Публицистика – ГРОБОКОПАЧИТЕ НА КАПИТАЛА

На баща ми, на 6 септември издъхнал в шейсет и първата си година

ГРОБОКОПАЧИТЕ НА КАПИТАЛА

   Преди вече доста време на този ден от годината в четири след обяд в изпълненото с пропан-бутан от срязан тръбопровод в багажника купе на паркинга зад блок 51, известен и като милиционерския, в пловдивския жк Тракия горя, приклещен към предпазния колан в колата, баща ми Кирил. Това причини смъртта му на 6 септември 1983 г. в софийската клиника "Пирогов" вечерта в седмия ден след палежа. Вече ме бяха изгонили от младежкия вестник "Комсомолска искра" заради статията ми "Примери с обратен знак" (май 1981 г.) и бях направил всичко възможно да докажа, че изнесените в статията ми подробности, са факти, а не изсмукан из пръсти текст, та и досега не съм сигурен възпламеняването на газта, просмукала се от срязания маркуч на газовата инсталация в купето на новата жигула, дали е стечение на обстоятелства или някакъв вид предупреждение. Да, определено за период от две-три години след прогонването от вестника, гледах да не замръквам сам по улиците на моя мил роден Пловдив. Онова стихотворение за юмрука, който стискам като портокал в джоба си, е от онези тревожни месеци половин-една година подир смъртта на баща ми.

   Облачно утро, но пък свежо. Вчера си оправях падналата антена върху покрива на блока. Буря се изви към осем и половина вечерта на 29 август; гледам, поломени всички антени. Оказа се обаче, че освен мен, съседите до един се прикачили към платената кабелната мрежа на "Евроком". На 29 август с лъчезарната Re. се припичахме край реката до четири подиробяд. После се отбих в дома на възрастните Петър и Райна Петрови, и двамата родом от Копривщица, потомци на заможни копривщенлии. И отворихме приказка за масовите гробове от 1945 година в пловдивските Централни гробища. Разправих какво-що съм научил от алкохолизиралия се Митю Чомпала (същия Митю, който се самонае да ми смени изгнилите калници на бащината жигула) и двамата съпрузи, потвърдиха: "Има такова нещо".

   Чомпала ми беше говорил за масов гроб, дето е в ниското мочурливо място вляво от алеята, петдесетина метра източно от занемарената днес гробница на Кудоглу*. Но те допълниха: "Има и друга гробищна яма на избити – рекоха, – в източния край на гробището, до телената ограда". Гробищните ровове копаели осъдените "смъртни". После им връзвали с тел ръцете отзад, заповядвали им да коленичат край ръба на изкопа и с пистолет в тила ги прострелвали един след друг. Петров, заеквайки в този момент, рече да разправи случай, когато близките на техен добър познат събирали пари, злато, бижута, да го откупят, да го отърват от екзекуцията, и как много известен по онова време местен адвокат арменец им прибрал откупа, но работа не свършил. То става през пролетта на 1945 година, две години и няколко месеца преди да се родя. 

   Докато баща ми, 22-годишен редник, воювал с отстъпващите немци на фронта край реката Драва през пролетта, тук "най-достойните синове и дъщери на народа", запасали пищов и червена лента на ръкава с надпис "ОФ" (Отечествен фронт), въоръжени с разнообразни техники за убиване, воювали с изплашените до смърт "бивши", сред които по-голямата част съставляват цвета на Пловдив, като културно средище на моята България – лекари, чиновници от бившата администрация по селата край Пловдив, църковни служители, преподаватели в тукашния Френски колеж, хора на науката, накъсо казано: интелигенция.

   Сега си спомням как татко с респект разправяше една вечер на масата – нещо изключително за този мълчаливец – да се отпусне пред сина му, да заговори! – за фронтовия си ротен командир капитан Николчев, как строг, взискателен, но и човечен с войника, бил ротният им фронтови командир. Като се връщали от Унгария обаче, още с военните рубашки, неизчистили засъхналата кал от окопите изпод подметките и изпод ноктите си, някой пошушнал на Николчев, че някакви цивилни в нови кожени якета идат да го арестуват. И войничетата в летящия насред унгарската Пуста (обширна камениста равнина) ешелон от солидарност измислят техният ротен да се пъхне в начаса опразнен брезентов куфар, докато онези с якетата слязат на следващата жп-станция.

   В онези дни, според баща ми, мнозина обучени във военното дело българи, наричани "царски офицери", след приключване на българското участие във военната кампания срещу нацистите върху територията на Сърбия, Хърватия и Унгария, били извеждани пред войнишките редици, изправят ги до зида и: "В името на народа", следвано от картечен откос.

