Разговор между колеги от Пловдив и Монреал, Канада
ОДА ЗА МИЛИОНИ
Какви последствия имаше текстът "ПОСВЕЩЕНИЕ"
и по повод Одата за Б. Борисов на
русенската поетеса Бакалова, дама с престижно образование и титли от Западна
Европа
– Ода за милиони...
– Това е интелектуалното ниво на ГЕРБ. Висини недостижими! И колегата Й.Г. е с диплома от СУ "Климент
Охридски", ама пишеше с правописни грешки, и за да си преподава уроците по българска граматика в VI клас, вземаше частни уроци при колега от другия край на града. Ползвах
окачения над черната ми дъска цитат от Вазов в час по граматика с моите
седмокласници; задачата им беше да коригират правописните грешки (на три реда текст с
огромни букви общо шест правописни и пунктуационни). Не ми е минавало през ум,
че лозунгът с Вазовите стихове ще да е рисуван от колега: "Българийо, за тебе те
умряха, една бе ти достойна зарад тях и те за теб достойни, майко, бяха". Преследваше
ме после по петите да й се извиня, че съм й подронил авторитета: "Постъпил
си неколегиално, можел си да ми кажеш, вместо да ме излагаш пред твоите ученици".
Години по-късно, вече като педагогически съветник, ме топила пред шефката
на училището, че в Интернет съм публикувал посвещение до моя ученичка от XI клас. Та ми се наложи да копирам текста на "ПОСВЕЩЕНИЕ" заедно с отговора на Соня Пехльова (1977)* от същия онзи форум на Интернет и да ги
представя на шефката, като доказателство към кого е било адресирано
стихотворението. Г-жа Й.Г. беше поканила майката на онази ученичка в училище и специално дойде в моята класна стая да ми представи разтревожена,
интелигентна на вид мила жена.
– Мама миа!
– Какво знаеш за тези интрижки! Изкефи ме реакцията на
шефката обаче.
– Каква беше?
– Изгони я от кабинета си. Изсъска й: "Затова ли си назначена за
педагогически съветник!" Това става пред майката. После за по-малката дъщеря
на тази женица написах текста "РЕНИ", едно от бисерчетата в
стил Робърт Бърнс.
Грее на чина си Рени, пламнала от свян,
а зад пламналата Рени – глупчото Иван...
Каката май се казваше Таня, а Рени беше по-малката сестра от VI-VII клас.
И ще бъде петък, дъждовно,
ще си тръгвам от училище сам
и зад мен ще върви като спомен
твоят образ едва очертан.
Петък вечер, събота, неделя виртуален ще съм в
Интернет, мъж обичаен току на предела – месеци преди кръгло шейсет,
ще прехвърлям в ума си жените,
от които обичан съм бил,
и една по една ще ги питам
колко мъка съм им причинил.
Ей го моето наказание –
да се връщам сам у дома,
сам да ближа отворена рана
и да знам, че и ти си сама,
че не мога нищо да сторя
в този петъчен вечерен дъжд,
с тези улици, къщи и хора –
просто влюбен, отчаян и мъж.
Цял подгизнал от спомени стари,
три дни ще си мисля напук
как седиш зад стъклото, навярно
подпряла брадичка с юмрук… Пловдив – европейска културна столица 2019
Бойко е единствен демократ и честен по дух, казва поетесата, възпяла премиера в мерена реч. Петата стихосбирка на русенската поетеса Венета Бакалова й донесе слава благодарение на строфите, посветени на премиера Бойко Борисов. Авторката е родена в Русе през 1937 година и има филологическо и музикално образование. В първите дни след като Одата за Генерала бе публикувана, в интернет се формираха групи от фенове, амбицирани да преведат на всички езици творческите открития на Венета Бакалова.
– Подозирала ли сте, че ще станете така известна с поезията си, г-жо Бакалова?
– Първо да ви кажа, че много държа на титлите си. Аз съм доктор по филология и съм защитила доктората си в Германия. Всъщност, аз там съм много по-известна. Дори сега от 13 до 19 септ. т.г. представях България на международна славистична конференция в Лондон по предложение на германския ми рецензент Петер Фишер. Англия направо е простовата, да ви кажа, а англичаните се оказаха много затъпели хора – не знаят чужди езици и само икономиката им е на ниво.
