ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1023.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1023.)

  "Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..."    Библия, из Притчи Соломонови

  05.05.1999. ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ

  

  Събудих се преди час. Мисля си за всички, които са постъпвали зле с мен – едно зверче ме ръфа отвътре и не мога да съм спокоен. Скачам от леглото, в кухничката паля първата за деня цигара. Самотно ми е. В тези мои години се чувствам като цар Мидас: каквото докоснел, ставало златно, и така умрял в злато на остров Крит. Ами не умея да правя пари, това ми е ясно. Ограничавам разходите до най-неотложното, само колата да е наред, заредена за излитане, че е физическата ми необходимост от свобода, от която се възползвам поне веднъж-дваж седмично, и все по-наблизичко. Не харесвам хората наоколо. Разочарован съм от тях, а си внушавам, че са добри и затова ги обичам. Щерките на мен май приличат. Ограничават се. Затаени в себе си. Жестоки в оценките си. Крият си обичта. Душата им е птиче в кафез, преизпълнено със страхове и съмнения. Подтиснати са ми децата. Питам се: има ли място, добро за нас тримата – баща и двете му щерки. Понякога ми се крещи от болката, която ми нанася невежествената и груба любима моя България. Небесата не дават отговор. От небесата лъха космически студ. Толкова ли сме временни и уязвими, Боже мой?

  За да съм щастлив, трябва ли ловко да се заблуждавам, себе си да лъжа! Наоколо е боричкане, лакомия, простащина. Като вървя към училището, чувам – момичешко звънливо гласче – ама някогашните ни хлапашки псувни и мръсотии бледнеят пред тези. Спрях, поизчаках да ме наближат. Три 10-12-годишни момиченца и едно момче с ученически чанти. "Ех, господине, ние така си говорим – рече малкият, без и дума да съм казал. – Тя е отличничка по български" – посочи височко рядко красиво девойче. "Нищо, нищо! – усмихвам се. – Рекох, я да видя кой така чудно говори." А коконката: "Не съм аз! Не съм аз!" Как от калта да сътвориш елмази! Чувам баща си, шепнешком, обърнал се към тенекиената стена в раздрънканата линейка, с която го отнасят към столичната клиника Пирогов; където ще издъхне след часове. Онова негово "Олеле, майчице!" – прошепнато едва-едва, някой да не се разстрои, светът да не усети колко се мъчи. О мълчаливецо! И как да простя на някаква пикла, че не си мери приказките, точно аз, твоят син, дето не съм чул и в най-големия зор скверна дума да изречеш?

  10.05.1999. 

  Не, не е безобидна толкова шумно подетата с подписки, с декларации кампания на нашите "видни интелектуалци", на митингуващите към стотина: повечето пенсионери, бивши хвалители на БКП, на пуст столичен площад. Раздиплените сръчно изрисувани лозунги: "За мир, против войната! Спрете мръсната война! – и особено онова "Долу агресорите от НАТО!" До болка познат казионен театър; нали с подобен род шумни представления израснахме, с тях нас ни възпитаваха от невръстни градски хлапета. Стари номера от селска вечеринка! Парадоксалното е, че шепата тартюфовци са пак същите "рушветчии, политически интриганти и български интелектуалци", за които 24-годишният Ърнест Хемингуей в репортажа си "С какво се занимават кралете на Европа" иронично пояснява: "български интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да загубят способността да бъдат повече честни". И аз в 1980 г. с изплакнат мозък пробвах веднъж да надращя стихотворение "против агресора", когато американската авиация бомбардираше "братския либийски народ". После се проясни: пострадала единствено луксозната резиденция на онази екзотична персона – "скъпия приятел, другар и съратник на строящия се световен социализъм другаря Муамар Кадафи", същия държавник, който през ден-през два се блещи към небесата, назидава своите араби, пери показалеца си като същински Месия. Кого се силех да защитавам – вдъхновителя на кървави убийствени акции в християнския ни свят, внушаващия на либиеца-мюсюлманин, че Западът планирал да завладее Либия заради пясъка й, слънцето и камилите. 

  Виновни ли са ни вълците, че им е натурата хищна! Дали и за моето поколение бели мишки от бившия соцлагер не важи Мойсеевото откровение?... А може би едва когато измрем ние, родените в робство, нашите внуци и правнуци ще почнат да разсъждават със своя ум и опит, и не от идеологическа, а от нравствена гледна точка. Ей ги в друга светлина някогашните въздигнати от Партията БКП "творци и говорители от името на народа". Да не са се заблудили? Не е то заблуда. Не са вчерашни... Добре знаят какво вършат. Има и положително все пак: че се откриха докрай, изпълзяха изпод ореола с приличните си средна хубост бойки стихове, поеми, романи, драматургия. Тягостно е да усетиш занаятчията в пропагандата, чиновника на партийната линия в писателския съюз, верния на Партията или друга някоя подобна глутница от лицемери и мекерета на чуждия интерес, но е оздравително: оттук-насетне как ще ме заблудят!

  Та червените кукери с прилежно изписаните лозунги не защитават Сръбския народ, нито "бягащите от НАТО-вските бомби" косовски албанци мюсюлмани. Те защитават мира изобщо, Югославия изобщо, а конкретно кого?! Конкретно защитават семейство Милошевич и политическата менажерия на побъркана Титова земля, вдъхновителите на планирани масови насилия, убийства, подлости. Мастит математик с академична титла шета из нашите български градове, държи пламенни речи срещу "НАТО-вската агресия". Не в качеството Заместник-председател на Народното ни събрание, а като обикновен гражданин, този чиновник ходи на частна визита до белградските другари да ги уверява в солидарността на целокупния Български народ точно тогава, когато "белградските другари" блокираха официалната Българска парламентарна делегация на сръбската граница. Ега си и скандала, съпоставиш ли двата сюжета! Та безобидна ли е активността на г-н академика Сендов, да попитам?

