Публицистика – ГРОБОКОПАЧИ

ГРОБОКОПАЧИ

   31.08.1998. 

   Преди петнайсет години на този ден в четири след обяд в изпълненото с газ купе от срязания тръбопровод в багажника на паркинга към милиционерския блок 51 в пловдивския жилищен комплекс Тракия горя баща ми и това причини смъртта му на седмия ден след палежа в софийската клиника Пирогов. Наскоро ме бяха изритали от младежкия вестник заради критична статия от май 1981 г., та и досега не съм сигурен дали избухването на газовата инсталация в новичката жигула е поради стечение на обстоятелства. Да, определено! Има период от две-три години след изгонването ми от младежкия вестник "Комсомолска искра", когато гледах да не замръквам по улиците на Пловдив. Стихотворение от зимата на 1983 г. за юмрука в джоба ми, е от месеците половин година подир смъртта на татко.

Сам вървя по улиците – 

син на дърводелец,

стиснал в джоба на балтона

юмрука си като портокал.

         

   Облачно утро, но пък свежо. Вчера си оправях падналата антена върху покрива на блока. Буря се изви към осем и половина вечерта завчера, на 29 август; гледам, поломени всичките ни антени. Оказа се обаче, че освен мен съседите до един са се прикачили към кабелната мрежа на Евроком.

   На 29 август с лъчезарната Re. бяхме край Марица докъм четири подир обяд. После се отбих в дома на възрастните Петър и Райна Петрови. И там отворихме дума за масовите гробове от 1945 г. в пловдивските централни гробища. Разправих им какво съм чул от алкохолизиралия се Чомпал (Димитър Асенов, който се нае да ми смени калниците на жигулата), и домакините потвърдиха: Да. Има такова нещо.

Чомпала беше ми разправил за масов гроб в ниското мочурливо място вляво от алеята, петдесетина метра източно от гробницата на Димитър Кудоглу*. 

   – Имаше и друга яма – рекоха, – в източния край, до телената ограда.

   Гробищните ровове копали самите "смъртни". После връзвали, кой знае защо, ръцете им отзад, заповядвали им да коленичат край ръба на изкопа и с пистолет в тила ги прострелвали един по един. Петров, силно заеквайки, понечи да разправи случай, когато близките на техен познат събирали злато и бижута да го откупят, да го отърват от екзекуцията, и известен адвокат-арменец по онова време им прибрал откупа, но работа не свършил.

   Това става през пролетта на 1945 г., две години преди да се родя. Докато моят баща, 22-годишен, воювал с отстъпващите немци на фронта край Драва, тук "най-достойните синове и щерки на народа", запасали пищов и червена лента с надпис ОФ на ръкава, въоръжени до зъби с техника за убиване, воювали с изплашени до смърт "бивши", сред които по-голямата част съставляват цвета на Пловдив като културно средище: лекари, чиновници, служители на църквата, преподаватели от тукашния Френски колеж, хора на науката, накратко казано, интелигенция.

   Сега си спомням, баща ми разправяше веднъж, нещо изключително рядко – той да се отпусне пред мен, да заговори за фронтовия им командир капитан Николчев; колко чист, подреден, строг, но и човечен бил техният ротен с войниците. Като се прибирали от Унгария, още във военни рубашки, неизмили калта от окопите изпод ноктите си, някой пошушнал на Николчев, че едни хора в новички кожени якета идат да го арестуват. И войниците в летящия сред унгарската Пуста (камениста неплодна равнина) ешелон измислят капитанът им да се пъхне в опразнен обемист брезентов куфар, докато "другарите" слязат на следващата жп-станция. В онзи момент, според баща ми, мнозина от нашите фронтоваци царски офицери, след приключването на българското участие във военната кампания в земите на Сърбия, Хърватска или Унгария, ги извеждали от войнишките редици, изправяли ги до някой тухлен зид и по късата процедура, "В името на народа" следвал картечен откос, разстрелвали ги.

„
   В случая редниците-фронтоваци пробвали да спасят своя ротен.

   – Отървал се! – реших прибързано, но баща ми безизразно ме изгледа:

   – Както си беше в брезентовия куфар, надупчиха куфара с щикове... Купето подгизна от кървава слуз.

   – Бях детенце – захвана леля Рени, – срещу бившата Аптека Марица** рано един следобяд милиционерите направиха кордон и пловдивчани се трупаха да разберат какво става. Между две плътни редици въоръжени милиционери минаваха току-що осъдените, които излизаха от местния окръжен съд. Дребничка бях и се мушнах да гледам. Товареха ги отзад в камиони, покрити с черни брезентови платнища. Какво ме потресе ли! Излиза сред останалите цивилни арестанти представителен висок мъж, вир-вода, плаче, раменете му се тресат. Видя жена си, вкопчи се в нея да я прегръща. Прегръща го и тя, милва го по лицето и му говори лъчезарна, усмихната: Нали ти казах, Ванчо, че ще те оправдаят! Нали ти казах!

   Останалите с ритници и приклади ги натириха да се изкатерят в камионите... Изневиделица изотзад на двамата прегърнати се спуснаха четирима в кожени куртки; грабнаха го този ридаещ мъж, заблъскаха го с железни тръби, с юмруци; смазаха го пред очите ни. Гърчи се той на паважа, а жена му пред тази картина – добре облечена, рядко красива жена, свлече се, а него, вързоп кърваво месо, го метнаха под чергилото при другите осъдени и хлопнаха капака. На кръстовището край Чифте баня колоната от камиони спряха за малко и продължиха.

   – Накъде?

   – Към гробищата... Къде!

   Когато някогашното хлапенце Рени (Райна), издънка от копривщенския род на Тодор Каблешков, с равен глас заразправя, 75-годишният тежкоподвижен Петров пъргаво се мушна в другата стая; трясна вратата зад гърба си, а леля Рени рече:

   – Наизуст я знае тази история, чуе ли я, вдига кръвно. Знам го аз защо скочи.