– Все пак в Интернет до този час във Facebook имате над 140 почитатели.
– Понеже не знам изобщо какво представлява интернет, не мога да преценя това добре ли е. Предполагам, че това са симпатизанти на ПП ГЕРБ и Бойко Борисов. Аз също съм член на ГЕРБ, и то много преди изборите. От момента, в който Бойко Борисов дойде в Русе и го чух как говори, реших, че тук ще бъда и аз.
– Усещате ли, че някои хора се отнасят иронично към Вас и творчеството Ви?
– О, да, разбира се. По време на интервюто за БНТ водещият ми задаваше много провокационни въпроси, но аз смятам, че достойно му отговарях. Не му позволих да ме подведе и накрая дори той се ядоса, че не казах нищо срещу Станишев. Явно е симпатизант на БСП-то, а не на ГЕРБ. И ме пита защо съм посочила като врагове ДПС, но всички знаят защо. Яд ме е, че не съобщиха пълното заглавие на книгата ми "Звезда над Витлеем".
– Бихте ли могла да направите анализ на произведението, с което станахте така популярна?
– В началото давам сведения за генерал Бойко Борисов:
Израснал и възпитан в недрата на народа, сред прелестната българска природа.
След това продължавам с описание на духа му:
Със борбен дух, във трудности изпитан!
– той не е бил началник, а охрана на Тодор Живков и след това на царя. Той има една къща и една стара кола в гаража. Жена му е богата, но той лично има само това. Къде по-богати от него фирмаджии има!
В теб, Генерал Борисов, е вродено чувство за справедливост, строгост.
– показвам достойнствата, заради които трябва да бъде уважаван.
Достоен си да бъдеш премиер. Народът те избра и те обича, естествен и без царствен маниер, "наш Генерал Борисов" те нарича!
– вие не го ли виждате по телевизията как върви сред народа и прегръща този, гушне онзи, съвсем демократично. Следва показ на дейността му за София:
София имаше късмет, че беше неин грижовен кмет! Метро, детски градини, булеварди ти обнови и съгради, нови прощадки детски, сгради във столицата ти откри!
Сега вече застъпвам националната тема и описвам какво е положението в страната:
Двайсет години нашата родина е разграден и безстопанствен двор, способната младеж замина за чужбина; корупция, мафия, убийства – без надзор. Във горните етажи на властта проникнали са мафиоти и престъпност, а те предопределят участта на хората с терор и недостъпност! Това са тежки думи, но са истински. Лъжа ли нещо?
Разчитаме и вярваме на тебе, Генерале, със твоя нов и дръзновен екип от управлението с хирургична точност да отстраните всеки корумпиран тип.
Нали така трябва да бъде, и вярвам, че той ще успее. Само се страхувам да не го провалят. Ако някои мафиоти решат да стрелят, и неговите да не усетят… Страх ме е да не го ликвидират физически.
Да се избави нашият народ от крайна бедност, болести и глад, просия, самоубийства – прекратен живот и нечовешки форми на мизерия!
Сега вече следва финалът, който го знаят повечето мои почитатели:
О, достолепни Генерале, поведи ни!
– обръщам се към него, след като вече съм посочила, че е справедлив и достолепна личност.
Ний вярваме във твоя свят обет!
– това е без тълкувание, тъй като той се закле в служба на Родината.
От враговете – Де Пе Се (ДПС), пази ни!
– разбира се, тъй като те искат да установят своя хегемония над България.
Проправяй бъдния ни път напред, за да застане нашата България във Европейския съюз със чест, да заблести като небесна лъчезария да я приветстват всички! Светла чест!
– тук е един вид пожелание да ни премахнат санкциите и да ни отпуснат фондовете по програмите на Европа. След това се обръщам към най-великия във вселената:
Премъдри Господи Иисусе, благослови Ти Генерала и България! – Това е написано ден след изборите за парламент. Какво ви вдъхнови?
– Тогава написах и стихотворението "Човечност", посветено на депутата Пламен Нунев.