  Този мил наш пратеник във воюваща Югославия, присвоил си честта да говори от името на разнебитена България, този симпатичен, уравновесен и достолепен на вид господин говори и от мое име; а мнението му няма нищо общо с моето мнение. Такъв адвокат на моите интереси не ми е нужен, меко казано; инак, твърдо казано: не желая някакво си вечно парвеню, по душевен строй Perpetuum mobile в политиката, колкото и велик математик да е, да ми сочи кое е доброто и кое зло за моята България. Пръв приятел на Тодор Живков, приятел на Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, едва ли не пръв демократ от т.нар. новоизфабрикувана "демократична левица". При мен обаче, в личната ми класация този тип не разполага с кредит доверие, рейтингът му при мен, образно казано, е кръгла нула.

  Чудна работа: как хора с талант в науката, но нравствено убоги, налитат в сферата за масова информация с хъс на механично-логическия си подход към многообразния живота на нацията! Преди години същият този математик бе издействал да се въведе негова модерна метода за обучение, и резултатът беше, че в VІ клас няколко випуска българчета едвам сричаха четива по роден език и ги наричахме с фамилното му име: вместо неуки, казвахме им "сендовчета". Няма що, крупен новатор, експериментатор за поколение наши деца.

  Каква да е държавната българска политика се решава в Народното събрание, а тази персона с уж добронамерените си действия само е вредяла. Да помага на България в отстояване на принципни отношения с Югославия ли се беше завтекъл господинът?! Съмнявам се. Ако самобитните солови акции на уважаемия Благовест Сендов не ми се нравят, какво пък да река за професора Велко Вълканов?! Честно казано, в речите, в смелите (?!) акции на Саддам Хюсеиновия почитател г-н Вълканов не виждам нищо представително за моята нация. Посредственост жалка, железобетонна, самоуверена, тъпашка – това ли е лицето на Българската ни нация? Смях в залата. Но и съжаление, че този образ е народен избраник. След онова "Не съм ни Радевски, ни Христо, а съм безимен твой войник", перифраза на трагичното Вапцарово "Какво тук значи някаква си личност!" – което пък перифразира текст на Комунистическия манифест* от 1848 г., т.нар. революционна лирика у нас се изпълни с жарки редове на самоотречение пред олтара на Партията. Защо олтар ли? Понеже действащата комунистическа система за възпитание на чувствата у масовия гражданин у нас се основава върху разградените храмове на религиозния ритуал. Не любопитството и не временен интерес ме кара да си мисля в последните години за личната трагедия на няколко поколения поетически, артистични и всякакви родни таланти след онзи наистина исторически Бузлуджански конгрес от 1891 г.

  Не ми се слушат истерични крясъци откъм тълпата довчерашни кротки, подтискани от същата партийна система кариеристи, които първи се ориентираха в коя посока да скандират още от еуфоричните месеци непосредствено след Десети ноември 1989 г. Господа "демократите" – представители на неандерталски антикомунизъм. И те вече се устроиха, вградиха се пъргаво в новата система на управление – кой посланик, кой бизнесмен в банковото дело, кой в промишлеността, кой в търговията, в далаверите, в набиращия инерция политически цирк. Помня ги от митингите как се опияняваха еn gros (наедро) да громят комунизма, и особено – всичките комунисти вкупом, целия милион партайци на Живкова България. Стани Да Седна – разтълкува абревиатурата "СДС" тогавашен член на Партията-ръководителка, днешен университетски професор Драгомир Драганов (1948-2019) – почти мой връстник, и като че имаше основание. За опияняващите се от собственото си красноречие, от собствения си глас "наши първи антикомунисти" от телевизионните репортажи, вестници и списания, които с крещене, с гневен патос замазваха спомените за доскорошното си малодушие на отритнати, на непризнати, недопуснати до тавата със сочните мръвки, до изключителното "щастие за всеки кариерист" да се обяснява гръмко в любов на Партията и лидера й, обявен за вожд и първи демократ, някой Тато, Батето, Вуйчовото или скромно, повоенному: Командира Костов. Как неусетно свикнахме да ги възприемаме в новото им амплоа, с новичката им осанка на говорители от името на България, от името на нацията! Тези царе на мимикрията и камуфлажа, този отбор хубави хора, обслужващи всяка власт.

  Тяхната ми е ясна, такива винаги ще се намерят, всяко стадо си има мърша, особено когато из основи – за добро или зло, откриваме нови хоризонти. Вълнува ме драмата на искрено повярвалите в комунизма. Защото до лятото на 1981 г. и аз съм бил един от тях, и нещо повече – смятах се за повече комунист от онзи почти милион, огромна маса за българските ни мащаби, хора с партийна членска книжка. Накъсо, не мога да се съглася, че човек вечеря и си ляга партиец, а на заранта е вече коренно различен: заспива като праведен комунист, пък се събужда праведен демократ и антикомунист. Тези работи така не стават, освен в латиноамериканските сериали. Комунизмът, като мечта, изглеждаше красиво отстрани за интелектуалеца и бедняка; чудесен лозунг си имаше, заимстван от ХІІІ век, от конституцията на Република Флоренция, прогласила първа основите на демократично управление: "Свобода, братство, справедливост". Или от епохата на Великата френска революция: "Свобода, братство, равенство". Но като си израснал в този измислен рай, сукал си единствено от епоса за партизанските геройства и познанията ти за широкия свят извън България са идвали филтрирани от болшевишкия тип партийна цензура, как ли да не повярваш, че си роден за "войник на мира и прогреса, борец за щастието и благоденствието на народите по земята"!

