вторник, 15 ноември 2011 г.

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ*

    Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги К. Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител.
       (Из документалната книга на Върба Чавдарова "Индекс 21361 - сантиментално посвещение на някогашния младежки вестник "Комсомолска искра")
1976. Лит. сътрудник в "Комсомолска искра" 

        Звучи камбанката на черквицата "Свети Илия" насред най-голямото на Балканския полуостров циганско гето Столипиново. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето свети под облаци, рехави и на едри валма като непрана овча вълна. Наоколо - пренаселено от селски народ. Наблъскани сме по блоковете, всяко семейство - по на 50-60 квадратни метра площ. Тоя простосмъртен, присадил се в града народ несносно живее сред собствените си битови отпадъци и крачи по разнебитените улици наоколо. Цяло лято екарисажът, отстоящ на не повече от 3 км. по права линия, ни залива с мъртвешка смрад. Въздухът в течение на часове става мазен, плътен: колкото и дъх да поемаш, все въздух не ти достига.
       Екарисажът е причина да ме уволнят през лятото на 1981 от младежкия вестник "Комсомолска искра". Писах, че овонява нощем не само нашия занемарен гъстонаселен работнически район, но и Червения площад на Пловдив. И тоя път не ми се размина. 


       Размърда се някой "отгоре", привикаха ме в ОК на ДКМС (Окръжния комитет на комунистическия младежки съюз) да ми известят: налага се подмладяване на редакционния състав... Партията вдигнала доверието си, и значи веднага трябва да напусна. 

      "Я най-добре сам си напиши молба за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" - в общи линии това е лайтмотивът на оня първи разговор с трима секретари на Окръжния комитет на Комсомола, начело с Нели Пеевска - секретар "ИВД" (Идейно-възпитателна дейност), пряко наблюдаваща как се списва вестникът. 

     "Заради ценните идеи в твоите статии" - както се изрази вторият човек в тогавашната областна партийна йерархия Димитър Димов, "преустроиха ме" като учител по български език и литература в току-що построено училище на отсрещния край на града, в Кичук Париж. "Колективът е все от млади даскалици, надявам се да ти хареса. Дерзай, млади човече!" - рече тантурестият като мечок Димов. 

     Ай, каква мила картинка сме били: той - едър, масивен като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамо с едната лапа, другата - изпъната към "сияйното бъдеще", и аз - провинилият се Блуден син, когото Партията-майка, макар подразнена, продължава да си го цени...! 

1983. Председател на кварталния комитет на ОФ

      Че не заслужавам партийното им доверие, три пъти на различни места ми го съобщават, но най-пряко го рече четвъртият - Андон Тодоров от нашия краен квартал "Димчо Дебелянов"... Като един от организаторите на известната в историята Стачка на ямболските текстилни работници през 1931, на тоя Андон биячите в Пловдивското полицейско управление му потрошават (в буквалния смисъл) костите със сапове за мотика. Година и половина подир побоя по чудо оцелелият носи метален корсет под дрехата, та по Живково време го водеха "активен борец против фашизма и капитализма". Лютия бай Андон, от когото
 зарад чепатия му нрав съпартайците му бягаха като дяволи от тамян, го усещах особено близък: суров, ала верен приятел. 
     75-годишен (четиридесет години по-възрастен), често ме навестяваше в канцеларийката (2 на 3 м) на кварталното ОФ-е, да побъбрим, по-скоро, - да ме поучава като новооглашен председател на кварталното офе (квартална организация на Отечествения фронт) в най-многолюдния район на Пловдив. 

     - Ти се благодари - отпусна се веднъж, - че си минал между капките!
     - Какви капки! Истината писах - ядосвам се. 
     А той - триж по-ядовит: 
     - Какво искаш ти, бе!... В другия край на Европа подстрекатели като тебе изкараха работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня, подкокоросаха ги  по улиците барикади да вдигнат...
     И понеже съм му обърнал гръб и настава тягостна тишина, продължава по-меко: 
     - Млад си още. Зелен си. Имаш две прекрасни момиченца. За тях не мислиш ли!?

