима причина почина братовчедка ми Нина, щерка на третия от братята – Насо (Атанас), чичо Стефан долетя от неговата София, и помня как – обърнат към баща ми, докато пушим в очакване да свалят от горния етаж ковчега с мъртвата Нина в дворчето на улица Иван Вазов, тъй че да чуя, рече на баща ми, на брат си: "Синът ти, Киньо, ще напредне само когато стане партиец. Тогава ще му се отвори пътят в живота и ще направи кариера". През онова жежко лято размечтал се бях да се конкурирам за длъжността кореспондент на БТА с неуморимия днес ярък борец за демокрация и европейски духовни ценности, т.е. с човека на някогашната Държавна сигурност Иво Инджев (1955). Само че нямало кой да ми каже Иво чий човек е и за какво се бори.

  Било е май 1981 г. Месец по-късно ще ме изгонят от местния младежки вестник "Комсомолска искра", че съм се оказал неблагонадежден кадър, от когото Партията (БКП, същата, за която чичо ми Течо ме калесваше да й стана член, за да напредвам и аз в кариерата и живота) отегчена свалила доверието си. Причината – статия, цял чаршаф, от май 1981 г. за вонята от местния екарисаж, и най-неприятното за Партията: в статията ми се мъдри пасаж, че Червеният площад във втория град на България, място, свидно, свято родно, мило за всеки Спас Гърневски, Иван Костов или Иво Инджев, култов кът на марксизма-комунизма, на световния пролетариат, както и на прогресивното човечество, за демонстрации, митинги, пищни празненства със сватбарска пукотевица, кръшни хора, гръмки речи и овации в чест на успешната ни борба с империализма и пр., вони, смърди на леш. Който не вярва, да провери! Този майски брой на вестника със статията, посветена на Месеца за защита на природата, "Примери с обратен знак" (от първа на трета страница) от 1981 г. трябва още да е в хранилището на пловдивската градска библиотека "Иван Вазов".

  Следва 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 4 uni 2008 – edited by 26 fev 2019

     На снимката най-долу: 

 Шедьовър на архитектурната история на Пловдив, превърнат в руини от пожар, за който има яки съмнения, че е дело на хора от общинската управа.