  Трябва сам да си го преживял, за да знаеш. Западният интелектуалец не подозира, бедна му е фантазията до каква степен човекът може да бъде поробен от системата на Big Brother (Големия брат) за масово следене, доносничество и подлизурство пред властника. Част от най-удобните за днешния Big Brother са пак от някогашните първи редички от соца и в днешното ни Народно събрание – говорят, рецитират, ръкомахат, защитават правото и свободите на личността. Обаятелни персони, между тях са хора на изкуството: актьори, скулптори, писатели, художници, поети на гневните римушки от трибуната на Народното събрание.

  Не, не се окайвам. Харесвам си живота, какъвто е. И не е жест на покаяние. Просто такава е истината за нас, за цялото наше талантливо следвоенно поколение българи, хървати, сърби, словенци, чехи, словаци, руси, поляци, немци, унгарци и пр. Скрили са ни шайбата преди да се появим на този свят. Което – разбира се, не омаловажава вината ни, но това е положението! Предадени сме от мига, когато сме били заченати. По-заплетен е възелът в участта на Пеньо Пенев (1930-1959) – бард на отрудените, но ентусиазирани, искрено повярвали в партийната утопия. И както Вапцаров, този наш трагичен български поет ми е от любимите. Защото твърде близък ми е стилът му на говорене и писане. В сравнение с неговите, и Джагаровите стихове понякога могат да ви се сторят прилично нагласенки. Пеньо Пенев е самороден къс български характер: грубоват и нежен, отчаян и разтерзан, и кремъчно твърд, и едновременно силен, но и слаб, прозорлив и заблуден "редник на Партията". Има моменти, когато лирическият му герой се изразява досущ като тъпак партиен секретар, като заместник-командир по политическата част във военно поделение, пък другаде – както дезертьор от фронта на партийните баталии: без пагони, брадясал, изнурен, в изкалян шинел, с гузни очи... ала истински, Господи боже мой, толкова истински, колкото малцина световни поети познавам!

  Как да не му повярвам! Нали не съм "не човек, а желязо"! У него ги няма албините, няма мазного, няма лицемерие. Когато позира – а това ужасно му личи! – той пак си е истински, този мил нехранимайко с връзката жълти, овехтели вестници под мишница и бележник стихове във вътрешния джоб на ватенката. Чудно ли е, че националното съзнание го митологизира далеч преди да се самоубие. Което не се случи с Джагаров. Георги Джагаров (1925-1995) като личност бе до известна степен демонизиран в очите на простосмъртния безпартиен, но накрая и това оттече: забравиха го, изхвърлиха го от съзнанието си като стара дрипа. И си отиде от света изоставен, уплашен сякаш от собствените си грехове, докато перчемлията Пеньо все така грее в обезпаразитената от "демократични" нови тълкувания лит. критика. Към него вечните мекерета на всяка власт ги е страх открито да посегнат. Страх ги е и поети – като Марин Георгиев (1946), поет и дявол знае още какъв й се явява на Поезията, който не се поколеба да посегне и на житейската трагедия у Никола Вапцаров. Та моментално приятната му за прочит публицистична книга "Праг" отлетя зад хладилника ми мишки да я ръфат. Нагаждача не ща да го знам. Да го чете, който си ще!

  С Георги-Джагаровото "земя като една човешка длан" днес палячовци се премятат по сцената, подгаврят се. С Пеньо-Пеньовите стихове не смеят. Вапцаровата изповед "Вяра" оплюха; за Пеньо-Пеневите къде-къде по-откровено партийни частушки, и зъб не обелват. Как ви се струва? Прост ли е този наш простосмъртен българин, че прави разлика между партаеца-тепегьоз и доверчиво повярвалия, мятащия се в раздвоение "бард на социалистическото ни строителство"! Заблудите на Пеньо Пенев ги преживя цялото ни следдеветосептемврийско поколение. Което се случи с Джагаров, можеше да се случи само с посветен в сатанинската работилница на сталинизма и омразата. Което се случи с Пеньо Пенев от село Добромирка, Габровско, можеше да се случи с всеки добросъвестен, доверчив, манипулиран от деня на раждането си българин. Е! За врагове ли ни броите, госпожи и господа поклонници на т.нар. европейски духовни ценности, нас – втората, третата, четвърта и пета категория граждани на Републиката! Ало!... Облаците... Елита...???

  Неандерталският антикомунизъм докара работите дотам, някакви бледи сенки да се боричкат кой да влезел в Списъка на дисидентите** на изтъкнатия интелектуалец г-н Михаил Неделчев (1942). Неандерталският антикомунизъм повтаря папагалски десета година "Кой не скача, е червен". Кой не кълне комунизма, е комунист, следователно: враг на народа. Кой разсъждаваше по този начин в Съветска Русия? Ами в Германия от 1933-1939 г.? В Съединените американски щати в 1955-1958 г., когато там вилнееше маккартизмът? Не знам колко ще трае ерата на ненавистта, разпалвана от палячовци с гузна съвест, независимо дали лидер им е старши асистент във висша марксистка школа по време на соца, или Писарушко, който пуска перки като юнак от нашия епос.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 29 uli 2022

Илюстрации:

- Паметник на омразата в английски курортен град***.

- Всяка несправедлива власт се нуждае от мекерето.

–––

* Буквално за "унищожение на личността и свободата" с ехидност и злорадство се споменава на стр. 80 от българския превод на Комунистическия манифест (Партиздат, 1985 г.): И премахването на тези отношения буржоазията нарича унищожение на личността и свободата! Тя е права! Наистина касае се за премахване на буржоазната личност, на буржоазната самостоятелност, на буржоазната свобода.