   Връща се подир малко Петров, ни лук ял-ни лук мирисал, говори ми:

   – Да ти разправя и аз един случай, ама от 1925 година. От моя баща, който им симпатизираше на комунистите, съм го чул. 

   – Чакай, чакай! – прекъсвам го. – Това е 1925-та, какви комунисти?

   – Точно така! Тогава им казваха комунисти... Та среща моят баща свой приятел комунист, учителя от село Дедево Димитър Даскалов. Иде онзи насреща му весел, спира, заговаря го: Ида от съда – казва, – оправдаха ме бе, Христо! Доказа се, че съм невинен. Здрависват се и се разделят; баща ми прави няколко крачки, тъкмо стъпил на срещния тротоар, зад гърба му проехтяват изстрели. Обръща се, вижда убиеца да тича, а приятелят му агонизира в локва кръв насред улицата. А, какво ще речеш? – завърши Петров – Оправдан-неоправдан, те вече му прочели смъртната присъда. Какво значение, че е невинен! Ако не вярваш, имаше мраморна плоча зад Кукления театър на улица Заимов, ако вече не са я махнали лъже-демократите.

   – Нали си религиозен – казвам, – как можеш да се съгласиш по този начин да се уреждат стари сметки?

   Не се и кани да отвърне. Нещата са му ясни като от само себе си. Ала виж, при разказа на жена си за издевателството срещу осъден от т.нар. Народен съд отърча в съседната стая да не чува. Къде е религиозното смирение, мъдростта, умението да се живее, без да отхранваме у себе си отвратителното чувство за мъст! И ми иде на ум нещо, разказано в онези къси безлунни, но звездни августовски нощи над моя Пловдив пак от Чомпала. Неговият чичо, брат на баща му партизанина, се похвалил, у дома на масата, че се изпикал в кандилото на селска някоя си къща. И баща му на Чомпала закрещял към брат си: Кой си ти, бе? Какво си направил!

   Питам Чомпала:

   – Майка ти беше набожна, нали?

   Майка му, родена в Житница, Пловдивско, била силно религиозна. Баща му дип не вярвал в бабини деветини, но при онзи "подвиг" на брата-простак заговорила съвестта дори у претръпналия изпълнител на екзекуции.

   – Тези масови разстрели нима са забравени! Близките на убитите не страдат ли за своите, заровени без кръст и знак, като кучета помияри метнати в общата яма?

   – Ха! – възкликват в един глас седемдесет и няколкогодишните домакини. – Че кой има смелост да разгръща миналото? Живи са убийците, силни са. Ако не те, синчагите им, щерките им са във властта. Мислим, че Демокрацията дошла, а знае ли се какво могат да ти сторят, решиш ли да кажеш на младите българи за избитите в пловдивското централно гробище?

   Счетоводителят взе да шепне:

   – И сега, като вървя по улицата, страх ме е някой да не ми свети маслото. 

   – Теб пък защо! От какъв зор на теб ще посегнат? 

   – Че му мели много устата – отвръща племенницата на Тодор Каблешков.

   Нещо в този смисъл рече и бившия счетоводител. Без да го питам, продължи стара прежда да наплита: 

   – През 1945-та градът беше пълен със Съветска войска. Пред очите ми е още как двама руски офицери застреляха техен човек, войник убиха.

   – Защо!

   – Ами тези кривокраки войничета доста бели направиха. Шетаха по дворовете, по къщите. Кокошка ще отмъкнат, яйцата от полога, тенекия сирене, ракия, каквото и да е, само за ядене и пиене да е. Селата около Пловдив бяха пропищели от тези измършавели войничета. Затуй ги трепели техните хора.

   – Помня – продължи счетоводителят, – по Националното Радио София слово държа Димо Казасов. През 1945-та Казасов в правителството на Кимон Георгиев беше министър на пропагандата. В речта си апелира народа да прояви търпение към тези набези по нашите дворове и къщи. Каза ни как хиляди километра път са извървели, живота си как са рискували за нашата свобода. Търсих я тази реч. И в държавния архив рових. Изтрили са я. И как да не я изтрият! – втренчи се в мен.

   Погледнем ли Историята като низ от съдби, земята под нас ще се размърда, ще прокърви. Може би народната памет, хвърляйки пепел върху раните на Миналото, предпазва младите поколения от гнус? Може би. Моето поколение българи, родени в първите години подир Червения Девети (септ. 1944) бе възпитавано с железните "истини" на болшевишката версия за България; открие ли се оловният похлупак от премълчани, спестени или преиначени факти обаче, ще видим как изпод копнежа по Свобода, Братство, Равенство само вонлива пихтия извира.

   Възрастните, дето са очевидци, се страхуват. Още ги е страх. Как да вярвам на веселичкия шлагер, изпят с очарователно вдъхновение от Васко Кръпката, почти мой набор от бедняшките махалици около гара Подуене, "Комунизмът си отива"?Докато внимателно не се прочетат кървавите страници от първите месеци и години на реалния сталинизъм у нас, илюзията ще държи в плен и мнозина от сегашните млади българи. Мисля си, днешните новобогаташи и техните политически кукли в обществената йерархия лично са заинтересувани тези страници не да се изучават, ами никога да не се прочетат, да не бъдат отгръщани.

   Това все пак трябва да се случи... и заради опрощението. Да се видят докрай и престъпленията, и отровната злост, надменността на "борците за световно щастие", па едва тогава да минем към сегашното, когато такива Пирови победи няма повече да се случват в България. Но нравственото осъждане да е заради оздравяването на нацията, не за отмъщение. Че убийството не изравнява сметки. Напротив.