1976, село Тригорци край Балчик. Дъщеричките

      Дойде декември 1989... Съседите шушукат: "Що се не пишеш и ти дисидент? Нали зарад оназ статия ти биха шута от вестника!"

      Един от съседите - алпинистът змс Веселин Чаушев, на висок глас се възмущава: 
      - Не виждаме ли, че си червен! Да не беше комунистическа семка, кой ще те пусне в комунистическия вестник?!... Ами кой по празник окачва знаме, а! Кой?

    Дразнел се Веско, че провесвах (па провесвам чат-пат и сега) четириметров трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата пък (Слави Бахчевански от село Динк; описал съм го Славето в епизода "Кадро за вестник" от книгата  "Историйките на ученика Ламски") се изцепил пред белотаджиите, сврели се край трилитрово пластмасово шише менте-ракия и тава мезе в общата изба на съседния вход: 
   - Не знайте ли!... На Бояджиев баща му в шумата се крил. Партизанин е баща му. По мандрите пити кашкавал крал. Не му е чист косъмът на Жоро, нали ви казвам. 

    Ей тъй се раждат митовете и легендите сред моя народ.

1980. Дворът на Балабановата къща в Стария Пловдив. 
Иван Панев (първи секретар на ОК на БКП),
Кирчо Атанасов (директор на математическата гимназия,
днес - доскорошен зам.министър в образователното министерство),
моя милост (лит.сътрудник в младежкия вестник "Комсомолска искра")
и Методи Танев (вътрешнополитически наблюдател на вестник "Отечествен фронт")

       Не се броя за дисидент, ни баща ми е бил партизанин. Наивно се мислех за повече комунист от хората с партийна членска книжка... до оная статия от май 1981 - "Примери с обратен знак", опната на част от първа и върху цялата трета страница на "Комсомолска искра"... Като ме изгониха от редакцията, шест месеца, кажи-речи, боледувах. Не се бръсна, не се подстригвам, на жена си внимание не обръщам, и тя - усетила се пренебрегната, зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. 

      Ала в горните три версии, особено в последните две! - съседите проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае: за неудобни истини се не прощава! Мнозина от съседите са в големия град именно чрез партийното си членство. За тях е непонятно как тъй ще допусне някой "отгоре" да пиша в комунистическия вестник, да се движа сред "едрите червени паламуди", пък да не съм партаец. Ами че то си е фантастика, и не само според тях! Питат ме понякога и досега: "Ти, майна, не беше ли комуняга! Не се ли изметна и ти като фурнаджийска лопата, демократ да се издокараш?!"
      Те никога не са вярвали в комунизма; аз вярвах. Вярвах... поне до лятото на 1981. Те не бяха комунисти, а отряд партийци. Към членството си в Партията бяха гледали практично, по селски - като към нелоша сделка да се устроят в града и си подредят живота.
     Тоя род хора и сега гласуват за пребоядисалите се във всички цветове на дъгата партийни глутници. За тях това гласуване е в съответствие със сключен преди десетилетия договор с Партията-майка, Партията-кърмилница, Партията-закрилница, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум апашко, тарикатско, изнудваческо. 


     Логично е да питат: Ей синко, като не си сключвал договор с Партията, какви си ги дробил в нейния вестник? Щом са ти теглили шута в гъза, щом като кирлив фес те изритали извън стройните редички на праведниците, значи все пак си нарушил някакъв договор, сине майчин...
      Опрадава ги невежеството им относно комунистическата теория и практика. Мене нищо не ме оправдава освен фактът, че откак, петгодишен
, съм тръгнал  на детска градина, та до двайсет и четвъртата ми година мозъкът ми е системно промиван с подбрани внимателно обработени късчета полуистина.
1955. Велинград. С татко, майка и сестричката Ели.
Вече съм написал първото си стихотворение: 
"Левски, ти живееш вечно в нашите сърца,
твойто име, твойта вяра ний ще славим пред света..."


