.jpg)
ГОДЕНИЦА
И братчедът му вика:
– Не я гледай, че е дебела и църна, че мустаки има по-рунтави и от твойте. Мустак с кола-маска се чисти, има и циганска дъвка за целта, обаче кат ти метне премрежен поглед таз знойна женска и ти са усмихне, шъ чактисаш, че най-добре е да са земнете. Ай сега да не дигаме патардия, ти си зелен, кай, неопитен, слушай опитният, демек, кво ти дума... То е за твое добро.
– Кво си мислиш, бе – мънка оня, – аз да не съм в гората расъл... – И рови с пета земята: – Шъ ида на морето, на плажа в Созопол шъ ида, там моми хубавки колко щеш... Хем всичките до една изписанки.
– Онез мискинки ли, веее? Бреей, къв аджамия! Мани ги онез курви нефелни, ти менека слушай... – Шифьорчето не знаеше, че Тодор ми е братчед, а Тодор продължи да намила, демек, да ма фали: – Глей сега що ще ти река – дума му, – аджамията смята, че една жена, като е грозновата, и особено пък ако е сура и космата под носа, пет пари не чини. Ами домакинството бе, аланкоолу, кой шъ ти върти домакинството? Тая е кат биволица кротка, па и уредна, плодна, грижо-о-о-овна. Щу работа шъ ти свърши, щу дяца шъ ти народи, не я ли видиш? Все здрави и читави. И поне шъ си сигурен, че са твои деца... Хем все сготвено вкъщи шъ ядеш, опран и огладен шъ ходиш, на бел чаршаф шъ лягаш. А я се виж сега! Ми то на чувяк не мязаш. Жив Освиенцим, кат та гледам. Сега си жив умрел, серсемин, дет не знай кво е жена на ръце да го носи, па и да го гушка във вълчите зимни нощи.
– Обичкам та – вика ми в тъвното, – ужасно та желая, утре шъ та искам от ваште. Шъ та уважавам тъй до гроб.
И аз кво!... Рекоф си, работата втасала, та и опечена, булка шъ ставам, ой те тебе, Боже Господьо, и ти, Света Богородичке! Обаче заранта на тоз мизерник друг акъл му дойде:
– Ни тъ познавам – вика, – и нищо не съм ти обещавал! Коя си ти, ма! Ай сиктир! А да ми съ махаш от главата, че знайш ли ма, кат грабна една кюския...!
– А-а, обещавал си, обещавал си – рекоф, – ама не повниш, понеже си беше кьоркютук пияно. Га си пияно, по-харен си май. Снощи друга песен ми пейше.
– И ти верваш на пиян чувяк!?
– Па оти да ти не вервам? Млад си, убав си, ячък си. Що, махна ли да ти намиргам? Мене мъж ми требе, па ти анджък си мъж.
– Ай, мамицата ти гювендийска! – крещи, та реве, жилите му на врата чак се издуха. – Туй капан ли беше, мари?
– Нема таквоз нещо. Отде па у теб тез черни мисли? Всичко си беше честно и почтенно. Некой да ти е наливал зорлем вино и ракия у гърлото? Ей на! Питай го тоз твой авер – викам му и соча братчеда Тодор. Ама той тогава още не знайше, че Тодор ми е братчед.
– Страх ме е – вика. – Само кат я зърна, и ей тъй на, от яд настръхвам.
– Шъ свикнеш, не бой ся – дума му Тодор. – То и аз отнапреж мойта Анастасия трудничко я возприимах. Беше ми па то едно кльощаво и злоядо, вейка-вейчица, ребърцата му съ броят... клавиши на акордевон. Обаче идва един момент, ай да ти не разправям! Почваш да я возприимаш таз женска кат свой имот, кат орна нива, бе. Нали вдяваш! – баш кат бахча насред кър. И ела сега глей оназ тънка вейчица ква ми се ошишкавила, ква ми се зашопарила! Жена за чудо и приказ! Оди из дома, шета, паниците в буфетя звънтят и тракат, нищо, че две педи бетон съм лял под дюшемето.