** (лат. dissidens, entis "несъгласяващ се"): 1. Отстъпник от вярата, разколник; 2. прен. Родоотстъпник. 

Вж. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/ 
*** Стотици местни жители писаха до общинската управа, за да възразят, като един каза, че "скулптурата насърчава тийнейджърската бременност". Друг писа, че това е "унижение към жените", трети твърди, че това е "ексцентричност, позираща като изкуство". Изречени са купища позорни реплики в книгата за отзиви: "неприятна, възмутителна, безнравствена, обидна, смущаваща, неуважителна и вулгарна, безчувствена, неподходяща, чудовищна, безвкусна, грозна, без художествена стойност". И все пак общинската управа реши скулптурата да заеме място върху идиличното британско крайбрежие в Илфракомб. "Разчитахме на нашия природен чар и красоти, като курорт, но явно това не е достатъчно в наше време. Хотелите тук се затварят, трябва да направим нещо, за да подкрепим икономиката, и разглеждаме изкуството като начин да привлечем гости", казва съветник на Майк Едмъндс. "Verity" (Истината) е съставена от над четирийсет отделни части, отлети в леярната Pangolin Editions в Глостършир. Основата е къс от неръждаема стомана. Бронзовите части са отливани на части в пясъчни форми, които след това са обработени и сглобени около стоманената основа. Мечът и най-горната част на ръката е късче полимер, подсилено със стъклени влакна, а цялата структура е била подложена на изпитания във въздушен тунел, за да е сигурно, че ще издържи на изключителната сила на ветровете и морските вълни. Вж. https://www.amusingplanet.com/2012/10/damien-hirsts-controversial-pregnant.html  Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1022.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1022.)

  Нямаме нищо друго освен теб на земята/ Не допускай да ни обгърне студът/ Много далеч все още/ И без значение къде/ Покажи ни, че те има/ След много време в края на една гора/ В гората на спомените/ Появи се неочаквана/ Хвани ни за ръка/ И ни спаси. – Жак Превер (1900-1977)

  14 maj 2008

ВИРТУАЛНО НЕПОЗНАТИ

Нищичко не знам за теб, а и ти – за мене;
в делничната сива дреб те чета смутено.

Скучен влачи се денят с делничните драми
и ги виждам да стоят пред монитора си двама.

Сякаш е пред мен сега най-добрата фея,
аз пък – Дяволът с рога, току-виж се влюбя в нея.

Виртуален свят, уви! – хванати сме в мрежа,
Интернетът ще заври виртуално нежен...

И защо ли да не спрем сладкото безумие:
аз към тебе, ти към мен, само думи-думи?

Като прелетни ята думи полетяха
някъде накрай света да си търсят стряха,

да си мисля цели дни ти с какви очи си
и с какво пък ме плени, че за теб си мисля.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, editet on 26 uli 2022 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1021.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1021.)

  "Не се гаси туй, що не гасне!"– пише патриархът на Българската литература, когото напоследък гледат с нарастващо подозрение онези, които съставят учебниците ни за нашите деца и внуци. – Аноним (1947)

  18 fev. 1998

ЗА ЧЕСТТА НА ЛИТЕРАТУРАТА*

 

 Литературата иска жертви. И тя си има своите светци, своите Дантоновци и Робеспиеровци, Моцарт и Салиери. Някога за едната мъжка чест братята по перо на дуел са се стреляли. Спомняте ли си края на Пушкин? Някога в гимназията ни учеха, че гениалният поет е като Ботев, в будоарния по-мек нашенски вариант – като Яворов, в по-семплия случай – като Смирненски, онзи син на бежанци от Македония, който – като ял пасти, сърбал боза и с мънзърко моливче нахвърлял върху късове амбалажна хартия от чували с тиквено семе стихове, като "Аз не зная защо съм на тоз свят роден", ала после пипва ТБЦ (туберкулоза) и ниже онази красива пролетарска идилия за каменарчето с избелелия каскет и дързост в погледа.

  В началото на смутния ХХ век защитата на творческото кредо, тъй да се каже, на личната инвенция, се осъществява с подръчни корави средства. Привършвали ли му естетическите аргументи, родният наш поет-философ минавал към ръкопашна схватка с опонента и къде с юмруци или текмета, къде с по-ячка кюския постигал абсолютното убеждение; за тази цел също толкова подходящи били чадърът и дебелият бамбуков бастун, прилагани с творчески хъс и вдъхновение. Че как иначе да се справи с разплезеното научно подковано теле, което вместо да похвали творенията Му, без капка свян излага на показ смешните Му страни! Един Стоян Михайловски, един Кирил Христов можем ли да си ги представим кротко навели главица като агънце-багънце! 

   В ерата на Реалния социализъм с човешко лице сбиванията, особено па подир литературно четене! – доставяха естетическа наслада на публиката. Това беше десертът, гвоздеят на програмата. По-буйнички и по-пламенни винаги са били поетите. Враждата между поет и литературния му критик е толкова естествена, както симпатията между пес помияр и домашна котка. А помните ли поетическите рецитали между 1962 и 1968 г. в аула 65 или в аула 272 на Софийския университет "Климент Охридски"? Ойй, как яко се младеха на коневръза край служебния вход към Университета или пред входа на Университетската менза бойки, наперени бетер японски петлета младите родни поети! Каква прелест беше да съзреш автор на вакханални мадригали за розовия корем и цици на любимата девойка как нанася ляв прав, следван от дясно кроше и ъперкът по муцуната на несговорчивия опонент, току-що сътворил поредната "Ода за Партията", "Ода на СССР" или оратория в чест на партизанското движение, Митко Палаузов, Павлик Морозов, баба Цола Драгойчева или годишнината на Великия Октомври! 