      Роден съм три години след Девети септември 1944, как да зная какво точно се е случило в България, преди да се появи моето поколение българи и източноевропейци? До май на 1981 бях убеден, че водата отгоре иде бистра; ако има нечистотия, лоши хора тук, долу, на местна почва мътят водата.
      Така повярвах и на едни eнтусиасти, които подир Десети ноември (1989) пък се обявиха за антикомунисти и демократи. За известно време, година-година и половина, наредих се до тия пламенни приятели, ръкоплясках им в препълнените с народ пловдивски киносалони, когато развенчаваха комунизма, размечтах се: ръцете ме засърбяха пак да правя вестник. Та се писах сред учредителите на първата Демократическа партия - истинската, със седалище в Пловдив и председател един адвокатски син, преподавател по полифония. Ай, как бойко говореше полифонистът! Опиянява се от собствения си глас, вири показалец като диригентска палка.
      От градската интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкнали се мижави партийки с гръмки имена. Въобще, продължих и аз с развълнувания простодушен народ да приемам (с вътрешна ирония все пак) тез патетични възгласи и обещания за светло бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова е по-правдив и аргументиран!... В това отношение бившата обществена управа бе създала полкове сладкодумни демагози. Нима казионните БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюзи и ДКМС не бяха школа за политически тарикати?... Лесно е да се каже сега, разбирам - и затова спирам дотук по тая тема... Засега!
     Артисти като преподобния проф. Михаил Неделчев наистина бяха зле ударени от комунизма в България... Не е редно светът да се прави, че не им съчувства, когато тъй напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други "инакомислещи" кой да влезе и кой да не влезе в така съдбовния техен Списък за привилегировани персони. И това - при положение че дори пиперливи реплики на всепризнат свободомислещ като Радой Ралин се осъждаха от властта като интелигентстка поза на объркал се "наш другар", съпартизанин на най-достойните българи от "легендарния" отряд "Чавдар" с командир Добри Джуров.
      Строго казано, за какви опозиция срещу комунистическата върхушка в България говорим! 

Годишнина на "Комсомолска искра" в ресторант "Лайпциг".
5 януари, ама коя година беше!
Мария Широколийска, Никола Джоков, Петър Анастасов,
Георги К. Бояджиев, Николай Заяков


      Животът поставя всяко нещо на мястото му. Децата ни не приличат на нас. Изглеждат ми прекалено прагматични, че не са склонни да бъдат лъгани с лакърдии за "утрешния светъл ден". И са прави... Криво ми е все пак за моето поколение сантиментални идеалисти. Бяхме ловко употребени, но нима в доверчивостта си не сме били по-близо до духовната висота на християнството от днешните нагли материалисти и идейни борци за финикийски знаци? 
     Божественото у човека е в готовността да живее за другите. Това има ли го някъде? Да, в отделни случаи-изключения, които - казват - подкрепяли правилото. Тогава какво друго освен смирението да приемеш живота такъв, какъвто е, да му се радваш на тоя живот, да поправяш само онез кривици, дето са в кръга на твоите ограничени човешки възможности? 
     В библейски план всеки от нас е сам и гол под небето. Няма такова животно - колективна вина и колективна отговорност. Общото е в Десетте Божи заповеди...


     Пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето в Европа. Докато има кой да пали свещица и да дърпа въженцето на камбанката, все има надежда да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят и не живеят единствено за да ядат, да пият и да износват новите си дрехи и всякакви злополучни, оплискани в кръв идеи. 

     Пловдив, 24 август 1998 - 15 ноември 2011
година  



________________________________________
* Сентенция на Уилям Шекспир (1564-1616). Сложих я за девиз на вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 г. - 26 февруари 1991 г.) - трибуна на първата след "славния" 10 ноември 1989-та  Демократическа партия със седалище Пловдив.

понеделник, 14 ноември 2011 г.

СЪНУВАМ БАЩА МИ

  Хипотезата за построяване на египетските пирамиди може да изглежда на някои парадоксална, но за други е напълно обоснована. Съгласен съм за вредността от сляпата вяра, но не по-малко вредно ми се струва сляпото неверие. (Светозар*)

      Мен ако питаш, когато си силен и съгласен със себе си, никой няма да те пренебрегва. Може би само тук-там някой ще те "понамразва". (joke)

      Стана ми люто в носа и солено в очите. Иначе нямам знания да коментирам. (jiva)

     Re. Светозар*: Благодарности за репликата! Потопих се в окултното и езотериката, които сте показали в личната си страница, и да Ви кажа: ако извънземните са тук някъде наоколо, вероятно ще им е нужен доста хумор, за да ни приемат на сериозно. Имам свои си размишления по тая тема, свои преживелици, бих казал, но ТАМ е доста мразовито и страшничко, за да пренебрегвам наивността и чара на живия живот, където пчели бръмчат, момичетата си търсят мъж, а в съседния двор една котка снощи роди три здрави котенца... Бъдете здрав!

