Някои кървави бунтове и въстания в семейството възникват от бримка на
чорапогащник.
* *
*
Като вдига кръвното на любимия мъж, благоверната всъщност го тонизира.
* *
*
На
женения му е забранено да охка и пъшка; това е привилегия на жена му.
* *
*
Всеки съпруг своевременно научава, че е стойност именно понеже жена му е
най-милото, най-умно, най-красиво и чаровно същество под Слънцето и даже в Галактиката.
* *
*
Милият винаги е длъжен да й доказва какво ли не, и естествено винаги според моментното й настроение, докато Тя просто е... Слънцето, Въздуха и Водата за всяко живо същество!
* *
*
Като
отредил на Евините щерки да раждат човеци на грешния ни земен свят, Бог се пробвал да обуздае женската стихия.
* *
*
De
nihilo nihil (От нищо нищо не произлиза), твърдят древни мъдреци. А жената от нищо може да направи кавга и други полезни за света работи.
* *
*
Жената е недовършен шедьовър на Природата. Обаче някой галантно-нехаен
Микеланджело или Джакомо Казанова обикновено я довършва.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 24 avg. 1989 – edited 24 avg. 2019
Илюстрации: - Адам и Ева с ябълката на познанието (Сикстинската капела); - Младият Микеланджело Буонароти (1475-1564), автопортрет.
Това беше крайпътна кръчма току до кръстовището, дето по пътя за Пещера следва отбивка към някогашното село Мечкюр, днес Прослав, краен вартал на Пловдив. 12-13-годишни, катерехме се по дърветата край шосето да берем едва порозовелите ранни череши. Специално турен пазач бдеше над бахчите заради хлапашките ни набези. Стреляше по нас с патрони, натъпкани с английска сол (магнезиев сулфат) и ситно нарязана свинска четина. Имаш ли лошия късмет да те уцели, гърбът и задникът ти подпухват и няколко дни сърбеж тресе цялото ти тяло, да не кажа какви страдания още носи вбилата се в кожата свинска четина!
Още март-април ходехме по гащета и потник, а за гуменки на нозете не съм и мечтал. Някакво момче от съседната махала, помня, бе убито, както си тъпчело зелени круши в пазвата. Славни бяха онези времена, та едва се удържам да не развържа торбата с приказките. Покрай тази крайпътна кръчма или ресторант, където женени мъже водеха далеч по-младите си любовници или дето ставаха здрави запои с пиянски свади в късните летни вечери, минавахме на път закъм Дерменката. Тази мила речица иде откъм някогашното село Сотир, днешно Извор; къпали сме се в бистрите й ледени вирчета още преди началото на април, припрени в сладкия си стремеж към риск, авантюри, към приключения, за които никой не ти гарантира как ще завършат.
В есе от поредицата "Младите хищници" споменах, че съм писал настоящия разказ, когато съм бил едва 19-годишен. Тези дни погледнах датата в края на ръкописа и се изненадах: леле, писал съм го месец преди да навърша моите осемнайсет, още ученик в "работническата", както я наричаха тогава, гимназия "Георги Димитров", и новооглашен поклонник на Хемингуей. Разказът си е мой обаче, произтича от жизнения ми опит по онова време, така че с всичкото ми уважение към Нобеловия лауреат заел съм някои нещица откъм формалната страна: от лапидарния изказ, да речем; съдържанието обаче си е работа на някогашен хаймана и пакостник по чуждите зеленчукови градини.
КРАЙПЪТЕН РЕСТОРАНТ
Двама души седяха върху плетените столове пред шише бира. Нямаше други посетители на крайпътния ресторант и келнерките, облечени в бели престилки, почиваха под тъничкия навес. Беше задушно, а мухите, които бръмчаха цяла сутрин из въздуха, бяха изпопадали по земята и шетаха в сенките на масите. Лекият ветрец разнасяше мирис на река.
– Как търпят! – отвори най-после уста Роза, едната от келнерките.
Тя имаше едро набито тяло и донякъде глуповато лице. Бе дошла тук преди години откъм северните крайща на страната; не успя да се омъжи, но остана да работи на това място. Познаваше хората по очите и никой не помнеше да се е излъгала някога в преценките си. Роза се обърна към другите две келнерки, които седяха, отпуснали глава на гърдите си:
– На тяхно място, да съм пукнала от жега.