  Столични кръчмета, като "Дълбок зимник" или "Грозд", още в епохата на Димчо Дебелянов и Димитър Подвързачов са си извоювали вече слава на местенца за евтин запой с радомирски пелин, руйно мелнишко или пенлив асеновградски мавруд. Край родната партийна лирика открай време лъха на отчаян бабаитлък и честолюбие. Какво да се прави, като българите сме си божем темпераментни, гореща ни е кръвта южняшка!

Кръвта се ядно в жили вълнува,
погледът мрачен, умът не види...

– пише геният на Българската поезия и публицистика** и това очебийно ще да е необходимото състояние, за да произведеш огнени стихове. Ако тръгнем да търсим кусури, няма как да подминем печалната изповед на друг велик български поет, който заплати с живота си, че се писа редник на фалшива идея. Какво тук значи някаква си личност! – възкликва*** часове преди разстрела в Софийското гарнизонно стрелбище, обладан вероятно от все същото вдъхновение на трагично заслепения... 

  В училището обаче поета го изучават не като живо същество с неговите земни страсти, падения и възход, а като препарирани мощи от епохата на фараона Тутанкамон или Рамзес. Прочее, тук случаят е съвсем земен. Ако някога някой си гордо е прогласял: Жени и вино, вино и жени! – демек, дай ми ги насам, па ела си гледай сеир! – днес този зов е не по-малко на мода. Освен дето се пердашат за стихове, поетите се млатят и за женички: било шавливичка съпруга, било невярна метреса или проститутка, въздигната до небесата със златист ореол на нежна Муза за Поета. Неестествено ли! Неестествено ще е, ако травестит вземе да ги дипли ей такива едни:

 Ни лъх не дъхва над полени... (Николай Лилиев).

  Хайде де! Изкуството е жизнено като живота, какви ти печални вопли на бездомен странник" (Димчо Дебелянов)? Че лириката се нуждае от поза – за това две мнения няма, а пред онзи притреперващ лик на канцелариста, окайващ момето с китара, тръгнало покрай релсите с "двама зли гамени" (Атанас Далчев), притеснен да го не разглобят от груби ласки и прегръдки това загоряло моме, предпочитам пълнокръвните строфи на селянина от Добромирка:

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами,

или посветеното на същия Пеньо Пенев от друг чепат автор:

  И ваште благоверни дами
    към мене гледаха със страст,
    че любех аз от вас по-силно
    и пиех по-добре от вас (Георги Джагаров).

  Литературата, особено поезията, е лют спор, разговор, в който разговор понякога може да хвърчат изкъртени зъби, мостове, коронки, цели ченета, но тя в никакъв случай не е нравоучителна сказка пред изнежена публика. Историйката, за която иде дума оттук насетне, протича върху персийските килими на някогашното Писателско кафене в приземния етаж на сградата на софийската улица "Ангел Кънчев" № 5.

  

  Младата надежда на прогресивната родна лирика Лазар Шонов – родом от село Гол тупан, Пловдивско, наченал артистичния си живот изпървом със зоотехника (свиневъдство), прехвърлил се поради погнуса в школа за пътно-строителни машини (валяци, багери и прочее земекопна техника), успешно завършил едва втори курс дървообработване и за дърводелец доучвал вечерно, обаче след осемгодишни опити най-сетне с телефонно обаждане отгоре приет за студент по специалността Начална педагогика в полувисшия шуменски институт за детски учителки, която специалност заряза към края на третия семестър, понеже се обяви за свободен артист на свободна практика – та в тази мъглива столична утрин киснеше, унило обронил брадясал до ушите лик над празна маса в празното кафене.

  Празни му бяха мислите, празни му бяха джобовете. Абсолютно позната екзистенциална драма – нямаше дори кой да го почерпи поне филия хляб, намазана с мас. Бе прекарал нощта между пияндета и търсачки на изгодна партия за женене от дълбокия прованс, изпонахапан до кръв от бълхите и дървениците в близкия хотел "Севастопол" на ъгъла, където се пресичат софийските улици "Раковска" и "Граф Игнатиев", в онова добре известно на всеки провинциален артист помещение с трийсетте жестоко умирисани на карбол легла, бе махмурлия, сиреч в кисело настроение поради тъпата снощна запивка, дето похарчи всичките си спастрени парици. Чакаше сега на гюме милозлива някоя местна жертвичка да го авансира, да се прибере най-сетне и той "в бащината къща". На всичко отгоре червата му куркаха, бунтуваха се от глад, че трети ден я караше на сух хляб и чубрица с лук.

  Рано-рано сутринта Лазо помогна на мацетата от кафенето да почистят и подредят заведението: собственоръчно и с кеф премете с прахосмукачка килимите във фоайето, смени водата на вазичките с неувяхващи печални бледи рози. Стана десет, а в писателското кафене още никой се не вясва.

  Към десет и трийсет нахълта табун старчета, членове на дружеството им още от Балканската война. Тези бъбриви симпатяги пазеха светъл спомен за Октомврийската революция, написали някога нещо си, за което светът, освен те самите, отдавна забравил, бяха членове на Писателския съюз, а Лазо не, макар да има вече пет книжлета, и шестата стихосбирка му готвят аверите от издателство "Херпес"****. Ветераните се смушиха в онзи ъгъл при фикуса зад голямата лъскава витрина към улицата, шумно засърбаха сутрешното си чайче, гарнирано с петдесет грама евтина ментичка.