      Re. jiva: Сънувам баща ми (починал през 1983-та). Идва си като човек, който се е трудил усърдно; посрещам го в дом, дето живеем двамата, казвам: "Няма вече да я караме само на постно. Ще имаме на четири-пет дни и месо на масата. Виж, купих климатик, пералня, вече сме с алуминиева дограма, не с баба жигула, ами с форд, обзавели сме се с куп електронни боклуци". А той: с оная негова си, Исусова кротост - с очи само ми се усмихва...

  Баща ми дърводелецът (1922-1983)

       Разходихме се снощи с един съсед из квартала; пихме бира в кръчмето зад кварталното пазарче. Слушам какви ги реди. После го оставих да се прибере при майка си, поспрях при компания картоиграчи... Леле, колко безкрило тече животът! Заяждания на дребно, демонстрация на мускули; като се вгледаш, пилят си само нервите: дали ще е белот или дебат в парламента - вони на посредственост.

       Какво отличава рожбите на същите тия "достойни" мъже!? Май... единствено липсата на умора. Децата им по същия начин воюват за надмощие: кресливи, нагли, невъзпитани.
И във властта - с отработени обноски и морен глас дефилират "народни закрилници", а деформирано от грандоманията лице занича иззад всяка човеколюбива уж маска.

      Къде сте, трудолюбиви честни българи?!... Сеем лошото си настроение, дето и да се появим, дето и да ни пуснат да се разпореждаме. Такова тягостно мълчание! Ни с хайдушка чалга, ни с тъпани и зурни можеш да го заобиколиш.

      Съпругът на моя позната й рекъл озадачен: "Има добри хора, ще знаеш, сърце. Има ги, срещат се чат-пат, колкото знак да дадат, че животът в България не е толкоз гадна работа"... Ама пошлостта мощно бълва, на талази.

      Чудесният иначе като актьор Коста Ц. - усетил се парламентарен лъв в своите седемдесет лазарника, към дама, която го интервюира във фоайето на Народното събрание, се обръща с "игривата" задявка: "Е-ех, какъв мъж бях едно време!!! Ако тогава ми се беше явила, не микрофон, мойто момиче, ами друго нещо щях да ти дам да ми го подържиш в ръка".

      Оказва се, Историята имала и друга - невидима или премълчана, но много по-важна за нас, българите, страна. Пари, сексуални палавници, имоти, далавери, длъжности, самохвалства - това движи госпожа Простащината... "Пустите клисурци станали московци, а панагюрци - донски казаци"... Туй "московци" като се замени с "Лос-Анжелосци", и всичко си идва на място. Има ли друг народ, така устремен да избяга от себе си!

Николай А. Некрасов (1821-1878)

      По националната телевизия представят нашумелия със скандалите си Христо Стоянов, родом от Габрово, жител на Смолян, автор на пикантни текстове за родопчаните-мохамедани; самоуверен, габровлията разправя как заради проблеми с разпространението на неговите книги съдил Българската държава в Страсбург. Ни в клин-ни в ръкав, именитият плодовит "писател" неочаквано изтърси фразичката "Пайетам можна и не будеш, но гражданинам бъйт абъязан". Па добави: ..."както казваше великият Лермонтов".*

     Смейте се, мила jiva! Туй му е майката на лютото в носа и соленото в очите.


_______________
* „Поэтом можешь ты не быть, но гражданином быть обязан“ - преизвестна реплика на руския поет Некрасов. Бел.м., Jores.

вторник, 8 ноември 2011 г.

СЛУШАЙ СЪРЦЕТО СИ!

На срещата не ще се появи,
очи в часовника до болка вперил;
говорихте си снощи уж на "ви"
в любовната ти нежна премиера.