   Последен ден от лятната ваканция... Парализираният, прикован към инвалидна количка Марсел Пруст (1871-1922), автор на многотомния психологически роман "По следите на изгубеното време" за приключенията на човешкия дух, ми е алегоричен образ на интелекта, одухотворяващ живота, придаващ смисъл на хаотичните ни действия. Животът е в съчетанието на детайли противоречиви и несъразмерни. И ето, идва духовният човек, и всичко си отива на място, усещаш жизнения пулс на мирозданието в съзвучие, аромати, поглед, докосване, разцъфтяване, чувствени спазми, целувка, разпилени от ветреца коси. Влизаме в океана на живота с плач и тревожен писък; измъкваме се от живота примирени чрез Смъртта.

   Преди години притихнал си тръгна в същия този ден от годината баща ми, моят велик и нежен мълчаливец, когото приживе не познавах така, както едва сега, мисля си, полека започвам да разбирам. В последните седмици от живота му майка ми имаше усещането, че Исус се е материализирал в свенливата му усмивка на добър човек, в безбрежния, кротък, уж нищо не казващ негов поглед, а в теб се вглежда сякаш Вечността. Има го в албума, останал у сестра ми, сред затънтена родопска махалица яхнал магаренце: лявата ръка вдигнал за поздрав, едва усмихнал се. Там и на мен той странно ми напомня Христос. И моя си, фантастична теория може би, от последно време – че Бог или Божественото ходи между хората, превъплъщава се това Божествено ту в един, ту в друг между нашите познати, но за кратко; тогава човекът придобива ореол, осветен е като че отвътре, разлива очарование наоколо си като многоцветна аура.

   Така божествена в чара си е и влюбената жена, особено когато пристъпва към вакханалиите на плътта, притихнала като небесата над нас пред буря, омайваща с излъчването си. Великолепен дар си, Живот! Не пред икони, черковни зидове или оброчни камъни и знаци... пред човека, така мимолетен, объркан понякога, но пак излъчващ уязвимост и нежност, в такъв момент вътрешно в себе си коленича. И не ми излиза трети ден от ума онзи подгизнал от смъртен страх представителен мъж, вкопчил се в жена си ридаещ, докато останалите осъдени като добитък, затъпели от стрес, прекрачват под брезентовото платнище на Големия Черен камион, който ще ги откара в скотобойната.

   Какво ли е станало с окуражаващата съпруга си дама? Успяла ли е да надживее последния спомен от своя любим? Къде гният костите му? Да предположим, този мъж има вина, огромна вина, непростима вина; но онзи последен порив към най-близкия му на света човек мен друго ми нашепва. Очаквал е да бъде оправдан, да го извинят, помилват, а защо не, и да му се извинят. Този нещастник прекрачил в Отвъдното неутешен, онеправдан, душевно смачкан пред очите на любопитната за сеир тълпа. Точно на тази човешка маса от доверчиви наивници разчита и досега Злото, родено от нашата непресъхваща посредственост.

   В глава 19. у евангелиста Йоан, след като в предния текст е цитирано Пилатовото предложение Иисус да бъде помилван, множеството крещи: "Не Него, а Варава!" – разбойникът да бъде помилван, "преторът хвана Иисуса и го бичува. И войниците, като сплетоха венец от тръни, наложиха Му Го на главата, и Му облякоха багреница, и думаха: радвай се, Царю Юдейски! и Му удряха плесници. Пилат пак излезе вън и им рече: ето, извеждам ви Го, за да разберете, че не намирам у Него никаква вина. Тогава Иисус излезе вън с трънения венец и в багреница. И рече Пилат: Еcce homo (Този е Човекът)!

   Какъв ми е той на мен! Не съм бил още роден, а бъдещият ми баща – русоляв синеок редник от Харманли, заничал от окопа към залегналите от другата страна на фронтовата линия немци. Там, в унгарската Пуста, в тъмното дочували плясъка на придошлата от пороите и топенето на снеговете Драва. А отсам, в зловеща тишина сред идилично сънливия Пловдив дяволската месомелачка на Народната власт – властта на гробокопачите, както сами се назовавали с гордост, се въртяла на бесни обороти, бълвала никому ненужна смърт. Никому ненужна смърт ли? А нали Йосиф Висарьонович имал любим девиз: "Нет человека – нету проблема!" – още повече, ако този човек е способен да разсъждава с ума и да слуша сърцето си. Останалите са лесни за манипулации, могат да живеят, трябва да живеят, защото на Злото са му нужни редници, индустриална армия безлични хора, които показателно си говорят, че вечер по телевизията времето за следния ден им го дават, някой им го спуска ей тъй, наготово, както всичко останало в техния калпав живот на духом невежи.

   Не съм религиозен, но при никакви обстоятелства не бих простил за убийство планирано, хладнокръвно извършено над беззащитно, ужасено, отчаяно човешко същество, търсещо милост. Щрих: за разлика от фанатичните си последователи Сталин, като бивш семинарист, детайлно познава Библията и евангелието, както ги знае и Карл Маркс. От Свещените християнски текстове се учат тези двамата как се манипулират цели нации в греховния ни човешки свят.

   Чувам в тъмното до съседния вход на блока, това – в средата на август... чувам назидателен глас:

   – Що си хвърлил партийния билет, а? Какъв комунист си ти!

   А Стоян Шивача, някогашно селянче, присадил се като работник в пловдивския завод за облекла "България" (днес "Брилянт"), мънка:

   – Що!... За жителство. И апартамент нямаше да ми дадат.

   – Виждаш ли се какъв комунист си бил! Ей такива като теб предадоха Партията, ебаха й майката на Партията. А не ти ли мина през акъла, че всичко в България е построено от комунистите: заводи, язовири, новите градски квартали, почивните станции за работниците и селяните, модерно селско стопанство... всичко, всичко Партията ти даде и всичко е дело на комунистите, а ти... Никакъв комунист не си. Неблагодарник си ти.

   И Стоян пак мънка, оправдава се. Не мога да видя кой е другият. По стъпалата пред съседния вход на блока насядали с по шише бира петима-шестима, две-три жени на възраст наддават ухо; сред тях и жена му на Стоян, която до преди час е продавала домати от градината им на село. Мълчат, пушат, цигарите им светят в тъмното. Обажда се 14-15-годишен момчурляк с мутиращ глас, син на единия:

   – И Аспаруховия мост, и него ли комунистите построиха?