Беше спокойно и тихо. От време на време по пътя наблизо минаваше кола и се чуваше моторът й как бръмчи, задъхвайки се от горещината. Освен това над дърветата лежеше светлина и в тишината нещо тихичко звънтеше. Двамата отпиват от чашите, поглеждат разсеяно и отронват по някоя дума. Вече цял час!
– Много е задушно – каза момичето. Повтори: – Много е задушно днес.
– Да – съгласи се мъжът. Отпи глътка и леко й се усмихна.
Тя продължи:
– Мога да легна на земята и да заспя гола, без да се страхувам.
– Не се страхувай! Не мисли. Имало едно умно патенце, което...
– Знам.
– Не лягай да спиш – каза мъжът след известно мълчание. Наля остатъка от бирата в чашите и вдигна своята: – Наздраве, Нели!
Нели мълчаливо кимна и започна да го гледа как пие. После той остави чашата и ръката му се отпусна тежко върху масата. Седяха, гледаха нейде в далечината над застиналите в маранята узрели пшеничени ниви.
– Можем да се измитаме вече оттук – обади се мъжът.
– А там, дето ще идем, по-добре ли ще е?
Той не отговори.
– Чувала съм, че край морето има спокойни градчета – каза неочаквано настойчиво. – Представи си, например, Поморие. Или Балчик...
– Зимата е отвратителна там. С изключение на лятото, тия градове през всички сезони на годината имат отвратителен вид. И после... оня натрапчив мирис на водорасли и риба...
– Като ми е топло, все си мисля за морето. Какво става напоследък с мен! Все си мисля за нещо, което ще предприемем с теб. Нали така трябва да се каже?
– Да – кимна той.
Някакъв камион изръмжа наблизо, превключи на по-висока скорост, а когато отмина, бръмченето му дълго заглъхваше. Едва доловим полъх на речни тръстики се появи. Нели напрегнато се огледа около себе си. После очите й постепенно станаха пак спокойни и меки и тя положи длан върху масата, нежно, внимателно:
– Нощем не спя.
Мъжът измъкна от вътрешния джоб на сакото си голям сребърен часовник, вдигна капачката му, спусна я и прибра часовника:
– Два часът!
Жените движеха глави; тъй си правеха хлад, без да се изморяват. Една от тях влезе вътре и донесе три лимонади. От ръцете й се стичаха големи капки, а стъклата на шишетата се изпотиха от горещината. Отвориха ги и ги изпиха на няколко глътки.
– Тия не са тукашни – рече високо Роза.
Двете качиха нозе на столовете и се спогледаха.
– Мъжете винаги лъжат – рекоха в един глас. Бяха си помислили едно и също.
Грамадна зелена муха изпълзя отдолу и жените закриха коленете си. Останалите мухи се разхождаха в сенките на масите. Беше задушно. В такива дни колите рядко спират: колкото пътниците да се разтъпчат. А сетне се спущат в далечината, където криволичи пътят. Едните пътуват по работа: те са запотени, мълчаливи; отбиват се мимоходом, поръчват, пристъпяйки от крак на крак, пият и гледат неподвижно пред себе си. Отиват си, като че нищо не се е случило. Роза бе лягала с неколцина от тях и добре ги познаваше. Другите почти винаги пътуват на изток, към морето. Отличават се по светлите си летни костюми и по изписаните лица с огромни слънчеви очила. Интересно какво търсят тия двамата?...
Чу се гласът на момичето:
– Как смяташ, ако се махнем, по-добре ли ще е?
Но той мълчеше и тя повтори думите си като че раздразнена.
– Трябва да се измитаме – каза той. – Това няма значение за теб, нали!
– Аха – съгласи се тя, – аз винаги съм на твоя страна.
– Ако ти тежи, махни се.
Тя се изчерви. Сплете ръце между бедрата си, помъчи да се усмихне.
– Иди си! – продължи той. – Знаеш, че никога не съм те задържал. Не обичам да правя истории, просто искам да си щастлива. Само това.
Взе да трие длани една о друга. Бедрата й се затресоха от движението:
– Не биваше да се връщаме. Не, не трябваше.
– Да – рече унило мъжът, – нямахме шанс.
Слабичките й рамене потрепераха, извърна глава и отново се загледа в далечината.
