Асен Станчев. Познаваме се от 1963 или 1964 година. Беше гребец, та често се засичахме на пловдивската Гребна база, дето бях шампион при юношите, нямаше кой да ми оспорва първото място на 500-метровата дистанция в единичен каяк, освен представителя на Спортната школа Радко Радков. Лидер при мъжете каякари беше Кафеджиев – Кафето, чието малко име така и не знам. Талисман на Гребната база по онова славно време пък беше лъчезарният мухабетчия, домакин на спортната база Георги Ямалиев – Ямата, който живееше в къщурка с дворче зад дъсчена тараба на улица "Шести септември", точно дето днес се издига жилищен блок мастодонт. Идваха край Гребния канал и някогашни гребци, вече мъже на възраст, като Бат Фирлю. Между трениращите юноши от АСК "Ботев" и Спортната школа към спортния техникум "Васил Левски" пак в същия спортен комплекс "Девети септември" съществуваше здраво съперничество, което обаче не изключваше приятелството помежду ни. Бащата на Асен, ако се не лъжа, беше гробар в пловдивското общинско гробище край някогашния булевард "Лиляна Димитрова".
Имаше по онова време пет или шест спортни дружества в Пловдив, включително и в Асеновград, които развиваха кану-каяка: 1) Спортната школа към Техникума по физкултура и спорт с треньор Ангел Арнаудов – Бачо Анго; 2) Физкултурно дружество "Марица" с треньор кокалявия бай Слави; 3) пловдивският "Академик" към Висшия институт за хранително-вкусова промишленост, чийто треньор при гребците беше учителят ни по физкултура от гимназията Субашев, а по-късно, когато вече отборът на "Академик" се разви, за треньор, без някога да е гребал, назначиха по-големия от двамата каръци братя Черпокови; 4) идваха преди окръжните регати тук да тренират и гребци от "Асеновец", отбора на асеновградчани с може би най-странно гребящия каякар при мъжете Митко Каяка; 5) Най-добър обаче беше отборът на Армейски спортен клуб "Ботев", на който при юношите и мъжете кануисти и каякари бе Георги Учкунов – Учкуна, нашият треньор.
Лодките ни бяха с боядисан в лайняно жълто плат върху корпуса от тънък шперплат, та оттогава жълтият цвят ми е на сърце, гребяхме в екип от черни гащета и жълта фланелка с надпис на гърдите АСК "Ботев". Още ечат в ушите ми, като си припомня, виковете на пощурели от спортен хъз поддръжници по време на гонките в Гребния канал. Страхотна тръпка е да чуваш призивния крясък на шляпащите боси по асфалта или препускащи с велосипед успоредно с нас мъже, жени, момичета, дръзки мърляви дечурлига от бедняшките махалите наоколо, когато имаш още някакви си стотина – сто и петдесет метра до финала, физически си се изцедил и ти остава единствено спортната злоба и любовта на тези тичащи там някакви хора. Без спортен хъз никой не е прокопсал в такива многолюдни, честни, красиви схватки на духа, мускулите и издръжливостта.
На последното индивидуално състезание за гребците от града, преди да отпътувам за казармата и да ме острижат до голо, с половин корпус, с някакви си петдесетина сантиметра ме мина Радко от Спортната школа, с когото пак си останахме приятели, макар дълго време да ме беше яд да го гледам, че изгубих, кажи-речи, на самия финал. Най-силният ми съперник при юношите се вози на вълната ми до последните трийсетина метра и с няколко мощни загребока като край малка гара мина покрай мен и стана първи. Като си помисля, и сега ме хващат нервите.
Голяма работа беше в онези златни години футболният отбор на АСК "Ботев". Точно тогава, през 1961-1965 г. за футболистите на този най-готин пловдивски отбор излезе името "канарчетата" и преди всяка футболна среща на нашия "Ботев" от високоговорителите над трибуните на огромния 50-хиляден стадион "Девети септември" неизменно ехтеше "Блу-у, канари". Оттогава тази песен стана химн на пловдивския "Ботев".
То е по време, когато шведските спортни вестници писаха, че момците на пловдивския "Ботев" изнесли спектакъл по футболно майсторство пред коравите шведи на собствения им стадион в град Малмьо. Е-е-е-ех! Можете ли да си представите сега, че заради един входен билет за мача "Ботев" (Пловдив) – "Атлетико" (Мадрид), на тротоара току пред Колежа (както е другото име на стадион "Христо Ботев" дошли от селата наоколо, както и от цяла България мустакати чичовци предлагаха живо агне, бъчве домашно червено вино или ракия по избор!