  Шонов тъкмо понечи да си изпроси едничка цигарка от тях, когато зърна величествено влизащия като презокеански лайнер в пристанище Божидар Кънчев*****, смъртен враг на новоизгряващите плахи литературни звезди, обявен от висшето началство в БКП за трибун, баш адвокат на единствено правилната партийна линия в литературната критика. Трътлявият Божо се завъртя край бара, щипна по бузка и по гушка едно от момичетата, друго приятелски потупа по дупенцето и си поръча сто грама шотландско уиски "White horse", плюс порция тъ-ъ-ъничко нарязано нашенско говеждо филе "Маджаров". Лазо преглътна дваж и триж на сухо, кога с орлов взор съзря с какво блажено и нагло самодоволно изражение критикът отнася питието и мезето си на съседната маса – очевидно нарочно: за да прави назъбица на поета от село Гол тупан.

  – Види се, добре кяри мръсникът – подхвърли Шонов. – Виж го ти как се е разживял!

  Божко му отправи топъл снизходителен поглед, небръснатите му пълни бузки се разтегнаха в блажена широка усмивка, па кимна с вид на личност, която дълбоко уважава себе си:
  – Цум воль, майне хер!******
  – Майната ти – извърна се Лазо с гръб към розовобузестия оптимист. – Немски не отбирам, аз съм български поет.
  – Силно казано! – млясна критикът-враг на прогресивното човечество и на поетите с младежки пъпки. 

  – Имам пет книги! – хвърли вале коз роденият на къра зад храстите край селската мера на Гол тупан.
  – Моите са две, обаче стойностни – рече онзи.
  – Въздух под налягане! – късо отбеляза Лазо.

  – Председателят на Секция "Критика" Хаджикосев и другарят Левчев не мислят тъй! Обаждат се на домашния ми телефон да ме пофалят и от най-високо място, от ЦеКа и Политбюро.

  – Мен народът ме тачи – наблегна поетът.
  – Пука му на народа! Тез кат теб с лопата да ги ринеш, под път и над път.
  – Аз като ти изпукам един зад врата…! – озъби се Лазо.
  – Че то друго и не ти остава – рече Божко.

  Тази му реплика преля чашата... Прегладнелият Шонов като вълк се метна през четирите стола, катурна масата с розичките, нанесе му къс ъперкът под брадата, кюсна го с чело и литературният злодей тутакси бездиханен се търкулна на писателския килим, подбели очи, притихна. Поетът отпи от чашата с уискито и изля остатъка върху трупа.

  Пустият салон отведнъж сякаш се изпълни от посетители. Прекъсват се един друг, коментират, ръкомахат. Наставаха и ветераните край фикуса. И как никой жал не изрази, никой не се смили над Божко, напротив – напират да стиснат една лапа на Лазо, по гърба да го тупнат. Мнозина имаха зъб на богопомазания галеник заради острия му език и за успеха пред Партията-ръководителка. Зад гърба го наричаха как ли не, с какви ли не прозвища, пред него обаче свеждат почтително взор. Девствения Кънчев, който тъй демонстративно страни от столичните поетеси и зрялото им поетическо творчество, кръстиха Кънчо Путкодеров по името на мил герой от ефирна поемка, съчинена апокрифно от наш поет "барабанчик на епохата" тъкмо подир Априлския пленум на ЦеКа на БеКаПе.

  Като се пооправи от шока, Божко си тръгна с подвита опашка. Авансиран от знойната поетеса Актиния Огоста*******, в приятелска смесена компания от литературни гении Шонов изкърка сам бутилка треторазрядна полска "Перцовка". Знаменателно старчетата зад фикуса му пратиха за мезе кило пресен колбас "Кучешка радост". 

 Талантът у нас набляга на твърдите питиета. Без съмнение това влияе и върху градуса на творбите, където гордо се вее перчем, пъчат се юнашки гърди, юмрук се тръска в юнашка поза, за разлика от чувствените влажни вопли, призивно долитащи от женския стан на будоарната дамска лирика.

 Така дошлият от несретното забутано село Гол тупан в големия столичен град доказа на света, че и по демократическо време, както някога било и в комунистическата ера, народът тачи, люби и милее жизнеутвърждаваща, изстрадана, изгладувана, а най-паче отвоювана в пряк юмручен двубой с отрицателната критика Най-нова модерна Българска литература. 

Глава LXXX от ръкописа "Историйките на ученика Ламски" (1994-2004)

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 26 uli 2022

  Сюжетът от приземния етаж на софийската улица "Ангел Кънчев" № 5, дето в годините на соца беше уютното кафене към Съюза на българските писатели, е реална история. Прототипът на моя главен герой тук Лазо се издигна в живота след "славния" за партайците и техните доносници и мекерета Десети ноември, като за късо време чрез протекция откъм останалата вече в историята Радикал-демократическа партия се добра до временно изпълняващ длъжността кмет на Стария Пловдив, прослави се с бойки и гневни стихове в кръга на пловдивските литературни сноби, възпрепятства отпечатването на ръкописа ми "Историйките на ученика Ламски", завлече ме с немалка за даскалския ми хал сума парици и днес, доколкото знам, е вече честит бахчеванджия (сее лук, лалета и прочие), а жителите на село Рогош – на десетина километра от Пловдив, могат само да се гордеят, че дишат въздуха, който диша и техният велик съселянин********.

Илюстрации:

- Литературният критик ярък дисидент проф. Михаил Неделчев.

- Поетът-зарзаватчия и кмет на Стария Пловдив от село Рогош.

___

* Михаил Неделчев (1942), член на ръководството на някогашната Радикал-демократическа партия на проф. Елка Константинова (1932), прославил се с опит да създаде нова версия на т.нар. по Тодор-Живково време Списък на активните борци против фашизма и капитализма, само че под фирмената табела Активни борци и пострадали от терора по време на соца, с единствена цел привилегии в новите условия и пред новата власт, илюстрацията най-горе. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9D%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2

** Христо Ботев се ражда, както гласи известната фраза, с името си (Христо) на 24 декември (Коледа, Рождество Христово) 1847 г., според тогавашния т.нар. стар стил, т.е. 14 дни преди 6 януари. Да се вземат историците в ръце и да приведат датата според реалното случване, а не пост-фактум. 