   – Ами да! – продължава онзи. – И не само Аспаруховия. И Атомната в Козлодуй, и Комбината в Кремиковци. Накъдето се обърнеш, всичко е дело на комунистите.

   – То затуй Аспаруховият мост вече веднъж падна – обажда се Митю с белия москвич от деветия етаж на съседния вход, присадил се тук откъм хасковските села, съселянин на футболиста Христо Стоичков, доколкото чувам.

   Останалите мълчат, попиват. Гледам, на стъпалата, с гръб към звънците мъж на средна възраст в бяла риза и бели панталони. Казвам, като да се колебая:

   – Значи, комунистите построили всичко...

   – Те ами, кой друг! Нали по комунистическо време е правено?

   – Значи, само те копаха, бъркаха хоросан, редиха тухли и наливаха бетон?

   Извръща се да ме разгледа. Цъфна лицето му, доколкото виждам в сумрака:

    – О-о, Жоро! Не ме ли позна, бе?

   Побелял, насреща ми протяга ръка Стоил Вранчев, някогашен съсед, женен за перущенлийка, коренът му – от Чехларе. За чехларовци се носи лакърдия от време оно, че са в състояние да ти свият магарето ей така, както го яздиш; действителен случай разправят: как другоселец се събудил сутринта вместо върху магаренцето си, което трябвало пиян да го откара вкъщи, яхнал пейката пред общината. 

   Стоил е поотслабнал, свеж, пригладен, чистичък. Очевидно спорят му нещата. Новите условия, хаосът, който наричаме Демокрация, явно не му се отразили зле, макар да изгубил някогашното излъчване на мъжкар. Замяза ми на орел с оредяла перушина, но това иде не от външността му, а от вътрешния ми усет. Нахаканият Стоил съпровождаше някога големите Татови партайци на лов за сърни и глигани по правителствените резервати. Колко ли такива галеници шетат и днес между нас с неостаряващата легенда за "някогашните съвестни стопани на властта", за "най-достойните синове и дъщери на народа", винаги крачещи начело подвижни агит-табла на Тодор-Живковия соц! Да го убеждавам, че лъже?! Струва ли си! От мен по-харно знае; "не ме ли позна" и че си прекъсна лакърдията за славните времена на щастие, ми е достатъчно. Не го броя за кофти човек. Да, облагодетелствал се, фука се пред такива като него, пришълци в моя Пловдив, но колко малко е нужно да му отнемеш на селския тарикат поне моралното право да плещи назидателно!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv. edited 10 mar. 2018

–––

* Много известен сред по-старите пловдивчани дарител. Оставил огромен сграден фонд, включително детски ясли, обществени кухни, фондации за подпомагане на самотни стари хора и сираци от войните през 1912-1919 и до 1944 година. Две уникални с изяществото и артистичното си излъчване сгради тип сецесион от дарените в сърцето на града сринаха другарите, за да уширят оня чуден паралелепипед на пловдивската централна поща. 

** Най-красивата сграда на някогашен Пловдив, богато орнаментирана с фризове, барелефи, арки, корнизи, бюстове на светила в медицината, която сграда по приумицата на идиоти в някогашната градска управа разрушиха. В двуетажна стара къща зад тая аптеката, пак на булевард Шести септември живееше някога семейството на чичо ми Насо (Атанас), третия от петимата братя Бояджиеви. Та оттам са и детските ми спомени за тази култова сграда на Пловдив. Бел.м., tisss. 

Story – ГОДЕНИЦА

ГОДЕНИЦА

    И братчедът му вика:

    – Не я гледай, че е дебела и църна, че мустаки има по-рунтави и от твойте. Мустак с кола-маска се чисти, има и циганска дъвка за целта, обаче кат ти метне премрежен поглед таз знойна женска и ти са усмихне, шъ чактисаш, че най-добре е да са земнете. Ай сега да не дигаме патардия, ти си зелен, кай, неопитен, слушай опитният, демек, кво ти дума... То е за твое добро.

    – Кво си мислиш, бе – мънка оня, – аз да не съм в гората расъл... – И рови с пета земята: – Шъ ида на морето, на плажа в Созопол шъ ида, там моми хубавки колко щеш... Хем всичките до една изписанки.

    – Онез мискинки ли, веее? Бреей, къв аджамия! Мани ги онез курви нефелни, ти менека слушай... – Шифьорчето не знаеше, че Тодор ми е братчед, а Тодор продължи да намила, демек, да ма фали: – Глей сега що ще ти река – дума му, – аджамията смята, че една жена, като е грозновата, и особено пък ако е сура и космата под носа, пет пари не чини. Ами домакинството бе, аланкоолу, кой шъ ти върти домакинството? Тая е кат биволица кротка, па и уредна, плодна, грижо-о-о-овна. Щу работа шъ ти свърши, щу дяца шъ ти народи, не я ли видиш? Все здрави и читави. И поне шъ си сигурен, че са твои деца... Хем все сготвено вкъщи шъ ядеш, опран и огладен шъ ходиш, на бел чаршаф шъ лягаш. А я се виж сега! Ми то на чувяк не мязаш. Жив Освиенцим, кат та гледам. Сега си жив умрел, серсемин, дет не знай кво е жена на ръце да го носи, па и да го гушка във вълчите зимни нощи.

    Преспа тая нощ у дома шифьорчето. Е-е го, е, самосваля му пред къщи стоеше. В цело село у нас гаче бе най-охолно, най-скопосно, та му зех язе, та му постлах, и понеже се бе налокало, бая замотано си беше взе, че ма прегърна, гушна ме милият, катурнахме се ний двамцата, па ме нацелива целата. И аз му са оставих. А че кво да го правя!...