– Можехме да минем Балкана – каза, като да съжаляваше за нещо. Пое дъх и го погледна смело: – И въпреки всичко, искам дете от теб. Ако мине още някоя година, струва ми се, ще е вече късно, ще бъде безвъзвратно... Нали така трябва да се каже! – Да. – Нощем не спя. Само мисля.
– В тия хотелски стаи човек никога не може да се наспи както трябва – рече той и забарабани с пръсти по масата. – А може би е от топлината.
Тя се напрегна цялата:
– Чувам особен шум. Ти нищо ли не чуваш? – Не. Зашептя: – Да си вървим! По-скоро да си вървим.
– Какви ги бълнуваш – рече мъжът, – навсякъде, щом спрем на едно място, чуваш все същото. Омръзна ли ти тук?
– Усещам страх, не ми се сърди!
Мъжът щракна с пръсти към келнерките.
– Какво желаете? – обади се Роза с дрезгав глас.
– Имате ли вино?
– Имаме бяло, но е топло. Никой не поръчва вино в такава жега.
– А "Гъмза"? – намеси се момичето.
– Освен бяло, друго вино нямаме.
– Не ми харесва бяло – обърна се тя към него.
Роза се отпусна върху облегалката на стола и мъжът се отказа повече да разговарят. Беше такъв час на деня, когато слънцето застива сякаш неподвижно над равнината, пръскайки потоци от лъчи, а над дърветата се носи лекият тръпчив мирис на река. В убийствения пек писъкът на гуми, които се плъзгат по размекнатия асфалт, заглушава другите шумове.
– Нали можем да идем дето си поискаме! Нищо не ни задържа в тая проклета равнина? Ще си намериш работа, която ти харесва, и вече няма да пътешестваме.
– Да – кимна той.
– Ще печелим достатъчно, ще си родим дете. И тогава всичко останало ще се нареди от само себе си.
– Да – прекъсна я рязко мъжът. По лицето му бе плъзнала пот и тъкмо вадеше кърпа да се избърше: – Не мога да мисля за дете тъкмо сега!
Мина продължително време, докато тя вдигна глава:
– Добре де, няма да мечтая, няма да си въобразявам.
– И добре ще направиш! – отвърна раздразнен.
Роза се обърна към другите две:
– Не ми се вярва да са тукашни. Говорят, без да се гледат.
– Тъй си говорят хората, няма нищо чудно – спогледаха се другите две. Те обичаха един и същи женен мъж, лягаха с един и същи мъж, и може би заради това мислеха еднакво: – Дъхът на Юга е силен!
– Колко е часът? – попита момичето.
– Беше два. Значи, върви към три.
Умълчаха се. Седяха на плетените столове, изгубени, незначителни сред необятното пшеничено поле, потънало в маранята, сред нехайно подредените разноцветно боядисани маси. Приличаха повече на деца, отколкото на възрастни хора: тя – симпатична, нежна, с личице на момче и тънки дълги, слаби ръце; той – изплашен, мълчалив, дребен човечец с дебели устни и грамадна адамова ябълка.
– Чуваш ли? – погледна го тя. – Чуваш ли, нещо шуми... Знам, пак ще кажеш, че не е истина, но този път съм сигурна, абсолютно сигурна.
– Въобразяваш си. Няма нищо!
Но тя вече бе настръхнала, опънала високо шия. Очите й търсеха там, където небето се слива със земята. Той се надигна, дойде при келнерките и плати. Изглеждаше спокоен, а пръстите му трепереха. Върна се, изправи се до масата. Момичето плачеше, захлупило се по очи, и той се наведе над нея, нещо й зашепна. После тя се надигна, като пооправяше роклята си. Улови се за ръката му и той я поведе към пътя.
Дърветата край ресторанта ги скриха. Роза се спря умислена, загледана подир тях. Постави шишето в касетката и тръгна да мие двете чаши.
Чукча писател, чукча
не читател. Уилям Сароян (1908-1981): "В мига, когато реших да стана писател, спрях да чета другите автори". Допада
ми това самопризнание, и
не че другите автори престанах да ги чета,
но се отказах да търся еталон за писане другаде освен у себе си. Ако още не
знаете, писането е съвсем самотно
занимание, без някой да ти гарантира успех или
слава, нопък ако наистина
държиш на своето и не си склонен да се
съобразяваш с властта, унижението ти в
България е 100 на сто. Затова от един
миг нататък, някъде подир прогонването от младежкия пловдивски вестник за остро критична
статия от май 1981 г., хич не ме вълнува кое литературно говедо какво говори за написаното от мен, ала живо ме
интересува дали ме четат обикновените българи, т.е. хора от моята черга или с
моя манталитет на израснал по някогашните прашни и кални улици на Пловдив, където ходиш бос и с голите си стъпала усещаш
колко грапава, но и колко
топла може да бъде земята под теб.