   Та войничетата фронтоваци пробвали да отърват ротния си командир. "Отървал се!"– рекох, но татко мълком ме изгледа с ужасно сините си очи: "Надупчиха куфара с щикове. Купето под нас подгизна от кървава слуз".

* * *

      – Бях дребничка, хем и доста слабичка – подхвана леля Рени. – Срещу бившата Аптека Марица** рано един следобяд милиционерите направиха кордон и пловдивчани сеирджии се натрупаха да видят какво става там. Между две редици милиционери минаваха току-що осъдените на смърт, които там излизаха от Окръжния съд. Промуших се в тълпата да гледам. Товареха ги в големи черни камиони, покрити с брезентово платнище. Но какво най ме потресе. Излиза бая висок мъж – едър, представителен, вир-вода потен, раменете му се тресат. Видя жена си, вкопчи се да я прегръща и целува. Прегръща го и тя, милва го по лице и му говори: "Нали ти казах, че ще те оправдаят! Аз нали ти казах".

   Останалите къде с ритници, къде с приклади натириха ги като добитък да се катерят по камионите. Изневиделица към тези двама мъж и жена спуснаха се четирима яки в кожени куртки, грабнаха мъжа, заблъскаха го с железни тръби и юмруци по главата. Смазаха го от бой. Гърчи се той на паважа, а жена му, хубава млада жена, свлече се и тя до него. Като кървав вързоп го метнаха при другите под брезента и хлопнаха капака.

   – Накъде се отправиха големите черни камиони? – питам.

   – Минаха през кръстовището пред Чифте баня, спряха се там за малко и продължиха към гробищата. Водели ги в черквата "Света Петка" да си палнат свещица и оттам на гробищата.

   Когато някогашното момиченце Райна – издънка от копривщенския род на Каблешкови, племенница на Тодор Каблешков, с равен глас захвана да ми разправя, 75-годишният муден, болнав Петров пъргаво се завтече към другата стая, тръшна вратата зад гърба си, а леля Рени рече:

   – Наизуст я знае тая, не ще пак да я чува, че се вълнува и вдига кръвно. Знам го защо скочи.

   Връща се след малко Петров, ни лук ял – ни лук мирисал, заговори ми:

   – Нека и аз да ти разправя един случай, само че вече от 1925 година. От моя баща обущаря, дето симпатизираше на комунистите, съм го чул...

   – Чакай, чакай – рекох, – това е двайсет и пета. Какви комунисти!

   – Точно тъй, тогава се казваха комунисти. Та среща баща ми своя стар приятел, учителя от родопското село Дедево Димитър Даскалов. Върви щастлив, грее насреща му, спира и тъй го заговаря: "Връщам се от съда – казва, – оправдаха ме бе, Христо! Доказа се, че съм невинен". Здрависват се и се разделят, баща ми прави десетина крачки да прекоси булевард Руски, но едва стъпил на отсрещния тротоар, зад гърба му два изстрела изтрещяват. Вижда убиецът да тича, а приятелят му агонизира в кървава локва. Ти какво ще речеш за това, а? – завърши тържествено. – Оправдан-неоправдан, те вече му прочели присъдата. Какво, че бил невинен! Ако не вярваш, има паметна плоча там, иди, та я виж, ако седесарите вече не са я откъртили, на ъгъла зад баня Орта мезар, дето някога беше бръснарница.

   – Ти си религиозен – казвам, – как можеш да се съгласиш по този начин да се уреждат стари сметки?

   Не се и кани да ми отговори. Нему нещата са му ясни от само себе си. А виж, при спомена на жена му за побоя над осъдения от т.нар. Народен съд се скри в съседната стая, да не слуша. Къде е религиозното смирение, мъдростта, умението да се живее, без у себе си да таим отвратителното чувство за мъст! И ми иде на ум нещо, чуто пак в онези пловдивски къси и безлунни, но отрупани с гроздове звезди августовски нощи от Чомпала... Неговият чичо, братът на баща му партизанина, се похвалил веднъж на трапезата, че се изпикал в кандилото на селска някоя си къща. И баща му на Чомпала закрещял към брат си: "Кой си ти, бе? Какво си направил!"

   Подхванах тогава Чомпала:

   – Майка ти беше набожна, нали?

   Да, майка му, родена в Житница, Пловдивско, била религиозна. Баща му не вярвал в бабини деветини, но при онзи "подвиг" на по-малкия брат заговорила съвестта дори у изпълнителя на екзекуции. Моят Пловдив... Идиличният, кротък, сънлив, провинциално саможив Пловдив! Какви кървави оргии са се вихрели в теб и около теб, мили мой роден крайо!... 