И ми стана мъчно за него. Дожаля ми. Харесва ми, ама па доста плах. Викам си на менека си: майната ти!... Ай, оди си по пътя! И са врътвам, тръгвам да си уляза обратно в спалнята… да рева-да рева, да се нарева. Пък Тодор ме завръща кат некой добитък къде куфнята:
– Тоз – кай, – ич не е за изтърване. Или сега – кай, – или никогиш!
Както и да е, напи се пак шифьорчето, от мъка се напи. Плака, човекът му и с човек, турихме го да спи при свинете в кочината и… годежът взе, че стана. Курдисаха ме в камиона и... чао, Миче – чао, Тоше! Отпрашихме ний къде неговото родно Калимявково в срещния край на България, нейде си ча-а-ак къде Врачанско, да ме покаже на майка си и баща си. И на цялата си рода да ме покаже, щото се оказа, че въобще не бил беден и сирак.
– Куйо е туй плашило, бре, де дома ми водиш, дет у дворо ми улазя да ми плаши кокошките? – съска.:
– Не съм аз плашило, ма. Додох снаха да ти ставам.
– Снашица, оладжак – тури ръце на кръста и зъбите й чак до кътниците лъснаха в злато. Усмихва ми се, демек.
А моичкият мълчи. И тейко му... и он мълчи, па се и муси. И целият им джинс мълчи. И ма мерят всите изпод вежди, все едно на турски кантар ма теглят, и все ексик им излазям. Само оназ… злобна, та чак весела. Мята бутове напреж-назаде по двора.
Ми сега!...
– Шъ са оплача на полицията – викам.
– Па оплачи се – хили се, – ко щеш и на селскио пъдарин Митре, и на оня, де пасе патките, и на арменскио поп оди се оплачи! – Хилят ми се осем човека насреща, а менека ми се плаче, сърцето ми се къса и една буца... ай тук на!... под лъжичката. Рекох си: а-а, таз тъй няма да я бъде, я да обърна аз другото листо.
– Ела! – рекох на моичкия. – Ела да ти пошепна нещо на ушенце.
– Недей я доближава-а-ай – пищи майка му, – шъ та омагьоса... А па тя теб те омагьосала, та кьорава ли съм да не видя! – Проплака, па взе да си скубе косите: – Туй не е вече моят син. Моя син... акъля му чавка изпила. Зачерни ма тоз моят син непрокопсаник. Къщата ми изгори.
– А, ма – моля й се с добром, – остави сина на мира... – И го прихватям полечка изпод лакътя: – Слушай, мой човек, я не съм веке онуй моме с пръст небарнато. Знаеш ли, че мога детенце да родя и шъ го писувам на твое име, на твойта фамилия туй дете? Щото ти шъ си му бащата!
Мълчи, муси се, бърните си хапе. Да ги хапе! Да не съм го аз калесвала в село да дохадя, в Тодоровата къща, в мойто си легло! А оназ вещица по двора се тръшка, косите си хептен оскуба. Дворът цел на фандъци стана.
– Ле-ле-е-е... Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отде па се домъкна у назека таз чума църна? Отдека па баш назе уцели? Що сме ти, Боже, сторили, що сме ти, Боже, накривили!
Показвам се яз на балкона, косицата си оправям и белата екичка:
– Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до менека ли? Да бех чума, щеше ли мен той да залиби?!... Нали тъй, бе – ръчкам го изотзаде, – ти мъж ли си, или какво? Айде, кажи им коги шъ ни е сватбата. – А па он мълчи, преглъща ли - преглъща милият. – Чуйте ма, бре, е-ей – дера се от пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, па вий квото щете правете.
И се залостихме двамца с шифьорчето, емен-емен, до неделята нос не подаваме. Пък в неделя тъй рано-рано сабахлен дигаме се от постеля в кметството да одим. И кат открехнах язе перденцето, и кат попоглеждам навън, що да видя...
Онез осмината двора премели и с вода напръскали. И улицата отпреж подредена за сватба. Майка му ми носи булчинската белоснежна премена. Сестрите му ми решеха косите. Братовчедка му ми мери бели лаченки едни обущенца с висок ток. И ми тургат сребърно венче на главата. Баща му и чичовците му по едно време зафанаха с пищови и чифтета да дънят. Къртят тавана тез ми ти мъже пощръклели с ей-таквизи ми ти сачми, кат грахови зърна едри: дан-дан-дааан. Гърмят и врещят пощръклели:
– У-дя-дя-я-я! Йеп-па-а-а! Ай, сбирай се, велик роде. Наш чиляк се жени. Селото да заповеда! На хаирлия да е! На хаирлия и на берекет!