    – Обичкам та – вика ми в тъвното, – ужасно та желая, утре шъ та искам от ваште. Шъ та уважавам тъй до гроб.

    И аз кво!... Рекоф си, работата втасала, та и опечена, булка шъ ставам, ой те тебе, Боже Господьо, и ти, Света Богородичке! Обаче заранта на тоз мизерник друг акъл му дойде:

    – Ни тъ познавам – вика, – и нищо не съм ти обещавал! Коя си ти, ма! Ай сиктир! А да ми съ махаш от главата, че знайш ли ма, кат грабна една кюския...!

    – А-а, обещавал си, обещавал си – рекоф, – ама не повниш, понеже си беше кьоркютук пияно. Га си пияно, по-харен си май. Снощи друга песен ми пейше.

    – И ти верваш на пиян чувяк!?

    – Па оти да ти не вервам? Млад си, убав си, ячък си. Що, махна ли да ти намиргам? Мене мъж ми требе, па ти анджък си мъж.

    – Ай, мамицата ти гювендийска! – крещи, та реве, жилите му на врата чак се издуха. – Туй капан ли беше, мари?

    – Нема таквоз нещо. Отде па у теб тез черни мисли? Всичко си беше честно и почтенно. Некой да ти е наливал зорлем вино и ракия у гърлото? Ей на! Питай го тоз твой авер – викам му и соча братчеда Тодор. Ама той тогава още не знайше, че Тодор ми е братчед.

    – Страх ме е – вика. – Само кат я зърна, и ей тъй на, от яд настръхвам.

    – Шъ свикнеш, не бой ся – дума му Тодор. – То и аз отнапреж мойта Анастасия трудничко я возприимах. Беше ми па то едно кльощаво и злоядо, вейка-вейчица, ребърцата му съ броят... клавиши на акордевон. Обаче идва един момент, ай да ти не разправям! Почваш да я возприимаш таз женска кат свой имот, кат орна нива, бе. Нали вдяваш! – баш кат бахча насред кър. И ела сега глей оназ тънка вейчица ква ми се ошишкавила, ква ми се зашопарила! Жена за чудо и приказ! Оди из дома, шета, паниците в буфетя звънтят и тракат, нищо, че две педи бетон съм лял под дюшемето.

    – А бе, сирак съм – удари го на молба моичкият, – мислех си язе така... некоя по-имотна, по-засукана... Виж ме колкав съм окаян. Ей, на! Само туй якенце ми е, и то вехто, та вехто. – Па си обръща джебовете. И хастара им обръща. Да видим, демек, че и пари си нема миличкият. Жив артист!

    И ми стана мъчно за него. Дожаля ми. Харесва ми, ама па доста плах. Викам си на менека си: майната ти!... Ай, оди си по пътя! И са врътвам, тръгвам да си уляза обратно в спалнята… да рева-да рева, да се нарева. Пък Тодор ме завръща кат некой добитък къде куфнята:

    – Тоз – кай, – ич не е за изтърване. Или сега – кай, – или никогиш!

    Както и да е, напи се пак шифьорчето, от мъка се напи. Плака, човекът му и с човек, турихме го да спи при свинете в кочината и… годежът взе, че стана. Курдисаха ме в камиона и... чао, Миче – чао, Тоше! Отпрашихме ний къде неговото родно Калимявково в срещния край на България, нейде си ча-а-ак къде Врачанско, да ме покаже на майка си и баща си. И на цялата си рода да ме покаже, щото се оказа, че въобще не бил беден и сирак.

    И ме посреща оназ начумрена, изгърбила се чак, на костенурка мяза. Измуши глава из корубата:

    – Куйо е туй плашило, бре, де дома ми водиш, дет у дворо ми улазя да ми плаши кокошките? – съска.:

    – Не съм аз плашило, ма. Додох снаха да ти ставам.

    – Снашица, оладжак – тури ръце на кръста и зъбите й чак до кътниците лъснаха в злато. Усмихва ми се, демек.

    А моичкият мълчи. И тейко му... и он мълчи, па се и муси. И целият им джинс мълчи. И ма мерят всите изпод вежди, все едно на турски кантар ма теглят, и все ексик им излазям. Само оназ… злобна, та чак весела. Мята бутове напреж-назаде по двора.

    Ми сега!...

    – Шъ са оплача на полицията – викам.

    – Па оплачи се – хили се, – ко щеш и на селскио пъдарин Митре, и на оня, де пасе патките, и на арменскио поп оди се оплачи! – Хилят ми се осем човека насреща, а менека ми се плаче, сърцето ми се къса и една буца... ай тук на!... под лъжичката. Рекох си: а-а, таз тъй няма да я бъде, я да обърна аз другото листо.

    – Ела! – рекох на моичкия. – Ела да ти пошепна нещо на ушенце.

    – Недей я доближава-а-ай – пищи майка му, – шъ та омагьоса... А па тя теб те омагьосала, та кьорава ли съм да не видя! – Проплака, па взе да си скубе косите: – Туй не е вече моят син. Моя син... акъля му чавка изпила. Зачерни ма тоз моят син непрокопсаник. Къщата ми изгори.

    – А, ма – моля й се с добром, – остави сина на мира... – И го прихватям полечка изпод лакътя: – Слушай, мой човек, я не съм веке онуй моме с пръст небарнато. Знаеш ли, че мога детенце да родя и шъ го писувам на твое име, на твойта фамилия туй дете? Щото ти шъ си му бащата!

    Мълчи, муси се, бърните си хапе. Да ги хапе! Да не съм го аз калесвала в село да дохадя, в Тодоровата къща, в мойто си легло! А оназ вещица по двора се тръшка, косите си хептен оскуба. Дворът цел на фандъци стана.

    – Ле-ле-е-е... Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отде па се домъкна у назека таз чума църна? Отдека па баш назе уцели? Що сме ти, Боже, сторили, що сме ти, Боже, накривили!