Със тоя дрезгав глас на изкушен,
ала и леко май че ироничен,
дори и роза да ти поднесе,
за тебе пак ще си остане ничий.


Такъв чешит, нехаен уж на вид!
Oтдалечавайки се по паважа,
дали пък образът му блед, размит
случайно нещо няма да ти каже?

вторник, 1 ноември 2011 г.

ПИРОВИТЕ ПОБЕДИ НА ПОСРЕДСТВЕНОСТТА

    Когато си под натиска за посредственост, се опитваш да не биеш на очи, за да не плашиш хората. Ти си нещо като дръвче, което расте във водата. Можеш да се адаптираш така, че по-скоро да се разклоняваш, отколкото да растеш нагоре, и да оставаш по-дълго време незабелязан. Понякога обаче се случва нивото на водата да започне да намалява, и когато езерото стане твърде плитко, ти просто стърчиш.

Страхувам се, че днес в тази страна нивото на посредствеността е станало твърде ниско, което означава, че очакванията за нормалност са твърде ниски.*



Посредствеността възприемаме като недостатъчност на творческа енергия; недостатъчност - прикрита зад високо заявени претенции, зад официални документи, отличия от нагласени конкурси, университетски и какви да е титли (граф, архонт, цар), празнични салюти, снимка пред знамето, потупване по рамото пред строя, топовни гърмежи, френетични крясъци "уррра" и прочие финтифлюшки и драперии на суетата. И насред цялата врява току лъсне нечистото долно бельо и подпетени патъци, нахлузени на бос крак.

Гледаме присмехулно-нехайно към носителя й, но в България същата таз Недостатъчност върши огромни поразии, домогвайки се до върховете на държавата и всички сфери на културата и изкуството.

Захвани се с работа, па ела поглеж как при вероятност за успех Посредствеността се възправя в цялото си величие пред тебе! Оплака ми се преди години Ангелина Зекова**, че като инженер по машинното оборудване в хранително-вкусовата промишленост изобретила хипоидна предавка от нов тип и три университетски величия с научни титли (между които тогавашният ректор на ВИХВП доц. Танчев) я уговаряли: няма да ти признаем изобретението, не ни ли приемеш за ръководен екип на научната ти разработка.


Великодушно й предложили да се пише подизпълнител... демек, техническо лице, изработило прототип на замисленото от тях - тримата чиновници-корифеи, изобретение...

Може би Посредствеността е необходимо зло... Злото, без което не се осъществява ни една добра идея? Това Зло иде като изпитание, като проверка за издръжливостта и увереността ти в твоето дело.

Случайно ли самовлюбена гарга изскочи из кръчмата да ми попречи за книгата "Ламски"? Неслучайно, разбира се. Обградих с внимание селския тарикат, дадох му всичко, което пожела, но не толкоз лакомия за лесна печалба откривам в издевателството му, колкото завистта на човек, който не може да запълни със съдържание формата на творец; за тая форма милият бе работил над три десетилетия, но то не прикрива истината, че нищо съществено не е създал, че усилията му са само показност, красива поза, присвояване на нещо, което не му принадлежи.

Когато остарелият като чиновник Петър Петров*** създаде осемте си великолепни разказа, "велики" писатели и критици го обявиха за графоман, подценяваха тоя многострадалец, унижаваха го, изнудваха го (знам лично от болнавия Петър Петров за изнудване, на което го подложили двама доста по-млади автори, пришълци в Пловдив, с инициали Д.Т. и Т.Б.)

Литературата ни е преизпълнена с имена на "творци". Тия образи на некадърността лит.критици а la Светлозар Игов**** лъскат до блясък, за да заемат мястото на истински стойностното.

Варакосана имитация ти навират в очи да я приемеш за злато.*****

_____________________________________
* Вж. http://lydblog.wordpress.com/2008/02/24/mediocrity-pressure/
 ** Най-добрата сред състезаващите се на единичен каяк пловдивчанки в гребните регати около 1967 година.
 *** С писателски псевдоним се пишеше в книгите си Василен Ведров.
 **** Дето, сериозно погледнато, си нямат ориентир за оценка в изкуството, а оценките им са от гледна точка на временни приоритети, според конюнктурата.
***** Вж. http://www.teenproblem.net/news/s/23733.html#13181409394621&if_height=91. бел.м., Jores.