БЯС ЗА ПИСАНЕ, БЯС ЗА ЖИВОТ
Бях седемнайсетгодишен, когато написах първия си разказ, следвайки стила на Хемингуей. "Крайпътен ресторант" се казва разказът. И досега смятам, че е сред най-доброто, което съм писал в течение на над половин век. Хемингуей (1899-1961) ли е причината? Не, разбира се. Това си бяха мои наблюдения, мой личен опит; от американеца заех подхода към диалога: ей тъй, с недомлъвки, което пък съобщава повече, понеже не уточнява докрай нещата и създава особена пространственост за въображението. Значи, двама души – мъж на години и млада жена, почти момиче, разговарят в жежкия августовски следобед къде могат да отидат. Тя очевидно не е добре, а той е силно притеснен. Встрани от масата им три скучаещи сервитьорки помежду си подхвърлят откъслечни реплики: какви са онези двама, гадаят какво става там. Няма други персонажи, но има звукове: бръмченето на отминаващи зад храстите камиони, чиито гуми свистят по размекнатия нагорещен асфалт. Мирис на река. Запотените стъкла на току-що измитите чаши. Жужащите мухи.
Сега си давам сметка, че съм разказал нещо, което звучи почти като библейска притча. Страховито пространство виждам зад рехавата наглед тъкан на думите... Е, и как се получава то? Да не съм се родил научен!
До казармата тренирах първо волейбол, гимнастика (14-15-годишен), бокс, кану-каяк. Боксирах се и в казармата, категория "перо" (до 54 кг). Ала най ми спореше в лодката: бях първи сред пловдивските млади каякари на Армейския спортен клуб "Ботев", най-добър на 500 м едноместен каяк сред юношите от тукашните ни пет спортни клуба, които развиваха кану-каяка. В последното за мен индивидуално състезание на пловдивската Гребна база току преди финала ме изпревари с около метър бая ячко момче от местната Спортна школа към Техникума по физкултура и спорт – Радко Дочев, който после завърши ВИФ и известно време беше треньор по гребане, а доколкото ми е известно, сега е художник на свободна практика.
Помня, че го влачих по трасето; до трийсетина метра преди финала този хубавец се вози на вълната ми и мина край мен, прецапвайки последните метри на трасето с няколко мощни загребока. Изядох се! Да, яд ме е и досега, но не ме е яд на Радко, с когото си останахме приятели и после много пъти сме сядали на чаша кафе, а ме е яд на мен си – че не съм успял да се отскубна, та съм позволил да ми се влачи на буксир поне 400 метра по 500-метровото състезателно трасе.
Имал съм не една и две сходни ситуации, последната по-значителна сред които беше злощастният ми писмен договор със селски тарикат, който ми погуби мечтата да видя като томче от 496 страници ръкописа си "Ламски", писан в течение на десет години (1994-2004). Завлече ме общо взето с около 1500 лв., като ми вървя по пети, докато не отскубна към 1200 лева суха пара, а после въртя-сука, взе да се крие, че и дори да пише сред приятелите ни, че би трябвало да съм му благодарен, че ми дал занаят в ръцете, като ме научил да си служа с вече неупотребяваната компютърна програма за предпечатна обработка Page Maker. Книгата си така и не видях, но не ме яд за книгата, а за погубената мечта.
От ІХ клас нататък тренирах бокс при юношите на АСК "Ботев", а се готвех в курс по парашутизъм и към пловдивския Аеро-клуб "Владимир Комаров". Скочих два пъти с парашут от старичък Ан-2, изкарах теоретичните занятия по безмоторно летене, взех изпита, предстоеше да летя с планер, но се отказах заради най-добрия ми приятел от онова време, та и до днес – Тодор Ряпов, на когото заради нещо в зрението не позволиха да скача с парашут, нито да продължи нагоре обучението. Мечтаехме си с него да станем бойни пилоти. Освен че от VII-VIII клас тренирахме заедно гимнастика, бокс, състезавахме се с юношите и младежите, че и с мъжете... в каяк-двойка на Гребния канал, свирехме в духовата музика на гимназия "Георги Димитров": Ряпов – на бас-баритон, аз – на бас-флигорна. Като ученик в ІХ-ХІ клас от 1963 г. нататък в пловдивските два вестника "Комсомолска искра" и "Отечествен глас" печатаха мои фейлетони, разкази, репортажи от пловдивските заводи, чат-пат и по някое стихотворение.