    Показвам се яз на балкона, косицата си оправям и белата екичка:

    – Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до менека ли? Да бех чума, щеше ли мен той да залиби?!... Нали тъй, бе – ръчкам го изотзаде, – ти мъж ли си, или какво? Айде, кажи им коги шъ ни е сватбата. – А па он мълчи, преглъща ли - преглъща милият. – Чуйте ма, бре, е-ей – дера се от пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, па вий квото щете правете.

   И се залостихме двамца с шифьорчето, емен-емен, до неделята нос не подаваме. Пък в неделя тъй рано-рано сабахлен дигаме се от постеля в кметството да одим. И кат открехнах язе перденцето, и кат попоглеждам навън, що да видя...

   Онез осмината двора премели и с вода напръскали. И улицата отпреж подредена за сватба. Майка му ми носи булчинската белоснежна премена. Сестрите му ми решеха косите. Братовчедка му ми мери бели лаченки едни обущенца с висок ток. И ми тургат сребърно венче на главата. Баща му и чичовците му по едно време зафанаха с пищови и чифтета да дънят. Къртят тавана тез ми ти мъже пощръклели с ей-таквизи ми ти сачми, кат грахови зърна едри: дан-дан-дааан. Гърмят и врещят пощръклели:

  – У-дя-дя-я-я! Йеп-па-а-а! Ай, сбирай се, велик роде. Наш чиляк се жени. Селото да заповеда! На хаирлия да е! На хаирлия и на берекет!

  Всичко харно, та харно, само братчедът Тодор дет се не яви на таз моя сватба. Бре-ей, сватба невидяна по нашия бедняшки край! Щото аз инак нийде никого си немам. В къщата му се запознах с туй шифьорче либаво; Тодор бе тоз, дето ми направи работата за шифьорчето: напи го и го бутна в постелята ми. Майчица си нямам щото, чеиза ми от умрели баби и лели комшиите сбраха, тате се спомина поради офтика, Бог да го прости! Ни брат, ни сестрица край мене. Ама сега, кат ги народя пълна къща дечица, шъ го викна у дома тоз щур мой братчед. И тъй шъ му река: "Ела, Тодоре! Ела ми, кучи сине!"

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 24 uni 2007 – edited 10 mar. 2018

Графиката – от автора

Story – РАЯТ НА ЗЕМЯТА

РАЯТ НА ЗЕМЯТА

   Питам стар манго как живее сред помийната кал, смрадта, боклука и собствените си суети, сред бесни кавги, дето се вади нож и преспокойно могат да те убият с този нож, дето посред най-голямата мизерия се вдигат тридневни сватби с ядене, пиене, сред кръщенетата, погребенията и щурите побоища на гетото Столипиново, а той, възрастният циганин, дълбоко, искрено зачуден над моя наивен въпрос, ми казва с широка усмивка:

    – О-о, братко, тук е така хубаво! Тук е Раят за моята душа. Тук са ми приятелите, жената, синовете и щерките, моите хубави палави внуци. Няма по-красиво място на света за мен, братко.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 8 mar. 2013 – edited 9 mar. 2018

Ars Poetica – ПЕСНИЧКА ЗА ТЕБ

– Не разбрах, що за песничка е това?

– Кога премеждие ни сполети, по-мили ставаме си аз и ти. 
Любов, докато не е минала през опасности и сътресения, 
каква любов е, сладко мило мое момиче!

ПЕСНИЧКА

ЗА ТЕБ

Тази нощ те сънувах за кой ли път!
Бяхме в бързата ми кола по планински път –

с безумец в камион бавен, голям

разминахме се на косъм там

и се разкрещях: "Волана завърти, глупак,
да ни убиеш ли искаш в тъпия мрак!"

После спряхме в беден квартал,
до вежди затънал в първичната кал;

силно объркан, разтреперан, смутен,
усетих как устни впила си в мен.

И си казах: Боже мой, ето защо
опасностите били жизнено нужни!

Ах, как си оставаме чужди,
докато внезапно наяве или насън
не ни срещне невъзмутимото зло –

то Любовта буди с камбанен звън

 и звучи над всяко тревожно легло, 
напук на злините, бушуващи вън.


Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 12 oct. 2010 – edited 9 mar. 2018

Публицистика – КОСТЮМЪТ НА М-Р КИСИНДЖЪР

КОСТЮМЪТ НА

М-Р КИСИНДЖЪР

   Някои понятия или образи ни се явяват сякаш от извънземна геостационарна орбита. Не бях чел "Българският Великден", когато по-миналата пролет писах отзив за книгата на пловдивския писател и публицист Василен Ведров, където употребих изречението "Тук се излъчва достолепието и самоуважението на чистия български дом, респектът пред бащата, нежното очарование на майчиния силует".

   Чета тези дни в издадената през 1975 г. нашумяла напоследък книга на проф. Тончо Жечев (цит.съч, с. 286..): "Но у него (у Тодор Икономов, бел.м., tisss) явно се чувства, че е израсъл на стабилна жеравненска почва: чистота и строгост на нравите, усет към практическите нужди на времето, самоуважение и достолепие, прерастващи в неудобна житейски, почти демонична гордост; и онази тънка склонност към коренните начала в живота, така характерни за неговия земляк Йордан Йовков".

   От гледна точка на стилистиката имам поне четири забележки към цитираното (1. "стабилна" и 2. "трактовка", 3. неточното "жизнен" вм. "житейски", 4. плеоназма (досадно повторено с няколко разни думи) "коренните начала" вм. "корените"), обаче не за това ми е думата, а за съчетанието "достолепие и самоуважение". 

   Кое кара несъпоставими автори, с почти 25 години разлика във възрастта, да вплитат тези две понятия? Кое ли ме сродява с Тончо-Жечевите размишления, след като до този момент съвсем не ме е занимавало творчеството му? Не иде ли това общо от нашия общ генетичен код, независимо че сме българи от различни поколения, от разни краища на Българската земя? Да се дразня от дребни слабости в тази мъдро написана негова проза, да се усещам здраво изкушен да доработвам, че и да доизкусурявам писаното от този автор, за мен е знак, че го ценя. Така допълвам и съм готов да споря и със самия Върховен творец.