неделя, 30 октомври 2011 г.

ВЪВЕДЕНИЕ

ВЪВЕДЕНИЕ*


      Познанието дори само на един човек включва познание върху цялото човечество. Биографията на всеки от нас, взета сама по себе си, е всъщност биография на отрязък от живота на цивилизацията. Нямаме дотолкова услужлив образ пред очи, който да представи колко силно сме зависими едни от други, как влюбването, разочарованието или смъртта на някого, за когото дори не си подозирал до последния момент, ти влияе - и после се чудиш: защо днес нямам апетит, свят ми се вие и ми е болно!

     Според парадоксална хипотеза египетските пирамиди са изградени не с физическо, а... с психическото едновременно съсредоточаване на стотици хиляди човешки същества в мястото, откъдето да се повдигне 4-5-тонният каменен паралелепипед; и така хиляди базалтови паралелепипеди един по един кротко са се възнасяли до полагащото им се в общата пирамида разположение.

     Действително космосът е нещото, достойно да съзерцава пирамидите. Ала има и неща, по-сърцераздирателно звучащи - едно от тях е собственото ни въображение, в което - подозирам - има участие божественото, богът (ако го има).


     Големите послания идат, просмукват се до нас през талазите на стотици отишли си от света на живите... поколения хора. Даже не са и подозирали какъв дар ни пренасят тия някогашни живи. И ние - също като тях, продължаваме пътя на огромните облаци познание, без да проумеем каква ценностна за човечеството информация пренасяме на гърба си. Е, проумяваме, успяваме криво-ляво да разкодираме нещичко, да го добавим към вече разкодираните енергии, които просвредляват хаотичния ни, сякаш мравешки, свят.

     Не ми е присърце сляпата Вяра, Аксиомата - дето ни помага да разберем самите себе си. Присъствието на свръхразум над главата ми ме изпълва с бунт, точно когато искам трезво и смирено себе си да огледам... но с моите си очи, не през очите на някой Друг, който ни гледа от космоса. И като зная колко сме беззащитни, отбелязвам си: в уязвимостта ни е духовната ни сила.


     Вижте колко беззащитно е влюбеното сърце! Какви мъки, какви премеждия, докато изведеш флотилията си от океански платноходи из фиордите на невежеството в откритите слънчеви простори на познанието. И нищо не те застрахова, нищо не ти се притичва на помощ, нищо човеколюбиво и майчински не кърши ръце зарад тебе! Ти си сам, толкова беден и толкова щастлив, че устата ти може да изрича думи, важни за шест или осем милиарда такива самотни души като тебе.

     Наричат това "призвание", "да откриеш бога у себе си" или "откровение", но не е измислена все още точната формула на таланта; всеки, който има малко от малко усет, го усеща, но не успяваме да го определим, да го назовем точно, да го оковем в златна рамка - и това е чудесно като Любовта.

     Как ще почувстваш любов, ако не си бил наранен: в кървенето на сърцето блясва Тя в цялото си великолепие. И дали съвършеното не се съдържа във факта, че сме създадени несъвършени, т.е. вечно стремящи се? Ужасно и хубаво е, че вселената няма край, че собственото ни въображение е свободно да моделира образи на непонятното, без да се притеснява, че има издигнати навред около нас дебели крепостни стени и издълбани ровове, пълни с отчаяние от крайното познание на света и живота.


      За мен християнската религия не е нито основа, нито предел; тя може да ме съпътства, да ме държи за ръчица известно време, докато сам проходя, а после...? После да се завръщам към нея като в майчиния дом, за да й разказвам за подвизите и страданията си. Тогава защо така силно желаят да ме ограничават с религия! Та аз и без техните напътствени тревожни и назидаващи погледи съм си неин син... Но не! Те искат доказателства за вярност... Наивници! Това е най-тъпият начин да започна да ги пренебрегвам.

     Та ето що! - Любовта и Свободата са сестри; биографията на разума произтича от това съчетание. Моята вяра е в моя скептицизъм. Желая да се обръщам към тоя дом на Иисус Спасителя, когато наистина ми е нужно, а не по задължение, не и според календара на черковните празници и ограничения.