– Знаете, че има стихове, посветени на Ленин, Сталин, Димитров. Вашите обаче са първите, посветени на действащ Български държавен глава. Защо не написахте за Петър Стоянов, Иван Костов или Андрей Луканов?
– Не бих написала за друг политик. Откъде-накъде ще пиша за другите; само за Бойко! Той е единствен демократ и честен по дух. С него можеш да говориш така – без фалш, не се прави на много интелигентен.
– В Интернет вече има преводи на финала на стихотворението Ви за Борисов на немски, френски, английски, руски, норвежки, фински...
– Ама те защо само финала са избрали, не мога да ги разбера? Дали не може да преведат и останалата част? Трябва да се изпрати на преводачите. Давам право и не им искам пари.
– Като композитор, бихте ли направили песен по тези стихове?
– Няма как да се получи, тъй като не са в строга мерена реч. Вие обаче ми давате страхотна идея. Учила съм при Панчо Владигеров композиция и имам написани 34 песни за четиригласен хор. Аз съм универсален автор и чакам вдъхновение. Сега се сещам, че ГЕРБ нямат още химн. Ако Бог бъде с мен, може да се справя.
– Какъв хонорар получихте за книгата си?
– О, аз исках само една книжка да си имам; повече не ми трябват. Нищо не съм получила като хонорар. Приех да предоставя тиража, за да може да излезе книгата. Аз така го реших, не ГЕРБ.
Преди няколко дни аз пък се завърнах
от Казанлък. И затова отговарям на писмото ти със закъснение.
Гордо и тъжно стихотворение е това
"Не бях злопаметен". Имам усещането, че е писано за мен. И какъв
жесток финал!
Защото знам какво е смърт и драми.
Защото знам какво е да си сам.
Всичко останало е бутафория...
Мразя дискусиите и конференциите!
Господи, докога ще ни учат как да мислим и ще ни мерят с кабинетни аршини?
Душата ми не е наръчник на агитатора, а една дива и страшна вселена, в която се
раждат и изгарят чувства, мисли... И точно това не харесват и у теб, и ти много
точно си го разбрал:
Какво не им харесваше у мене?
Защо настръхнаха като оси?
Настръхват, защото се страхуват.
Страхуват се дори от сянката на нашите думи. Всички се крият зад гърба на
Класата, зад гърба на Родината. И никой няма смелостта и доблестта да каже –
България, това съм аз! С всичките си болки и стремежи, с цялата си мъка и
любов, с цялата си сила, власт и нежност, с цялото си отчаяние и вяра, и
слабост, и омраза, и надежда!
Дано Г. Д.* да те разбере. И ледът не
само да се пропука, но буйните води на живота да го повлекат и край бреговете
на реката да поникне най-после пролетна трева... Разбира се, наивно е да се
смята, че Г. Д. ще направи това. Няма кой – ние трябва да го направим.
Благодаря ти, че честно и искрено
казваш мнението си за стиховете, които ти пратих. Ще се опитам да не правя
илюстрации, а да създавам нови светове. Няма да е лесно – но поне ще е честно.
От известно време в главата ми настойчиво се набиват мисли, които рано или
късно ще пресъздам като стихотворение. Дори и вече съм започнал. С мото от Ст.
Ц.**: "Носете си новите дрехи, момчета".
Уморен и прегърбен
в кръчмата на село
топля ръце над ръждивата "циганска радост".
Горчиво и страшно свирят в комина диви цигулки от лед
и бият ли, бият в главата ми тежки и скръбни камбани.
Бият камбаните. Ще пръснат вселената.
Но кой ще ги чуе в тази нощ на космически студ и виелици?
Като гарвани гладни, с почернели очи,
дремят по масите вечните селски пияници.
И клокочи повърнато в ъгъла вино като кръв от прерязано гърло.
И догарят цигари по пръстите, както догаря самият живот.
Бог не може стрелките обратно да върне!
Наздраве, момчета! Нека постелем дъските на наште ковчези с любов.
Нека опънем платната на нашите кораби
и полетим в тази страшна стихия с разпилени коси и открити чела!
Както можем жените си честно докрай да обичаме,
Нека чашите вдигнем до зъби и с усмивка посрещнем смъртта.