*** Никола Вапцаров (1909-1942).

**** Да не се бърка с пловдивското издателство "Хермес" на Стойо Вартоломеев от с. Чоба.

***** Прототипът е лит.критикът Божидар Кунчев (1948), вж. http://liternet.bg/publish4/bkunchev/

****** От нем.: Наздраве, господа!

******* Да не се бърка с поетесата Антония Горанова-Огоста, вж. https://frognews.bg/kultura/art-jungla/27-godini-pisateli-jurnalisti-topiat-pachat-sas-skandalen-akrostih.html & http://www.factor-news.net/news.php?cm=13&nid=44993

Титулна страница на ръкописа "Историйките на ученика Ламски".

******** Вж. https://blitz.bg/regioni/plovdivski-poet-udari-gradinarite-v-zemyata-otgleda-nevizhdano-golyam-domat-snimki_news433319.html Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1020.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1020.)

  Ти помниш ли морето и машините,/ и трюмовете, пълни с лепкав мрак?/ И онзи див копнеж по Филипините,/ по едрите звезди над Фамагуста?/ Ти помниш ли поне един моряк,/ не хвърлил жаден взор далече,/ там, дето в гаснещата вечер/ дъхът на тропика се чувства? – Никола Й. Вапцаров (1909-1942)*

    28 fev.2008 

  ФАМАГУСТА, НЕНАГЛЕДНА МОЯ

Изтърколи се като бабин хляб препечен
по небосклона в облаци бухлати слънцето,
в просташка реч с години наслоена пепел
току ме перне по носа, в лице ме лъхне.

Косите неусетно, гледам, вече посивяват,
зад девет планини – и ти, Любов момчешка,
понякога ме изненадваш като тъжна крава,
която дреме сред поляната от грешки.

Ветрец вечерен пръсне овче стадо,
през хлопки и звънци – дъх на угнила шума
и в спомените си все тъй сме още млади,
ужасно доверчиви, дяволски безумни.

Сега какво ли друго ни остана да си кажем,
освен че някак бързичко летял животът
и днешната България вони екарисажно
като кожухчето на умъртвено коте.

А някъде далеч оттук все пак се слива
човекът с порива си за изкуство
и цялата Вселена тръпне жива
по едрите звезди над Фамагуста.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 24 uli 2022

–––

* Из стихотворението "Писмо" на Поета, когото ренегати първо обявиха за икона на комунизма, и след Десети ноември 1989 г. над чиято памет други, още по-нагли ренегати се гавреха, за да успокоят някак гузната си съвест и да докажат, че са демократи, а той беше просто един необикновен българин и антифашист. "Някога в Търново имаше един старец, свидетел на разстрела на Никола Вапцаров – по същото време бил военнослужещ. С него ме запозна проф. Никола Николов, който знаеше, че проявявам особен интерес към живота на Вапцаров. По думите на очевидеца, след разстрела поетът останал жив, но в безсъзнание. Дежурният лекар напипал пулса му и обявил това..." Вж. https://thebulgariantimes.com/%D0%93%D1%80%D1%8A%D0%BC%D0%BD%D0%B5%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%BE-%D0%B2-%D0%B3%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BB-%D1%86%D0%B0%D1%80-%D0%91%D0%BE/ 

Вж. и https://blitz.bg/obshtestvo/vaptsarov-e-razstrelyan-dva-pti_news530328.html Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1019)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1019)

  Миналото живее, докато го помним. Мъртвите са живи, докато ги помним. Бедата не е в смъртта, а в забравата. Забравата убива. 100 години от рождението на баща ми. – Аноним (1947)

  06.09.1993. ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК

  В новия ни квартал доста хора си отидоха от този свят болни от рак. Още ми е пред очи гърдеста, весела и разкошна по характер русокоса жена. Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати: какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой гръцки, испански или италиански дядка, дето ще я третира, като да му е робиня, и никой не знае. Бе, изчезна тази жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в блока на същата тази Маргарита и на кварталното ни пазарче зад районния универсален магазин вестници продава:

 – Не знаеш ли, затворила се е вкъщи и не излиза.

 – Що бе, Тошка, защо се крие?

 – Станала е само кожа и кости. Виждал ли си китаец беззъб, с окапали коси и месата му като парцали увиснали? Ей това е днес Маргарита, да не дава Господ!

  Месец подир това видях и некролога й, разлепен по тенекиените гаражи на квартала наоколо.* Разбирате ли, българите сме научени да търпим и преглъщаме. Усети ли се зле, циганинът като вълк вие, като усилвателната мощна уредба, която към небесата всеки ден молитви на арабски изпраща към неговия господ, воят оглася клетвите му, оплакванията му, хленчовете му; докато нашите се бесят, стиснали зъби; мълком под сайванта се бесят, при овцете, агнетата и козичките в обора**. Срам ги е милите да се оплачат, че какво ще рекат хората! Тъй, срамежливо някак, без салтанати, без поза, в самота, в мълчание си отиде от нас и живота баща ми. Единият от тримата манговци гробари в Централното пловдивско гробище, докато дооформят ямата и тъкмо преди да спуснат ковчега, отметна платното, с което до онзи момент бе покрит мъртвецът, и като зърна обгорялото му черно като на негър лице с полуотворените изцъклени очи, извърна се рязко и погнусен плю.