   И тук моето любопитство кое е първоначало – достолепието или самоуважението? Думи, съчетавани може би механично в потока на съждението! Но подсъзнателно проф. Тончо Жечев поставил първом самоуважението, и в това е по-точен; ами нали самоуважението си е вътре в личността, докато достолепието е обърнато към света, към другите. Нали е логично съдържанието да върви преди формата: как да си достолепен, преди да си съзнаваш стойността! Лицемерие ще е, ако е тъй, гола показност ще е. 

    От друга гледна точка, тълкувайки личността, първо съзираме външните й очертания, сетне чак влизаме във вътрешната й структура. Така че, ако професорът е прав в "закованата", статична, неподвижна характеристика, която е завършено познание, моята си подредба на тези две понятия отчита динамиката на познанието, като движение на разума от очевидното и повърхностното към далеч по-същественото съкровено. Значи, виждаме достолепието, и чак подир това откриваме стаеното зад него самоуважение.

   Външното често е измамно, не всякога съответства на вътрешния пейзаж на личността. Познанието пък не е гора от строго фиксирани истини кое какво е, а е непрестанно изпитваща, меняща ракурсите си гледна точка за скритите пружини на живота и у човека. "Всичко е в мнението" цитира късче от късноантичната киническа философия роденият в 121 г. Марк Аврелий (вж. М. Аврелий, "Към себе си", С. 1986, с. 36). Не по-маловажен от изследвания случай, личност или събитие е оценяващият, върху чието субективно мнение се гради многообразието на световната литература и философия.

   Затова си позволих тези умозрителни размишления.

   От вчера чета "Хроника на един танц с дявола", автобиографична история на добрал се най-сетне успешно през 1988 г. до Франция в 44-годишната си възраст упорит автомобилен и прочие изобретател. Вероятно на френски заглавието изглежда по-артистично; разказът тече леко претенциозно, напомня ми стар, изветрял френски парфюм или начина, по който французин произнася [о]: това произношение на френското [о] се постига с яко удължени, свити в кръгъл отвор под формата на кокоше дупе устни; това е то затвореното френско "о"!

   Авторът, вече 54-годишен, роден нейде си в София, в момента бил силно ухажвана от западната преса и автомобилостроителните гиганти персона, доколкото схващам, не само във Френската република, а и в целия Западен свят, та чак в Япония. Имам усещане, че чета история на собственото си детство, юношество, ранна младост, само че – макар сглобена от същите детайли, тази история е представена по предвзет, нарцистичен начин. Същите опорни точки от събития, дори същото прикрито аутсайдерство спрямо фасадата на соца (социалистическото общество) от 1953-1965 г., с тази разлика че – докато средата, в която раснал господинът, се приспособявала към властта на соц. партайците, моите най-близки, родителите ми на първо място, докрай пиха от горчивата чаша, мълчаливо живяха с трепета, униженията и яркото лицемерие на властта към българина. Заради тези най-обикновени труженици, притеснявани от всякакъв род наглост и невежество, изпитвам синовен дълг да отбележа в приписки по белите полета на тази колосана и лустросана биография отношението си, не за друго.

   Осъществяването на таланта й е темата, разработена да звучи като евангелие за просперитета на всеки млад българин, озовал се извън Отечеството. Чета авторския коментар: книгата се тиражира в Западните страни като трилър от свят на гротеска. Предполагам, идея на щастливо осъществилия се изобретател е да създаде образ на неунищожимия Български дух. Как, обаче...? Чрез тържестуващо задоволство и прехласване по себе си от постигнатото.

    
    Иде ми на ум, да речем, че автобиографичната лична история на бивш американски президент (вж. Джордж Буш, "С поглед напред", бълг.изд. 1991 г.) е по-сдържана откъм самолюбие. Сънародникът ми се заел да сочи на изгладнелите българи колко отрупана с лакомства му е трапезата; ако не избиване на комплекс, как се нарича то! Доста трябва да си мизерувал, че да се хвалиш толкова нафукано. 

    Ще ми се "Хроника на един танц с дявола" да не почуква с нокът по челото ми, а да ми вдъхва увереност, че повече от личните ни успехи оттук-нататък ще зависят единствено от собствената ни настойчивост, предприемчивост, откритост към света, трудолюбие, дисциплина. Затова ме озадачават фалцетните нотки: България е представена като антиреклама: акцентът е не върху безобразия, а върху прочувствения болезнен сплин на шарената персона. Патетичното отрицание на всичко българско съвсем, ама хич не ми помага да отделя комунистическата болшевишка практика от националния бит и душевност.

    Възможно е основа на такова завръщане към миналото да не е погнуса от политическата система, колкото да е възкисела гримаса на народностния ни характер. А може би е наивно да си въобразявам, че българският модел съпротива срещу простащината и фанатизма, срещу чуждопоклонството и възгордяването у парвеню и слуга на чуждия интерес е по-многопластов и изобретателен? Героят на тези спомени е гениална личност: математик, инженер, механик, медик, учен, изобретател, проявява висша степен ловкост, комбинативност, целеустременост, ала и духовният живот на нацията е нещо не така елементарно и податливо на сухи предпоставени тези. В този смисъл необходим ми е Антонов Единомишленика, а не съм наясно с каква цел ме настройва срещу себе си.

   Не се чувствам пренебрегнат, затова че не съм бил инквизиран в подземията на Държавна сигурност. В досието ми, съчинявано от "съвестен на Партията доносник", от някой мил и симпатичен Георги Коритаров (1959) или Иво Инджев (1955)*, или Меди Доганов (1954), надявам се, липсват пикантни подробности за моята дейност като журналист и учител, освен тъпата информация, че баща ми бил частник (което не е вярно; ех, как силно искаше да си е стопанин, но доносниците не му позволиха).