   – Масовите екзекуции нима са забравени? Близките на избитите нима не страдат за своите, метнати като песове помияри в общата яма?

   – Ха! – възкликват двамата ми над седемдесетгодишни домакини. – Че кой днес има смелост да разгръща миналото? Живи са убийците, те пак са силните на деня. Ако не са те, синовете им, щерките им, внуците им са пак на власт и във властта. Ние мислим, че Демокрацията дошла, а знаеш ли тези хубави хора какво зло могат да ти сторят, решиш ли да разкажеш на младите за избитите невинни в Централното пловдивското гробище!

   – Аз и сега, Жоро, като вървя по улицата, страх ме е, че някой отнякъде ще ми свети маслото.

   – Теб, дето дишаш с акумулатор, що! От какъв зор на теб ще посегнат?

   – Че му мели много устата! – вместо мъжа си рече леля Рени.

   Нещо в този смисъл спомена и Петров. Подир малко, без да го питам, продължи стара прежда да наплита:

   – През 1945 година Пловдив беше пълен със Съветска войска. Пред очите ми е как двама техни офицери техен войник на улицата убиха.

   – Защо!

   – Ами че тез кривокраки войничета сума ти бели сториха. Шетаха по дворовете, по къщите, по мазенцата. Кокошка ще ти отмъкнат, яйца ще отмъкнат от полога, тенекия със сирене, ракия, каквото и да е, само да е за ядене и пиене. Селата край Пловдив бяха пропищели от тез войничета. Затуй са ги трепали техните офицери. Помня – продължи подир малко, – по Радио София през същата 1945 година обръщение към народа чете Димо Казасов, тогавашен министър на пропагандата в правителството на Кимон Георгиев. Та в обръщението си Казасов призова нас, българите, да проявим разбиране към набезите на войничетата по нашите къщи. Каза го в такъв смисъл: хиляди километри път са минали, живота си рискували за нашата свобода... Търсих я аз тази реч, и в Държавния архив рових, но не можах да я открия. Как да не я изтрият! – завърши, втренчил се в мен.

* * *

   Погледнем ли на Историята като низ от съдби, земята под нозете ни ще прокърви. Може би народната памет чрез забравата, хвърляйки пепел над рани от миналото, пази младите българи от потрес и отмъщения, може би. Моето поколение българи, родени току в първите години подир Червения Девети (септември 1944), беше закърмено с железобетонните "истини" на болшевишката версия за България; повдигне ли се обаче тежкият оловен похлупак от премълчани, спестени и преиначени факти, ще открием как от копнежа по Царство на Свободата, Братството и Равенството единствено екарисажна пихтия се просмуква. Дали – ако докрай препрочетем фактите, ще могат пак да ни мамят някогашните фанатици, обявили се за агитатори на митични някакви европейски духовни ценности и целия им там набор от манипулации над общественото съзнание?

   Възрастните, преки свидетели или потърпевши, се страхуват. Толкова страх са брали, че още ги е страх! Как да повярвам на веселичкия шлагер, изпят с очарователен непукизъм от Васко Кръпката (1959) – не ми е набор, но и той е син на градските мърляви бедняшки махали?! "Комунизмът си отива"! Да, бе, отишъл си! Докато не научим историята от първите години на реалния фанатизъм у нас, илюзията ще държи в плен и мнозина млади.

   Мисля си: днешните властници и новобогаташи, речовитите им слуги в обществената йерархия над нас, най-обикновени българи, много лично са заинтересувани точно тази страница никога да не се отгръща. Но това все пак трябва да се случи, дори и за опрощението. Да изгребем калта, пък да минем към настоящото, когато подобни Пирови победи не ще се повторят. Нравственото осъждане е заради моралното оздравяване на нацията, а не за отмъщение. Убийството изравнявало сметките, какво по-жалко от това!

   Последен ден от лятната ваканция. Парализиран, прикован през целия си живот към инвалидна количка, французинът Валантен Луи Жорж Йожен Марсел Пруст (1871-1922) в ръкописа си "Търсене на изгубеното време" – многотомна сага за приключенията на човешкия дух, рисува интелекта, одухотворяващ живота, придаващ смисъл на нашите наглед хаотични действия и състояния. Животът не е ли плод на детайли противоречиви, многопосочни? Но ето, появява се духовният човек, и всичко си отива на мястото, усещаш пулса на мирозданието: в съзвучия, аромат, страстните докосвания, цъфтежа, целувката, разпилените от ветреца коси на любимо момиче. Влизаме в океан от мигове с тревожен писък; измъкваме се пак оттам с болка и примирение, крещейки ужасени пред Смъртта.