  Пътуваме с яко раздрънкания стар жук на "Бърза помощ" по стария път от Пловдив към софийската клиника "Пирогов". Баща ми е още жив – лежи на брезентовата койка. Срещу него майка ми и сестра ми тихичко си бъбрят. Отпред, в кабинката до шофьора е веселякът доктор Иван Бошев: четирийсет и шести набор, кажи-речи, мой връстник. Седя до задните врати на зеления жук. От време на време Бошев отмести плъзгащото се стъкло откъм шофьорската кабина, хвърли едно око към баща ми и окуражително, почти като във вица, дето Бай Тошо шеговито подвикнал към уморените комбайнери, и те, от своя страна, шегувайки се, фалшиво бодро му отвърнали:

  – Е, как е, как е, бай Кириле! Как е?

  Никой до онзи момент не се бе обръщал към баща ми с онова шибано "бай Кириле", че беше младолик, хем и мълчаливец с излъчване – жените се заглеждат по него, пък той – в майка ми влюбен. Ей такъв бе моят баща дърводелецът мебелист Кирил. Та и Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важното обаче не е това, а че татко отвръща със задебелял език часове преди да издъхне, едва отронва думите и опитва милият дори да се усмихне:

  – Всичко е нар-р-ред, докторе! Ням-м-ма пр-р-роблем, доктор-р-ре!

  Гледам, лицето му, оросено в капки пот, ручейчетата пот лъщят по обгорялата кожа. Извръща лице към голата тенекия на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа (та не се стърпях и смъмрих шофьора: "Ей, картофи ли караш, мамицата ти!") – и с устни, само устни мърда, за да не притесни, да не разберем, че се мъчи... движи устни и чувам ужасения шепот на разтерзан човек, който се притеснява да не го видят слаб: "Олеле, майко! – шепне. – Олеле, майчице!" И никой – ни лекарят Бошев, ни двете жени до главата му, само аз, синът му, съм свидетел – документирам неизличима от съзнанието ми картина. Тая съмнение, че убиха баща ми заради моите бакии в младежкия ни пловдивски вестник "Комсомолска искра" – някой като да предизвика газовата инсталация на новичката жигула да избухне в пламъци баш на паркинга към милиционерския блок 51 край Пощата на пловдивския жилищен район Тракия, където са го извикали да напише протокол за рекламация към мебелния магазин на булевард "Малчика", и на онзи паркинг в жк Тракия, в жежкия следобяд на 31 август 1983 г. баща ми горял като факел, приклещен от предпазния колан в купето на горящата жигула.

  Като син на този кротък мълчалив българин, писах до Прокуратурата след смъртта му. И никакъв отговор. А сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка на бул. Цариградско шосе до блока, където живея, ги изминавах на тръни – че някой ще ми скочи върху гърба в тъмното. Минавах я тази пътечка между блоковете, стиснал нож в джоба. Оттогава ми е текстът:

Сам вървя 
по улицата – 
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си като портокал.

  Ай, колко неуредени сметки имам с могъщи лицемери от типа Иван Костов – бивши доносници и важни ченгета, възпитаници на висшите школи на КГБ за манипулатори и демагози, настоящи ядни самозванци с борческа, героическа биография, накъсо – с бивши мекерета на Партията, които след "славния" Десети ноември си изпонаписаха романтичната измислена биография на страдалци и на активни борци срещу същата Партия, на която служиха! Ай колко неуредени сметки имам с пасмината от лицемери, която сме принудени да търпим от раждането до смъртта ние – обикновени граждани на ограбена и унижавана България! Екшънът за мнозина от моето поколение беше не мазен турски сериал, драги доносници "демократи", не латиноамериканска сълзлива драма или изсмукан из пръстите Хари Потър, а си беше екшън in live. Оттам ми е тази гнус, тази отврат към големите фрази, към гръмогласната реторика с неизменното аз-аз-аз на самовлюбения възгордял се тарикат-наглец: "аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвах, аз се жертвам за вас". Ай сиктир!!! Какво си дал, като лягаш с пистолет до възглавницата си, с нощно шкафче, натъпкано с кюлчета злато. От кого се страхуваш, защо ти е този боен патлак, като те пазят дузина кабзамали?

  Имам род голям в Харманли, за който род почти нищо не знам; у дома за Харманли не се говореше. Всяка година обаче заради най-малкия от петима харманлийски братя на 31 август в четири часа след обяд паркирам колата си зад милиционерския блок в пловдивския жк Тракия точно там, където е горял баща ми, изпушвам еднa след друга (около 40 минути) три цигари, преживявам отново и отново случилото се – само за да не забравя, да не си въобразя, да си избия от ума всичката дреб и унижения от нагли самохвалци, да си припомня още веднъж, че не съм нищо повече от обикновен човек, син на сдържан, срамежлив и доверчив българин, когото моят любим роден Пловдив уби с отмерен жест и безразличие, както вероятно ще погуби и мен.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 uli 2022

Илюстрации:

- Военен жук, с какъвто откарахме баща ми.

- 1980. С баща ми при Бачковския манастир.

–––

* Статията, която била повод Т. Живков да се скара на Иван Панев, беше в защита на моите съграждани от болестотворната воня, излъчвана от близкия (на 3-4 км.) екарисаж, където горяха труповете на животни от пет окръга по онова време, вероятна причина мнозина мои съседи да си отидат от този свят болни от рак. 

** Вж. http://petel.bg/Pogrebaha-Desi--koyato-se-samozapali-ot-bednost--Razkriha-potresavashhi-razkazi-v-dnevnika-y-__91482  Деси тури край на живота си по особено жесток начин, като се запали. Тя живееше сама в къща в пернишкия квартал Старата Тева. Трагедията се случва на 19 ноември, но тялото на мъртвата 28-годишна българка е открито на 21. Десислава си водила дневниче, където написала, че ще се самозапали в гаража на хората, в чиято къща живее, за да не увреди имуществото им. Причина Деси да реши да сложи край на живота си, както самата записва, е бедността. Бел.м., tisss.