    Странно ще ми е из архивите на вътрешните служби за контрол и наблюдение да са ме определяли като "отявлен враг на Народната власт", "саботьор", "дисидент", "провокатор", "агент на английското разузнаване". Към т.нар. мои тежки "политически грешки" Партията-ръководителка, по-точно, нейните съвестни чиновници, се отнесоха с разбиране, дори с известно съчувствие, бих казал: ограничаваха ми за по месец, два или три месеца заплатата на лит.сътрудник (95 - 105 - 170 лева на месец), докато накрая просто ме изгониха от редакцията, но поне ми дадоха възможност да работя като учител по роден език и литература. 

        

    Та нямам и с какво толкова да се гордея. Мои роднини и приятели не са съдени от т.нар. Народен съд. Семейството ми, а и родът ми (с едно изключение – чичо ми Насо (Атанас Бояджиев, 1912-1982) не са гнили по "китните концлагери на соца", не сме били интернирани, не сме били сочени с пръст като врагове на прогреса, нито сме били разхождани из дюдюкаща озлобена тържествуваща тълпа бедняци с окачена на гърдите писана с катран табела "Кулак – народен враг". Оскъдното имущество на майка ми и баща ми – студентка и бивш фронтовак, пришълци в този древен град, не е било конфискувано заради буржоазен произход, заради ловки шашми или яка далавера с комисионни за доставка на бракувани немски зенитки за Българската армия, както в рода на издрапалия до председател на Народното ни събрание г-н Стефан Савов, 1924-2000). В двата ми рода – майчиния от Пазарджик и бащиния от сънливо Харманли, не са ми известни персони с благородническо потекло, титла, наследствени имения и каквото и да е друго за завист, та червен тарикат от престараване пред службите да прати мои близки да чукат камъни или в пандиза.

   Това е истината за мен и моите хора. Но не мисля, че преживяното от нас е по-малко трагично и покъртително. Защото, драги ми "бойки борци за демокрация и европейски духовни ценности", жестокостта не е само форма на пароксизъм; жестокостта, мили, може да е бавна, търпелива, уморено-сълзлива, леко добродушна, човеколюбива на вид дори, процеждаща се в оскъдни дози змийска отрова през целия ти мизерен живот. Нима това е по-малко нещастие?!

   Мечтая някой да го разкаже с най-обикновени думи, ама без да се горещи, без да настръхва, без да застава пред всички нас – унижени и оскърбени българи, в театрална героическа поза. И в този делничен епос зад самоиронията, зад присмеха, зад отрицанието искам пак да откривам пулсации на синовна обич и привързаност към целия ни многострадален и калпав, и ограничен, и прост, и тъп, и умирисан на кисела пот, и натирян в тинята, но жилав Български корен.

   Независимо от издевателствата дотук, българинът продължава да е това, което е – характер многопластов, шлифован от "щастието" да оцелее въпреки Държавна сигурност, въпреки дузината смукала на Държавата, съхранил вътрешната си подреденост и достойнство на уравновесен стопанин, овладял умението да отстоява своето с най-невероятни за доносниците, както и за чиновниците на властта роли на смирение, ала винаги съхранил острия си взор на силно животно сред съседите ни от Балканския полуостров.

   Защо ли като че никога не си даваме сметка, че българинът е сред духовните отци на днешната европейска общност на етносите още от далечния Х век след Христа? Самоизолирането у преподобния инж. Румен Антонов, самоотграничаването у него, като набор от блестящи качества върху сивичкия пейзаж от бездуховната нечистоплътност, битова занемареност, сочени като характерни за нас, каква цел гони? Вместо да изпише вежди, да ни вади очите, понеже сме българи!?

   След Ноември 1989 се нагледахме на страдалци, които живичко и твърде похватно се самонасадиха във властта и като наставници на моя народ вирят показалец по площадите. Книгата все пак е полезна. Да се поклоним доземи пред успеха, па да се погордеем, че човек от нашето поколение, и то българин, се осъществил като талант в пълна мяра. Не сме толкова многолюдна нация, че да делим от себе си този или онзи, колкото и противно да се държи! 

    Помня, преди години пак така се повъзгордяхме с подвига на един алпинист от Карлово**, бучнал в снега на Еверест и нашия Български байряк. Питахме се тогава шепнешком, като отмина еуфорията: "Абе, този Христо с партийно поръчение ли го пратиха там да загине?"

    Изкривената представа за успех беше пожертвала група млади българи пред олтара на Партията в познатия хладен стил, както са пожертвани в лютата зима на 1943 г. стотина антонивановци, още в ученическите им шинели, с обуща половинки, избити в местността Сухото дере в Родопите. Напомпвайки обществения интерес, че на всяка цена стотината обречени да загинат ще изпълнят партийната задача, някой просто употребил тези невръстни идеалисти. 

   Но това е друга тема.

   Между другото, като преразказва популярен в Щатите анекдот за преподобния сър Хенри Кисинджър (1923) – доста ловък американски евреин, пратен с важна мисия в Израел, авторът на романа-сатира "Параграф 22" Джоузеф Хелър (1923-1999)*** приключва сагата около костюма на въпросния мистър Кисинджър с откритието, че – колкото и величава да е за света, и най-великата личност си остава само една мъничка рожба пред благосклонните очи на Родината-майка.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 jul.1998 – edited 7 mar. 2018

Илюстрации:

- Г-н Плъха, един от електората на ГЕРБ през последните 10 г. у нас (горе);  

- Г-н Хенри, легендарна личност от висшата администрация на САЩ (долу).

____

* Служители на Държавна сигурност, изживяващи се като говорители на нацията.

** Христо Проданов (1943-1984), останал завинаги на най-високия връх на планетата.

*** https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%BE%D1%83%D0%B7%D0%B5%D1%84_%D0%A5%D0%B5%D0%BB%D1%8A%D1%80