Лъчезарното
момиче се запали (очевидно в знак на протест) едва на
стотина метра от Президентството, алаСледствие, Прокуратура,
Съд и Медии сториха всичко възможно това да се
забрави.**
Самозапалването на фотографката Лидия Петрова втрещи цялата
държава и ни върна към ужаса отпреди година,
когато целият свят стана свидетел на трагедията на самозапалилия се Пламен
Горанов от Варна. Минути след вестта за случилото се край фонтана до Президентството социалните мрежи прегряха от коментари.
Последното, което
Лидия е написала на страницата си във Фейсбук е: „Добро утро!“ Няколко часа
по-късно обаче тя си драсна клечката кибрит под прозорците на Росен Плевнелиев
и в момента е с над 90% изгаряния, а лекарите
не дават надежди за спасяването й.
Защо го
направи, мила Лидия, защо по такъв жесток и болезнен за тебе начин? Нима
нямаше други форми, за да изразиш протеста си (...)! Та ти си млада, всичко ти предстои, бих ти
дал 30 години от моите 62, за да живееш, пише Огнян Маринов на страницата на Лидия
във Фейсбук.
Erick Wess
е доста по-критичен към случилото се: К'во да кажа. Лош пример, много лош. Някога инквизицията ги е изгаряла насила, сега се палят сами. Всеки следващ
самозапалил се е функция на предишните горящи. "По-добре да изгориш,
отколкото да тлееш бавно", само че то е метафора. Нещастници! Да си
посегнете на собствения живот - това е най-голямата простотия и грях.
Бедни, слаби души. Моля, следващите самоубийци да се убиват самостоятелно и не
толкова показно. Какво показа Лидия! Остави ли някакво послание? А!
По същото време в социалната мрежа се организира
протестно шествие. Началото ще бъде поставено с "Грамада пред
Президентството". Нека се помолим за тази млада майка и мъченица, пишат
организаторите на шествието, което ще се състои на 17 ноември от 11,30 до
12,30 часа пред портите на Президента.
Вж. http://www.bnews.bg/article/176491
Blowin in The Wind
How
many roads must a man walk down
Before you call him a man?
How many seas must a white dove sail
Before she sleeps in the sand?
Yes, and how many times must the cannon balls fly
Before they're forever banned?
The answer, my friend, is blowin' in the wind
The answer is blowin' in the wind.
Yes,
and how many years can a mountain exist
Before
it's washed to the sea?
Yes,
and how many years can some people exist
Before
they're allowed to be free?
Yes, and how many times can a man turn his head
And pretend that he just doesn't see?
The answer, my friend, is blowin' in the wind
The answer is blowin' in the wind.
Yes,
and how many times must a man look up
Before
he can see the sky?
Yes,
and how many ears must one man have
Before
he can hear people cry?
Yes, and how many deaths will it take 'till he knows
That too many people have died?
The answer, my friend, is blowin' in the wind
The answer is blowin' in the wind.
Оригинален текст: Боб
Дилън (1942)
ЧУЙ ВЯТЪРА
Колко път човек трябва да
извърви надолу,
преди войнът у него да
се събуди?
Колко морета трябва да
прелети гълъбовото крило,
преди отчаяние да го
повали на пясъка?
Да, и колко снаряда оръдието
трябва да изстреля,
преди завинаги да бъде забранено
убийството?
Отговорът, приятелю, се
носи по вятъра,
отговорът е: Чуй вятъра.
Да, и колко години може гората да съществува,
преди морските вълни да
я изтрият?
Да, и колко години трябва
да живеят някои хора,
преди да си позволят да
бъдат свободни?
Да, и колко пъти може
човек да обърне глава,
преструвайки се, че не
вижда какво се случва?
Отговорът, приятелю, се
носи по вятъра,
отговорът е: Чуй вятъра.
Да, и колко пъти човек
да обръща очи нагоре,
преди да види синевата в
небето?
Да, и колко уши са му
нужни на един мъж,
за да проумее кога
хората страдат?
Да, и колко смърт ще има,
докато не проумеем
колко много от живите
вече са умрели?
Отговорът, приятелю, се
носи по вятъра,
отговорът е: Чуй вятъра.
Авторизиран превод на
български: Jores
(1947)
Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година
Да поиграем на една нова игра!
Току-що я измислих – игра за самотници,
днес, както прибирах се сам под дъжда
и ловко прескачах калта между локвите.
Значи, измислям за теб рокля от кадифе,
такова... копринено, фино, атлазено,
преливащо в кървавоалено или не –
в портокалово като цигарата ми запалена.
С гол гръб, с презрамчици, с деколте,
дълбоко до пъпа, между гърдите ти пуснато,
така че – оголени, розовите ти рамене, колене
да ме изкушават да те целувам по устните.
Ти пък за мен ще измислиш костюм –
да речем, нещо в черно: траурно, гробищно,
и очите – не моите, а с цвят на куршум,
пред дворец бял, изваян в стил рококо.
Ще седим пред компютъра: ти – в своя дом,
аз – на сто километра от твоята стаичка;
за час ще забравим своя скапан живот
и нощта мразовита ще превърнем в романтика.
Ще нагазим във високата гъста трева,
под звездите и слънцето, по средата на лятото,
ще ме оставиш много бавно да те съблека
и да среша с грапави пръсти косата ти.
Ще ни пеят щурци, ще ни никнат крила,
ще коленичи пред теб самият Монт Еверест –
тъй красива, щастлива, обладана от страст,
тъй първична за пръв път толкоз естествена!
Тъй красива, тъй гола, като самата Любов,
тъй първична за пръв път толкоз естествена
като магистрална богиня, в крайпътния ров
похитена върху купчина вчерашни вестници.
Да поиграем на тази нова игра!
Току-що я измислих, игра за самотници,
днес, както се връщах сам под дъжда
и ловко прескачах калта между локвите.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
БЕСОВЕ Кажи, защо си толкова проклета,
зла, опърничава, ужасно гневна!
Нима не разпозна, че туй, което
към тебе ме привързва с дъх на роза,
с каишка от блестящо чер брокат,
изпъстрен с нишчици от чисто злато,
и нощем кара ме да те сънувам –
как бродя с пръсти плах по твоето тяло,
по твоите коси, тъй разпилени
върху възглавницата ми, та и не мога
да си поема дъх, да не усещам
дори насън как жажда ме изгаря,
макар да плувам в океан от страсти,
посети от разпътните жени…
Че туй, което и не заслужавам –
гнева ти, думичките ти противни,
предметите, захвърлени по мене:
строшени чаши, мръсните чинии
и тенджери с поломени капаци,
и твоите разкошни девет фусти,
сандалите ти с токове високи,
и деветте атлазени корсета,
червилото, грима, ужасните ти шноли,
че с куп мъже отново пак флиртуваш,
приемам като Божи дар, преглъщам
подобно грешник нафората в черква,
и силно унизен, съм тъй щастлив,
тъй весел, празничен и пак шептя,
възторжено шептя: Здравей, Живот!
Кажи, защо си толкова
проклета, зла, опърничава, ужасно гневна!
Нима не разпозна, че туй, което
към тебе ме привързва, е Любов?
Пловдив – европейска
столица на културата за 2019 година
.jpg)
.jpg)
.jpg)