– Шъ са оплача на полицията – викам.
– Па оплачи се – хили се, – ко щеш и на селскио пъдарин Митре, и на оня, де пасе патките, и на арменскио поп оди се оплачи! – Хилят ми се осем човека насреща, а менека ми се плаче, сърцето ми се къса и една буца... ай тук на!... под лъжичката. Рекох си: а-а, таз тъй няма да я бъде, я да обърна аз другото листо.
– Ела! – рекох на моичкия. – Ела да ти пошепна нещо на ушенце.
– Недей я доближава-а-ай – пищи майка му, – шъ та омагьоса... А па тя теб те омагьосала, та кьорава ли съм да не видя! – Проплака, па взе да си скубе косите: – Туй не е вече моят син. Моя син... акъля му чавка изпила. Зачерни ма тоз моят син непрокопсаник. Къщата ми изгори.
– А, ма – моля й се с добром, – остави сина на мира... – И го прихватям полечка изпод лакътя: – Слушай, мой човек, я не съм веке онуй моме с пръст небарнато. Знаеш ли, че мога детенце да родя и шъ го писувам на твое име, на твойта фамилия туй дете? Щото ти шъ си му бащата!
– Ле-ле-е-е... Ле-ле! Ле-ле! Ле-ле! Отде па се домъкна у назека таз чума църна? Отдека па баш назе уцели? Що сме ти, Боже, сторили, що сме ти, Боже, накривили!
Показвам се яз на балкона, косицата си оправям и белата екичка:
– Що да съм чума, мари? Затуй, че го допуснах до менека ли? Да бех чума, щеше ли мен той да залиби?!... Нали тъй, бе – ръчкам го изотзаде, – ти мъж ли си, или какво? Айде, кажи им коги шъ ни е сватбата. – А па он мълчи, преглъща ли - преглъща милият. – Чуйте ма, бре, е-ей – дера се от пeнджерчето, – таз неделя ний подписуваме, па вий квото щете правете.
И се залостихме двамца с шифьорчето, емен-емен, до неделята нос не подаваме. Пък в неделя тъй рано-рано сабахлен дигаме се от постеля в кметството да одим. И кат открехнах язе перденцето, и кат попоглеждам навън, що да видя...
Онез осмината двора премели и с вода напръскали. И улицата отпреж подредена за сватба. Майка му ми носи булчинската белоснежна премена. Сестрите му ми решеха косите. Братовчедка му ми мери бели лаченки едни обущенца с висок ток. И ми тургат сребърно венче на главата. Баща му и чичовците му по едно време зафанаха с пищови и чифтета да дънят. Къртят тавана тез ми ти мъже пощръклели с ей-таквизи ми ти сачми, кат грахови зърна едри: дан-дан-дааан. Гърмят и врещят пощръклели:
– У-дя-дя-я-я! Йеп-па-а-а! Ай, сбирай се, велик роде. Наш чиляк се жени. Селото да заповеда! На хаирлия да е! На хаирлия и на берекет!
Всичко харно, та харно, само братчедът Тодор дет се не яви на таз моя сватба. Бре-ей, сватба невидяна по нашия бедняшки край! Щото аз инак нийде никого си немам. В къщата му се запознах с туй шифьорче либаво; Тодор бе тоз, дето ми направи работата за шифьорчето: напи го и го бутна в постелята ми. Майчица си нямам щото, чеиза ми от умрели баби и лели комшиите сбраха, тате се спомина поради офтика, Бог да го прости! Ни брат, ни сестрица край мене. Ама сега, кат ги народя пълна къща дечица, шъ го викна у дома тоз щур мой братчед. И тъй шъ му река: "Ела, Тодоре! Ела ми, кучи сине!"
.jpg)
Пловдив – европейска културна столица 2019
Plovdiv, 24 uni 2007 – edited 10 mar. 2018
Графиката – от автора
.jpg)
.jpg)
.jpg)