По онова време се занимавах и с хата-йога. Занимавах се с лов за пойни птички; изработих върху дърводелския тезгях на баща ми пет кафеза и капан за кардалини. Сглобих по схема с изработените от мен елементи морзов ключ и апарат, с части от магазин "Млад техник" си сглобих радиоприемник, а и миниатюрен електромотор. С кон и каруца от земеделското стопанство на близкото до града село Войводиново с приятеля Тодор Ряпов обикаляхме къра и околните села да режем едногодишни израстъци от дива череша "махалебки", които калеми баща му чичо Янко ползваше за присаждане. И колко още занимания в онези години между 1960 и 1965! За какъв дявол са били всички тези втурвания в едно или друго? Нямам определен отговор. Навярно ще да е било трупане на опит, наблюдения, изпробване къде бих могъл да приложа енергията си за живот, за творчество, за надпревара. Ами че аз тогава се чувствах досущ като жребче, пуснато на воля да се състезава с по-големите, по-опитните и по-силните, повече живелите и помъдрели.
Освен Ърнест Хемингуей, занимаваше ме стилът на Ърскин Колдуел (1903-1987) и Джон Стайнбек (1902-1968). Насочи ме към тази троица североамериканци първият ми учител в журналистиката и донякъде в литературата, роденият в град Септември Никола Джоков (1934-2000). Сбираше ни Джоката всеки четвъртък вечер като пилци с жълто около човката нас, десетина гимназисти. В кръжока му влязохме с конкурс. Най-често в редакцията през тези четвъртъчни вечери се учехме да пишем с Мария Широколийска (1945), Христо Джелебов (1947), Христо Батинков (1946), Мая Ралчева (1947), Видка Кочева (1945), Илия Зайков (1944-2011). В онези години – 1963-1965, на убийствените – в буквалния смисъл, концлагери, където само за политически виц пребитите с тояги концлагеристи са хвърляни от лагерните биячи полуумъртвени за храна на побеснелите от глад прасета, преди каквото и да било да познавам от Българската или от Великата Руска литературна класика, детайлно вече изучавах тройката Нобелови лауреати на Северномериканската англоезична литература.
В казармата любимци ми бяха английският романтически поет Пърси Биш Шели (1792-1822) и шотландецът Робърт Бърнс (1759-1796). Извън задълженията ми на редови войник, бях и художник на поделението. Върху грундирани с гипс стени с латексови бои рисувал съм диаграми и картини. Освен радио-релеен механик в ракетния дивизион край Хасково, бях и библиотекар, правех седмичен войнишки стен-вестник, съчинявах стихове и разни смешки из войнишкия ни живот, рисувах карикатури, преписвах начисто, понеже го мързяло сам да си ги препише, старите планове на ЗКПЧ-то (зам.командир по политическата част) майор Стоянов. И този вежлив, като че вечно с крайчеца на устните иронично усмихнат бивш учител, ни беше предложил мен и един от младите офицери в ракетния дивизион, инженер-лейтенанта Парушев от Радио-техническата команда, за кандидат-член на БКП, ала за наказание, че след нощен наряд не търчах по плаца за сутрешната физзарядка с останалите войничета, а останах да си отспя този половин час, фатмакът (викахме му Мечо, инак си беше просто старши сержант Маринов) нареди да отида да "полея розите". И не отидох да мия смърдящите войнишки кенефи, та три денонощия ме "командироваха" като арестант в Хасковския гарнизонен арест. И значи така, едва осемнайсетгодишен, славно се разминах и с партийно членство в БКП, с кариерата на партаец. Какво ти отспиване! В онези дъждовни три дни на мразовития март от 1966 г. десетина войничета арестанти вадехме огромни дялани камъни от ямата до старата ограда на гарнизонното хасковско поделение.