Нека пием за нашата гибел, за тревата на нашите гробни могили,
защото дори и звездите загиват, а ние сме само самотни звезди.
Нека човешки живеем и човешки умираме.
Който може да пее – да пее.
Който може да плаче – нека не жали сълзи...
Това е... Дано в следващото си писмо
ти допиша и края.
Днес следобед съм поканен на среща в
Толбухин с Г. Константинов***. А после на някакво литературно четене. Писна ми
вече от срещи и четения. Искам да изляза край морето да събирам охлюви или
гъби.
Или да отида да видя моята Любов. Не
съм я докосвал с поглед повече от две седмици.
Гурково, 13.04.83. С
поздрав: Йордан Кръчмаров
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 22 uli 2018
Илюстрации:
горе – Данко,
долу – Данко сред приятели
___
* Георги Джагаров (1925-1995).
** Стефан Цанев (1936).
*** Георги Константинов (1943).
Заровени до кръста в жаравата на юли, соларите димяха под божия престол. Приличаха на мравки с гумени цървули, пълзящи в маранята на хълмовете сол.
По сребърните дрипи на ризите солени се стичаха спектрално вълни аерозол. Соларите с лопати, красиво оцветени, въртяха небесата над хълмовете сол.
Избухваха вихрушки. Топяха се кристали. И гларусите падаха от ореол на ореол! Тръстиковите шапки на бедните солари венчаеха с прослава хълмовете сол.
И люспите на рани – вечната награда – се рееха в простора под нокти на сокол. Соларите ритмично, с езическа балада, танцуваха в жарта на хълмовете сол.
Лопатите – комети – преплитаха опашки над солниците мирни с космичен произвол. Нищожни като мравки, дрипави и прашни, соларите потъваха под хълмовете сол. МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО В ръцете ми туптящи умираше нелепо човек, делил със мен постеля, сол и хляб. Усещах как потегля към небитието един неповторим, катастрофирал свят.
Под бинтовете още хлопаше сърцето. По устните сълзяха ручейчета пот. Прозорците кънтяха от кипналото ехо на чуждия и грешния, далечния живот.
Умираше човекът, тръгнал главоломно безсмъртие да дири с бензинови пети. Угасваха безмълвно, с пукане тревожно, надежди и страдания, измами и мечти.
Сред болничната стая плачеше душата. С каква ли вяра можех да я утеша! Пред нея вече се затваряше вратата на вечната и свята земна суета...
Но биеше в челото съмнение горещо, от памтивека още останало със бяс, че може да е всичко, но не е човешко да няма в небесата място и за нас!
Гурково, 25 февруари 1984 година, Йордан КРЪЧМАРОВ
"ВСЕ ОЩЕ СЪМ ВЛЮБЕН..."
Хубаво е, че се наливаш в мъжка злоба, Жоро! Приеми го като поздрав! Много си самотен, брат, в изпратените до мен стихотворения. Старо и младо днес се е втурнало да възпява, а ти тъгуваш ли, тъгуваш... Има нещо страшно трагично и страшно чисто в простичките слова, които си отронил с такава болка и злоба:
Скърбя за нещо, някога забравено в кълбото от задачи, сред въпросите, и иска ми се да извикам простичко...*
Да, за тези стихове някои биха те изгледали накриво, ще кажат: я гледай го този, и той го ударил на идеология... Откъде ли бедните душици могат да знаят, че стиховете – преди да се напишат на хартия, първо се записват вътре в самото сърце! Нека си говорят, каквото си щат, важното е да издържиш болката от резеца, който ръфа душата ти, който къса сърцето ти. Давай така, пък каквото сабя покаже!
(Някак твърде общо ми звучи само "Поколение, здравей!". А "Съседът, моят приятел" – каква жестока драма! И жестока истина!)
Все още съм влюбен, Жоро! Малко е ненормално, но си мисля, че досега нищо не съм разбирал от любов. И "невръстното ми момиче" е ужасно мило и хубаво. Чистосърдечно, предано, великодушно... Дано да си остане все такова! Дано не го награби животът и "фалшивият му глас махалата да оглася".