Асен се състезаваше за отбора на местния "Академик". Не му спореше кой знае колко при каякарите, та се прехвърли в секцията по академично гребане към ВИХВП: скиф, скул, разпашна двойка, скул двойка, четворка-скул и тъй нататък. За късо време с него сме били някога съперници на 500-метровата дистанция при единичен каяк. Не се бяхме виждали поне две десетилетия с Асен, който е, мисля, година или две по-възрастен. Чувах по някое време, че се наел за масажист в мъжкия отбор на борците от местния "Локомотив"... и толкоз. Животът ни разпиля нас, някогашните гребци от пловдивската Гребна база. Както и да е...
Асен се появи в кафененце насред съседния жилищен район Тракия, дето си пиех някога сутрешното неделно кафе с приятеля китарист Никола Бакърджиев на мухабет за политика, музика, книги, леки коли, естествено и за момичета. Дойде Асен, срамежливо седна в крайчеца на масата и ей го, значи, неговия монолог, както съм го записал вечерта същия ден през лятото на 1999 година. Пропуснал съм само моите реплики.
– О-о, Гоше! Ка-а-акво правиш? Откога не сме се виждали, а!... Мен ме нямаше дълго време, Гоше. Десетина годинки забих на Запад, от другата страна на света, Гоше. Като се засилих, та ча-а-ак в шибаната им Канада. Отидох човек да стана. Ама какво ли знаеш ти! Бил съм келнер в Сплит, автосервизаджия в Грац, разносвач на пици в Милано; в Ротердам ме харесаха да им правя мъжки стриптийз на педерастите, Гоше... В градче до Лондон... не мога да се сетя за името, бях строителен работник, после – изкопчия. В Ливърпул – корабен готвач, няколко пъти напред и назад прекосявах Атлантика, и накрая ми писна, "заебах" кораба и останах в Торонто цели седем години.
Онзи град до Лондон е Рочестър, дойде ми на ум! Ей, това англичаните добре си живеят. Не съм видял по-подредена страна от Великобритания. Ще речеш, мъгливо, влажно, дъжд вали всеки ден по два-три пъти, ама па животът подреден. Вечер след работа баровете им, кръчмите, пъбовете де… пълни с народ. Ядат, пият, веселят се, танцуват.
Аз обаче, Гоше, се закотвих в Канада. Знаеш ли ти какво е Канада? Лед и пустош, това е Канада. От минус десет за някакви си пет-десет минутки става минус четирийсет. На петдесет метра съм си от дома и не мога да вървя, вкочанявам се, ще пукна от студ, страх ме тресе. Не слушай какво бъбрят върналите се от Канада. Много били печелели... Легенди, Гоше! Нашенецът там си къта паричките, ограничава се яко от всичко, да може – като се прибере на село, да се прави на милионер с лъскавата си кола. Ама една кола за онези там в Канада е нищо, нищичко.
Аз обаче, Гоше, се закотвих в Канада. Знаеш ли ти какво е Канада? Лед и пустош, това е Канада. От минус десет за някакви си пет-десет минутки става минус четирийсет. На петдесет метра съм си от дома и не мога да вървя, вкочанявам се, ще пукна от студ, страх ме тресе. Не слушай какво бъбрят върналите се от Канада. Много били печелели... Легенди, Гоше! Нашенецът там си къта паричките, ограничава се яко от всичко, да може – като се прибере на село, да се прави на милионер с лъскавата си кола. Ама една кола за онези там в Канада е нищо, нищичко.
Знаеш ли! Дойдох си и аз с разкошен джип "Гран Чероки", с всичките му екстри, не просто кола, а кола мечта, Гоше. Четирийсет и осем хиляди американски долара се изръсих. И тук на втората седмица идиотите ми разбиха ключалката и колата повече не я видях. Ограбиха ме, джипа ми откраднаха нашите хора в Пловдив. Както побягнах от Пловдив – беден, гладен като въшка и само с едната риза на гърба, пак съм си същият гол охлюв. Добре, че старият, Бог да го прости, ми оставил тук наблизо една боксониерка, и ей ме на, Гоше! – тръгнал съм пак работа да си търся.
Гребната база в Пловдив
Plovdiv, 12 uli 1999 – edited 13 uli 2018
.jpg)
.jpg)
.jpg)