От българските поети в детските ми години у дома, в полумрачната изба на улица "Ниш", се подвърташе обемист сборник с твърди корици, стихотворения на Христо Смирненски (1898-1923), зает от библиотеката към читалище "Виделина" в родния град на майка ми Пазарджик. Никак не ми харесваха стиховете на Смирненски, не ги харесвам и досега; този патетичен слог, приповдигнати звънки и строго разчетени ритмична стъпка, рима, тези звънки строфи, натруфени със словосъчетания, като "златолуспест гигант", с напомпани фрази, като "свил десницата корава, целий свят се днес изправя", и днес ми се виждат нагласена, изсмукана от пръстите работа. Изпитвах отвращение към задължението да зубря за уроците по литература и това обстоятелство ме имунизира срещу влиянието на каквото и да било от партийната тенденциозна лирика, където борбата беше като че ли основна тема и състояние. Борба ли?! Не желая да участвам в борбата ви, другари и другарки, имам си моя идея как да живея живота си.
Иван Вазов (1850-1921) ми се показваше тромав, нравоучителен, Пейо К. Яворов (1878-1914) – театрален, силно предвзет, Димчо Дебелянов (1887-1916) – мекошав, сантиментален, за да го имам за образец на мъж, а Пенчо Славейков (1866-1912) – като изключим няколкото му текста под влияние на народнопесенната традиция ("Стройна се калина вие", "Даваш ли, даваш, балканджи Йово" и пр.) – яко блудкав, особено с онзи връх на графоманията "Кървава песен".
Започнах да чета петгодишен. В ранните ми ученически години лягах и ставах с богато илюстрирания "Що е то?" – сборник с гатанки на Асен Разцветников (1897-1951), с "Полски народни приказки" – страховити истории за Броиряпа, владетеля на подземното царство в Карконошките планини. Любими ми бяха всичките до една книги на Аркадий Гайдар (1904-1941). Четох преди десетина години ужасяващи неща за Аркадий Гайдар, 19-годишен назначен за командир на червеноармейски полк, но това е друга тема. Харесвах италианеца Джани Родари (1920-1980); от творчеството му най-много – "Приключенията на Лукчо". Любимо ми беше сборничето разкази за животни "Рики-тики-тави" на Ръдиард Киплинг (1865-1936), увличах се, макар и за кратко, по индианските сюжети на Майн Рид (1818-1883), както и по фантастичните приключения на Жул Верн (1828-1905). Особено ми допадна романът "Наследникът от Калкута", писан от съветски концлагерист – Роберт Щилмарк (1909-1985), чийто пряк затворнически шеф си присвоил правото да го титулуват съавтор.
След северноамериканската тройка Нобелови лауреати четох, по-точно казано, живях известно време с героите от сатиричните романи на Иля Илф (1897-1937) и Евгений Петров (1903-1942) "Дванадесетте стола" и "Златният телец". Галерията литературни идиоти, шмекери, тарикати в т.нар. социалистическо общежитие, наред с Хашековите чешити от "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война", ми бяха еталон, докато от 1994 до 2004 г. пишех, кажи-речи на коляно, върху купчини хвърчащи листове от тетрадка или направо на пишещата машинка у дома "Историйките на ученика Ламски". Първо върху празния лист за пишеща машинка рисувах графиката – илюстрация към поредния епизод, сетне идеше ред на текста.
Шест пъти по време на гимназиалните ми години препрочитах романа "Швейк" на Ярослав Хашек (1883-1923) и този роман с редицата предизвикващи дивашки кикот чешити от епохата на Австро-Унгарската империя и досега си ми е любимо четиво. Книгата "Ламски", образно казано, съм писал със заничане иззад рамото на чеха Ярослав Хашек. Единадесетгодишното момченце Иван Ламски, наред с около двеста образа на типични българи от днешно време, е опит за моя си – българска, и преди всичко пловдивска, версия на доверчивия наивник, чиято уж глупава оценка за безскрупулни службогонци е далеч по-меродавна, далеч по-вярна и много по-строга от оценката на духовни нищожества, като коледна елха окичени с отличия и академични титли. Като възпитаник на Софийския университет от 1967 до 1971 г., в студентската ми квартира на ул. "Петър Митов" № 8 – уличка върху темето на столичния чистичък Слатински редут, нахълтаха вкупом философско-дестилираният Адриан Леверкюн на Томас Ман (1875-1955) от романа "Д-р Фаустус", наред с очарователния пройдоха Франсоа Вийон (1431-1463...?), трескавия Жулиен Сорел на Анри Бейл – Стендал (1783-1842), Дон Кихот на Мигел де Сервантес (1547-1616), жизнелюбивите, без свян разказвачи на готини истории от "Декамерон" на Джовани Бокачо (1313-1375), дето всичко в този наш пъстър свят е подчинено на любовта, глупостта и здравия секс.