Знаеш ли, време е да покажем на света какво мислим. Така че трябва да пишем и публикуваме книги. Стига с тая скромност и наивност! Мълчанието е също престъпление!... Защото бавно ще почнем да приличаме на онези, които се тупат в гърдите – "Ако няма какво да дадем на света**, поне да си вземем нещо от него".Смятам, че е грешно, грешно е, че толкова години не съм предлагал нищо за печат. Сега съм предложил... Да се надяваме, че нещата ще потръгнат по-решително. Замислил съм цикъл разкази за хора с почти невероятни съдби. Разкази за хора, които съм срещнал случайно, но тези срещи са разтърсили наивните ми представи за човешката душа. Два от тях вече съм написал. Ще ти пратя да прочетеш единия от тях. А сега ти изпращам няколко стихотворения.***
СЪДБА На Б. Христов Видях – на дъното остават само кости. Духът витае гордо под капака на буркана, в буркана, в който прилепът живя и просто строши главата си в прозрачните прегради.
Сега ковчега стъклен свети в тинята на мрака. И знам какво ще бъда, и знам какво ме чака, когато и над мен теслата радостно заграка. Живея честно – просто си троша главата.
Извинявай, че толкова много стихотворения ти пращам, но как да ти кажа – твърде малко са хората, които познавам и които разбират от поезия... Останал съм на село като последен мохикан. Докога ли ще издържа? Йордан КРЪЧМАРОВ, 29 март 84, Гурково
БЕЛЕЖКА: Писани през 1983 и в началото на 1984 г., двайсет и
две години след смъртта на Данко стиховете се четат различно. Различно звучат.
Този тип лирика се утвърждава без оценители и без клакьори. Грапавите, дрезгави
стихове на Данко са от нравствена система, непонятна за позьори като
напористите любимци на официозната лит. критика и множеството лъже-поети
с мека китка и влажен поглед, обслужващи властта или разчитащи на
известност чрез скандалното си поведение и нескончаеми кавги, белег на самозванец в света на
изкуството.
Пловдив, 17 август 2006 година
___ * НЕ БЯХ ЗЛОПАМЕТЕН
Аз знам какво е смърт, какво са драми. Аз няколко живота съм живял. Видях как разпродават любовта ми. Със нокти бранех земния си дял.
Не бях злопаметен. Прощавах лесно измяна, гадни жестове, слова... Сега разбирам колко неуместно и колко глупаво било това.
Аз виждах как красиво ме убиват и после ме захвърлят във калта. Аз чувствах тая бясна съпротива срещу човешката ми яснота.
Какво не им харесваше у мене! Защо настръхнаха като оси? Нима не пях за моето поколение! Нима не бях на моята класа син!
Те искаха да пея равнодушно. Те искаха да плача, но послушно. Те искаха метафори и грим. Такъв поет им бе необходим.
Те искаха отвлечена тревога. Те искаха шансони за любов. Те искаха един наивен сноб. Те искаха от мене твърде много!
Това аз няма как да им го дам. Защото знам къде върви рода ми. Защото знам какво е смърт и драми. Защото знам какво е да си сам.
Пловдив, 20.ІІІ.1984 г., Георги К. Бояджиев
** Подчертаният текст е от най-популярното стихотворение на Владимир Башев – поет, чийто стихове нашумяха подир нелепата му смърт (блъсна го лека кола). Благодарение усилията на майка му, която обикаляше софийските редакции, и на група негови добри приятели... усилено се заговори за този плакатен, типично партиен поет. Данко неслучайно се е изгаврил със стиха му.
*** Тринайсет са стихотворенията, последното от които посветил на поета от Перник Борис Христов (1945). Данко беше въодушевен от поета Борис Христов, но и се шегуваше по негов адрес. "Идва ми – казва – от плажа, цял ден се пърлил, ама иде червен като морков, седи на стола насред стаята ми и повтаря: Ай, какво ще стане сега, ай, кожата ми ще се обели! Какво да го правя, градски човек, не видял море сякаш!" Човекът се възползвал от слабостта у Данко към екзотични птици, които прелитаха с ореол на богоизбрани в този отдалечен от суетата бедняшки край на България.
.jpg)
.jpg)
.jpg)