   Преди години странно притихнал си тръгна (в течение на болезнени и за нас, най-близките му, дни), тръгна да си отива от най-последния ден на август до същия този Шести септември от 1983 г. баща ми Дърводелеца, великият мълчаливец, когото приживе не познавах, както сега си мисля, че започвам да го проумявам. В последната седмица – тогава! – майка ми имаше нейно си видение: че Иисус се е материализирал в свенливата му усмивка и безбрежния му, нищо не казващ поглед, а сякаш те съзерцава Вечността.

   Има го в албум, останал у сестра ми: в затънтена нейде си из Родопите махалица кой знае как попаднал, яхнал магаренце, лявата ръка вдигнал за поздрав към нас, притеснен, едва усмихнал се. Там и на мен ми напомня Исус. И фантастична, моя си теория от известно време насам: Че Бог, или Божественото шета между хората, превъплъщава се ту в един, ту в друг от нашите познати, но за кратко. И тогава обикновеният до този ден човек придобива ореол, разлива очарование като многоцветна аура.

   Такава в очарованието си е влюбената жена, когато пристъпва към вакханалиите на плътта, притихнала като небесата пред буря, зовяща с излъчването си. Великолепен дар си, Живот! Не пред икони и черковни зидове, оброчни камъни и древни знаци, а пред човека, тъй мимолетен, объркан понякога, едновременно уязвим и нежен, в такъв един миг и пред тревата съм склонен да коленича.

   Четвърти ден не ми излиза от ума онзи подгизнал от смъртна уплаха представителен мъж, вкопчил се в жена си ридаещ, докато останалите – като добитък, пред ужаса онемели, прекрачват под брезентовото черно платнище на Големия Черен камион, който ще ги откара първо сами да си изкопаят ямата, а сетне да бъдат убити в края на пловдивското гробище.

   Какво станало с окуражаващата съпруга си дама? Дали ли е успяла да надживее последния спомен от своя любим? Къде гният костите му? Да предположим, че имал вина, непростима вина; но онзи последен порив към най-близкия му на света човек друго ми говори. Той очаквал да бъде оправдан, да го помилват. Този нещастник, преди да се родя, прекрачил в Отвъдното неутешен, смачкан пред любопитната за сеир тълпа. На това множество от кибици разчита Злото, извиращо на талази из несекващата посредственост.

   * * *

   В глава 19. у евангелиста Йоан, след като според предишния сюжет от глава 18. на Пилатовото предложение Иисус да бъде помилван тълпата в еуфория крещи: "Не Него, а Варава!" да е помилваният, преторът "хвана Иисуса и го бичува. И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха Му Го на главата, и Му облякоха багреница, и думаха: радвай се, Царю Юдейски! и Му удряха плесници. Пилат пак излезе вън и им рече: ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина. Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И рече им Пилат: Ecce homo (Ето Човекът)!"

   Какъв ми е той на мен! Не съм бил роден, бъдещият ми баща – русоляв редник от Харманли, занича от окопа към залегналите от другата страна на фронтовата линия немци. В тъмнината ечи плясъкът на придошлата от пороите и топенето на снеговете река Драва, а отсам в зловещата тишина насред идилично сънливия мой мил Пловдив дяволската месомелачка на Новата власт на гробокопачите, както обичаха да се назовават, се движи с високи обороти, бълва смърт.

   Никому ненужна ли казах! Йосиф Висарионович Сталин имал девиз: "Нет человека – нету проблема!" – още повече, ако човекът умее с ума си да разсъждава. Останалите... останалите са лесни за манипулиране, могат да живеят, трябва да живеят; защото на Злото са нужни овце, електорат, хора, които си бъбрят вечер в кръчмата или в леглото, че времето им го дават за следния ден по телевизора, някой го спуска като всичко останало в единствения наш живот, и нищо не зависи от всички нас, ама нищичко.

   Не съм религиозен, но при никакви обстоятелства не бих простил за убийство, обмислено хладно над беззащитно, отчаяно човешко същество, търсещо милост. И щрих: за разлика от фанатичните си последователи, Сталин е бил семинарист, детайлно познава Стария завет и евангелието, както ги знае и неговият вдъхновител Карл Маркс. От Свещеното писание се учат как се манипулира тълпа, греховният човешки свят как се лъже.

   * * *

   Чувам в тъмнината пред павилиончето до съседния вход на блока, това – по средата на август... чувам басов назидателен глас: 

    – Що си хвърлил партийния билет, а? Какъв комунист си бил ти!