      Поставиха птицата в изящна клетка и се чудят, че е забравила да лети. Всеки, правещ откритие, се е сблъсквал с необходимостта, с драмата да разчупва канони, ограждения и окопи да прескача, гранични стълбове да отмества с пот на чело.

      Не, това не е от тщеславие - самовлюбен ли ще наречете запретналия ръкави да оре нивата?! Не отчитат, правят се, че не забелязват очевидното: той откривателства не за себе си; иначе не би търпял да му се подиграват, присъди да му отправят, да понася оскъдицата на собствения си простодушен стил на живеене. Та вижте посредственото, убогото, кекавото в какъв разкош ни се представя!... То са накити, знаци на власт и слава, хермелинови кралски наметки, златни и диамантени скиптри... Ровнеш ли под лъскавичката повърхност обаче, няма никого освен зъзнеща, тракаща със зъби притеснена и гола мизерна душица.


     Не мисля, че Иисус точно такива има предвид, когато е поемал пътя към Голгота. Над богочовека виждам звездното небе, не купола на богато изографисана черква. Какво значение,че си пренебрегван, ако си силен и си в съгласие със себе си! Същественото, основното е да изнесеш Нещото от себе си, от личния си опит и наблюдения; пък ще дойде часът и за прочит, ако е важно написаното.

     Защо да дебна момента, когато ритъмът ми е в значително по-пространни периоди от време! Чувствам около масата си Сократ като жив човек - та той дори не си е правил труд да записва, просто - говорел, подреждал в разговорен стил онова, което виждал отвъд хоризонта на видимите повърхности.


     Дали го приемали или отхвърляли с възмущение, не ми е ясно, но го наказали жестоко заради пренебрежението му към уюта на материалните стойности. Убили го... И си преставям как доволно потривали длани екзекуторите, а народът, по-точно изречено - простодушната тълпа, пеел дитирамби на местния сатрап: "ола-ола, няма го вече Смутителя, светът отново е двуизмерен и плосък като долната кора на хляба наш насъщен".

     Триста години шепнешком се предавало изреченото от Сократ. Триста години креяло и християнството подир разпването на Иисус... Ето в какви тактове, в какви отрязъци от време кълни великото! Струва ми се, триста години подир смъртта на Омир са записвани и 27-те хиляди стиха на "Илиада".


     Триста години били необходими, докато се открие заровеното съкровище - това са дванайсет поколения; заслужава да се спомене тоя факт пред обвиняващите в тщеславие, на които творецът непрекъснато разбърква представите и ги кара от нерви да подскачат в креслата си.


      Огюст Роден, създавайки поръчана от общинската управа на френския град Тулон групова скулптура на достойната отговорност да си гражданин - първо извайвал детайлно голите тела, а после ги загръщал в дрехи... с шеметната прецизност на твореца. Напразни усилия, ще кажете, защо да се трудиш над форми, които накрая ще скриеш!... Замислим ли се обаче, няма как да отречем - за да е вярно на повърхността, преди всичко маскираното под нея трябва да отговаря на истината за живота.


     Епигоните не проумяват таланта, наподобяват го: и в резултат - няма я магията, внушението липсва. Колко самотен е човекът, пожелае ли да чуе посланията на тревата, да пришие ромона на дъжда към ствола и клоните, да насели със стрелкащи се албатроси хоризонта над разбушувалото се море!

     Елементарното, посредствеността - те винаги се движат маршово, в стегнат строй: веят знамена, скандират лозунги, дисциплинирано и чинно носят плакати с големи червени букви. Но това не е празникът, а заместител на откровеното вдъхновение, форма на тържество за стоящия над главите им. И няма как да не видиш изнурените под бича, унижените да демонстрират привързаност и съпричастие.

    Уморително е тъй да се живее.

Plovdiv, 13 okt. 2004 – redact. 22 avg.2015
______
* Вж. http://www.youtube.com/watch?v=UgpmHjYX9io&feature=related

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1711.)   Възрастните никога нищо не разбират сами, а за децата е уморително все да им обясняват и обясня...