В годините на детството и юношеството ми бях може би най-ревностният читател на книги от кварталната библиотека към сладкарничката на Бай Димчо. Четенето ми бе утеха и изкушение. Изгубвах се в книгите; забравях, че у дома и в бедняшката ни махалица хората живеят бедничко, виждах се частица от друг – огрян от вълшебна светлина, пейзаж на разума, фантазията, страстите, примамливите далечини. От пристрастяването ми към книги бях се превърнал в книжен човек, въпреки че не съм пропускал нищо от игрите и сбиванията с хлапаци от нашата махала, а и от съседната – Македонската махала, населена с бойки момчета. Бях се превърнал в любопитен глупак, склонен да съзерцава света, та едно от първите момичета, което ми бе особено на сърце, 16-годишната Емилия Попова, веднъж здраво ми се ядоса: "Живееш като цвете в саксия, зад стъкло", а майка ми ме навикваше: "Стига с тези книги. От четене на книги кой е прокопсал!" Шестнадесетгодишен, заявих, навирил нос, на баща ми дърводелеца Кирил: "Няма как да те настигна, че си бил на фронта в Голямата война, целили са те немците да те убият с куршум, и си оцелял. Затова си пожелавам много... малки войни". Така и стана! Ангелът, чийто крила в тягостни мигове усещам разперени над мен, очевидно ме е чул. При сантиментален повод (любимото му момиче се увлече по мен) най-добрият ми приятел, когато ме изпращаше от пловдивската жп-гара, вече между коловозите и докато чакаме да се зададе влакът за София, се възмути: "Нависоко се излиташ, но лошо ще паднеш", на което – все така самоуверен, абсолютен наивник и глупак, отвърнах: "Да, но преди да падна, ще летя". Откъде у мен това самочувствие, Боже мой! Не съм бил блестящ ученик в гимназията; в гимназията обикновено скучаех сам на последния чин откъм прозореца със зъркели, зареяни навън. Да, спореше ми на Гребния канал сред юношите каякари на 500-метровата дистанция; при бокса стигнах до второ място на някакво вътрешноармейско първенство в ПВО и ВВС. Виж, материалите, които се явяваха от дъжд на вятър между 1961 и 1965 г. в двата пловдивски вестника – "Отечествен глас" и "Комсомолска искра", учителите ми ги развяваха из коридорите на гимназията като тореадорски плащ: "Туй нещо, Гьорги, ти ли си го писал? Ти си го писал, нали!"
По-вероятно онова самочувствие между коловозите на пловдивската жп-гара се е основавало на обстоятелството, че самичък бях постигал всичко в онзи мой живот – и добро, и не толкова добро, и лошо, и много по-лошо, че херолди не крачеха с фанфари пред мен, че любвеобилни отци и приятели не бяха застилали килимена пътека от хвалби и приветствия пред нозете ми, че за всичко припечелено ми се е налагало, налага ми се и досега, да си плащам полагащия се горчив данък от рани, оскърбления, разочарования, страдание, безсъници нощем, унижения. Раснах като син на мълчалив простосмъртен дърводелец от покрайнините на някогашния сив и мизерен Пловдив; ала и Исус в човешката си плът е дърводелски син, нали! Какво значение какъв си се родил, дали са те повивали в коприна и със златна лъжица са те хранили изискани гувернантки; важното е какъв заряд жизнена енергия носиш и как тази жизнена енергия се преобразува у теб в бяс за творчество и в любов към човека, но не към доказалия се праведник, а към грешния и силно изкушен човек, каквито сме всички ние, живите тук долу, на Земята.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, 20 fev. 1999 – edited by 23 avg. 2019
Илюстрации:
- май 1966 г., войник в отпуск (награда от вътрешно-армейските състезания на ПВО и ВВС по бокс в хангарите на някогашното пловдивско летище), тук на сватбата на Сия в някогашното село Мечкюр, днес квартал Прослав (горе);
- Вълшебното царство на моето детство – избата, където живеехме до 1960 г. (долу).
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