    А съседът Стоян Шивача, селянин, присадил се като бачкатор в завод "България" (днес "Брилянт"), мънка като ученичка на урок:

    – Що! Заради жителството. И апартамент нямаше да ми дадат иначе.

    – Ето, виждаш ли какъв комунист си бил! Ей такива като теб предадоха Партията, ебаха й майката на нашата Партия. А не ти ли минава през ум, че всичко тук в България е построено от комунисти? Заводи, язовири, нови градски квартали, почивни станции за работниците и селяните, модерно селско стопанство, здравеопазване, всичко-всичко е тяхно дело, а ти...?!

   И Стоян пак мънка, оправдава се.

   Не мога да видя другият кой е. По стъпалата пред съседния вход на блока насядали с бира в ръка петима-шестима, две-три жени на възраст: и те наддават ухо; между тях – и женицата му на Стоян, която до преди час е продавала домати от бахчата им на село, та къта ръждиво кантарче под мишница. Мълчат. Обажда се с мутиращ глас момчурляк, син на един от съседите:

   – И Аспаруховия мост, и него са комунистите построили.

   – Ами да! – продължава онзи. – И Аспаруховия мост, и Атомната край Козлодуй, и комбината в Кремиковци... Накъдето и да се обърнеш, мойто момче, всичко е дело на комунистите.

  – То затуй аслъ Аспаруховият мост вече веднъж падна – незлобливо се обажда Митю с белия москвич, съсед от деветия етаж на вход А, присадил се пък той откъм хасковските села, съселянин на Христо-Стоичкови бил, разправят.

   Останалите мълчат. Гледам, на площадката с гръб към звънците мъж в бяла риза, бели патъци, бели панталони. Като ехо, като да се колебая:

    – Значи, комунистите всичко построили?

    – Те ами, кой друг! Нали по комунистическо е правено!

    – Да, де! Само те копаха основите, бъркаха хоросана, редиха тухлите и наливаха бетона?

   Извръща се да ме огледа и, доколкото разбирам, грейва ухилен:

   – О-о, Жоро! Не ме ли позна, бе?

    Насреща ми – Стоил... Стоил Вранчев, някогашен комшия, женен за перущенлийка, коренът му е от село Чехларе. За чехларци от край време се носи приказка: ще ти отведат магаренцето, както го яздиш. Другоселец се осеферил яхнал пейка пред кръчмата, а магаренцето му липсвало... Стоил е поотслабнал, обаче е свеж, чистичък. Вижда се, че му спорят нещата. Хаосът, който наричаме демокрация, не му се отразили зле, макар да го няма вече онова излъчване на корав мъж, а повече мяза на орел с оредяла перушина, и то иде не от вида му, а от вътрешния ми усет.

   Някога този нахакан Стоил съпровождаше големците партайци при лов за едър дивеч из правителствените резервати и резиденции. Да споря, да го убеждавам, че не е прав? Струва ли си! От мен по-харно знае; поне това "Не ме ли позна?" и че си прекъсна словото за славните Татови времена, ми е достатъчно. Не го броя за лош Стоил от Чехларе. Да, възползвал се. Емчи се (фука се) пред пришълци като него в Пловдив. Но колко малко е нужно, за да му се отнеме поне моралното право да плещи назидателно!  

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 31 avg. 1998 – edited 6 sep. 2018

   Илюстрации: 

   – екзекуция от началните години на социализма в СССР и у нас (горе);

   – тази стара сграда на ул. Шести септември в Пловдив е свидетел на разказаното от леля Рени, племенница на Тодор Каблешков (долу).

___
* Димитър Кудоглу (1862-1940) - много известен и уважаван сред по-старите поколения пловдивчани дарител. Оставил огромен сграден фонд, включително детски ясли, обществени кухни, фондации за подпомагане на самотни стари хора и сираци от войните през 1912-1919 и до 1944 година. Две уникални с изяществото и артистичното си излъчване сгради, тип сецесион, от дарените в сърцето на града сринаха другарите, за да уширят онзи чуден паралелепипед на пловдивската Централна поща.
** Култова сграда на някогашния Пловдив с орнаменти, фризове, барелефи, арки, корнизи, бюстове на светила в медицината, която сграда по приумица на тарикати в някогашната градска управа разрушиха, както напоследък захванаха да палят и рушат изоставени да буренясват огромни сгради с архитектурна стойност за историята на града. В двуетажна стара къща току зад Аптека Марица живееше семейството на чичо ми Насо (Атанас), третия от петимата братя Бояджиеви. Оттам са и детските ми спомени за тая изключително красива сграда. Но където невежеството и алчността си подадат ръце, остават само следи от нечисти сделки. Бел.м., tisss.